Ю Несбьо
Немезида (40)

Четиридесета глава
Бони Тайлър

Беше мрачен, кратък и общо взето ненужен ден. Над града лениво се носеха оловносиви, натежали облаци, но от тях не падаше и капка дъжд. Вестниците върху стелажа пред магазинчето за плодове и цигари на Елмер прошумоляваха при случайните повеи на вятъра. От заглавията им се разбираше, че хората са започнали да се отегчават от така наречената война срещу тероризма, която освен че вече се бе сдобила с отблъскващото звучене на предизборен лозунг, беше изгубила актуалност, защото не се знаеше къде се е дянал главният виновник. Някои даже изразяваха мнение, че е мъртъв. Затова вестниците отделяха все повече място на звезди от риалити шоута по телевизията, на второразредни чуждестранни знаменитости, споменали нещо хубаво за някой норвежец, и на ваканционните планове на кралското семейство. Еднообразието наруши единствено драматичната престрелка край Пристанищния склад, където издирван от полицията убиец и наркодилър вдигнал оръжие срещу служител на реда, но бил убит, преди да успее да стреля. Хероинът, конфискуван от апартамента на мъртвия престъпник, бил значително количество, обяви началникът на Отдела за борба с наркотиците, докато шефът на Отдела за борба с престъпността съобщи, че убийството, в което е заподозрян тридесет и две годишният мъж все още е обект на разследване. Вестникът с най-късно приключване на броя пък успя да добави, че уликите срещу въпросния мъж били силни, а той не е от чуждестранен произход. И споменаваше странното обстоятелство, че става въпрос за служителя на реда, застрелял неонациста Свере Улсен, който почина в дома си преди малко повече от година. Полицаят бил временно отстранен от длъжност, докато Службата за разследване на полицаи приключи със случая. Вестникът цитираше и началника на криминалната полиция, според когото процедурата била стандартна и нямала нищо общо с убийството на Свере Улсен.

В съвсем кратка бележка се споменаваше и за пожар във вила в Трюван. Близо до изгорялата вила намерили празен бидон, в който е имало бензин. Полицията обаче изключвала възможността палежът да е умишлен. Във вестника не намери място информация за опитите на журналистите да се свържат с Биргер Гюнерю, за да го попитат какво е усещането да загубиш вилата и сина си в една и съща нощ.

Стъмваше се рано и още в три включиха уличните фенери.

Хари влезе в House of Pain. На екрана трептеше стопиран кадър от обир на „Гренсен“.

— Има ли напредък? — попита той и кимна към препускащия Екзекутор на екрана.

— Чакаме — поклати глава тя.

— Да обере още една банка ли?

— В момента планира нова кражба. Според мен ще я осъществи следващата седмица.

— Звучиш ми убедена.

— От опит — вдигна рамене тя.

— Твой ли?

Усмихна се и не му отговори.

Хари седна.

— Дано не сте ми писали черна точка, задето не постъпих според първоначалните ми намерения.

— В смисъл? — сбърчи чело тя.

— Да претърся апартамента едва днес.

Беате го погледна с пълно и искрено недоумение. От друга страна, Хари не работеше за Сикрет Сървис. Понечи да каже нещо, но се отказа, защото Беате го изпревари:

— Трябва да те питам нещо, Хари.

— Давай.

— Знаеше ли историята за баща ми и Раскол?

— Кое по-точно?

— Раскол е бил… в банката. Той е стрелял.

Хари сведе глава и се взря в ръцете си.

— Не — отвърна той. — Не знаех.

— Но си се досетил?

Вдигна очи и срещна погледа й.

— Мина ми през ума. Това е всичко.

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Потребността от изкупление.

— Изкупление ли?

Хари си пое дълбоко въздух.

— Понякога жестокостта на престъплението ни пречи да погледнем отвъд него. Или да стигнем до важни изводи.

— Ще бъдеш ли по-ясен?

— Всеки човек изпитва потребност да изтърпи наказание за греховете си, Беате. Ти също. Както и аз, Бог ми е свидетел. Раскол не прави изключение. Тази потребност е толкова основополагаща, колкото и необходимостта да се мием. Става дума за хармония, за жизненонеобходим вътрешен баланс. Този баланс наричаме морал.

Хари видя как Беате пребледня като платно. После лицето й пламна. Отвори уста да заговори.

— Никой не знае защо Раскол се е явил в полицията — продължи Хари. — Но лично аз съм убеден, че го е направил, за да изтърпи наказанието си. За човек, израснал със свободата да пътува, без да го ограничават, затворът е най-жестокият начин да се самонакаже. Отнемането на живот е различно от кражбата на пари. Представи си, че е извършил престъпление, разклатило баланса му. И той избира да се покае тайно, насаме със себе си и пред своя — ако има такъв — бог.

Беате най-после успя да продума:

— Убиец… с… морал?

Хари й даде възможност да му противоречи, но тя не продължи с възраженията.

— Човекът с морал приема последствията от собствените си нравствени възгледи — тихо отбеляза той. — Не от чуждите.

— Ами ако си сложа ето това? — попита Беате с горчивина в гласа, отвори чекмеджето пред себе си и извади презрамъчен кобур. — Ако посетя Раскол в затвора и после кажа, че съм стреляла при самозащита? Отмъщението за баща ти, съчетано с унищожаването на вредител, вписва ли се в твоя морал? — удари в масата кобура Беате.

Хари се облегна назад и остана със затворени очи, докато ускореното й дишане не се успокои.

— Въпросът е коя постъпка е приемлива според твоя морал, Беате. Не знам защо си взела този кобур и нямам никакво намерение да те спирам. — Той се изправи. — Накарай баща ти да се гордее с теб, Беате.

Хвана дръжката на вратата, но чу как тя изхлипа зад гърба му. Обърна се.

— Не разбираш! — хълцаше тя. — Мислех, че ще мога… като един вид… разплата, нали?

Хари остана прав. После избута стол до нейния, седна и докосна бузата й с ръка. Топлите й сълзи попиваха в грапавата му кожа, докато тя говореше:

— Хората стават полицаи, защото си представят, че съществува определен ред, баланс, нали? Възмездие, справедливост и така нататък. И един ден неочаквано ти се удава възможността да постигнеш отдавна лелеяна мечта. За да осъзнаеш, че всъщност не искаш точно това. Изглежда, ти остава единствено омразата, след като изгубиш всичко. А после ти отнемат и нея.

Тя блъсна кобура и той се удари в стената.

 

 

Вече по мрак Хари застана пред жилището си и започна да търси ключовете из доста по-познати джобове. Сред първите неща, които направи сутринта в полицейското управление, бе да си вземе дрехите от Отдела по експертно-криминална дейност, където ги бяха пренесли от дома на Албю. Но най-напред се яви в кабинета на Бярне Мьолер. Началникът на Отдела за борба с насилието го уведоми, че повечето подробности около Хари са изгладени; налага се обаче да изчакат относно решението дали ще бъде повдигнато обвинение за нахълтване с взлом на „Харелабен“ 16. А през деня ще обсъдят дали да му наложат санкции, задето е премълчал, че е бил в апартамента на Ана във вечерта на смъртта й. Хари предупреди за намерението си при евентуална проверка да се позове на дадените му широки правомощия във връзка с издирването на Екзекутора и благословията за пътуването до Бразилия, без знанието на тамошните власти.

Бярне Мьолер се усмихна накриво и го успокои, че по негово мнение едва ли ще се стигне до проверка и изобщо до някакви санкции.

На стълбището цареше тишина. Хари разкъса преградните ленти пред апартамента си. На мястото на счупеното стъкло на вратата бяха поставили талашитена плоскост.

Влезе и огледа хола. Вебер му обясни, че преди обиска са направили снимки на жилището му и после внимателно са върнали всички предмети по местата им. Въпреки това Хари не можеше да се отърси от усещането за чужди ръце и очи, осквернили дома му. Не че вкъщи държеше много неща, не за пред хора — само няколко страстни, но стари любовни писма, отворена опаковка с презервативи, сигурно с изтекъл срок на годност, и плик със снимки на трупа на Елен Йелтен, чието присъствие в дома му най-вероятно би могло да се възприеме като проява на перверзност. Освен тези вещи имаше и две порносписания, плакат на Бони Тейлър и книга от Сузане Брьогер^[1].

Хари дълго гледа към червената мигаща светлинка на телефонния секретар и най-сетне натисна копчето за прослушване на съобщенията. Чуждата му стая се изпълни с познат момчешки глас:

— Здрасти, ние сме. Днес обявиха присъдата. Мама плаче, затова ме остави аз да ти го съобщя.

Хари си пое дъх и се стегна.

— Утре се прибираме.

Хари спря да диша. Чу ли правилно? Прибираме се утре?

— Спечелихме. Трябваше да видиш муцуните на татковите адвокати. Мама ми обясни, че всички очаквали да загубим. Мамо, искаш ли… не, тя сега плаче. След малко ще ходим в „Макдоналдс“ да празнуваме. Мама поръча да те питам дали ще ни посрещнеш. Чао.

Хари чу дишането на Олег в слушалката, а отзад долиташе подсмърчане и смях. После Олег се обади, по-тихо:

— Ще се радвам, ако дойдеш, Хари.

Хари се отпусна на стола. В гърлото му беше заседнала огромна буца и сълзите рукнаха неудържимо.