Ю Несбьо
Немезида (20)

Двадесета глава
Кацането

Какво ли минава през ума на човек, взрян в дулото на оръжие? Понякога си мисля, че хората изобщо не разсъждават в такъв момент. Като жената, която срещнах днес.

— Не ме убивай — простена тя.

Наистина ли си е въобразявала, че подобна молба върши някаква работа? На баджа й пишеше Катрине Шоен; попитах я защо името й е странно, а тя само ме погледна с кравешко изражение и повтори:

— Не ме убивай.

Малко след това изгубих търпение, изкрещях и стрелях точно между рогата й.

Колите пред мен не помръдват. Усещам как потният ми гръб е залепнал за облегалката. Пуснах новините по радиото, но още не са съобщили нищо. Поглеждам часовника. По принцип би трябвало за половин час вече да съм пристигнал във вилата и да съм в безопасност. Автомобилът пред мен има кондензатор и аз изключвам вентилатора. Започнал е следобедният час пик, но отнема повече време от обикновено. Дали някъде пред колоната няма катастрофа? Или пък полицията е поставила регулировчици? Невъзможно. Сакът с парите е на задната седалка под едно яке. Заедно със заредената пушка АГ-3. Двигателят на автомобила пред мен изръмжава мощно, шофьорът отпуска съединителя и мръдва два метра напред. После пак спираме. Тъкмо обмислям какъв вид да си придам, когото ги забележа: отегчен, изплашен или просто раздразнен. По ивицата между двете платна се задават двама души: жена в униформа и висок мъж в сиво палто. Разглеждат мнително автомобилите отляво и отдясно. Единият спира до някаква кола и разменя две-три доброжелателни думи с шофьора, явно забравил да си сложи колана. Навярно е просто рутинна проверка. Приближават. По новините съобщават, че температурата е 40 градуса и е препоръчително да се вземат мерки против слънчев удар. Самият аз започвам машинално да се потя, макар и да знам, че навън е хладно и мрачно. Намират се точно пред колата ми. Това е полицаят. Хари Хуле. Жената прилича на Стине. Погледна към мен, минавайки покрай автомобила ми. Въздъхнах с облекчение. Тъкмо да се засмея на висок глас, и на прозореца се почука. Бавно се обръщам. Страшно бавно. Тя се усмихва, а аз откривам, че стъклото е вече свалено. Странно. Тя казва нещо, но бучащият мотор отпред заглушава думите й.

— Какво? — питам аз и още веднъж отварям очи.

— Could you please put the back of your seat to an upright position?^[1]

— Облегалката ли? — объркан питам аз.

— We’ll be landing shortly, sir^[2] — усмихва се тя отново и изчезва.

Разтърквам си очите и се опитвам да пропъдя съня. Всичко се завръща. Обирът. Бягството. Куфарът и самолетният билет, готови във вилата. Есемесът от Принца, че е чисто. И все пак не мина без леко нервно потръпване, докато показвах паспорта си на гише „Летищен контрол“ в Осло. Отпътуването. Всичко се разви според плана.

Погледнах през прозореца. Явно все още не съм напуснал страната на сънищата, защото за миг ми се стори, че летим над звездите. После разбрах, че това са светлините на града, и започнах да мисля за колата, която щях да наема. Дали да пренощувам в хотел в големия, задимен и вонящ град и да продължа да шофирам на юг утре? Не, заради полета утре пак ще бъда изморен. Най-добре да стигна веднага до летището. Отивам на място по-хубаво от носещата му се слава; там дори живеят неколцина норвежци, с които мога да си говоря. Ще се пробудя за слънцето, морето и по-добър живот. Такъв е планът. Или поне моят план.

Вкопчих се в питието, което спасих от стюардесата, преди да вдигне масичката пред мен. Защо тогава не вярвам в плана?

Ръмженето на мотора се засилва и пак отслабва. Усещам как пропадам надолу. Затварям очи и машинално си поемам въздух със съзнанието за онова, което предстои. Тя. Облечена е в същата рокля, както при първата ни среща. Боже господи, вече ми липсва. Осъзнавам, че е неутолим копнеж, дори и тя да е жива, но това не променя как се чувствам. Защото всичко у нея беше невъзможно: добродетелта и дивата й природа; косата, която би трябвало да поглъща светлината, а лъщеше като злато; смехът й, съчетан със сълзите по бузите й; погледът, изпълнен с ненавист, докато прониквах в нея; лицемерните й обяснения в любов и непресторената й радост, виждайки ме да се прибирам и да сипя непохватни извинения за несъстояли се уговорки. Повтаряше се всеки път, когато лежах до нея в леглото на мястото на друг, оставил отпечатък от главата си. Това е минало. Минаха милиони години. Стискам очи, за да не видя продължението: изстрелът, с който я пронизах; зеницата й, която се разшири бавно като черна роза; бликналата кръв, капеща по пода с безсилна въздишка. Вратът й се пречупи, главата й се отметна назад. И сега жената, която обичам, е мъртва. Безвъзвратно. Но и така няма смисъл. Това е най-хубавото. Толкова е просто и хубаво, че направо не мога да живея с тази мисъл. В кабината налягането спада и усещам натиск отвътре. Невидима сила напира срещу тъпанчетата и мекия мозък. И нещо ми подсказва, че ще се случи точно по този начин. Никой няма да ме намери, никой няма да изкопчи тайната от мен, моята тайна. И въпреки това планът ми ще бъде осуетен. Отвътре.