Ю Несбьо
Немезида (32)

Тридесет и втора глава
Дейвид Хаселхоф

Утринните лъчи приличаха на бял стълб, който минава през процеп в облачната покривка и потапя фиорда в божествена светлина, както я наричаше Том Валер. Преди вкъщи имаше няколко такива картини по стените. Той прескочи полицейската лента, отцепваща местопроизшествието. В природата му бе да минава над преградата, а не да се навежда под нея. Така биха казали онези, които го познаваха. Имаха право за първото, но не и за второто: Том Валер не мислеше, че някой го познава. И възнамеряваше това да не се променя.

Доближи малкия дигитален фотоапарат до стоманено сивото стъкло на очилата, тип супер ченге. В дома му се търкаляха поне дузина такива. Подарък в знак на признателност от доволни клиенти. Както и фотоапарата. Обективът обхвана дупката в земята и проснатия до нея труп, облечен в черни панталони и риза, някога била бяла, но сега почерняла от тиня и пясък.

— Добавяш нова снимка към колекцията ли? — попита го Вебер.

— Този е различен — отговори Валер, без да вдига очи. — Харесвам убийци с богато въображение. Идентифицирахте ли мъжа?

— Арне Албю. Четиридесет и две годишен. Женен, с три деца. Определено не е бедняк. Вилата зад нас е негова.

— Има ли свидетели?

— В момента разпитват из района. Но и сам виждаш каква пустош е.

— Някой от хотела? — Валер посочи голяма жълта дървена постройка накрая на плажа.

— Съмнявам се — поклати глава Вебер. — По това време на годината тук не живее никой.

— Кой го е намерил?

— Анонимно обаждане от телефонна кабина в Мос. До тамошната полиция.

— Убиецът ли?

— Не мисля. Съобщил, че когато излязъл на вечерна разходка с кучето си, видял два крака да стърчат над водата.

— Записали ли са разговора?

Вебер поклати отрицателно глава.

— Не се е обадил на номера за спешни случаи.

— Какво разбрахте от трупа? — попита Валер.

— Лекарите ще изготвят протокол, но ако ме питаш, бил е заровен жив. Няма видими следи от наранявания по тялото му, но кръвта в носа и устата и спуканите капиляри в очите свидетелстват за голям хематом в главата. Освен това открихме пясък дълбоко в гърлото, което показва, че е дишал, когато е бил погребан.

— Разбирам. Нещо друго?

— Кучето беше завързано пред вилата му ей там, малко по-нагоре. Огромен, отвратителен ротвайлер в изненадващо добра форма. Външната врата беше отключена. Вътре няма следи от ръкопашен бой.

— С други думи, те са си влезли най-спокойно, заплашили са го с огнестрелно оръжие, завързали са кучето, изкопали са дупка за него и са го помолили най-любезно да влезе в нея.

— Ако са били няколко.

— Огромен ротвайлер, половинметров ров. Мисля, че можем да направим това заключение, Вебер.

Вебер не отговори. Никога не бе имал нищо против да работи с Валер. Момчето демонстрираше рядко срещан талант при разследванията; резултатите му говореха сами по себе си. Това обаче не означаваше, че Вебер непременно го харесва. Не би могло да се каже и че му е антипатичен. Беше нещо друго. След време започваше да напомня на онези картинки, тип „открийте седемте разлики“, където човек се затруднява да формулира какво го смущава. Смущава, именно това беше точната дума.

Валер коленичи до трупа. Знаеше, че Вебер не го харесва. Това нямаше никакво значение. Вебер, стар полицай от Отдела по експертно-криминална дейност, не се домогваше до високи постове, нито по някакъв начин можеше да повлияе върху кариерата или живота на Валер. Казано накратко, Валер не се нуждаеше от симпатиите на Вебер.

— Кой го идентифицира?

— Дойдоха няколко души, местни — уточни Валер. — Собственикът на бакалията го разпозна. Открихме съпругата му в Осло и я доведохме. Тя потвърди, че е Арне Албю.

— А къде е тя сега?

— Във вилата.

— Някой разговарял ли е с нея?

Вебер вдигна рамене.

— Обичам да съм пръв — Валер се наведе напред и направи снимка на лицето на починалия в близък план.

— Случаят е на участъка в Мос. Повикаха ни само за помощ.

— Ние сме по-опитни — отсече Валер. — Някой обясни ли го любезно на селяните?

— Всъщност някои от нас са разследвали убийства — обади се глас зад тях.

Валер вдигна поглед към усмихнат мъж в черно униформено полицейско яке. На раменете му имаше една звезда и златни нашивки.

— Без лоши чувства — засмя се старши инспекторът. — Казвам се Паул Сьоренсен. Сигурно сте старши инспектор Валер.

Валер кимна сухо и пренебрегна опита на Сьоренсен да се здрависа. Валер не обичаше физическия контакт с непознати мъже. Впрочем, и с познати. Що се отнасяше до дамите, нещата стояха по друг начин. Или поне докато той командваше парада. Така и правеше.

— Някога разследвали ли сте нещо подобно, Сьоренсен? — Валер повдигна клепача на мъртвия и оголи кървавочервената му очна ябълка. — Това не е прободна рана с нож в кръчмата или изстрел в прасеца след пиянска свада. Нали затова ни се обадихте?

— Така е, не изглежда невинно — съгласи се Сьоренсен.

— Тогава предлагам ти и момчетата да кротувате и да дежурите, а аз да поговоря с вдовицата на трупа.

Сьоренсен се засмя, сякаш Валер разказа страхотен виц, но млъкна, виждайки повдигнатите му вежди над очилата. Том Валер се изправи и тръгна към полицейските ленти. Бавно преброи до три, после извика, без да се обръща:

— И премести полицейската кола, която видях, че сте паркирали на обръщалото, Сьоренсен. Криминалистите ни търсят следи от автомобила на убиеца. Благодаря предварително.

Нямаше нужда да се обърне, за да е сигурен, че усмивката се изпари от дебилната физиономия на Сьоренсен. И че огледът на местопроизшествието, току-що бе поет от участъка на Осло.

 

 

— Госпожо Албю? — попита Валер, влизайки в стаята. Възнамеряваше да привърши бързо с разпита. Предстоеше му обяд с обещаващо момиче и смяташе да не го изпуска.

Вигдис Албю вдигна глава от албума със снимки, който разглеждаше.

— Да?

Гледката допадна на Валер. Старателно поддържана фигура, самоуверена поза, превзета като Дорте Скапел^[1] и разкопчано трето копче на блузата й. Допадна му и чутото. Мекият й глас сякаш бе създаден за специалните думи, които обичаше да му казват жените. Хареса и устните й, в които вече съзря надежда да изрекат въпросните думи.

— Старши инспектор Том Валер — представи се той и седна срещу нея. — Разбирам какъв шок преживявате. С риск да ви прозвучи като клише, което едва ли означава нещо за вас в момента, но искам да ви кажа колко много ви съчувствам. Самият аз изгубих наскоро близък човек.

Почака. Накрая тя вдигна очи и той улови погледа й. Беше мътен и Валер предположи, че е плакала. Едва когато заговори, разбра, че е пияна.

— Имате ли цигара, полицай?

— Наричайте ме Том. Не пуша. Съжалявам.

— Колко време трябва да стоя тук, Том?

— Ще уредя да си тръгнете възможно най-бързо. Но първо се налага да ви задам само няколко въпроса. Става ли?

— Да.

— Добре. Имате ли представа кой би искал съпругът ви да умре?

Вигдис Албю облегна брадичка на ръката си и погледна през прозореца.

— Къде е другият полицай, Том?

— Моля?

— Не е ли редно и той да е тук?

— Кой полицай, госпожо Албю?

— Хари. Нали той се занимава с този случай?

В сравнение с останалите от випуска Том Валер направи светкавична кариера в полицията. За това си имаше съществена причина: Том беше проумял, че никой, дори адвокат от защитата, не оспорва как са събрани доказателствата, стига достатъчно категорично да потвърждават вината на обвиняемия. Друга важна причина бе безпогрешната му интуиция. Случваше се, разбира се, да не сработи, когато трябваше да му подскаже нещо, но той никога не реагираше без причина. Сега шестото му чувство се обаждаше.

— За Хари Хуле ли говорите, госпожо Албю?

 

 

— Можеш да спреш тук.

На Том Валер гласът й все още му допадаше. Сви към тротоара, наведе се напред на седалката и погледна към розовата къща, която се извисяваше величествено на върха на хълма. Предобедното слънце се отрази в нещо подобно на животно.

— Много мило от твоя страна — каза му Вигдис Албю. — Благодаря ти, задето ме отърва от онзи Сьоренсен и за превоза до тук.

Валер се усмихна нежно. Знаеше, че лицето му излъчва топлина. Бяха му казвали колко много прилича на Дейвид Хаселхоф от „Спасители на плажа“. Имал същото телосложение, брадичка и усмивка. Понеже беше гледал сериала, много добре разбираше какво имат предвид.

— Удоволствието беше мое — отвърна той.

Наистина го чувстваше така. Докато пътуваха от Ларколен, той научи някои интересни подробности. Например как Хари Хуле се опитал да намери доказателства, че съпругът й е убил Ана Бетсен, която — ако не го лъжеше паметта — беше самоубилата се на улица „Безгрижие“ преди известно време. Случаят отдавна приключи, лично Валер направи заключението за смъртта й и подготви протокола. Какво тогава целеше този глупак Хуле? Дали не се опитва да отмъсти за стара вражда? Дали Хуле не се старае да докаже, че Ана Бетсен е жертва на криминално деяние, за да го компрометира? Звучеше напълно в стила на малоумния алкохолик, но на Валер му се струваше нелогично Хуле да вложи толкова много енергия в разследване, което в най-лошия случай щеше да разкрие, че Валер е прибързал със заключенията. На мига отхвърли възможността мотивът на Хари да е свързан с изясняване на инцидента: само във филмите полицаи се занимават с подобни неща в свободното си време.

Фактът, че заподозреният от Хари е убит, подсказваше, естествено, редица възможни отговори. Валер не знаеше какви, но понеже интуицията му нашепваше, че са свързани с Хари Хуле, прояви интерес да ги разнищи. Затова той прие поканата на Вигдис Албю за чашка кафе — не толкова заради гъделичкащата мисъл за новоизлюпена вдовица, колкото заради вероятността това да се окаже неговият шанс да се отърве от мъжа, който му дишаше във врата от… колко време? От осем месеца?

Да, преди цели осем месеца, след поредния гаф на Свере Улсен, полицай Елен Йелтен разобличи Том Валер като главния кукловод на контрабанден внос на оръжие в Осло. Той заповяда на Улсен да я очисти, преди тя да успее да сподели какво е узнала, но Валер ясно си даваше сметка, че Хуле няма да се предаде, преди да открие убиеца й. Затова се погрижи да открият шапката на Улсен на местопрестъплението, та да има повод да застреля „при самозащита“ заподозрения в убийство по време на залавянето му. Срещу Валер нямаше никакви улики, но все пак от време на време го спохождаше неприятното усещане, че Хуле е по петите му. И че може да се превърне в заплаха.

— Къщата е толкова празна, когато няма никой у дома — изкоментира Вигдис Албю и отключи.

— Откога си… ъъъ… сама? — попита Валер, следвайки я по стълбите към хола. Гледката все още му допадаше.

— Децата са при родителите ми в провинцията. Идеята беше да останат там, докато нещата се нормализират. — Тя въздъхна и се свлече на мекото кресло. — Трябва да пийна нещо. После ще им се обадя.

Том Валер стоеше насред помещението и я наблюдаваше. С последните си думи тя развали всичко: леката тръпка вече изчезна. И изведнъж му се видя много по-възрастна. Вероятно алкохолното опиянение я напускаше. То изглаждаше бръчките й и смекчаваше очертанията на устата й, която сега загрубя и се превърна в крива, оцветена в розово цепнатина.

— Седни, Том. Ще направя кафе.

Отпусна се на дивана, а Вигдис изчезна в кухнята. Той се разкрачи и забеляза избледняло петно върху канапето. Неговият диван също бе изцапан. С менструална кръв.

Усмихна се, като се сети… за Беате Льон.

Сладката, невинна Беате Льон седеше от другата страна на ниската масичка. Поглъщаше думите му като бучки захар в латето си — напитка за момиченца. Според мен най-важното е да се осмелиш да бъдеш верен на себе си. В една връзка най-ценното е честността, нали? При младите момичета понякога е трудно да налучкаш дозата „остроумни“ клишета, но при Беате Валер очевидно уцели десетката. Тя го последва послушно до дома му, където той й приготви питие, което определено не беше за малки момиченца.

Напуши го смях. Дори и на следващия ден Беате Льон си мислеше, че припадъкът й се дължи на изтощението й и на питието, сторило й се по-силно от онези, с които била свикнала. Важно е да уцелиш правилната дозировка.

Но най-комичната част беше на сутринта. Валер влезе в хола и я завари да търка с мокър парцал дивана, където снощи бяха осъществили първия си сексуален контакт, преди тя да изгуби съзнание и да започне същинският купон.

— Извини ме — почти през сълзи измънка тя. — Едва сега го забелязах. Толкова ми е неудобно, очаквах го чак следващата седмица.

— Не се притеснявай — отвърна той и я потупа по бузата. — Само се постарай да го изчистиш.

После побърза да се скрие в кухнята. Пусна чешмата и зарови из хладилника, за да заглуши смеха си, докато Беате Льон продължаваше да търка петното от менструалната кръв от Линда. Или беше от Карен?

Вигдис извика от кухнята:

— С мляко ли пиеш кафето, Том?

Какво значение имаше. Той вече научи онова, което му беше необходимо.

— Току-що се сетих, че имам уговорка в града.

Обърна се и я видя на вратата на кухнята с две чаши за кафе и облещени, изумени очи. Сякаш й беше зашлевил шамар. Идеята му се стори интересна.

— А и се нуждаеш да останеш малко сама — обясни той и се изправи. — Знам какво ти е, както казах, наскоро самият аз изгубих близка приятелка.

— Съжалявам — смутено измънка Вигдис. — Дори не попитах как се казва.

— Елен. Колежка. Много я харесвах — Том Валер наклони глава на една страна и погледна Вигдис, която неуверено му се усмихна.

— За какво мислиш? — попита го тя.

— Как някой ден ще се отбия при теб, за да проверя как си — Валер се постара и се получи най-чаровната му Хаселхофска усмивка. Мислеше си колко ли хаотичен би бил светът, ако хората можеха да четат мислите на другите.