Ю Несбьо
Немезида (12)

Дванадесета глава
Freitot

— Албер Камю казва, че самоубийството е единственият действителен проблем във философията — отбеляза Ауне и подуши сивото небе над „Бугста“. — Понеже решението дали животът си струва, или не, отговаря на основния въпрос на философията. Всички други въпроси — дали светът има три измерения, а духът девет или десет категории — идват на второ място.

— Аха — кимна Хари.

— Много от колегите ми са правили проучвания защо хората се самоубиват. И знаеш ли коя е най-обичайната причина според изследванията им?

— Надявах се да ми отговориш точно на тези въпроси — Хари вървеше на зигзаг между хората по тесния тротоар, за да не се отдалечава твърде от пълничкия психолог.

— Не им се живее повече — обясни Ауне.

— Май някой е заслужил Нобелова награда.

Снощи Хари се обади на Ауне и се уговориха да го вземе от кабинета му в девет. Минаха покрай филиала на банка „Нордеа“ и Хари забеляза зелен контейнер пред „7-Илевън“ от другата страна на улицата — стоеше се все на същото място.

— Често забравяме, че решението сам да си отнемеш живота почти винаги го вземат рационално мислещи и умствено напълно здрави хора, които не очакват животът да им предложи нещо повече — продължи Ауне. — Например възрастни хора, изгубили спътника си в живота или с разклатено здраве.

— Тази жена беше млада и здрава. Какви рационални доводи би могла да има?

— Първо, кажи какво разбираш под рационален. Ако депресиран човек избере да избяга от болката, като си отнеме живота, логично е да заключим, че не е намерил правилното разрешение на проблема. От друга страна, трудно е да разглеждаме самоубийството като рационално в типичния случай, когато депресираният, на път да излезе от дупката, събира необходимия излишък от енергия и извършва активното действие на самоубийството.

— Възможно ли е самоубийството да се случи напълно спонтанно?

— Възможно е, разбира се. Но най-често се започва с опит за самоубийство, особено при жените. В САЩ се смята, че всяка самоубила се жена е направила десет така наречени опита за самоубийство.

— Така наречени ли?

— Да вземеш пет таблетки приспивателно е вик за помощ. Това си е сериозен проблем, но аз не го причислявам към опитите за самоубийство, щом флаконът с хапчета си стои наполовина пълен върху нощното шкафче.

— Тази жена се е застреляла.

— Мъжко самоубийство, да.

— Защо мъжко?

— Една от причините мъжете по-често да успяват да се самоубият, е, че избират по-агресивни и фатални методи от жените, например предпочитат огнестрелни оръжия и високи сгради, вместо да си режат вените и да взимат свръхдози. Доста необичайно е жена да се застреля.

— Подозрително необичайно ли?

Ауне погледна Хари изпод вежди.

— Имаш ли причина да мислиш, че не е било самоубийство?

Хари поклати отрицателно глава.

— Просто искам да съм сигурен. Ще завием надясно, апартаментът й е точно след баирчето.

— Улица „Безгрижие“? — Ауне се подсмихна и погледна нагоре към заплашителните облаци на небето. — Естествено.

— Защо да е естествено?

— Sans souci. Без грижи. Това е името на двореца на Кристоф, хаитянският крал, който се самоубил, когато французите го пленили. Именно той насочил оръдията към небето, за да си отмъсти на Бог.

— Ами…

— И сигурно се сещаш какво е казал писателят Ула Бауер за тази улица? „Преместих се на улица «Безгрижие», но и това не помогна.“ — Ауне се разсмя така, че двойната му брадичка се разтресе.

Халвуршен стоеше пред портата и чакаше.

— Срещнах Бярне Мьолер на тръгване от Управлението — докладва той. — Държа се сякаш случаят вече е напълно приключен.

— Само последно ще проверим някои неясни неща — обясни Хари и отключи с ключа, който електротехникът му даде.

Полицейските заграждения пред вратата на апартамента бяха свалени, трупът — изнесен, но иначе нищо не беше докоснато от снощи. Влязоха в спалнята. Белият чаршаф в голямото легло светеше в полумрака.

— Какво търсим? — попита Халвуршен, а Хари дръпна пердетата настрани.

— Резервен ключ за жилището — обясни Хари.

— Защо?

— Тръгнахме от идеята, че е имала един резервен ключ и именно него е дала на електротехника. Поразрових се малко. Обикновен ключар не изработва системни ключове. Поръчват се при оторизиран ключар. Понеже ключът е един за общите помещения — за портата, за вратата на мазето и тъй нататък, управата на жилищната кооперация държи да контролира изработката на нови ключове. Затова живущите вземат писмено разрешение от управата, за да си поръчат нов ключ, нали? А съгласно договорката с управата оторизираният ключар прави списък на изработените ключове за всеки отделен апартамент. Снощи се обадих на ключаря на улица „Вибе“. Ана Бетсен е разполагала с два резервни ключа, значи общо е имала три. Единия намерихме в апартамента, вторият е бил у електротехника. А къде е третият? Докато не го открием, не можем да изключим сценария някой да е бил тук, когато тя е починала, и да си е тръгнал.

Халвуршен кимна бавно:

— Значи търсим третия ключ.

— Третия, да. Ти започни, Халвуршен, а през това време аз ще покажа на Ауне нещо друго.

— Дадено.

— А, още нещо. Не се учудвай, ако откриеш мобилния ми телефон. Сигурно съм го оставил тук вчера следобед.

— Нали каза, че си го загубил онзи ден.

— Пак го намерих. И пак го загубих. Сещаш се…

Халвуршен поклати отрицателно глава. Хари придружи Ауне до коридора и го поведе из стаите.

— Обърнах се към теб, понеже ти си единственият художник, когото познавам.

— Доста силно казано, за съжаление — Ауне все още се затрудняваше да си поеме дъх след стълбите.

— Добре, но все пак знаеш доста за изкуството, затова се надявам да изкопчиш нещо от това.

Хари отвори плъзгащата се врата към най-вътрешната стая, запали осветлението и посочи с ръка. Но вместо да разгледа трите картини, Ауне измърмори тихо „олеле“ и се приближи до триглавия лампион. Извади си очилата от вътрешния джоб на туидовото сако, наведе се и се зачете в тежката поставка.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Истинска лампа на Гример!

— Гример?

— Бертол Гример. Световноизвестен немски дизайнер. Проектирал е впрочем паметника в чест на победата, който Хитлер поръчал да издигнат в Париж през 1941-а. Имал шансове да стане един от най-великите творци на нашето време, но в разгара на кариерата му се разчуло, че трима от бабите и дядовците му са цигани. Изпратили го в концентрационен лагер и зачеркнали името му от всички негови сгради и произведения на изкуството. Гример оцелял, но си счупил и двете ръце в каменната кариера, където работели циганите. Продължил да твори след войната, ала заради недъга си никога не успял да си възвърне старата форма. Все пак си мисля, че тази лампа е от годините след края на войната — Ауне повдигна абажура.

— Исках да те питам по-скоро за тези портрети — изкашля се Хари.

— Аматьорски — изсумтя Ауне. — По-добре се вгледай в тази елегантна женска статуя. Богинята Немезида, любимият мотив на Бертол Гример след войната. Богинята на отмъщението. Отмъщението впрочем е обичаен мотив за самоубийство. Самоубиецът смята, че причина за проваления му живот е друг човек и като си отнеме живота, иска да му вмени чувство на вина. Бертол Гример се е самоубил. Но първо убил жена си, защото имала любовник. Мъст, мъст и пак мъст. Знаеше ли, хората са единствените живи същества, които отмъщават? Интересното в случая е, че…

— Ауне?

— А, да, искаше да се опитам да разтълкувам тези картини, нали? М-да, те не са много по-различни от теста на Роршах^[1] с мастилените петна.

— Аха. Онези картини, които използвате, за да предизвикате асоциации у пациентите си?

— Точно така! Проблемът е, че ако аз разтълкувам тези картини, моят коментар вероятно ще разкрие повече моята душевност, отколкото нейната. Впрочем вече никой не вярва на теста на Роршах. Но да видим… Тези картини са много мрачни. Изразяват повече гняв, отколкото депресия. Едната очевидно не е довършена.

— Да не би целта да е такава — да образуват някаква цялост?

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Да речем, защото светлината от трите крушки пада съвършено върху всяка картина?

— Аха — Ауне сложи ръка върху гърдите си и замислено докосна устните си с показалец. — Имаш право. Разбира се, че имаш право. И знаеш ли какво, Хари?

— Ами… не.

— Тези картини не ми говорят нищо. Свършихме ли?

— Да. А, почакай, още една подробност, понеже си художник. Виж как палитрата е поставена от лявата страна на статива. Не е ли доста неудобно?

— Да, освен ако не си левичар.

— Ясно. Трябва да отида да помогна на Халвуршен. Не знам как да се отблагодаря, Ауне.

— Ще ти кажа как. Ще добавя още един час на следващата фактура.

Халвуршен беше приключил със спалнята.

— Не е имала почти никакви вещи — отбеляза той. — Все едно претърсвах хотелска стая. Само дрехи, тоалетни принадлежности, ютия, пешкири, спално бельо, такива неща. Няма дори семейна снимка, писмо или лични документи.

След един час Хари разбра какво искаше да каже Халвуршен. Преровиха целия апартамент и се върнаха в спалнята, без да открият дори сметка за телефон или разписка от банката.

— Това е най-странното жилище, което съм претърсвал — обобщи Халвуршен и седна до Хари на бюрото. — Сигурно е разчистила. Навярно е искала да вземе със себе си цялата си същност, преди да си отиде, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Не видя ли следи от лаптоп?

— От лаптоп ли?

— От преносим компютър.

— За какво говориш?

— Не забеляза ли бледия четириъгълник върху дървения плот тук? — Хари посочи към бюрото между тях. — Тук май е стоял лаптоп, който е бил махнат.

— Така ли?

Хари усети изпитателния поглед на Халвуршен.

 

 

От улицата се загледаха в прозорците й на бледожълтата фасада, а Хари изпуши намачкана като хармоника цигара, която намери във вътрешния джоб на палтото си.

— Странна работа с роднините й — отбеляза Халвуршен.

— В смисъл?

— Мьолер не ти ли каза? Не са открили адрес нито на родителите й, нито на братя, сестри или друг близък; само на чичо й, който бил в затвора. Наложи се Мьолер сам да звъни в погребално бюро, за да уреди погребението на бедното момиче. Сякаш не е достатъчно самотно да умреш.

— Аха. В кое погребално бюро?

— „Сандеман“ — отвърна Халвуршен. — Чичо й искал да я кремират.

Хари дръпна от цигарата и видя как димът се издигна и се изгуби. Краят на процес, който протича така: селянин посява семена от тютюн на нива в Мексико. В продължение на четири месеца семето се превръща в тютюнево растение с човешки бой, а след още два го берат, нижат, сушат, сортират, пакетират и го изпращат във фабриките на Ар Джей Рейнолдс във Флорида или Тексас, където тютюнът се превръща в цигара с филтър, марка „Кемъл“; опаковат я във вакуумиран, жълт пакет, който поставят в кашон, за да го натоварят на кораб за Европа. И осем месеца, след като е бил лист в края на зелено, избуяващо растение под слънцето на Мексико, тютюнът пада от пакета под формата на цигара в джоба на палтото на пиян мъж. Той, от своя страна, пада по стълбите или от таксито, или се завива с палтото вместо с одеяло, понеже не успява или не смее да отвори вратата на спалнята заради дебнещите под леглото му чудовища. А после, когато най-накрая намира цигарата, смачкана и с полепнали по нея боклуци от джоба, захапва единия й край със зловонната си уста и запалва другия. А след като изсушения, нарязан на ивици тютюнев лист е предизвикал краткотрайно удоволствие в това тяло, той се изпарява и най-после е свободен. Свободен да се разтвори, да се слее с нищото. Да потъне в забрава.

Халвуршен се прокашля два пъти:

— Откъде разбра, че тя е поръчала ключовете точно при ключаря на улица „Вибе“?

Хари пусна угарката от цигарата на земята и се загърна в палтото си.

— Май Ауне е прав — погледна небето той. — Ще вали. Ако ще ходиш до Управлението с колата, ще дойда с теб.

— В Осло има не по-малко от стотина ключари, Хари.

— Аха. Позвъних на заместник-председателя на кооперацията. Кнют Арне Рингнес. Голям пич. От двадесет години използвали ключаря на „Вибе“. Ще се махаме ли от тук?

 

 

— Радвам се, че си тук — усмихна се Беате, щом Хари влезе в House of Pain. — Снощи открих нещо. Виж — тя превъртя видеозаписа назад и натисна копчето за пауза. На екрана се показа потрепващ кадър с лицето на Стане Грете, обърнато към маскирания крадец. — Уголемих част от картината. Исках да виждам лицето на Стане възможно най-голямо.

— Защо? — учуди се Хари и се отпусна на стола.

— Ако погледнеш брояча, ще видиш, че този кадър е направен осем секунди преди Екзекутора да стреля…

— Екзекутора ли?

Тя се усмихна смутено.

— Така започнах да го наричам за по-лесно. Дядо ми имаше чифлик и аз… така де.

— Къде?

— Във Вале в долината Сетесдален.

— И там си виждала как колят животните?

— Да — тонът й не предразположи Хари да продължи да я разпитва.

Беате пусна видеозаписа на бавен кадър и лицето на Стане Грете оживя. Хари видя как тя бавно мигна и раздвижи устни. Започна напрегнато да чака изстрела, когато Беате неочаквано спря видеото.

— Видя ли? — нетърпеливо попита тя.

Изминаха няколко секунди, преди Хари да разбере.

— Та тя говори! — възкликна той. — Казва нещо непосредствено преди да я застрелят, но на записа не се чува нищо.

— Защото шепне.

— Как не съм го забелязал! Но защо? И какво казва?

— Дано скоро да разберем. Свързах се със специалист от Центъра за помощ на глухонеми хора, умее да чете по устните. Идва насам.

— Чудесно.

Беате погледна часовника. Хари прехапа долната си устна, пое си въздух и тихо поде:

— Беате…

Видя как тя застина, щом чу името си.

— Имах партньорка на име Елен Йелтен.

— Известно ми е — бързо отвърна тя. — Била е убита близо до река Акершелва.

— Да. Като се случеше да зациклим при някой случай, обикновено използвахме различни техники за активиране на информацията в подсъзнанието ни. Игри на асоциации — пишехме думи на листчета и такива неща — усмихна се унило Хари. — Може би ти звучи доста мъгляво, но понякога даваше добри резултати. Та си мислех и ние с теб да се опитаме да поработим така.

— Така ли?

Хари се озадачи колко по-самоуверена изглежда Беате, когато разглеждат записи или нещо на компютъра. Сега го гледаше, все едно е предложил да играят покер със събличане.

— Интересува ме какво чувстваш по отношение на този случай.

— Ами какво да чувствам — колебливо се засмя тя.

— Забрави за малко за неоспоримите факти — Хари се наведе напред на стола. — Не бъди разсъдлива. Не ти е нужно доказателство. Просто кажи какво ти подсказва интуицията.

Тя се взря в масата за секунда. Хари чакаше. После вдигна очи и го погледна право в очите:

— Струва ми се, че е ПЧТ.

— ПЧТ?

— Победа на чужд терен. Това ще се окаже един от петдесетте процента, които никога няма да разкрием.

— Ясно. И защо?

— Проста аритметика. Като се замислиш за всички идиоти, които не успяваме да заловим, престъпник като Екзекутора — човек предвидлив и очевидно с достатъчно сведения за начина ни на работа — има сравнително добри шансове да се измъкне.

— Аха — Хари си потърка лицето. — Значи интуицията ти се състои само в смятане?

— Не само това. В подхода му има нещо особено. Някак е много категоричен. Сякаш го мотивира нещо…

— Какво го подтиква да влезе в тази банка, Беате? Сребролюбие ли?

— Не знам. В статистиката за мотивите за грабеж на първо място е алчността, на второ е тръпката, а…

— Зарежи статистиката, Беате. Сега си в ролята на разследващ полицай, сега анализираш не само видеозаписи, а и собствените си несъзнателни тълкувания на видяното от теб. Това е най-важното правило, за да успееш, повярвай ми.

Беате го погледна. Хари усещаше, че е на път да я накара да проговори.

— Хайде! — настоя той. — Каква е мотивацията на Екзекутора?

— Чувства.

— Какви чувства?

— Силни.

— Какви, Беате?

Тя затвори очи.

— Любов и омраза. Омраза. Не, любов. Не знам.

— Защо я застрелва?

— Понеже той… не.

— Хайде. Защо я убива? — Сантиметър по сантиметър Хари бе приближил стола си до нейния.

— Защото е принуден. Защото го е решил… предварително.

— Браво. Защо го е решил предварително?

Някой почука на вратата.

 

 

Хари би предпочел Фриц Белке да не бе пресякъл улиците в центъра толкова бързо с велосипеда си, за да им се притече на помощ. Но сега той вече стоеше на вратата: добродушен, пълничък мъж с кръгли очила и розова каска за колело. Белке не беше глух и определено не беше ням. За да се осведоми каква е постановката на устните на Стане Грете, първо пуснаха онази част от записа, където се чуваше какво казва тя. Докато записът вървеше, Белке не млъкваше.

— Аз съм специалист, но всъщност всички ние четем по устните, въпреки че чуваме какво ни казват. Затова например изпитваме неприятно усещане, когато във филма движението на устата и речта не са синхронизирани, макар да става дума за частици от секундата.

— Аха — каза Хари. — Лично аз не разбирам нищо по движението на устните й.

— Проблемът е, че само тридесет до четиридесет процента от думите могат да се прочетат директно от устните. За да разберем останалото, се налага да се вгледаме в изражението на лицето, в езика на тялото, да се доверим на собственото си чувство за езика и логиката, за да възпроизведем липсващите думи. Да разсъждаваме, е също толкова важно, колкото и да наблюдаваме.

— Тук започва да шепне — напомни Беате.

Белке млъкна и в пълна концентрация проследи леките движения на устните на екрана. Беате стопира записа преди изстрела.

— Ясно — каза Белке. — Пуснете го пак.

И след това:

— Още веднъж.

И:

— Пак, ако обичате.

След седмия път кимна в знак, че е видял достатъчно.

— Не разбирам какво има предвид — обобщи Белке, — но ми се струва, че знам какво казва.

 

 

Беате подтичваше по коридора, за да върви в крак с Хари.

— Смятат го за най-добрия експерт в тази област в цялата страна — увери го тя.

— И какво от това — възрази Хари. — Самият той призна, че не е сигурен.

— Ами ако е казала точно това?

— Няма логика. Сигурно е пропуснал едно „не“.

— Не съм съгласна.

Хари спря рязко и Беате едва не се блъсна в него. Погледна ужасено облещеното му око.

— Браво! — възкликна той.

— Какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.

— Похвално е, че не си съгласна. Означава, че вероятно вече си забелязала нещо и си стигнала до някакъв извод, макар и още да не знаеш точно какъв. А аз съм го пропуснал — той пак тръгна. — Изхождаме от идеята, че ти си права. Да поразсъждаваме докъде ще ни доведе — Хари спря пред асансьора и натисна копчето.

— Къде отиваш? — попита Беате.

— Да проверя нещо дребно. Ще се върна след по-малко от час.

Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и оттам излезе началникът на полицейски отдел Иваршон.

— Охо! — засия той. — Великият детектив в разгара на разследването? Какво ново има?

— Нали смисълът на паралелно работещите групи е да не говорим много-много помежду си — избегна отговора Хари, заобиколи го и влезе в асансьора. — Ако, разбира се, съм разбрал правилно теб и ФБР.

Иваршон се усмихна широко и не отмести погледа си.

— Естествено е да си споделяме ключови сведения.

Хари натисна копчето на асансьора за първия етаж, но Иваршон застана на вратата и я блокира:

— Е?

— Стине Грете прошепва нещо на крадеца, преди той да я застреля — вдигна рамене Хари.

— Така ли?

— Предполагаме, че казва „Вината е моя.“

— „Вината е моя“ ли?

— Да.

Иваршон смръщи вежди.

— Не може да е вярно. Логично е да каже „вината не е моя“, тоест тя няма вина, че шефът на банковия клон се е забавил с шест секунди, докато сложи парите в чувала.

— Не съм съгласен — възрази Хари и демонстративно погледна часовника си. — Съдейства ни най-добрият експерт в тази област в страната. Подробностите ще научиш от Беате.

Иваршон се облегна на едната врата, която на тласъци буташе гърба му.

— Значи е забравила да добави едно „не“ заради шока. Само с това ли разполагате? Беате?

Тя се изчерви.

— Току-що започнах да разучавам записа от обира на „Ширке“.

— И до какъв извод стигна?

Погледът й заснова от Иваршон към Хари.

— Засега до никакъв.

— Значи нямате нищо ново — обобщи Иваршон. — Тогава сигурно ще ви зарадвам с новината: призовахме деветима заподозрени и ги разпитахме. И имаме план, как да изкопчим нещо от Раскол.

— От Раскол ли? — изненада се Хари.

— Раскол Баксхет, самият крал на подземния свят — обясни Иваршон, хвана се за колана, пое си въздух и си повдигна панталоните със самодоволна усмивка. — Подробностите ще научиш от Беате.