Ю Несбьо
Немезида (48)

Четиридесет и осма глава
Хайнрих Шимлер

Беате се събуди след третото позвъняване на вратата. Претърколи се на леглото и погледна часовника: 05:15. Остана в леглото, чудейки се кое е по-хитро — да стане и да го помоли да се пръждоса или да си мълчи, все едно не е вкъщи. Звънецът пак се обади и я накара да разбере, че онзи не смята да се предава.

Тя въздъхна, стана и се наметна с халата. Вдигна домофона.

— Да, моля?

— Извинявай, че ти звъня толкова късно, Беате. Или толкова рано.

— Върви по дяволите, Том.

Настъпи продължително мълчание.

— Не е Том — обади се гласът. — Аз съм. Хари.

Беате тихичко изруга и натисна копчето.

— Не можех повече да лежа буден — обясни Хари, като влезе. — Става дума за Екзекутора.

Той се разположи на дивана, а Беате се изгуби в спалнята.

— Както казах, връзката ти с Валер не е моя работа… — извика той към отворената врата на спалнята.

— Сам го каза, не е твоя работа — потвърди тя. — Освен това е отстранен.

— Знам. Привикаха ме на разпит от Службата за разследване на полицаи, за да разкажа за моето занимание с Алф Гюнерю.

Върна се по бяла тениска и дънки и застана пред него. Хари я погледна.

— Под „отстранен“ имах предвид, че му бих шута — обясни тя.

— Така ли?

— Той е боклук. А че имаш право, не означава да казваш каквото си искаш на когото и да е.

Хари наклони глава и присви едното си око.

— Да повторя ли? — попита тя.

— Не — поклати глава той. — Май вече разбрах. А ако не е кой да е, а приятел?

— Кафе? — попита Беате и едва успя да се обърне към кухнята, преди гъста червенина да облее лицето й.

Хари я последва. До масичката имаше само един стол. На стената висеше гравюра с украсен с рози надпис от „Словата на Високия“^[1]: Преди да положиш крака си на пътя, добре се огледай, добре се ослушай, защото не знаеш злодеи къде в дебрите дебнат.

— Снощи Ракел каза две неща, които ме подтикнаха да се замисля — сподели Хари и се облегна на кухненския плот. — Първото, двама братя, влюбени в една жена, е като рецепта за трагедия. Другото, Ана сигурно доста се е измъчила, докато наподоби подписа на Али, понеже беше левачка.

— Аха — кимна Беате, пълнейки филтъра с кафе.

— Помниш ли по кой предмет бяха тетрадките на Лев, дето ти даде Трун Грете, за да сравним почерка в тях и в предсмъртното писмо?

— Не се загледах внимателно, само проверих дали са негови — отвърна тя и наля вода в съда.

— По норвежки.

— Възможно е — съгласи се Беате и се обърна с лице към него.

— Знам го със сигурност — увери я Хари. — Идвам направо от дома на Жан Ю, от КРИПОС.

— Графолога? Посред нощ?

— Работи вкъщи и прояви разбиране. Сравни тетрадката и предсмъртното писмо с това — Хари разгъна лист хартия и го сложи върху кухненския плот. — Кога ще стане това кафе?

— Има ли нещо спешно? — учуди се Беате и се надвеси над листа.

— Всичко — отговори Хари. — Първата ти работа е да сравниш отново онези банкови сметки.

 

 

На Елсе Люн, една от двете служителки в туристическа агенция „Брастур“, й се случваше телефонът да звъни посред нощ. Обикновено се обаждаше някой клиент, който е бил или ограбен, или си е изгубил паспорта и билета в Бразилия и в отчаянието си звънеше по телефона, без да се замисли за часовата разлика. По тази причина изключваше мобилния през нощта. И затова направо побесня, когато стационарният я разбуди в пет и половина и гласът от другата страна на линията я помоли да отиде в офиса възможно най-бързо. Тя поомекна, но съвсем малко, щом гласът добави, че се обажда от полицията.

— Дано да е въпрос на живот и смърт — тросна се Елсе Люн.

— Така е — потвърди гласът. — Предимно на смърт.

 

 

Както обикновено, Рюне Иваршон дойде на работа пръв. Загледа се през прозореца. Харесваше му, че е тихо и целият етаж е на негово разположение, но истинската причина беше друга. До пристигането на останалите Иваршон, прочел вече факсовете, докладите от предната вечер и всички вестници, разполагаше с нужната му преднина. За това става дума, ако искаш да си шеф на място — да се извисяваш над останалите, да застанеш нависоко и да си осигуриш видимост. Подчинените му в отдела недоволстваха заради решението на ръководството да им спестява част от информацията. Но от нея се нуждае преди всичко началството — мислеше си той — за да начертае курса, който да ги изведе до сушата. Ами да, чисто и просто е за тяхно добро да оставят знанието на началника. Сега разпореди всички работещи по случая с Екзекутора да му докладват директно, именно за да съсредоточи информацията където й е мястото, вместо да губи време в безкрайни разширени съвещания, чиято единствена цел е да внушат на подчинените, че и те взимат участие в решенията. В момента по-важно беше да се намеси като лидер, да прояви инициатива и активност. Независимо от сериозните му усилия да представи разобличаването на Лев Грете за своя заслуга, осъзнаваше, че подходът при разрешаването на случая разклати позициите му. Авторитетът на ръководителя не е въпрос на личен престиж, а дело на целия колектив, си казваше той.

На вратата се почука.

— Да не би и ти да си от ранобудните, Хуле — подхвърли Иваршон към бледото лице на вратата и продължи да чете факса на бюрото си. Бяха му изпратили извадки от ежедневника, който го интервюира по повод залавянето на Екзекутора. Интервюто не му допадна. Не че го бяха цитирали некоректно, но бяха придали на отговорите му уклончивост и тромавост. За късмет поне снимките бяха сполучливи. — Какво искаш, Хуле?

— Само да съобщя, че съм повикал няколко души в заседателната зала на седмия етаж. Може да ти е интересно да присъстваш. Става дума за така наречения обир на „Бугста“. Започваме веднага.

Иваршон остави факса и вдигна очи.

— Значи ти си свикал заседание? Интересно. И кой е разрешил тази среща, Хуле?

— Никой.

— Никой — изсмя се Иваршон, сякаш изкряска чайка. — Ами тогава ще отидеш и ще съобщиш, че заседанието се отлага за следобед. Чакат ме куп доклади. Ясно?

Хари кимна бавно, все едно внимателно осмисляше думите му.

— Ясно. Но случаят е под разпореждането на Отдела за борба с насилието и започваме веднага. Успех с докладите.

Обърна се и понечи да излезе, ала юмрукът на Иваршон се стовари върху бюрото.

— Хуле! Да не си посмял да ми обръщаш гръб по този начин! Тук аз съм човекът, който свиква заседания. Особено когато се касае за грабежи. Разбрано?

Върху побелялото лице на началника трепереше почервенялата му мокра долна устна.

— Вероятно чу. Става дума за така наречения грабеж на „Бугста“, Иваршон.

— И какво, по дяволите, искаш да кажеш по-конкретно? — сега гласът на началника прозвуча само като писукане.

— Инцидентът на „Бугста“ никога не е бил обир — обясни Хари, — а старателно обмислено убийство.

 

 

Хари застана на прозореца, загледан към „Бутсен“. Навън денят потегляше неохотно, подобно на скърцаща каручка. Над Екеберг се носеха дъждовни облаци, а по „Грьонланслайре“ чернееха чадъри. Зад гърба му се бяха събрали всички: Бярне Мьолер се прозяваше отпуснат на стола; шефът на криминалната полиция разговаряше с Иваршон с усмивка на уста; Вебер мълчеше нетърпеливо, със скръстени ръце; Халвуршен държеше отворен бележник пред себе си; Беате Льон неспокойно оглеждаше залата.