Ю Несбьо
Немезида (38)

Тридесет и осма глава
Fusiform gyrus

Том Валер й подаде подаръка, но внимаваше да не я докосва, защото езикът на тялото й все още издаваше страха на антилопа, подушила хищник. Мина край нея, влезе в хола и седна на дивана. Тя го последва, но остана права. Валер се огледа. Обстановката в апартамента й почти не се различаваше от жилищата на другите млади жени, в които попадаше на определени интервали от време: доста лични вещи и липса на оригинално мислене, уютно и скучно.

— Няма ли да го отвориш? — попита той.

Тя разкъса опаковката.

— Някакъв диск — смотолеви тя.

— Не някакъв диск — натърти той, — a Purple Rain^[1]. Пусни го и ще разбереш.

Наблюдаваше я, докато тя включваше мизерното радио, тип „всичко в едно“, което тя и посестримите й наричаха претенциозно стереоуредба. Госпожица Льон не можеше да се нарече красавица, но беше посвоему сладка. Тялото й, малко постно, без много заоблености, на които да се порадваш, беше слабо и стегнато. Допадна й онова, което правеше с нея, и показа приличен ентусиазъм. Поне в началния етап, когато Валер я караше лекичко. Да, защото не й се размина с въведението. Странно, всъщност, понеже тя изобщо не беше негов тип.

Но една вечер й сервира пълната програма. И на нея — както и на повечето му любовници — тази игра не й допадна. В действителност това донякъде направи изпълнението още по-вълнуващо за него, но по принцип означаваше, че вижда съответната жена за последен път. Което, разбира се, не представляваше проблем за него. Беате дори трябваше да се радва, защото рискуваше да я сполетят и по-лоши неща. Няколко вечери по-рано лежаха в леглото му и тя неочаквано му разказа къде го е видяла за пръв път.

— В Грюнерльока — обясни тя. — Беше една вечер, ти седеше в червена кола. По улиците имаше много народ; прозорецът на автомобила ти беше свален. Беше миналата зима.

Той остана доста озадачен. Най-вече защото миналата зима една-едничка вечер ходи в Грюнерльока: съботата, когато ликвидираха Елен Йелтен.

— Физиономистка съм — с триумфална усмивка се похвали тя, забелязвайки изражението му. — Fusiform gyrus. Тази част от мозъка разпознава чертите на лицето. Моята се отклонява от нормата. Трябва да забавлявам децата в лунапарка.

— Аха — кимна той. — Какво друго си спомняш?

— Разговаряше с някакъв мъж.

Той се подпря на лакти, наведе се над нея и погали с палец гръкляна й. Усети как отвътре вената тупти като на изплашено зайче. Или пък това беше неговото сърце?

— Значи си спомняш и лицето на другия мъж? — попита я той, след като вече бе започнал да размишлява. Дали някой знае, че тя е при него тази вечер? Дали си е затваряла устата за връзката им, както я помоли? Дали има чували за смет в кухненския шкаф?

Тя се усмихна учудено:

— Какво имаш предвид?

— Ще разпознаеш ли другия мъж, ако го видиш на снимка например?

Изгледа го продължително и го целуна внимателно.

— Е? — настоя той и измъкна другата си ръка изпод възглавницата.

— М-м. Не. Беше с гръб към мен.

— Но сигурно помниш с какво е бил облечен? Искам да кажа, в случай че те помолят да го идентифицираш.

Тя поклати отрицателно глава.

— Fusiform gyrus помни само лица. Останалата част от мозъка ми е напълно нормална.

— Но си спомняш цвета на колата, в която съм бил?

Тя се засмя и се сгуши в него.

— Сигурно онова, което съм видяла, ми е харесало.

Той отдръпна ръката си от гърлото й.

След две вечери й поднесе пълното си шоу. И тогава гледката не й допадна. Нито звуците. Нито усещанията.

Dig if you will the picture of you and I engaged in a kiss — the sweat of the body covers me…^[2]

Тя намали звука.

— Какво искаш? — попита тя и седна на креслото.

— Нали ти казах. Да помоля за извинение.

— Вече го направи. Теглим чертата — демонстративно се прозя тя. — Мислех да си лягам, Том.

Той усети как гневът го обладава. Не червеният, който изкривява и заслепява, а белият, който носи просветление, яснота и дава енергия.

— Добре, тогава да говорим по същество. Къде е Хари Хуле?

Беате се засмя. Принс пискаше във фалцет.

Том затвори очи, усети прилив на сила от яростта, която потече по вените му като ледена освежаваща вода.

— Хари ти се е обадил във вечерта на изчезването си. Препратил ти е мейлите. Ти си връзката му със света, единственият човек, на когото разчита в момента. Къде е той?

— Наистина съм изморена, Том — изправи се Беате. — Ако имаш още въпроси, на които няма да получиш отговор, предлагам да ги обсъдим утре.

Том Валер не мръдна от мястото си.

— Днес проведох много интересен разговор със служител от „Бутсен“. Хари е бил там снощи, точно под носа ни, докато ние заедно с половината патрули го търсехме из града. Знаеше ли, че Хари е съучастник на Раскол?

— Нямам представа за какво говориш или какво общо има това със случая.

— Нито пък аз, но предлагам да седнеш за малко, Беате. И да изслушаш кратка история, която според мен ще те накара да си промениш мнението за Хари и за приятелите му.

— Отговорът ми е „не“, Том. Вън.

— Дори и ако ти кажа, че и баща ти е замесен в тази история?

Забеляза лекото потрепване на устните й и разбра, че е напипал болното й място.

— Имам източници, които, как да се изразя, не са достъпни за средностатистическия полицай. Благодарение на тях съм запознат какво се е случило, когато баща ти е бил застрелян в Рюен. И кой го е убил.

Тя го погледна втренчено.

Валер се засмя.

— Това не го предвиди, нали?

— Лъжеш.

— Баща ти е застрелян с „Узи“, шест куршума в гърдите. Според доклада е влязъл в банката да преговаря, независимо че е бил сам и невъоръжен и следователно не е имал с какво да води преговори. Единственото, което е можел да постигне, е да нервира крадците и да предизвика агресията им. Непростима грешка. Непонятна. Особено като се има предвид, че баща ти беше легенда именно заради професионализма си. Но в действителност той е бил със свой колега, млад полицай, обещаващ служител, от когото очаквали да направи голяма кариера. Но младокът не се бил сблъсквал с банков обир на живо, нито със сериозно оръжие. Щял да закара баща ти до вкъщи след работа, защото се стараел да прекарва повече време с началниците си. Баща ти е стигнал до Рюен с кола, за която в докладите пропускат да споменат, че не е негова. Защото, когато са ви съобщили за инцидента, неговата си е била във вашия гараж, нали, Беате?

Видя как вените на шията й се издуха и посиняха.

— Дяволите да те вземат, Том.

— Я ела да чуеш малката приказка на татко — той потупа възглавничката на дивана до себе си. — Защото ще говоря много тихо, а си мисля, че трябва да чуеш всичко.

Приближи неволно една крачка към него, но спря.

— Добре — продължи Том. — Ето как стоят нещата през онзи ден. Кога точно беше, Беате?

— Петък, тринадесети юни, в три без петнадесет — прошепна тя.

— Да, през юни. Чуват съобщението по радиото, банката е съвсем наблизо, отиват дотам и заемат позиции отвън. Младият полицай и опитният старши инспектор. Съблюдават предписанията: чакат или подкрепление, или крадците да излязат от банката. И през ум не им минава да влизат вътре. Докато един от крадците не се появява на вратата с пушка, насочена в главата на банкова служителка. Извиква името на баща ти. Крадецът ги е видял да стоят навън и е познал старши инспектор Льон. Обещава да не нарани жената, но му е нужен заложник. Стига Льон да се съгласи на размяна, няма проблем. Но има условие: да остави оръжието си и да влезе в банката сам за размяната. И как постъпва баща ти? Мисли. Трябва да бърза. Жената е в шок. От шок се умира. Той мисли за съпругата си, за майка ти. Юнски ден, петък, идват уикендът. А слънцето… грееше ли слънце, Беате?

Тя кимна.

— Мисли колко ли е горещо в банката. Представя си напрежението; отчаянието. И взема решение. Какво? Какво е то, Беате?

— Да влезе — прошепна тя с натежал от скръб глас.

— Влиза — понижи глас Валер. — Старши инспектор Льон е вътре и младият полицай чака подкрепление, чака жената, която са обещали да пуснат. Чака някой да го посъветва как да постъпи или да му каже, че това е само сън или упражнение, че скоро ще може да се прибере у дома, защото е петък и слънцето грее. Вместо това чува… — Валер изпука с език, допрян до небцето. — Баща ти се строполява срещу вратата, която се отваря, а той остава проснат наполовина навън. С шест куршума в гърдите.

Беате се изгуби в креслото.

— Младият полицай вижда поваления старши инспектор и разбира, че това не е упражнение. Не е и сън. Те имат истински автомати и застрелват полицай, без да им мигне окото. Не е бил така изплашен през целия си живот. Няма и да бъде. Чел е по въпроса, имаше добри оценки по психология. Но нещо му убягва. Усеща пристъпа на паника, за който така добре писа на изпита. Сяда в колата и потегля. Отива право вкъщи, а жена му, с която са още младоженци, излиза на стълбите ядосана, задето е закъснял за вечеря. Той застава пред нея като виновен ученик и изтърпява конското. Обещава това да не се повтаря, после вечерят. След това гледат телевизия и репортер съобщава за застрелян по време на банков обир полицай. Баща ти е мъртъв.

Беате зарови лице в ръцете си. Всичко се върна. Целият ден. С овалното, сякаш учудено слънце на нелогично безоблачното небе. И тя си мислеше, че е сън.

— Кои може да са били крадците? Кой знае името на баща ти, кой познава всички, разследващи обири, кой е наясно, че от двамата полицаи навън именно старши инспектор Льон представлява заплаха? Кой е толкова хладнокръвен и хитър, че да постави баща ти пред такъв избор и да предвиди решението му? За да го застреля и така лесно да разкара младия полицай? Кой? Беате.

Сълзите се стичаха между пръстите й.

— Рас… — изхълца тя.

— Не те чух, Беате?

— Раскол.

— Да, Раскол. Единствено и само той. Съучастникът му побеснял. Ние сме крадци, а не убийци, казва той. И бил толкова глупав да заплаши Раскол, че ще се яви в полицията и ще го издаде. За негово щастие успял да офейка в чужбина, преди Раскол да го пипне.

Беате хлипаше. Валер изчака.

— Знаеш ли кое е най-нелепото? Остави се да те подведе убиецът на баща ти. Както и той самият.

Беате вдигна очи.

— Какво… какво имаш предвид?

Валер вдигна рамене.

— Придумвате Раскол да посочи убиец. Той е по петите на човек, който го е заплашил, че ще свидетелства срещу него в процес за убийство. Какво прави той? Естествено, уличава въпросния човек.

— Лев Грете ли? — избърса сълзите си Беате.

— Защо не? Така бихте му помогнали да го открие. Прочетох как сте намерили Грете, увиснал на въже. Самоубил се. Не бих се заклел в това. Не бих бил толкова сигурен, че някой просто не ви е изпреварил.

Беате се изкашля.

— Пропускаш няколко подробности. Първо, намерихме предсмъртно писмо. Лев не е оставил много писания, но от брат му получих няколко стари тетрадки на Лев от училище. Занесох ги на Жан Ю, графолога на КРИПОС, и той установи, че почеркът в писмото е на Лев Грете. Второ, Раскол вече е в затвора. Доброволно. Някак си не звучи логично да убива, за да се отърве от наказанието си.

Валер поклати снизходително глава;

— Ти си способно момиче, но точно като баща си нямаш психологическа интуиция, не разбираш как е устроен мозъкът на престъпника. Раскол не е в затвора, той просто е временно задържан в „Бутсен“. Присъда за убийство би променила всичко. А през това време ти го закриляш. Както и приятеля му Хари Хуле — облегна се той напред и сложи ръка върху нейната. — Съжалявам, ако те нараних, но сега знаеш всичко, Беате. Баща ти не е допуснал грешка. А Хари работи съвместно с неговия убиец. Какво решаваш? Ще открием ли Хари с общи усилия?

Беате присви очи, изстиска и последната сълза. После ги отвори. Валер й подаде носна кърпичка. Тя е взе.

— Том — поде тя, — трябва да ти обясня нещо.

— Няма нужда — погали ръката й Валер. — Разбирам. Борба на мотиви. Само помисли как би постъпил баща ти. Би спазил професионалния си дълг, нали?

Беате го погледна замислено. После бавно кимна. Пое си дълбоко дъх. В същия миг телефонът иззвъня.

— Няма ли да вдигнеш? — попита я Валер след три сигнала.

— Майка ми е — отвърна Беате. — Ще й се обадя след тридесет секунди.

— Тридесет секунди ли?

— Толкова време ми е нужно, за да ти кажа, че ако знаех къде е Хари, ти си последният човек, на когото щях да го издам — подаде му тя носната кърпичка, — и за да си обуеш обувките и да се ометеш оттук.

Том Валер усети как приливът на ярост плъзва като струя по гърба му и достига тила. Няколко секунди си позволи да се наслади на усещането, после я сграбчи с едната си ръка и я придърпа под себе си. Тя се съпротивляваше ожесточено, но Валер знаеше, че усеща ерекцията му и здраво стиснатите й устни скоро ще се разтворят.

 

 

След като чу сигнал „свободно“ шест пъти, Хари затвори и излезе от телефонната кабина, за да даде възможност на момичето след него да се обади. Застана с гръб към улица „Шолберг“ и към вятъра, запали си цигара и издуха дима към паркинга и караваните. Всичко си беше направо комично. Та той стои на няколко хвърлея от Отдела по експертно-криминална дейност, от едната страна, Главното полицейско управление, от другата, и караваните, от третата. В цигански костюм. Обявен за издирване. Направо да умреш от смях.

Зъбите на Хари тракаха. Обърна се леко, когато по натоварената, но безлюдна транзитна улица профуча полицейска кола. Не успя да спи. Не можеше просто да бездейства, докато времето тече в негов ущърб. Настъпи угарката с пета и понечи да си тръгне, но забеляза, че кабината пак е свободна. Погледна колко е часът. Наближаваше полунощ. Странно, че не си е у дома. Навярно е заспала и не е успяла да вдигне телефона? Набра номера за втори път. Тя отговори на първото прозвъняване:

— Да, моля.

— Обажда се Хари. Събудих ли те преди малко?

— Ами… да.

— Извинявай. Да ти звънна ли утре?

— Не, и сега е удобно.

— Сама ли си?

Последва мълчание.

— Защо питаш?

— Звучиш ми доста… Няма значение. Откри ли нещо?

Чу как тя преглътна, сякаш се опитваше да възобнови дишането си.

— Вебер провери отпечатъците по чашата. Повечето са твои. Анализът на останалите ще бъде готов след няколко дена.

— Чудесно.

— Що се отнася до компютъра в мазето ти, оказва се, че има програма, където предварително въвеждаш дата и час за изпращането на даден мейл. Последната промяна на мейлите е била направена в деня на смъртта на Ана Бетсен.

Хари вече не усещаше ледения вятър.

— Следователно получените от теб писма са си стояли готови в компютъра още когато е бил поставен в мазето ти — продължи Беате. — Това обяснява защо съседът ти пакистанец казва, че компютърът е там от дълго време.

— Да не искаш да кажеш, че си е стоял там и си е бръмчал и функционирал самостоятелно през цялото това време?

— Понеже има достатъчно ток и за него, и за мобилния телефон, се е справял доста добре.

— По дяволите! — плесна се Хари по челото. — Но в такъв случай човекът, програмирал предварително компютъра, е предвидил целия ход на събитията. Режисирал е ужасен марионетен театър. А ние сме марионетките.

— Така изглежда. Хари?

— Тук съм. Само се опитвам да го асимилирам. Тоест, трябва да го забравя за малко, твърде много неща ми дойдоха наведнъж. Какво стана с името на онази фирма?

— А, да. Какво те кара да мислиш, че съм се занимавала с въпроса?

— Нищо, преди последното ти изречение.

— Не съм казала нищо конкретно.

— Така е, но интонацията ти прозвуча обещаващо.

— Така ли?

— Открила си нещо, нали?

— Да.

— Казвай.

— Обадих се в счетоводната къща, обслужваща „Ключарско ателие“ АД и поисках да ми изпратят ЕГН-тата на работещите там. Четирима на пълен и двама на половин работен ден. Въведох ги за проверка в регистъра за осъжданите лица и в регистъра на трудовозаетите. Петима от тях имат безупречни досиета. Но единият тип…

— Да?

— Наложи се да превъртам страницата, за да изчета всичко. Предимно наркотици. Подозирали са го в продажба на хероин и морфин, но е осъден само за притежание на минимално количество хашиш. Лежал е на топло за взлом и две брутални кражби.

— Насилие?

— По време на едната използвал пистолет. Не е стрелял, но оръжието било заредено.

— Идеално. Той е нашият човек. Ти си същински ангел. Как се казва?

— Алф Гюнерю. На тридесет и две години, ерген. Адрес улица „Тур Улсен“ 9. По всичко личи, че живее сам.

— Повтори името и адреса.

Беате му ги каза отново.

— М-м. Не е за вярване, че Гюнерю си е намерил работа в ключарско ателие с такова досие.

— Като собственик на ателието е посочен някой си Биргер Гюнерю.

— Аха. Ясно. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Пауза.

— Беате?

— Да, всичко е наред, Хари. Какво мислиш да правиш?

— Имам намерение да посетя апартамента му, да проверя дали ще открия нещо интересно. Ако успея, ще ти се обадя оттам, за да изпратиш кола, та да обезопасят доказателствата както си му е редът.

— Кога тръгваш?

— Защо питаш?

Пак мълчание.

— За да знам дали ще съм си вкъщи, като се обадиш.

— Утре в единадесет. Дано тогава да си на работа.

Хари затвори и вдигна очи към нощното небе, покрило града като жълт купол. Беше чул музиката на заден план. Едва-едва, но му беше достатъчно:

I only want to see you bathing in the purple rain.^[3]

Пусна още една монета в апарата и набра 1881.

— Моля телефонния номер на Алф Гюнерю…

 

 

Таксито се плъзна в нощния мрак като беззвучна черна риба, мина през кръстовища, под улични фенери и под табели, сочещи към центъра.

— Не можем да продължаваме да се срещаме така — протестираше Йойстайн. Погледна в огледалото и видя как Хари облича черния пуловер, който му донесе от дома си.

— Нали не си забравил щангата? — попита го Хари.

— В багажника е. Ами ако тоя си е вкъщи?

— Щеше да си вдигне телефона.

— Ами ако се прибере, докато си в апартамента му?

— Ще направиш каквото ти заръчах: натискаш клаксона два пъти.

— Да де, ама аз не знам как изглежда тоя тип.

— Нали ти казах, около тридесетте е. Видиш ли такъв човек да влиза в номер девет, бибиткаш два пъти.

Йойстайн спря до табела със знак „паркирането забранено“ на мръсна, претоварена от автомобили улица, напомняща лабиринт. В Дайхманската библиотека, недалеч от тук, в покритата с прах книга „Бащите на града“ на страница 265 мястото е описано като „неугледната и ужасно безинтересна улица, която носи името «Тур Улсен».“ Но точно тази вечер местенцето се оказа добре дошло за Хари. Шумът, минаващите коли и тъмнината щяха да му служат за прикритие и никой нямаше да забележи чакащото го такси.

Хари пъхна щангата в ръкава на коженото си яке и бързо пресече улицата. За свое облекчение установи, че пред номер девет има поне двадесет звънеца. Това му отваряше повече възможности да блъфира. Името на Алф Гюнерю се намираше на предпоследния ред вдясно. Хари погледна нагоре към фасадата от дясната страна. На петия етаж не светеше. Натисна звънец на първия етаж. Отговори му сънен женски глас.

— Здравейте, отивам при Алф — каза Хари. — Но така са надули музиката, че не ме чуват. При Алф Гюнерю, ключаря на петия етаж. Ще бъдете ли така любезна да ми отворите?

— Минава полунощ.

— Извинете, госпожо, ще се погрижа да я намалят.

Хари зачака. Чу се бръмчене.

Той взимаше по три стъпала наведнъж. На петия етаж се спря и се заослушва, но чу само собственото си тупкащо сърце. Имаше да избира от две врати. На едната бе лепната зелена бележка, надписана с туш: Андершен. На другата нямаше нищо.

Това беше най-критичната част от плана. Би могъл да разбие обикновена брава, без да разбуди цялото стълбище, но ако Алф е използвал целия арсенал на „Ключарско ателие“ АД, тогава Хари щеше да се изправи пред сериозен проблем. Разгледа щателно вратата от горе до долу. Не видя лепенки от „Фалкен“ или други централи за бързо реагиране; нито подсигурени срещу бормашини секретни брави; нито устойчиви на шперц цилиндри с двойни езици. Само стара цилиндрична брава, тип „Йеил“. С други думи онова, което англичаните наричат сладкиш.

Хари издърпа ръкава на коженото си яке и извади щангата. Поколеба се, преди да забие желязната пръчка точно под бравата. Беше почти фасулска работа. Но не разполагаше с време да мисли много-много защо е така, а и нямаше избор. Хари не измести вратата навън, а странично към пантите, така че да подпъхне кредитната карта на Йойстайн под секретната брава и същевременно заключващият език леко се извади от крайната част на рамката. Приложи малко натиск върху щангата, вратата се приплъзна навън и той я подпря с пета в долния край. Вратата изпука в пантите, когато бутна щангата, издърпвайки картата. Промъкна се вътре и затвори след себе си. Цялата операция му отне осем секунди.

Разнесе се бучене на хладилник и смях от комедиен сериал от съседския телевизор. Хари се опита да диша спокойно и дълбоко, докато се ослушваше сред безмълвния мрак. Чуваше колите отвън и усещаше студен полъх към вратата. И двете неща доказваха, че апартаментът има стари прозорци. Но най-важно беше, че никакъв шум не подсказваше някой да е в апартамента.

Хари напипа ключа за осветлението. На коридора определено нямаше да му се отрази зле едно опъване на бръчките. А холът се нуждаеше от цялостен ремонт. Кухнята не беше годна за живеене. Обзавеждането в апартамента пък обясняваше жалките мерки за сигурност. Или по-точно липсата на обзавеждане. Защото Алф Гюнерю нямаше нищо, нито дори стереоуредба, която Хари да го помоли да намали. Свидетелството, че някой живее тук, се свеждаше до два сгъваеми стола, боядисана в зелено холна масичка, малко разхвърляни дрехи и легло с възглавница, но без покривка.

Хари си сложи домакинските ръкавици, донесени му от Йойстайн, и изнесе в коридора един от столовете. Постави го пред редицата горни шкафове, които стигаха чак до триметровия таван, изхвърли всички мисли от главата си и предпазливо се покачи на стола. В същия момент звънна телефонът. Хари се олюля, столът се затвори и той се строполи на пода с трясък.

 

 

Том Валер имаше лошо предчувствие. Ситуацията не се отличаваше с онази предсказуемост, към която той постоянно се стремеше. Кариерата и бъдещето му се намираха не само в неговите ръце, но и в ръцете на съюзниците му, затова човешкият фактор представляваше риск, който неизменно трябваше да взема под внимание. А лошото му предчувствие се пораждаше от факта, че в момента не знаеше дали може да разчита на Беате Льон, на Рюне Иваршон и — и това създаваше най-сериозния му проблем — на най-важния му източник на пари: Слугата.

След като Том дочу, че градският съвет е започнал да притиска началника на полицията за залавянето на Екзекутора след обира в „Грьонланслайре“, той заръча на Слугата да се покрие за известно време. Споразумяха се за място, познато на Слугата отпреди. В Патая се намираше най-голямото струпване на обявени за издирване западни престъпници, граждани на държави от източното полукълбо и отстоеше само на няколко часа път с кола южно от Банкок. Като бледолик турист Слугата щеше да се слее с множеството. Той нарече Патая „азиатския Содом“, затова Валер не проумяваше защо Слугата най-неочаквано цъфна в Осло с обяснението, че вече не издържал да стои там.

Валер спря на червено и даде ляв мигач. Лошо предчувствие. Слугата извърши последния обир, без да го съгласува предварително с него, а това беше сериозно нарушение на правилата. Налагаше се да се вземат мерки.

Току-що се опита да се свърже със Слугата в дома му, но никой не вдигна телефона. Можеше да означава какво ли не. Например, че е на вилата в Трюван и обмисля подробностите около обсъждания вече обир на инкасовия автомобил. Или преглеждаше оборудването — дрехи, оръжие, полицейско радио, чертежи. Но можеше и да е знак, че пак се е поддал на изкушението и се клатушка в някой ъгъл с висяща от ръката му спринцовка.

Валер караше бавно през тъмната мръсна уличка, където живееше Слугата. От другата страна на пътя беше паркирано такси. Валер погледна нагоре към прозорците на апартамента му. Странно, беше светло. Ако Слугата пак е започнал да се друса, ще настъпи истински ад. Няма да е трудно да влезе в жилището му: бравата е пълен боклук. Погледна часовника. Посещението при Беате го превъзбуди и беше сигурен, че тази нощ няма да заспи. Малко ще се поразходи напред-назад, ще проведе няколко разговора по телефона и ще свърши каквото там се появи.

Валер усили Принс, даде газ и зави нагоре по булевард „Юлевол“.

 

 

Хари седеше на сгъваемия стол, хванал глава с ръцете си; хълбокът го болеше и не разполагаше с почти никакви доказателства за вината на Алф Гюнерю. Отне му само двадесет минути да прегледа малкото вещи в апартамента. Оскъдното им количество пораждаше съмнението, че Гюнерю живее другаде. В банята Хари откри четка за зъби, почти празна туба с паста за зъби и парче неразгадаема марка сапун, втрито в сапунерка. Плюс пешкир, някога вероятно бил бял. Това беше всичко. Нищо повече. Това беше последният шанс на Хари.

Идеше му да се разреве. Да си блъска главата в стената. Да счупи гърлото на бутилка „Джим Бийм“ и да изпие алкохола ведно с парчетата стъкло. Защото няма начин — няма! — да не е Гюнерю. От всички улики срещу някого една, статистически погледнато, беше най-показателна — предишни присъди и повдигнати обвинения в съда. Обстоятелствата просто крещяха, че е Гюнерю. В досието му фигурираха наркотици и незаконна употреба на оръжие, работеше при ключар, можеше да поръча каквито ключове си поиска, например за апартамента на Ана. И на Хари.

Приближи се до прозореца. Замисли се как въобще попадна в този омагьосан кръг и започна да следва до последната подробност ръкописа на някакъв побъркан човек. Но вече не разполагаше с инструкции. Край на репликите. Луната се показа през процеп в облачната покривка. Приличаше на посдъвкана таблетка флуор, но и тя не можеше да му подскаже следващия ход.

Хари затвори очи. Съсредоточи се. Какво от видяното в апартамента би му дало храна за размисъл, какво пропускаше? Отново претърси жилището мислено, сантиметър по сантиметър.

След три минути се предаде. Това беше последният му шанс. Тук няма да намери нищо.

Провери дали оставя всичко както го намери при влизането си и изгаси осветлението в хола. Отиде в тоалетната, застана пред чинията и си разкопча панталона. Зачака. Боже господи, и с това ли не можеше да се справи?! Струята тръгна и той въздъхна уморено. Дръпна шнура, водата потече и в същия миг той застина. Дали наистина чу бибиткането на клаксон на фона на шумящата вода? Излезе в коридора и затвори вратата на тоалетната, за да чува по-добре. Така си беше. От улицата долетя кратко силно изсвирване. Гюнерю пристигаше! Вече до вратата, Хари се сети. Защото, разбира се, идеята му хрумна именно сега. Когато вече беше късно. Шумяща вода. Кръстника. Пистолета. „Това ми е любимото място.“

— Мамка му, мамка му!

Хари се върна тичешком в тоалетната, хвана бутона върху капака на казанчето и започна трескаво да го развива. Появиха се ръждясали нарези.

— По-бързо — прошепна той, продължи да развива и усети как пулсът му се ускори, докато проклетата пръчка се въртеше ли въртеше с жаловит звук, но без да се разхлаби. Чу как долу на стълбището се затръшна врата. После пръчката се разхлаби и той повдигна капака на казанчето. В полумрака се чу удар на порцелан о порцелан, а нивото на водата продължаваше да се покачва. Хари пъхна вътре ръка и напипа лепкав слой водорасли по казанчето. Какво, по дяволите… Пак ли нищо? Зави капака му. И той се появи. Залепен от вътрешната страна. Хари си пое дълбоко въздух. Всяка резка, връх и вдлъбнатина по ключа под гладкото тиксо му бяха познати. Това беше ключът за двора, мазето и апартамента му. Залепената до него снимка също му беше позната. Липсващата снимка над огледалото. Сьос се усмихва, а Хари се опитва да си придаде суров вид. И двамата са почернели от слънцето и блажено невежи. Затова пък Хари не разпозна като своя вещ белия прах в найлоновото пликче, плътно закрепено с три широки ленти черно тиксо, но беше склонен да заложи значителна сума, че става дума за диацетилморфин, по-познат като хероин. Много хероин. Поне за шест години ефективно. Хари не размести нищо, само постави капака на мястото му и започна да го завива, докато се ослушваше за стъпки. Както Беате отбеляза, доказателствата няма да струват и пукната пара, ако установят, че Хари е бил в апартамента без синя бланка. Бутонът си дойде на мястото и той изтича към входната врата. Нямаше друг избор: отвори я и излезе на стълбището. Чу как някой си влачи краката нагоре по стълбите. Тихо затвори вратата, надвеси се над парапета и погледът му се забоде право в тъмна гъста четиноподобна коса. След пет секунди мъжът щеше да го забележи. Но три широки крачки нагоре по стълбището към шестия етаж биха скрили Хари от полезрението му.

Младежът рязко спря, виждайки седналия на стълбището Хари.

— Здрасти, Алф — поздрави го полицаят и си погледна часовника. — Чаках те.

Онзи го зяпна с широко отворени очи. Средно дълга мазна коса със завити краища към ушите ала Лиъм Галахър обрамчваше бледото му, обсипано с лунички лице и напомняше на Хари не за коравосърдечен убиец, а за хлапе, уплашено да не го пребият.

— Какво искаш? — попита младият мъж с висок и тънък глас.

— Да дойдеш с мен в полицията.

Младият мъж реагира светкавично. Обърна се, хвана се за парапета и скочи на долната стълбищна площадка.

— Ей! — извика Хари, но онзи вече беше офейкал. Тежките удари от крака, които скачат на всяко пето или шесто стъпало, отекваха из помещението.

— Гюнерю!

В отговор долетя затръшването на вратата на партерния етаж.

Хари попипа вътрешния си джоб и едва тогава се сети, че няма цигари. Изправи се и се втурна след хлапето. Идваше ред на тежката артилерия.

 

 

Том Валер намали музиката, извади пискащия мобилен телефон от джоба си, натисна зеленото копче и допря слушалката до ухото си. От другия край на линията се чу забързано дишане на пресекулки и шум от автомобили.

— Ало? — обади се гласът. — Там ли си? — Беше Слугата. Звучеше изплашен.

— Какво става, Слуга?

— О, боже, ето те и теб. Пълен ад. Трябва да ми помогнеш. И то бързо.

— Не съм задължен да правя нищо. Отговори на въпроса ми.

— Разкрили са ни. Като се прибрах, на стълбището ме чакаше ченге.

Валер спря на пешеходната пътека преди Околовръстното. Старец пресичаше с необичайно ситни крачки. Вървеше безкрайно мудно.

— Какво искаше? — попита Валер.

— Ти как мислиш? Сигурно да ме арестува.

— И защо не си на топло?

— Бърз съм като дявол. Побягнах на секундата. Но са по петите ни, от тук минаха вече три полицейски коли, чуваш ли? Ще ме хванат, ако не…

— Не викай в слушалката. Къде бяха другите полицаи?

— Не забелязах да имаше други. Просто се ометох.

— И се отърва толкова лесно? Сигурен ли си, че този тип е бил полицай?

— Да, беше онзи!

— Кой?

— Хари Хуле. Наскоро пак дойде в магазина.

— Не си ми споменал.

— Ами това е ключарско ателие! Непрекъснато идват полицаи!

Светна зелено. Валер бибитна на колата пред него.

— Добре, после ще го обсъдим. Къде си в момента?

— В една телефонна кабина пред… ъъъ… Съда — нервно се засмя той. — И не ми е много приятно.

— В апартамента ти има ли нещо, което не трябва да е там?

— Чисто е. Цялото оборудване е във вилата.

— А ти, и ти ли си чист?

— Много добре знаеш, че вече не взимам. Ще дойдеш ли скоро? Мамка му, целият треперя.

— Само се успокой, Слуга — каза Валер, докато изчисляваше колко време му е необходимо. Трюван. Главното полицейско управление. Центъра. — Представи си, че ограбваш банка. Като дойда, ще ти дам хапче.

— Нали ти казвам, вече не взимам — колебливо повтори Слугата. — Не знаех, че разнасяш хапчетата навсякъде, Принце.

— Естествено.

Мълчание.

— С какво разполагаш?

— Mothers arms.^[4] Рохипнол. В теб ли е пистолетът „Йерихон“?

— Естествено.

— Добре. Тогава ме чуй хубаво. Ще се срещнем на кея от източната страна на Пристанищния склад. Малко съм далечко и ми трябват четиридесет минути.

— Какви ги дрънкаш? Идвай, по дяволите! Веднага!

Без да отговори, Валер се заслуша в дишането, което съскаше в мембраната.

— Ако ме хванат, ще те повлека със себе си. Дано ме разбираш правилно, Принце. Ще те изпея, стига така да се отърва по-леко. Нямам намерение да лежа заради теб, ако не…

— Звучиш ми паникьосан, Слуга. Сега паниката е излишна. Каква е гаранцията, че вече не си арестуван, и това не е капан, за да ме натопиш и мен? Сега схващаш ли? Ела сам и застани под някой фенер, та да те виждам ясно, като пристигна.

Слугата изпъшка.

— Проклятие! Проклятие!

— Е?

— Добре. Става. Само ми донеси хапчетата. Проклятие!

— На Пристанищния склад след четиридесет минути. Под някой фенер.

— Не закъснявай.

— Почакай, има още нещо. Ще паркирам на известно разстояние от теб и като ти кажа, вдигаш пистолета във въздуха така, че да го виждам.

— Защо? Да не те гони параноята?

— Да кажем, че точно в момента ситуацията не е много ясна и не поемам никакви рискове. Само прави, каквото ти кажа.

Валер натисна червеното копче и си погледна часовника. Усили звука до дупка. Китари. Прекрасен, чист шум. Прекрасна, чиста ярост.

Зави към една бензиностанция.

 

 

Бярне Мьолер прекрачи прага и огледа стаята неодобрително.

— Уютно, а? — подхвърли Вебер.

— Чух, че бил стар познайник?

— Алф Гюнерю. Или поне апартаментът се води на негово име. Тук имаме множество отпечатъци. Скоро ще разберем дали са негови и по стъклото — посочи той към млад мъж, който събираше доказателствен материал от прозореца с четчица. — Най-добрите отпечатъци са върху стъкло.

— Щом сте започнали с отпечатъците, значи сте открили и други неща?

Вебер посочи найлонов плик, поставен заедно с други предмети върху вълнено одеяло на пода, Мьолер клекна и бръкна вътре с пръст.

— Хм. Има вкус на хероин. Има-няма половин килограм. А това какво е?

— Снимка на две деца. Още не знаем кои са. И ключ на „Триовинг“, който положително не е за тази врата.

— Ако е и за други помещения, „Триовинг“ знаят кой е собственикът. Момчето на снимката ми е някак познато.

— И на мен.

— Fusiform gyrus — обади се зад тях женски глас.

— Госпожице Льон — озадачен я поздрави Мьолер. — Какво прави тук Отделът по грабежите?

— Аз ги посъветвах да претърсят жилището за хероин. И помолих да те извикат.

— Значи имаш информатори и сред наркоманите?

— Крадците и наркоманите са голямо сплотено семейство.

— Кой е информаторът?

— Нямам представа. Позвъни ми вкъщи, след като си бях легнала. Отказа да сподели как се казва и как е разбрал, че съм полицай. Но сигналът му беше толкова конкретен и подробен, че се реших да събудя един от служебните ни юристи.

— Хм — учуди се Мьолер. — Наркотици. Присъди. Опасност от унищожаване на доказателства. Получила си зелена светлина на момента, нали?

— Да.

— Не виждам труп. Защо ме извикаха?

— Защото информаторът ми подхвърли още една идея.

— Така ли?

— Алф Гюнерю е познавал отблизо Ана Бетсен. Като любовник и дилър. Тя обаче най-неочаквано го зарязала, когато срещнала другиго, докато Алф лежал в затвора. Как ти се струва, Мьолер?

Той я погледна.

— Радвам се — изрече той, но по лицето му не трепна и мускул. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Продължи да я гледа и накрая тя сведе очи.

— Вебер, искам да блокираш достъпа до апартамента и да повикаш всичките си хора — разпореди Мьолер. — Чака ни работа.