Ю Несбьо
Немезида (23)

Двадесет и трета глава
Мъглявината Конска глава

Хари се събуди от звъненето на телефона и погледна часовника: 7:30. Обаждаше се Йойстайн. Напусна апартамента на Хари само преди три часа. Междувременно успя да локализира сървъра в Египет, а сега бе стигнал и по-далеч.

— Писах си с мой стар познат. Живее в Малайзия и все още се занимава с хакерски глупости. Сървърът се намира в Ал-Тор, на Синайския полуостров. Там имат доста сървъри, сигурно е своеобразен център за такива неща. Да не спиш?

— Горе-долу. Как ще открием нашия абонат?

— Опасявам се, че има само един начин. Да се отиде на място с тлъста пачка зелени американци.

— Колко?

— Достатъчно, та някой да ни посъветва с кого да говорим. А той пък да ни насочи към кого всъщност да се обърнем. А той пък да…

— Ясно. Колко?

— Хиляда долара трябва да стигнат на първо време.

— Сериозно ли говориш?

— Само дрънкам. Откъде да знам?

— Добре. Ще се заемеш ли?

— Зависи.

— Ще платя за проститутките. Ще пътуваш с най-евтиния полет и ще отседнеш в някоя дупка.

— Готово.

 

 

В дванадесет часа столовата в Главното полицейско управление гъмжеше от народ. Хари стисна зъби и влезе. Не принципите му, а някакъв инстинкт му пречеше да харесва колегите си. А с годините ставаше само по-лошо.

Ауне нарече състоянието му „съвсем обикновена параноя“.

— Самият аз страдам от същото. Мисля си, че всички психолози са ми вдигнали мерника, а всъщност са не повече от половината.

Хари обгърна с поглед помещението и забеляза Беате, седнала с кутията си за храна в компанията на мъж, обърнат с гръб. Хари се опита да мине, без да обръща внимание на погледите. Някой измърмори „здрасти“, но Хари го прие като иронично подмятане и не отговори.

— Преча ли?

Беате вдигна очи към Хари с изражението на жена, хваната на местопрестъплението.

— Ни най-малко — обади се добре познат глас и мъжът се изправи. — Тъкмо си тръгвах.

Хари настръхна — не принципно, а инстинктивно.

— Ще се видим довечера — усмихна се сияещо Том Валер към аленото лице на Беате, взе си таблата, кимна към Хари и изчезна.

Беате се втренчи в кафявото си сирене, стараейки се с всички сили да си придаде съсредоточено изражение. Хари седна.

— Е?

— Какво? — изчурулика тя с преиграно недоумение.

— Намерих съобщение на телефонния ми секретар. Имала си да ми казваш нещо ново — обясни Хари. — Предположих, че е спешно.

— Разнищих го — Беате отпи от чашата с мляко. — Става дума за фоторобота на лицето на Екзекутора, който програмата създаде. През цялото време ме измъчваше мисълта, че ми напомня за някого.

— Да не говориш за разпечатките, които ми показа? Та те дори и не се доближават до очертанията на човешко лице. Само някакви драсканици върху лист хартия.

— И все пак.

Хари вдигна рамене.

— Ти имаш fusiform gyrus. Давай.

— Снощи се сетих на кого ми прилича — отпи още една глътка и избърса мустака от млякото със салфетката.

— На кого?

— На Трун Грете.

Хари я изгледа продължително.

— Шегуваш се, нали?

— Не — възрази тя. — Само казах, че има известна прилика. А и все пак Грете се е намирал близо до булевард „Бугста“ по време на убийството. Но, както казах, разнищих случая.

— И как…

— Сверих го с психиатричната клиника. Ако крадецът, ограбил филиала на „Де ен Бе“ на булевард „Ширке“, е същият, не може да е Грете. По това време той си е седял в стаята с телевизора заедно с поне трима санитари. А и изпратих няколко момчета от Отдела по експертно-криминална дейност да вземат отпечатъци от дома му. Току-що Вебер ги сравни с отпечатъка върху бутилката от кока-кола. Определено не са негови.

— Значи за пръв път си сбъркала?

Беате поклати отрицателно глава.

— Търсим човек с определени сходства с външния вид на Грете.

— Съжалявам да го кажа, Беате, но Грете няма характерна външност. Той е ревизор и изглежда като такъв. Вече забравих как точно.

— Да — тя издърпа хартията между филийките, — но аз помня. Това ни е отправната точка.

— М-м. Май имам добра новина.

— Каква?

— Отивам към „Бутсен“. Раскол пожелал да говори с мен.

— Мили боже. Късмет.

— Благодаря — Хари се изправи. Поколеба се и изстреля: — Не съм ти баща, знам, но ще ми позволиш ли един съвет?

— Разбира се.

Той се огледа, за да се увери, че никой няма да ги чуе.

— На твое място бих внимавал с Валер.

— Благодаря — Беате отхапа голямо парче от филията. — А казаното от теб за баща ми е вярно.

 

 

— През целия си живот съм живял в Норвегия — разказваше Хари. — Израснах в Опсал. Родителите ми бяха учители. Баща ми е пенсионер; след смъртта на майка ми живее като сомнамбул и само от време на време се отбива в света на будните. Малката ми сестра тъгува за него. И на мен ми липсва. И двамата ми липсват. Очакваха да стана учител. Аз също. Но се записах в Полицейската академия. И учих малко право. Ако ме питаш защо избрах да стана полицай, ще ти изредя десет убедителни причини, но лично аз не вярвам в нито една. Вече не се замислям много-много по въпроса. Имам професия, плащат ми, понякога смятам, че върша добра работа — оставям някакви следи. Преди да навърша тридесет години, се превърнах в алкохолик. А може би и преди двадесетгодишнината ми. Зависи от гледната точка. Наследствена обремененост? Възможно е. След като пораснах, научих, че дядо ми, който живееше в Ондалснес, е бил пиян всеки ден в продължение на петдесет години. Прекарвахме всяко лято при него до петнадесетата ми годишнина, без да забележа нещо. За жалост не съм наследил тази негова дарба. Вършил съм неща, които не могат да останат незабелязани. Накратко казано, цяло чудо е, че все още работя в полицията.

Хари присви очи срещу плаката с надпис против тютюнопушенето и запали цигара.

— С Ана имахме шестседмична авантюра. Тя не ме обичаше. Нито аз нея. Когато спрях да й се обаждам, й направих по-голяма услуга, отколкото на себе си. Тя не сподели мнението ми.

Събеседникът му кимна.

— През живота си съм обичал три жени — продължи Хари. — С първата, ученическата ми любов, щяхме да се женим, но нещата се провалиха. Тя се самоуби доста след като скъсахме и постъпката й нямаше нищо общо с мен. Втората бе убита от мъж, когото преследвах на другия край на земното кълбо. Същото се случи и с моя колежка, Елен. Не знам на какво се дължи, но жените около мен умират. Изглежда е генетично заложено.

— А третата?

Третата жена. Третият ключ. Хари поглади с пръсти инициалите АА и зъбците на ключа, който Раскол плъзна към него по масата, след като Хари влезе. В отговор на въпроса дали е същият като ключа, доставен по куриер, Раскол кимна, после помоли Хари да разкаже за себе си.

Сега Раскол седеше, подпрял лакти на масата и сплел дългите си тънки пръсти като за молитва. Бяха сменили неизправната луминесцентна лампа. На светлината лицето му изглеждаше като посипано със синкава пудра.

— Третата жена е в Москва — отвърна Хари. — Тя май е жизнелюбива.

— Твоя ли е?

— Не бих се изразил така.

— Но сте заедно?

— Да.

— И планирате да прекарате заедно остатъка от живота си?

— Е, не правим планове. Малко рано е за такива неща.

Раскол се усмихна печално.

— В смисъл ти не планираш, но жените си правят планове. Жените винаги имат намерения за бъдещето.

— Като теб ли?

Раскол поклати отрицателно глава.

— Аз знам само как да планирам банков обир. Колкото до кражбата на женско сърце, всички мъже са аматьори. Въобразяваме си, че сме я спечелили, подобно на завоевател, превзел крепост, но твърде късно откриваме — ако изобщо някога се досетим — че сме били примамени вътре. Чувал ли си за Сун Дзъ?

Хари кимна.

— Китайски генерал и военен стратег. Написал е „Изкуството на войната“.

— Твърди се, че е написал „Изкуството на войната“. Лично аз смятам, че е била жена. „Изкуството на войната“ само на пръв поглед е ръководство за военна стратегия на бойното поле. Ако се задълбочиш, се оказва, че описва как да решаваме успешно конфликти в наша полза. Или по-точно: изкуството да получиш желаното от теб на най-ниската възможна цена. Невинаги победителят във войната е онзи, който е спечелил битката. Мнозина печелят короната, но губят толкова много войници, че могат да управляват само съгласно условията на уж сразения противник. Жените не притежават суетата на мъжете, що се отнася до властта. Те не изпитват потребност да онагледят силата си. Жената просто иска да притежава власт, достатъчна да й осигури онова, което цели: спокойствие, прехрана, удоволствие, отмъщение, мир. Тя е рационално човешко същество. Крои планове и мисли отвъд битката, отвъд празника за победата. А понеже притежава вродена способност да забелязва слабите места на жертвата си, инстинктивно знае кога и къде да удари. И кога да се откаже. Това не се научава, Спиуни.

— Затова ли си в затвора?

Раскол затвори очи и се засмя беззвучно.

— Дори да ти отговоря, не бива да вярваш и на една дума, казана от мен. Сун Дзъ твърди, че първият принцип във войната е измамата. Повярвай ми — всички цигани лъжат.

— М-м. Повярвай ми — като в прочутия гръцки парадокс ли?

— Я виж ти, полицай, пък знае не само наказателния кодекс. Ако всички цигани лъжат и аз съм циганин, то значи не е вярно, че всички цигани лъжат. Следователно е вярно, че аз казвам истината; значи е вярно, че всички цигани лъжат. Значи и аз лъжа. Логически затворен цикъл, от който е невъзможно да излезеш. Такъв е животът ми и това е единствената истина — той се засмя с мек, почти женствен смях.

— Е, вече чу моето откровение. Твой ред е.

Раскол погледна Хари и кимна.

— Казвам се Раскол Баксхет. Името ми е албанско, но баща ми отричаше да сме албанци; според него Албания е аналният отвор на Европа. На мен, на братята и сестрите ми казваха, че сме родени в Румъния, а сме кръстени в България, нищо, че живеем в Унгария.

Раскол разказа, че семейството му принадлежало към мекарите, най-голямата група от албанските цигани. Отървали се от геноцида на Енвер Ходжа, като пресекли планините на Черна гора и се придвижили на изток.

— Пъдеха ни, където и да отидем. Обвиняваха ни, че крадем. Така и правехме наистина, но те дори не си даваха труда да намират доказателства. Имаше едно доказателство: бяхме цигани. Казвам го, защото, за да разбереш циганите, е необходимо да разбереш, че са родени с клеймото на нисшата каста. Преследвали са ни абсолютно всички режими из цяла Европа, без разлика дали са фашисти, комунисти или демократи. Само дето фашистите бяха малко по-дейни. Циганите нямат специално отношение към Холокоста, понеже така или иначе са свикнали да ги преследват. Като гледам, май не ми вярваш?

Хари вдигна рамене.

— През 1589-а в Дания въвеждат смъртно наказание за циганските главатари — продължи да разказва Раскол, скръстил ръце. — Петдесет години по-късно шведите решават да обесят всички мъже цигани. В Моравия режели лявото ухо на циганките, в Бохемия — дясното. Архиепископът на Майнц призовал всички цигани да бъдат екзекутирани без присъда, защото начинът им на живот е забранен. През 1725 година в Прусия приели закон, съгласно който без съдебен процес умъртвявали всички цигани над осемнадесет години; по-късно променили закона — възрастовата граница паднала до четиринадесет. Четирима от братята на баща ми загинали в плен и само един през войната. Да продължавам ли?

Хари поклати отрицателно глава.

— И това е логически затворен кръг — обобщи Раскол. — Причината да ни преследват, а ние да оцеляваме, е една и съща. Ние сме — и ще си останем — различни. Както не ни допускат до топлината, така и ние не допускаме гаджовци при нас. Циганинът е мистичният плашещ чужденец, за когото не знаеш нищо, но затова пък за него се носят най-различни слухове. Поколения наред хората смятали циганите за канибали. Там, където израснах — в Балтени, недалеч от Букурещ — се говореше, че сме потомци на Каин и сме осъдени на вечно проклятие. Съседът ни — гаджо — ни даваше пари, за да стоим далече от семейството му. — Погледът на Раскол заснова по стените без нито един прозорец. — Баща ми беше ковач, но в Румъния нямаше работа за ковачи. Наложи се да се преместим извън града, където се подвизаваха калдерите. В Албания татко беше булибаша — местният цигански водач и посредник в споровете, но сред калдерските цигани беше само безработен ковач. — Раскол въздъхна дълбоко. — Никога няма да забравя погледа му, когато се прибра с малка кафява опитомена мечка, вързана на верижка. Беше я купил от група урсари с последните си пари. „Може да танцува“, каза татко. Комунистите плащаха, за да гледат танцуващи животни. Така се чувстваха по-добре. Стефан, брат ми, даде храна на мечката, но тя отказваше да яде и мама попита татко, да не би да е болна. Той отвърна, че е вървял с нея от Букурещ пеша и й е нужна малко почивка. След четири дена мечката умря. — Раскол затвори очи и се усмихна тъжно. — Есента със Стефан избягахме. Две гърла по-малко. Тръгнахме на север.

— На колко години бяхте?

— Аз на девет, той на дванадесет. Възнамерявахме да стигнем до Западна Германия. По онова време те приемаха бежанци от цял свят и им даваха храна. Сигурно така се опитваха да изкупят греха си. Стефан казваше: колкото сме по-малки, толкова по-големи шансове имаме да влезем в страната. Но ни спряха на полската граница. Стигнахме до Варшава. Пренощувахме под един мост, завити с вълнени одеяла в заградения район на Вжодня, източната гара. Знаехме, че там се навъртат шлепери — трафиканти на хора. След няколко дена търсене открихме един. Говореше румънски и се представи за водач през границата. Обеща да ни преведе до Западна Германия. Нямахме пари да му платим, но той ни успокои, че имало изход от ситуацията. Някои мъже плащали добре за млади, красиви циганчета. Не разбрах за какво говори, за разлика от Стефан. Той дръпна водача настрана. Започнаха шумно да обсъждат нещо, а водачът сочеше към мен, но Стефан клатеше отрицателно глава и накрая водачът махна примирено и отстъпи. Стефан ми каза да чакам и се качи в някаква кола. Послушах го. Времето течеше. Стъмни се и аз си легнах. През първите две нощи под моста се събуждах от свиренето на спирачките, когато товарните влакове пристигаха, но бях млад и слухът ми бързо привикна с шума: не от този звук трябваше да се боя. После заспах и се събудих едва когато посред нощ чух промъкващи се стъпки. Беше Стефан. Мушна се под одеялото и се притисна към влажната стена. Плачеше, но аз се престорих на заспал и пак стиснах очи. И след малко пак чувах влаковете — Раскол вдигна глава. — Обичаш ли влакове, Спиуни?

Хари кимна утвърдително.

— На следващия ден водачът се върна. Трябвали му още пари. Стефан пак се качи в колата. След четири дена се събудих в ранни зори. Видях Стефан. Цяла нощ не се беше прибрал. Лежеше с полуотворени очи. В утринния мраз видях дъха му. В корените на косата му имаше кръв, устната му беше подута. Взех вълненото одеяло и отидох до централната гара. Там, пред тоалетните, се беше разположило семейство калдераши; чакаха да ги отведат на запад. Поговорих с най-голямото момче. От него научих че „нашият“ шлепер бил най-обикновен сутеньор и се шляел из района на гарата. Предложил на баща им тридесет злоти, за да пусне двете си най-малки момчета с него. Показах на момчето вълненото одеяло — дебело и хубаво. Откраднахме го от простор с дрехи в Люблин. Хареса го. Наближаваше декември. Поисках да ми покаже ножа си. Извади го изпод ризата си.

— Откъде си знаел, че има нож?

— Всички цигани имат. Хранят се с него. Даже членовете на едно семейство не ядат с едни и същи прибори, за да не пипнат махриме — зараза. Той обаче сключи изгодна сделка с мен. Ножът му беше малък и тъп. За късмет успях да го наточа в ковачницата на гарата. — Раскол поглади носа си с дългия остър нокът на дясното си кутре. — Вечерта Стефан се качи в колата, а аз попитах сутеньора няма ли клиент и за мен. Ухили се и каза да почакам. Стоях в сянката под моста и наблюдавах как влаковете потеглят и пристигат на гарата. Той се върна и извика: „Идвай, синти^[1], имам добър клиент. Богат партиец. Хайде, че нямаме време!“ Отвърнах му: „Само да изчакаме влака от Краков.“ Доближи се и ме сграбчи за ръката. „Идвай, чуваш ли.“ Докоснах го по гърдите. „Ето го, идва“, посочих му аз с ръка. Той ме пусна и вдигна очи. Край нас мина черен керван от стоманени вагони. От тях надничаха бледи лица. Чаканият от мен миг настъпи: при удрянето на спирачките се разнесе режещ звук от търкането на стомана в стомана. Той заглуши всичко.

Хари присви очи, сякаш за да разбере дали Раскол лъже.

— Когато и последните вагони бавно отминаваха, от един прозорец видях женско лице. Тя ме гледаше втренчено. Приличаше на призрак. Напомни ми за майка ми. Вдигнах окървавения нож и й го показах. И знаеш ли, Спиуни? Това е единственият миг в живота ми, когато съм изпитал пълно щастие. — Раскол затвори очи, все едно да го изживее отново. — Коке пер коке. Око за око, зъб за зъб. Това е албанският израз за кръвнината: най-сладката и най-опасната дрога, която Господ е дал на човека.

— Какво се случи после?

Раскол отвори очи.

— Знаеш ли какво е бакст, Спиуни?

— Нямам представа.

— Съдба. Късмет, карма. Те напътстват живота ни. Извадих портфейла на сутеньора и намерих вътре три хиляди злоти. Стефан се върна, пренесохме трупа по релсите и го хвърлихме във вагон, който щеше да отпътува на изток. Ние поехме на север. След две седмици в Гданск се промъкнахме на кораб, който ни отведе в Гьотеборг. Оттам дойдохме в Осло. В парка „Тьойен“ попаднахме на поляна, където видяхме четири каравани. В три от тях живееха цигани. Четвъртата беше стара, с развалена ос и изоставена. Превърна се в наш дом за пет години. Там на Бъдни вечер празнувахме деветия ми рожден ден. С бисквити и чаша мляко под единственото одеяло, което ни остана. На първия ден от Коледа за пръв път ограбихме лавка и разбрахме, че сме попаднали на точното място — Раскол се усмихна широко. — Лесна работа, сякаш дръпваш захарен памук от ръката на дете.

Известно време седяха мълчаливо.

— Продължаваш да имаш вид на човек, който не ми вярва напълно — заключи Раскол.

— Да не би да ме виниш? — попита Хари.

Раскол се усмихна.

— Откъде знаеш, че Ана не те е обичала?

Хари вдигна рамене. Вървяха през Отпадъчния канал ръка за ръка, закопчани един за друг с белезници.

— Не се надявай името на крадеца да ти е в кърпа вързано — предупреди го Раскол — Може да е човек извън съсловието.

— Знам — отвърна Хари.

— Добре.

— Ако Ана е дъщеря на Стефан и той живее в Норвегия, защо не дойде на погребението й?

— Защото е мъртъв. Преди няколко години падна от покрива на една къща, която ремонтирали.

— А майката на Ана?

— След смъртта на Стефан, заедно със сестра си и брат си замина за Румъния. Нямам адреса й. Едва ли се е омъжила повторно.

— Казал си на Иваршон, че семейството не дошло на погребението, защото Ана ги опозорила.

— Така ли съм казал? — Хари забеляза насмешката в кафявите очи н Раскол. — Ще ми повярваш ли, ако кажа, че съм излъгал?

— Да.

— Но не го излъгах. Семейството отлъчи Ана. Тя не съществуваше за баща си; той забрани на всички да споменават името й. Искаше да предотврати махриме. Разбираш ли?

— По-скоро не.

Влязоха в Управлението и застанаха пред асансьора. Раскол измърмори нещо под нос и попита високо:

— Защо ми се доверяваш, Спиуни?

— Имам ли избор?

— Човек винаги има избор.

— По-интересно е защо ти ми се доверяваш. Само защото ключът, който ти дадох, съвпада с ключа от апартамента на Ана, не значи, че съм го намерил у убиеца.

Раскол поклати глава.

— Не си ме разбрал правилно. Аз не се доверявам на никого. Разчитам само на собствения си инстинкт. А той ми подсказва, че не си глупак. Всички живеят заради нещо, което може да им бъде отнето. И ти не правиш изключение. Съвсем просто е.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и те се качиха.

 

 

Хари наблюдаваше Раскол, докато затворникът гледаше видеозаписа от обира. Раскол седеше изправен, с притиснати една о друга длани, а по лицето му не потрепваше и мускул дори когато деформираният звук от изстрела изпълни House of Pain.

— Искаш ли да го видиш още веднъж? — попита Хари, когато на екрана се появиха последните кадри на Екзекутора, изчезващ по улица „Индустри“.

— Няма нужда — отговори Раскол.

— Е? — Хари се опита да не звучи твърде превъзбудено.

— Има ли други записи?

Хари предусети, че новините са лоши.

— Ами… имам видео от „7-Илевън“ срещу банката, където е дебнел преди обира.

— Пусни го.

След второто повторение на екрана затанцуваха снежинки и Хари попита:

— Е?

— Разбирам, че е извършил и други обири, но дори и да ги гледаме на запис, ще бъде изгубено време — Раскол си погледна часовника.

— Нали каза, че само време имаш в излишък.

— Очевидно съм те излъгал — отвърна той, стана и протегна ръка. — Тревожа се единствено за времето си. Закопчай ме пак, Спиуни.

Хари изруга на ум. Закопча белезниците на Раскол и двамата се придвижиха странично между масата и стената към вратата. Хари хвана дръжката на вратата.

— Повечето крадци на банки са просто устроени — подхвърли Раскол. — Затова и стават такива.

Хари се спря.

— Един от най-известните обирджии е американецът Уили Сътън — продължи Раскол. — Както е известно, заловили са го. В съда съдията го попитал защо ограбва банки. Сътън отговорил: „Because that’s where the money is.“^[2] Тази реплика се е превърнала в обичаен израз в американската ежедневна реч и показва колко директно и с каква гениална простота могат да се кажат нещата. За мен той е само един идиот, който е бил заловен. Добрите крадци на банки нито са прочути, нито ги цитират. Никога не чуваш за тях. Защото не са ги хванали. Защото не са директни, не са просто устроени. Вие търсите точно такъв.

Хари почака.

— Грете — заключи Раскол.

 

 

— Грете? — Очите на Беате щяха да изскочат от орбитите. — Грете? — Сънната артерия на врата й изпъкна. — Грете има алиби! Трун Грете е ревизор, има разстроени нерви, но не е банков обирджия! Трун Грете е… е…

— Невинен — допълни Хари. — Знам. — Затвори вратата на кабинета й зад себе си и се отпусна на стола пред бюрото. — Не става дума за Трун Грете.

Устата на Беате се затвори и се чу ясно щракване.

— Чувала ли си за Лев Грете? — попита Хари. — Раскол каза, че първите тридесет секунди му били достатъчни, но искал да изгледа целия запис, за да се увери напълно. Защото от няколко години никой не е виждал Лев Грете. Според последния слух, стигнал до Раскол, живеел в чужбина.

— Лев Грете — повтори Беате и се отнесе нанякъде. — Беше същински приказен герой, помня как татко разказваше за него. Чела съм протоколи от обири, в които е заподозрян за участие, когато е бил само на шестнадесет години. Превърна се в легенда, защото полицията така и не го залови. После изчезна завинаги и сега разполагаме само с отпечатъците му — погледна Хари. — Как е възможно да съм толкова глупава! Същото телосложение. Сходни черти на лицето. Та това е братът на Трун Грете, нали?

Хари кимна.

Беате смръщи вежди.

— Но това означава, че Лев Грете е застрелял собствената си снаха.

— И обяснява доста неща, нали?

Тя кимна бавно.

— Двадесетте сантиметра между лицата им. Те са се познавали.

— А ако Лев Грете е разбрал, че е разпознат…

— Разбира се — съгласи се Беате. — Тя е била свидетел, не е можел да рискува да го разобличат.

Хари се изправи.

— Ще помоля Халвуршен да ни стъкми нещо силничко. Сега ще гледаме малко видео.

 

 

— Едва ли Лев Грете е знаел, че Стине Грете работи там — изрази съмнение Хари с очи, впити в екрана. — Интересно, очевидно я е разпознал и въпреки това решава да я използва като заложница. Сигурно е очаквал тя да го познае от такова близко разстояние, най-малкото по гласа.

Беате поклати глава в недоумение, докато гледаше кадрите от банковия филиал, където все още беше спокойно и Аугюст Шулц тътреше крака, изминал половината път от експедицията си.

— Защо го е направил?

— Той е професионалист. Не оставя нищо на случайността. От този момент нататък Стине Грете е била осъдена на смърт — Хари стопира кадъра, където крадецът, вече влязъл в банката, обхваща помещението с поглед. — Лев Грете я забелязва и разбира, че съществува вероятност да го идентифицират. Той вече знае, че тя трябва да умре. Затова се оказва подходящ заложник.

— Хладнокръвна мисъл.

— Минус четиридесет градуса. Само не разбирам защо, за да не го разпознаят, извършва нещо толкова жестоко като убийство при положение, че вече го издирват за други обири.

 

 

Вебер внесе в хола табла с кафе.

— Да, но Лев Грете не е издирван за обир — уточни той и внимателно постави таблата върху масичката. Холът изглеждаше като помещение, обзаведено през петдесетте и недокоснато след това от човешка ръка. Столовете с плюшена тапицерия, пианото и прашните цветя върху перваза на прозореца излъчваха странна тишина, дори махалото на стенния часовник в ъгъла се местеше безшумно. Белокосата жена със сияещите очи в стъклената рамка на камината се смееше беззвучно. Като че ли възцарилата се тишина след смъртта на съпругата на Вебер бе накарала всичко около него да онемее. Сякаш и от пианото не можеше да се изтръгне звук. Апартаментът се намираше на първия етаж на стара кооперация недалеч от парка „Тьойен“, но шумът от автомобилите вън само подчертаваше тишината вътре. Вебер внимателно седна на един от двата фатерщула, все едно се настани на музеен експонат.

— Така и не открихме конкретни доказателства, че Грете е бил замесен в някой от обирите. Никакви описания на свидетелите, нито на доносници от обирджийските среди, никакви отпечатъци или други веществени доказателства. Протоколите само потвърждават, че е заподозрян.

— М-м. Значи, докато Стине Грете не го издаде, той е човек с чисто досие?

— Правилно. Бисквита?

Беате поклати отрицателно глава.

Днес беше почивният ден на Вебер, но по телефона Хари настоя да разговарят. Вебер не обичаше да приема гости в дома си, ала нямаше друга възможност.

— Говорихме с дежурния в Отдела по експертно-криминална дейност, за да сравним отпечатъка от пръста върху бутилката от кока-кола с отпечатъците от предишни обири, за които е заподозрян Лев Грете — докладва Беате. — Не откри нищо.

— Вече отбелязах — Вебер провери дали капакът на каната е на място, — Лев Грете никога не оставя следи на местопрестъплението.

Беате прелисти бележките си.

— Съгласен ли си с Раскол, че Лев Грете е извършителят?

— Мдаа. Защо не? — Вебер започна да налива кафе в чашите.

— Защото при обирите, за които е заподозрян, никога не е използвано насилие. Защото тя му е била снаха. Да убиеш заради вероятността да те разпознаят, не е ли малко неубедителен мотив за убийство?

Вебер спря да налива и погледна първо Беате, после Хари, който вдигна рамене.

— Не — отсече Вебер.

Продължи да налива кафе, а Беате почервеня като божур.

— Вебер е част от класическата школа — обясни Хари почти извинително. — Според него убийството по дефиниция изключва съществуването на реален рационален мотив. Има само степени на повече или по-малко объркани мотиви, понякога наподобяващи разум.

— Така е — потвърди Вебер и остави каната.

— Чудя се само — поде Хари — защо Лев Грете е избягал от страната, ако полицията така или иначе не е разполагала с доказателства?

Вебер изтупа невидима прашинка от ръкохватката.

— Не е съвсем сигурно.

— Не е ли?

Вебер стисна тънката фина дръжка на порцелановата чашка за кафе между големия си дебел палец и пожълтелия от никотина показалец.

— Носеше се такъв слух. Не му повярвахме докрай. Говореше се, че избягал, но не от полицията. Според някои последният обир не протекъл по план. Грете изоставил съучастника си в беда.

— Как точно? — поинтересува се Беате.

— Никой не знае. Едни разправят, че Грете карал колата и си плюл на петите, щом полицаите дошли, а другият останал в банката. Други — че обирът минал успешно, но Грете отмъкнал всичките пари в чужбина. — Вебер отпи от кафето и внимателно остави чашата. — В нашия случай интересното е не как точно е постъпил Грете, а кого е измамил.

Хари погледна Вебер.

— Да не искаш да кажеш, че е бил…

Старият полицай кимна. Беате и Хари се спогледаха.

— Мамка му — изруга Хари.

 

 

Беате даде ляв мигач и зачака да се изниже колоната от автомобили, идващи отдясно от парка „Тьойен“. Дъждът барабанеше по покрива на колата. Хари затвори очи. Знаеше, че ако се съсредоточи, ще успее да преобразува звука от профучаващите автомобили в прибой на вълните при носа на ферибота. Вятърът милва лицето му, а той гледа бялата пяна, докато държи дядо си за ръка. Но сега няма време за това.

— Значи Раскол има неразчистени сметки с Лев Грете — обобщи Хари и отвори очи. — И го посочва като извършител на обира. Дали на видеозаписа наистина е Грете или Раскол само иска да му отмъсти? Или Раскол прави пореден опит да ни забаламоса?

— Или, както спомена Вебер, са само празни слухове — допълни Беате. Автомобилите продължаваха да се точат отдясно и тя барабанеше нетърпеливо по волана.

— Може би си права — прецени Хари. — Ако Раскол иска да си отмъсти на Грете, не му е нужна помощта на полицията. Но в случай, че са само слухове, защо уличава Грете, ако Грете не го е извършил?

— Така му е хрумнало, да речем.

Хари поклати отрицателно глава.

— Раскол е стратег. Не би уличил човек безпричинно. Не е сигурно, че Екзекутора няма съучастник.

— Какво имаш предвид?

— Може би друг планира обирите. Човек, вещ в набавянето на оръжие, на кола за бягството, на апартамент за прикритие. Чистач, който после заличава с магическа пръчка дрехи и оръжия. Перач, който пере пари.

— Раскол ли?

— Ако Раскол иска да отклони вниманието ни от истинския виновник, какво по-хитро от това да ни прати по следите на човек, който или никой не знае къде е, или е мъртъв и погребан, или живее под ново име в чужбина; заподозрян, когото никога няма да успеем да зачеркнем напълно. Като ни предостави такъв безсрочен проект, той ни подтиква да гоним собствената си сянка вместо неговия човек.

— Значи смяташ, че лъже?

— Всички цигани лъжат.

— Охо?

— Цитирам самия Раскол.

— Значи поне има чувство за хумор. И защо да не те излъже, ако е лъгал всички останали?

Хари не отговори.

— Най-после пролука — въздъхна Беате облекчено и леко натисна педала за газта.

— Почакай! — извика Хари. — Завий надясно. Към Финмарк.

— Добре — учудено се съгласи тя и сви по улицата пред парка „Тьойен“. — Къде отиваме?

— Да посетим Трун Грете в дома му.

 

 

Мрежата на тенис корта беше свалена. Прозорците на Грете не светеха.

— Не си е у дома — установи Беате, след като позвъни два пъти.

Прозорецът на съседите се отвори.

— Трун си е вкъщи — чу се дрезгав глас. На Хари му се стори, че набръчканото лице на жената е станало още по-кафяво отпреди. — Просто не иска да отвори. Звънете по-продължително.

Беате натисна копчето на звънеца и го задържа. Чуха тероризиращ стържещ звук от къщата. Прозорецът на съседите се затвори и след секунда се вгледаха в бледо лице с тъмносини кръгове, ограждащи равнодушен поглед. Трун Грете носеше жълт халат. Имаше вид на човек, току-що станал след едноседмичен сън, който не му е бил достатъчен. Вдигна безмълвно ръка и им направи знак да влязат. На кутрето на лявата му ръка блесна диамантен пръстен.

 

 

— Лев беше различен — обясняваше Трун. — Когато беше на петнадесет, едва не уби човек.

Усмихна се на въображаем образ, сякаш посетен от скъп спомен.

— Все едно бяха разделили комплект гени: които беше наследил той, липсваха у мен, и обратното. Израснахме на „Дисенгрена“. В тази къща. Лев беше легенда в махалата, а аз — само малкият брат на Лев. Един от първите ми спомени са от училище, когато Лев вървеше по ръба на покрива в междучасието. А училището беше на пет етажа, но никой от учителите не смееше да се качи да го свали. Стояхме долу и викахме, а той се олюляваше горе с разперени ръце. Все още виждам пред очите си фигурата му на фона на синьото небе. Не изпитвах никакъв страх, даже не ми минаваше през ума, че моят батко може да падне. И струва ми се всички мислеха така; Единствено Лев можеше да ступа братя Гаустен от блоковете от другата страна на училището, нищо че бяха с две години по-големи и бяха живели в изправителен дом. На четиринадесет Лев открадна колата на татко, отскочи до съседното градче и се върна с пликче бонбони — беше го задигнал от лавката на гарата. Татко така и не разбра. Лев даде бонбоните на мен.

Трун Грете имаше вид на човек, който напразно се опитва да се усмихне. Седяха около кухненската маса и той им направи какао. Изсипа го от кутия, в която остана дълго загледан. На нея с грижлив женски почерк пишеше КАКАО.

— Най-лошото е, че от Лев можеше да излезе нещо — продължи той, — но за беда всичко му омръзваше твърде бързо. Единодушно бе признат за най-големия футболен талант в училището от години, но когато го извикаха в местния отбор, той дори не се яви. На петнадесет взе от някого китара и след два месеца вече изпълняваше собствени парчета в училище. Един тип на име Виктор го убеждаваше да се включи в рок банда, но той отказа, защото не били добри. Лев е от хората, които се справят с всичко. Щеше да завърши училище с лекота, ако си пишеше домашните и не бягаше от час толкова често — Трун се усмихна накриво. — Подмамваше ме с откраднати сладкиши, за да усвоя неговия почерк, та да пиша съчиненията му вместо него. Така поне спасихме оценката му по норвежки — засмя се Трун, но внезапно пак доби сериозен вид. — После китарата му омръзна и започна да се мотае с банда по-големи момчета. Лев с лека ръка изоставяше заниманията си. Та нали на следващия ъгъл го очакваше нещо по-голямо, по-добро, по-вълнуващо.

— С риск да ви прозвучи глупаво защо питам тъкмо вас, но бихте ли казали, че го познавате добре? — попита Хари.

Трун се замисли.

— Не, въпросът не е глупав. Вярно, израснахме заедно. Вярно, Лев беше общителен и забавен; всички — и момчета, и момичета — искаха да се запознаят с него. Но всъщност Лев си беше вълк единак. Веднъж ми призна, че никога не е имал истински приятели, само фенове и гаджета. Не проумявах много от постъпките на Лев. Например, когато братя Гаустен идваха, за да създават неприятности. И тримата бяха по-големи от Лев. Аз, пък и останалите момчета в махалата, си плюех на петите, щом ги видех. Лев обаче не помръдваше. В продължение на пет години го спукваха от бой. Един ден Рогер, най-големият се появи сам. Както обикновено, ние се ометохме. Надзърнах иззад ъгъла на къщата и видях Рогер да лежи на земята, а Лев стоеше надвесен над него, затиснал ръцете му с крака, и държеше пръчка. Приближих се да видя какво става. Освен тежко дишане не се чуваше никакъв звук. Тогава видях, че Лев е пъхнал пръчката в окото на Рогер.

Беате промени позата.

— Лев беше изцяло съсредоточен, сякаш заниманието му изисква максимална прецизност и предпазливост. Май се опитваше да извади очната му ябълка. От окото на Рогер течаха кървави сълзи. Стичаха се в ухото му, а оттам капеха на асфалта. Двете момчета не издаваха нито звук; чуваше се как кръвта пада на земята. Кап, кап.

— Как постъпихте? — попита Беате.

— Повърнах. Никога не съм понасял вида на кръв, от нея ми прилошава — тръсна глава Трун. — Лев пусна Рогер и ме отведе у дома. Рогер си оправи окото някак, но оттогава не видяхме братя Гаустен в квартала. Никога не успях да забравя гледката на Лев с пръчката. В такива моменти си мислех, че понякога батко става друг, превръща се в непознат, който ни навестява от време на време. За жалост с времето той все по-често ставаше непознат.

— Споменахте, че се опитал да убие човек.

— Случило се едно неделно утро. Лев взел отвертка и молив и слязъл с колело до едно от мостчетата над Околовръстното. Знаете тези мостчета, нали? Малко страшнички са, защото вървиш по квадратни решетки и гледаш точно в асфалта на седем метра под теб. Както казах, било неделя сутрин и нямало много хора. Разхлабил винтовете на една решетка. Оставил само два винта от едната страна, а молива поставил в ъгъла така, че решетката да се крепи на него. После зачакал. Първо минала млада жена, по думите на Лев изглеждала „току-що изчукана“. В празнично облекло, разрошена, проклинала и куцала на ботуша си със счупен ток — Трун се засмя тихо. — Лев беше надраснал възрастта си. — Поднесе чашата към устните си и погледна озадачено през кухненския прозорец как камионът за смет спря пред контейнерите зад простира. — Днес понеделник ли е?

— Не — отговори Хари, все още недокоснал какаото си. — Какво стана с младата жена?

— Имало две редици с метални решетки. Тя минала от лявата страна. Лев го нарече лош късмет. Предпочитал тя да му бъде жертвата, а не стареца. После дошъл старецът. Той тръгнал отдясно. Заради молива в ъгъла й откачената решетка стояла малко по-надигната от другите и Лев смяташе, че старецът е надушил опасността, защото забавил ход, когато я наближил. Понечил да направи последната крачка и сякаш замръзнал във въздуха.

Трун бавно поклати глава, загледан в камиона за смет, който с бучене сдъвкваше боклука на съседите му.

— Стъпвайки, решетката се отворила като капак под краката на осъден на обесване. С падането на асфалта старецът си счупил и двата крака над глезените. Ако не е било неделя сутринта, някой автомобил тутакси е щял да го прегази. Лев нарече това лош късмет.

— А полицията как реагира? — попита Хари.

— Да, полицията — Трун погледна в чашата си. — Обадиха се след два дни. Аз им отворих. Попитаха дали колелото отвън е на някого от къщата. Потвърдих. Някакъв човек видял как Лев се отдалечава от мостчето, яхнал велосипед, и описал как изглежда и колелото, и момчето в червено яке. Показах им червеното шушляково яке, което е носел Лев.

— Вие ли? — учуди се Хари. — Издали сте брат си?

Трун въздъхна.

— Казах им, че колелото е мое. Якето — също. Ние двамата с Лев много си приличаме.

— Защо, по дяволите, сте постъпили така?

— Бях само на четиринадесет, твърде млад, за да ми направят нещо. А Лев щеше да попадне в изправителния дом с Рогер Гаустен.

— Какво казаха родителите ви?

— Ами какво да кажат? Никой от познатите не се усъмни, че Лев е виновникът. Той беше откачалката — той задигаше сладкиши и хвърляше камъни, а аз бях свястното възпитано момче; пишех си домашните и помагах на възрастните дами да пресекат улицата. Повече не споменахме този случай.

Беате се изкашля:

— Чия беше идеята да поемете вината върху себе си?

— Моя. Обичах Лев повече от всичко на света. Сега, когато случаят е изгубил давност, мога да го разкажа. И е факт, че… — Трун се усмихна и пак се отнесе нанякъде. — Понякога ми се иска аз да се бях осмелил да го направя.

Хари и Беате мълчаливо въртяха чашите в ръце. Хари се чудеше кой от двамата да зададе следващия въпрос. Ако беше с Елен, щяха да се разберат без думи.

— Къде — започнаха двамата в хор.

Трун премига. Хари кимна към Беате.

— Къде е брат ви сега? — попита тя.

— Къде е… Лев ли? — Трун я изгледа с недоумение.

— Да — кимна тя. — Известно време е бил в неизвестност.

Грете се обърна към Хари.

— Не споменахте, че ще става дума за Лев — възрази той с обвинителен тон.

— Казахме, че ще разговаряме за разни работи — напомни Хари. — Сега стигнахме до същината.

Трун се изправи рязко, грабна чашата си, отиде до мивката и изля какаото в нея.

— Но Лев… е… Какво общо с това би могъл да има той, за бога?

— Най-вероятно нищо — отвърна Хари. — В такъв случай ни е нужна помощта ви, за да го изключим от кръга на заподозрените.

— Та той дори не живее в страната — изстена Трун и се обърна към тях.

Беате и Хари се спогледаха.

— А къде? — попита Хари.

Трун се поколеба и закъсня само с няколко секунди:

— Не знам.

Хари погледна жълтия камион за смет, който пресичаше улицата.

— Май не ви бива да лъжете, а?

Трун го изгледа безизразно, без да отговори.

— М-м — продължи Хари. — Изглежда напразно се надяваме, че ще ни помогнете да открием брат ви. От друга страна, съпругата ви е убита. И имаме свидетел, който уличава брат ви като извършител.

След последната дума вдигна очи към Трун и видя как адамовата му ябълка подскочи под бледата кожа на врата му. В настъпилото мълчание се чуваше как радиото на съседите работи. Хари се прокашля.

— Ако имате да ни казвате нещо, ще ни бъде от огромна полза.

Трун поклати глава.

Поседяха малко и Хари се изправи.

— Добре, знаете къде да ни намерите, ако се сетите за нещо.

На стълбите Трун имаше същия уморен вид като при идването им. Хари присви зачервеното си око срещу ниското слънце, пробило си път сред облаците.

— Не е лесно, Грете, разбирам — подхвърли Хари. — Но май е време да съблечете червеното шушляково яке.

Грете не отговори. Последното, което видяха, преди да завият, беше как той стои на стъпалата и подръпва диамантения пръстен на кутрето си, а зад прозореца на съседите се подава кафеникаво набръчкано лице.

 

 

Вечерта облаците изчезнаха. Прибирайки се към „Скрьодер“, Хари спря на най-високата част на улица „Довре“ и се загледа нагоре. Звездите блещукаха по безлунното небе. Една от светлинките, явно от самолет, се стрелна на север към летището. Различи мъглявината Конска глава в съзвездието Орион. Мъглявината Конска глава. Орион. Кой му беше разказвал за тях? Дали не беше Ана?

С влизането в апартамента включи телевизора, за да изгледа новините по националната телевизия. Нови истории за подвизите на американските пожарникари. Изключи го. От улицата мъж — вероятно пиян — викаше женско име. Хари затърси из джобовете си листчето с новия номер на Ракел и установи, че все още носи ключодържателя с инициалите АА в себе си. Остави го най-навътре в чекмеджето на масичката с телефона и набра номера. Никой не вдигна. Затова когато телефонът звънна, беше сигурен, че е тя. Но вместо нея по пращящата линия чу гласа на Йойстайн.

— Мамка му, как карат тия хора!

— Няма нужда да викаш, Йойстайн.

— Ама те се опитват да избият всичко, що се изпречи на пътя! Взех такси от Шарм аш-Шейх. Мислех си: какво готино пътуване — напряко през пустинята, малко автомобили, прав път. Страшно се минах. Кълна ти се, цяло чудо е, че съм жив. И е толкова горещо! Чувал ли си за тукашните тревни скачачи — пустинните щурци? Вдигат най-високия шум на света. Що се отнася до височината на тона, де. Ужасно е, направо ти се врязва в мозъка. А водата тук е заразена. Заразена! Невидима, с тънък зелен слой. Поддържа температура, близка до телесната, изобщо не я усещаш. Вчера излязох от морето и се питах дали изобщо съм влизал.

— Зарежи температурата на водата, Йойстайн. Откри ли сървъра?

— И да, и не.

— Какво значи?

Хари не получи отговор. Разговорът му с Йойстайн явно бе прекъснат от спор и Хари дочу отделни думи като „the boss“ и „the money“^[3].

— Хари? Извинявай, момчетата тук са малко параноични. Както и аз. Ама че жега! Но май намерих правилния сървър. Има, разбира се, опасност момчетата да се пробват да ме прецакат, но утре ще видя вършачката и самия шеф. Три минути на клавиатурата и ще разбера кой е истинският. Останалото е въпрос на цена. Надявам се, де. Ще ти звънна утре. Трябва да видиш ножовете, дето ги носят тия бедуини…

Смехът на Йойстайн звучеше глухо.

 

 

Преди да изгаси осветлението в хола, Хари разтвори енциклопедия. Мъглявината Конска глава представлявала черна мъгла, за която не се знаело много, както и за Орион, освен, че се смятало за най-красивото съзвездие. Но пишеше, че Орион било и име на гръцко митично същество, титан и голям ловец. Еос го съблазнила, а Артемида го убила в яростта си. Хари си легна с усещането, че някой мисли за него.

На следващия ден отвори очи, а в главата му бушуваха кадри и проблясъци, които помнеше откъслечно. Сякаш някой бе обискирал мозъка му, и съдържанието му, до снощи подредено в чекмеджета и шкафове, сега бе разпръснато. Сигурно бе сънувал нещо. Телефонът в коридора звънеше. Хари се насили да стане. Пак се обаждаше Йойстайн. Бил в офис в Ал-Тор.

— Имаме проблем — съобщи той.