Ю Несбьо
Немезида (24)

Двадесет и четвърта глава
Сан Пауло

По устните на Раскол разцъфна миловидна усмивка, но Хари се затрудни да определи дали той наистина се усмихва благо.

— Значи твой приятел търси в Египет телефонен номер — Хари не успя да прецени дали Раскол го казва с ехиден тон, или просто констатира фактите.

— В Ал-Тор — потвърди Хари и поглади с длан ръкохватката на стола. Чувстваше се крайно неудобно не само защото пак седеше в златистата стая за посещения, но и заради целта на срещата. Претегли всички възможности. Да изтегли потребителски заем. Да посвети Бярне Мьолер в случая. Да продаде форда си на сервиза, където го обслужваха. Избра обаче единствената реалистична перспектива, единственото логично решение. Което си беше чиста проба лудост.

— Но телефонният номер не е просто номер — уточни Хари. — Ще ни отведе до абоната, който ми изпраща писма. Писма, които доказват, че познава в детайли кончината на Ана. Няма как да разполага с такива сведения, ако не е бил при нея малко преди смъртта й.

— И твоят приятел твърди, че собствениците на сървъра искат шестдесет хиляди египетски кинти. А това са…?

— Около сто и двадесет хиляди норвежки крони.

— Които си мислиш, че трябва да ти дам?

— Нищо не мисля, само ти казвам каква е ситуацията. Те искат пари, а аз нямам толкова.

Раскол прокара пръст по горната си устна.

— И защо това да е мой проблем, Хари? Имахме сделка и аз спазих моята част.

— И аз ще спазя моята, но без парите ще отнеме повече време.

Раскол поклати глава, махна и измърмори нещо, което според Хари беше на ромски. По телефона Йойстайн звучеше отчаян. Нямало съмнение, че е открил истинския сървър. Но очаквал да се натъкне на ръждясала антика, която стои под дъжда, кашля и едва работи, а търговец на коне с тюрбан иска три камили и кутия американски цигари, за да му даде списъка с абонатите. Вместо това се озовал в офис с климатик, където млад костюмиран египтянин зад бюрото го погледнал през очила със сребърни рамки и го уведомил, че цената е „non-negotiable“^[1], плащането се осъществява в брой, за да не може да се проследи из банковите системи, и офертата е в сила три дена.

— Обмислил си, предполагам, възможните последствия, ако разберат, че си взел пари от мен за решаването на служебен въпрос?

— Не съм тук по служба — уточни Хари.

Раскол поглади ушите си с длани.

— Сун Дзъ казва, че ако не контролираш събитията, те ще те контролират. Ти изпускаш контрола над положението, Спиуни. Значи си допуснал гаф. Не се доверявам на такива хора. Имам друго предложение. Да направим нещата прости и за двете страни. Ти ми казваш името на този мъж, а аз уреждам останалото.

— Не! — Хари стовари дланта си върху масата. — Твоите горили няма да го пречукат като куче. Мястото му е зад решетките.

— Изненадваш ме, Спиуни. Ако съм те разбрал правилно, ти вече доста си я загазил. Защо не позволиш на справедливостта да възтържествува по възможно най-безобидния начин?

— Не искам да има вендета. Така се бяхме разбрали.

Раскол се усмихна.

— Костелив орех си ти, Хуле. Това ми харесва. И уважавам уговорките. Но като си започнал да правиш гафове, от къде да съм сигурен, че ще хванеш правилния човек?

— Нали се увери, че намерения във вилата му ключ съвпада с ключа на Ана.

— И сега пак идваш при мен за помощ. Трябва да ми кажеш още нещо.

Хари едва успя да преглътне.

— Когато открихме Ана, в обувката й имаше снимка.

— Продължавай.

— Сигурно е успяла да я мушне там, преди убиецът да я застреля. На снимката е семейството на убиеца.

— Това ли е всичко?

— Да.

Раскол поклати глава. Погледна Хари и пак поклати глава.

— Не знам кой е по-голям глупак. Ти, който оставяш приятеля ти да те лъже. Приятелят ти, който се надява да се покрие, след като открадне пари от мен — въздъхна той, — или аз, който ви давам парите.

Хари предполагаше, че ще изпита радост или облекчение. Вместо това само усети как възелът в стомаха му се стегна.

— Какво искаш да знаеш?

— Името на приятеля ти и от коя банка в Египет иска да изтегли парите.

— След час ще го имаш — Хари се изправи.

Раскол потърка китките си, сякаш току-що са му свалили белезниците.

— Дано да не си въобразяваш, че ме разбираш, Спиуни.

Каза го тихо и без да вдига очи.

Хари се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм циганин. Моят свят е парадоксален. Знаеш ли как е Господ на ромски?

— Не.

— Девел. Странно, а? Като си продаваш душата, хубаво е да знаеш на кого я продаваш, Спиуни.

 

 

Халвуршен изрази мнение, че Хари изглежда скапан.

— Дефинирай „скапан“ — Хари се облегна на канцеларския стол. — Или недей, впрочем.

Когато Халвуршен попита как е минало, Хари го помоли да дефинира „минава“. Халвуршен въздъхна и излезе от кабинета, за да си опита късмета при Елмер.

Хари набра номера, който му даде Ракел, но отново се обади руският глас — вероятно му съобщаваше, че е извън обхват. После звънна на Бярне Мьолер и се опита да внуши на шефа си, че не е извън обхват. Мьолер не звучеше убеден.

— Искам резултати, Хари, а не да ми докладваш за какво си губиш времето.

Беате влезе с новината, че след десетократно гледане на видеозаписа вече не се съмнява: Екзекутора и Стине Грете се познават.

— Навярно последното, което й казва, е, че ще умре. Личи от погледа й. Едновременно упорит и изплашен. Както по филмите от войната, когато участници в съпротивата стоят пред екзекутиращия взвод и чакат да ги разстрелят.

Мълчание.

— Ехо? — Тя размаха ръка пред лицето му. — Скапан ли си?

Той позвъни по телефона на Ауне.

— Обажда се Хари. Как реагират хората, като ги екзекутират?

Ауне хлъцна.

— Концентрират се — отвърна той. — Върху времето.

— Изпитват ли страх? Паникьосват ли се?

— Зависи. За каква екзекуция става дума?

— Публична. В банков клон.

— Ясно. Нека ти се обадя след десет минути.

Хари гледаше часовника, докато чакаше. Отне сто и двадесет секунди.

— Умирането, както и раждането, е строго интимен процес — започна да обяснява Ауне. — Причината хората инстинктивно да искат да се скрият в такива ситуации е свързана не само с чувството на физическа уязвимост. Да умреш пред зрители, както е при публичната екзекуция, е двойно по-тежко наказание, защото накърнява по възможно най-жестокия начин свенливостта на осъдения. Това е една от причините хората да смятат, че публичните екзекуции по-ефективно допринасят за превенцията на криминалните престъпления сред обществеността, отколкото самотната екзекуция в килията. Но хората все пак се съобразявали с осъдения, например палачът на ешафода нахлузвал маска. Причината не е, както мнозина смятат, стремежът да запазят в тайна идентичността на палача. Нали всички са знаели кой е местният касапин или производител на въжета. Маската се слагала, за да не се налага осъденият на смърт да понася близостта на чужд човек в мига на смъртта си.

— М-м. И крадецът в банката е носел маска.

— Употребата на маски не е сред най-важните въпроси, с които се заминава един психолог. Например модерното схващане, че носенето на маска ни отнема свободата, може да се обърна с главата надолу. Понякога маската деперсонифицира човека по начин, който го прави по-свободен. На какво, мислиш, се дължи популярността на маскените балове през Викторианската епоха? Или употребата на маски в сексуалните игри? Е, крадците на банки имат, разбира се, по-прозаични мотиви да носят маска.

— Може би.

— Може би ли?

— Не знам вече — въздъхна Хари.

— Звучиш ми…

— Изморен. Дочуване.

 

 

Местоположението на Хари на земята бавно се отдалечаваше от слънцето. Следобед се смрачаваше все по-рано. Лимоните пред магазинчето на Али светеха като малки жълти звезди, а ситният дъждец безшумно къпеше улицата, когато Хари се изкачи по улица „Софие“. Отне му цял следобед да организира паричния превод за Ал-Тор. Не че беше голяма философия. Разговаря с Йойстайн, записа номера на паспорта му и адреса на банката, близо до хотела, където беше отседнал, и препрати информацията по телефона на вестника на затворниците „Призракът“, за който Раскол пишеше статия за Сун Дзъ. Оставаше му само да чака.

Хари стигна до портата. Докато търсеше ключовете, чу зад себе си бавно приближаващи се крачки по тротоара. Не се обърна.

Не и преди да чуе сподавеното ръмжене.

Всъщност не беше изненадан. Ако загряваш тенджера под налягане, си наясно, че рано или късно нещо ще се случи.

Муцуната на кучето беше черна като нощта и подчертаваше белотата на оголените зъби. На мъждивата светлина от лампата над портата проблесна капка лига, висяща на хищен зъб.

— Седни! — обади се познат глас от сянката под входа за гаража от другата страна на тихата тясна улица. Ротвайлерът неохотно допря широката си мускулеста задница до мокрия асфалт, без да изпуска Хари от кафявите си светещи очи. Те не предизвикваха асоциациите, които човек обикновено си прави, щом чуе словосъчетанието кучешки поглед.

Сянката от козирката на шапката закриваше лицето на приближаващия се мъж.

— Добър вечер, Хари. Страх ли те е от кучета?

Хари погледна към червената зееща паст пред себе си. В съзнанието му изплува късче банално познание. Римляните използвали прадедите на ротвайлера при покоряването на Европа.

— Не. Какво искаш?

— Само идвам да ти отправя предложение, което няма да е… как беше думата?

— Няма значение, просто казвай какво е, Албю.

— Примирие — Арне Албю повдигна козирката на шапката си. Опита се пак да нахлузи момчешката си усмивка, но тя не му стоеше така естествено както при последната им среща. — Стой далеч от мен и аз няма да те закачам.

— Интересно. И какво би могъл да ми сториш, Албю?

Албю кимна с глава към ротвайлера, в готовност по-скоро за атака, отколкото седнал.

— Имам си мои начини. Не съм съвсем без ресурси.

— М-м — Хари понечи да извади цигарите си от джоба на сакото, но се отказа, щом ръмженето се усили заплашително. — Изглеждаш изтощен, Албю. Измори ли се да бягаш?

Албю поклати отрицателно глава.

— Не аз бягам, Хари, а ти.

— Охо? Неясни заплахи към полицай насред улицата. Нарича се симптом на безсилие. Защо не ти се играе повече?

— Игра ли? Така ли го наричаш? „Не се сърди човече“ с човешки съдби, така ли?

Хари видя гнева в очите на Арне Албю. Но забеляза и още нещо. Челюстите му се стягаха, а вените по челото и слепоочията му бяха изпъкнали. Албю беше отчаян.

— Осъзнаваш ли какво направи? — почти прошепна той и прекрати опитите да се усмихне. — Тя ме остави. Взе… взе децата и си тръгна. Заради някаква дреболия. Ана отдавна не означаваше нищо за мен.

Арне Албю застана плътно до Хари.

— С Ана се запознахме, когато мой приятел ме покани да ми покаже галерията си, а тя по някаква случайност имаше изложба. Купих две от картините й. И аз не знам защо. Казах, че са за офиса ми. Така и не ги сложиха там, разбира се. Като отидох да ги взема на следващия ден, се заговорих с Ана и неочаквано я поканих на обяд. А после се превърна в обяди. Две седмици по-късно отидохме за уикенда в Берлин. Нещата се закучиха. Бях затънал и дори не се опитвах да се измъкна. Усетих се едва когато Вигдис разбра какво става и ме заплаши, че ще си тръгне.

Гласът му започна да трепери леко.

— Заклех се на Вигдис, че става дума за епизодичен гаф, идиотско влюбване, най-банално увлечение на мъжете на моята възраст при среща с млада жена, която им напомня какви са били някога. Млади, силни и независими. Но вече не са. Най-малкото са независими. Като ти се родят деца, ще разбереш…

Гласът му изневери и той започна да диша тежко. Зарови ръце в джобовете на палтото и подхвана наново:

— Тя обичаше така бясно, Ана де — почти ненормално. Сякаш не можеше да ме пусне. Налагаше се буквално да се откъсвам от нея: скъса ми едно сако, като се опитах да изляза през вратата. Предполагам, знаеш за какво говоря — веднъж тя ми разказа как е било, когато си я напуснал. Почти се била сринала.

Хари бе твърде смаян, за да отговори.

— Но сигурно съм я съжалявал — продължи Албю. — Иначе нямаше да се съглася да се видим пак. В прав текст й казах, че връзката ни е приключила, но тя настояваше само да ми върне няколко неща. А и откъде да допусна, че ще се появиш ти и ще раздухаш цялата история. И ще представиш нещата, сякаш сме… започнали наново старата афера — преви врат той. — Вигдис не ми вярва. Не можела да ми има доверие. Никога вече.

Вдигна очи и Хари забеляза отчаянието в погледа му.

— Ти ми отне единственото, което имах, Хуле. Имах само тях. Не знам дали ще си ги върна — лицето му болезнено се изкриви.

Хари се сети за тенджерата под налягане. Беше на косъм да гръмне.

— Единствената ми възможност е ти да… да не…

Хари реагира инстинктивно, виждайки как дясната ръка на Албю се раздвижи в джоба на палтото му. Вдигна крак и го ритна така, че онзи се свлече на колене на тротоара. Хари закри лице с ръка, защото в същия миг ротвайлерът го нападна. Чу звук от разкъсан плат и усети как зъбите пробиват кожата му и потъват в плътта му. Надяваше се да го захапе и да не мърда, но проклетникът го пусна. Хари протегна крак към черната оголена купчина мускули, но не я уцели. При засилването на кучето ноктите драскаха асфалта, а зеещата паст се насочи към него. Беше чувал, че още преди да навършат три месеца, ротвайлерите знаят най-ефективния начин да убиеш: разкъсваш гръкляна. В момента петдесеткилограмовата машина от мускули минаваше край ръцете му. Хари използва скоростта, придобита от ритника, да се обърне. Затова челюстите на животното се заключиха не около гърлото му, а около тила. Не че така проблемите на Хари се разрешаваха. Замахна зад гърба си, сграбчи долната и горната му челюст с ръце и задърпа с всичка сила. Но вместо да се откъснат от врата му, челюстите просто потънаха няколко милиметра по-навътре. Сякаш сухожилията и мускулите в кучешките челюсти бяха от стоманена тел. Хари се хвърли с гръб към стената и чу как ребрата на кучето изпукаха. Челюстите обаче не се разтвориха. Усети пристъп на паника. Беше чувал за заключването на челюсти: хиената продължава да стиска гръкляна на лъва дълго след като самата тя е нахапана до смърт от лъвиците. Хари усети как по гърба му, от вътрешната страна на тениската, се стича топла кръв. Установи, че е паднал на колене. Да не би да започва да губи сетивата си? Къде се дянаха всички хора? „Софие“ беше тиха улица, но на Хари му се струваше, че никога не е била толкова безлюдна. Направи му впечатление, че всичко се случи без шум, нямаше викове, лай, а само звук от плът, впита в плът, и от плът, която се разкъсва. Опита се да извика, но не успя да издаде звук. Зрителното му поле се замъгли в периферията и Хари разбра, че сънната му артерия е притисната, че получава тунелно зрение, защото до мозъка му не достига достатъчно кръв. Светещите лимони пред магазинчето на Али се изгубиха. Пред лицето му се появи нещо черно, плоско, мокро и тежко и избухна. Усети вкуса на асфалт. В далечината чу гласа на Арне Албю: „Пусни!“ Усети как хватката около тила му се разхлаби. Но местоположението на Хари на земята бавно се отдалечаваше от слънцето и в настъпилата непрогледна тъмнина той дочу глас над себе си:

— Жив ли си? Чуваш ли ме?

После до ухото му щракна стомана. Оръжие. Звук от зареждане.

— По дяв…

Чу тих стон и някой повърна върху асфалта. Пак щракна стомана. Махна предпазителя… Ще се свърши след секунди. Значи такова е усещането. Никакво отчаяние, никакъв страх. Липсваше даже съжаление. Усети само облекчение. Не оставяше кой знае какво. Албю не бързаше. Хари имаше време да осъзнае, че все пак оставя нещо след себе си. Напълни дробовете си с въздух. Мрежата от кръвоносни съдове всмука кислорода и го пренесе на тласъци към мозъка.

— Сега… — поде гласът, но внезапно млъкна, щом юмрукът на Хари улучи гръкляна му.

Хари се изправи на колене. Нямаше сили за повече. Опитваше се да остане в съзнание, докато очакваше решителната схватка. Измина секунда. Две. Три. В носа му смъдеше миризмата на повръщано. Постепенно Хари започна да фокусира уличните фенери, надвесени над него. По улицата нямаше хора. Беше напълно безлюдна с изключение на мъж, легнал до него, който се давеше в синьо шушляково яке, а на врата му се подаваше нещо, прилично на пижама. Светлината се отрази в метал. Не беше пистолет, а запалка. И едва сега Хари различи, че мъжът не е Арне Албю. Беше Трун Грете.

 

 

Хари остави чашата с врял чай върху кухненската маса пред Трун, който все още дишаше на пресекулки, а от паника изпъкналите му очни ябълки бяха на път да изскочат от черепа. Самият Хари, зашеметен и изнемощял, усещаше пулсиращи болки в тила като при рана от изгаряне.

— Изпий го — подкани Хари. — Изцедих много лимонов сок; успокоява мускулатурата. Ще те отпусне и ще дишаш по-леко.

Трун се подчини. А за учудване на Хари лимонът май подейства. Само след няколко глътки и пристъпи на кашлица бледите бузи на Трун започнаха да придобиват цвят.

— Изг… ужс… — изфъфли Трун.

— Моля? — Хари се отпусна на другия стол в кухнята.

— Изглеждаш ужасно.

Хари се усмихна и попипа кърпата, която върза на тила си. Вече беше пропита с кръв.

— Затова ли повърна?

— Кръвта не ми понася — отвърна Трун. — Става ми съвсем… — завъртя очи той.

— Аха. Можеше да бъде и по-зле. Спаси ми живота.

Трун поклати глава.

— Намираха се доста далеч от теб, когато те видях. Можех само да извикам. Едва ли това го накара да заповяда на кучето да те пусне. За съжаление не успях да запомня номера, но все пак забелязах, че изчезнаха с джип „Чероки“.

Хари махна.

— Знам кой беше.

— Така ли?

— Един тип, когото разследвам. А може би ти ще ми кажеш какво правиш в квартала, Грете.

Трун повъртя чашата в ръце.

— С тази рана задължително трябва да отидеш в спешното.

— Ще преценя. Да не си размислил след последния ни разговор?

Трун бавно кимна.

— И до какъв извод стигна?

— Не мога повече да му помагам — прошепна той.

Хари се затрудни да прецени дали само раненият гръклян пречи на Трун да произнесе последното изречение на висок глас.

— Къде е брат ти?

— Само държа да му предадете, че аз съм ви съобщил къде е. Ще разбере.

— Добре.

— В Порто Сегуро.

— Аха.

— Град в Бразилия.

Хари сбърчи нос.

— Добре. И как да го открием там?

— Казвал ми е само, че там има къща. Не пожела да ми даде адреса, ограничи се с номера на мобилния телефон.

— Защо? Не го издирват.

— Не съм сигурен дали последното е вярно — Трун отпи от чашата. — Все пак прецени, че за мен е най-добре да не знам адреса.

— М-м. Голям ли е градът?

— Според Лев едва милион жители.

— Ясно. Не разполагаш ли и с нещо друго? Негови познати, които евентуално знаят адреса му?

Трун се поколеба, преди да поклати отрицателно глава.

— Изплюй камъчето — настоя Хари.

— За последно с Лев се видяхме в Осло на чаша кафе. Каза, че било още по-гадно от обикновено. Свикнал бил да пие кафесиньо в местна ауа.

— Ауа ли? Това не е ли арабско кафене?

— Точно така. Кафесиньо е малко груб бразилски вариант на еспресото. Лев ходел в местната ауа всеки ден. Пиел кафе, пушел наргиле и играел домино със собственика, сириец, който му станал почти приятел. Спомням си и името му. Мохамед Али. Точно като боксьора.

— И като още петдесет милиона други араби. Спомена ли как се казва кафенето?

— Сигурно ми е казал, но вече не помня. Едва ли в бразилски град има толкова много такива ауи.

— Вероятно няма — замисли се Хари. Все пак се сдоби с конкретна информация, по която да работи. Понечи да докосне челото си с ръка, но при опита да вдигне ръка тилът го заболя.

— Един последен въпрос, Грете. Кое пробуди желанието ти да ми кажеш това?

Трун въртеше чашата над масата.

— Знаех, че е тук, в Осло.

Кърпата на врата тежеше като въже.

— От къде?

Трун се почеса продължително по брадичката.

— Не бяхме разговаряли повече от две години. Неочаквано ми се обади; бил в града. Срещнахме се на кафе и бъбрихме надълго и нашироко. Включително и за кафето.

— Кога се случи?

— Три дена преди обира.

— За какво си говорихте?

— За всичко. И за нищо. Когато се познаваш с някого от толкова дълго, колкото ние, големите неща често така са се разраснали, че човек иска да говори за дреболии. За… розите на бащата или нещо подобно.

— Какви големи неща?

— Такива, дето не е бивало да се вършат. И да не се казват.

— Значи вместо за тях си бъбрихте за розите?

— Когато поехме кооперацията в свои ръце, със Стине започнахме да се грижим и за розите. Там бяхме израснали с Лев. Там исках да живеят и децата ни — той прехапа долната си устна. Заби поглед в мушамата на бели и кафяви карета — единствената вещ, която Хари запази от майка си след смъртта й.

— Не спомена ли нещо за обира?

Трун поклати отрицателно глава.

— Нали разбираш? Тогава обирът положително вече е бил планиран. Лев е знаел, че ще обере банката на съпругата ти.

Трун въздъхна тежко.

— При други обстоятелства навярно бих доловил нещо и дори щях да успея да го предотвратя. Защото Лев много обичаше да разказва за кражбите си. Вземаше копия от видеозаписите, които държеше на тавана на „Дисенгрена“, и понякога настояваше да ги гледаме заедно. За да видя колко способен е батко ми, нещо такова. Като се ожених за Стине и започнах работа, му дадох да разбере, че не желая повече да слушам за плановете му. Рискувах да изпадна в трудна ситуация.

— М-м. Значи не е знаел, че Стине работи в банка?

— Знаеше, че работи в „Нордеа“, но не е и в кой клон.

— Но двамата се познаваха?

— Да, бяха се виждали няколко пъти. На семейни събирания. Лев никога не е бил фен на такива сбирки.

— А как се спогаждаха?

— Добре. Лев умееше да бъде чаровник, като пожелае — усмихна се накриво Трун. — Както казах, разделили сме си един комплект гени. Радвах се, задето се старае да се покаже откъм добрата си страна пред нея. А понеже я бях предупредил как се държи с хора, които не цени, тя се чувстваше поласкана. При първото й гостуване у дома Лев я изведе на разходка из квартала и й показа всички места, където двамата играехме като деца.

— Но не и онова мостче, нали?

— Не. Него не — Трун вдигна ръцете си и ги заразглежда. — Но не бива да си мислиш, че се въздържа заради себе си. Той обожаваше да разказва за всички пакости, които е вършил. Не спомена за мостчето, защото знаеше колко се боя тя да не разбере що за човек е брат ми.

— М-м. Сигурен ли си, че не приписваш на брат си малко по-благородно сърце, отколкото той всъщност има?

Трун поклати глава.

— Лев има светла и тъмна страна. Точно като всички нас. Ще влезе в огъня за онези, които обича.

— Но не и затвора?

Трун отвори уста, но оттам не дойде отговор. Кожата под едното му око трепна. Хари въздъхна и се изправи несигурно.

— Трябва да си викна такси до спешното.

— Имам кола — осведоми го Трун.

 

 

Двигателят бръмчеше тихо. Хари се взираше в уличните фенери, които се плъзгаха по черното нощно небе, по арматурното табло и по волана, където диамантеният пръстен на кутрето на Трун блестеше матово.

— Излъга ме за този пръстен — прошепна Хари. — Диамантът е твърде малък, за да струва тридесет хиляди. Струва, предполагам, около пет бона. Купил си го за Стине от златар в Осло. Прав ли съм?

Трун кимна.

— В Сан Пауло си се срещнал с Лев, нали? Парите са били за него.

Трун кимна повторно.

— Щели са да му стигнат за известно време — продължи Хари. — Достатъчно са за самолетен билет до Осло, когато е решил да се прибере и пак да започне работа.

Трун мълчеше.

— Лев все още е в Осло — додаде Хари. — Искам номера на мобилния му.

— Знаеш ли? — Трун зави надясно. — Снощи сънувах как Стине влиза в спалнята и ми говори. Беше облечена като ангел. Не като истинските ангели, а в онези фалшиви костюми, дето ги носят по карнавалите. Каза, че там, горе, нямало място за нея. Събудих се и се сетих за Лев. Как седи на ръба на училищния покрив и размята крака, а ние влизаме в час. Приличаше на петънце, но помня какво си помислих: мястото му е там, горе.