Джейн Ан Кренц
Най-дългата нощ (4)

3.

За да стигне до къщата на Уеб, Айрини трябваше да мине през самия център на Дънслей. Пътуването се оказа доста смущаващо преживяване. Всичко изглеждаше толкова познато.

Не биваше да е така, помисли си младата жена. Мястото би трябвало да се е променило много повече през изминалите години. Тя се спря на главното кръстовище, където се пресичаха четири улици. Имаше чувството, че преди седемнадесет години Дънслей бе пропаднал в някаква черна дупка и бе застинал във времето.

Наистина фасадите на повечето магазини бяха модернизирани и боядисани. Някои от тях имаха нови имена. Но промените бяха повърхностни. Всичко изглеждаше обезпокоително същото, все едно бе преустановило развитието си. Да, определено градът бе останал недокоснат от времето.

В този час по улиците почти нямаше други коли. Тя натисна педала за газта, нетърпелива час по-скоро да стигне до целта на пътуването си.

Покритият с чакъл паркинг пред заведението „Свърталището на Хари“ все още бе осветен. Буквата „Х“ върху неоновия надпис все така си примигваше, както и преди седемнадесет години. Няколкото раздрънкани пикапа и джипове, паркирани отпред, сякаш не бяха мръднали от местата си още от дните на нейната младост. Баща й неведнъж бе принуждаван да става посред нощ от леглото, за да прекрати поредното сбиване в кръчмата на Хари.

Тя мина покрай паркинга и продължи още малко. Когато стигна до Удкрест Трейл, зави наляво и навлезе в това, което за представите на Дънслей беше богаташки квартал.

Къщите в Удкрест Трейл бяха разположени върху големи парцели сред високи дървета; някои от тях бяха накацали на самия бряг на езерото. Малка част бяха собственост на местни семейства. Повечето бяха летни вили, които се оживяваха през сезона, а през останалата част на годината оставаха тъмни и празни.

Тя забави и сви по тясната улица, водеща към къщата на семейство Уеб. Прозорците от едната страна на двуетажната постройка бяха тъмни, но лампата над предната врата светеше. На входната алея нямаше паркирана кола. Обстоятелство, което подсказваше, че в къщата няма никого. Но в имейла на Памела съвсем точно се посочваше датата.

Айрини спря колата, изключи двигателя и скръсти ръце върху кормилото, като се питаше какво да предприеме. Решението да дойде в Удкрест Трейл, след като никой не отговори на многобройните й обаждания, бе импулсивно, предизвикано от нарастващото чувство на объркване и тревога.

Памела я очакваше тази вечер. Трябваше да бъде тук и да я чака. Нещо не беше наред.

Айрини отвори вратата на колата и бавно излезе. Нощта я стисна в ледената си прегръдка. Тя изчака няколко секунди, за да преодолее пристъпа на страх, който тъмнината винаги предизвикваше в нея. После закрачи забързано към сигурността на добре осветената входна врата и натисна звънеца.

Никой не отвори.

Младата жена се огледа и видя, че вратата на гаража бе затворена. Доколкото си спомняше, на задната стена имаше малък прозорец.

Поколеба се. От другата страна на гаража беше много тъмно. Опипа малкия фенер в джоба си. Ще трябва да си купя по-мощен, помисли си тя. Фенерчето, което държеше в жабката на колата, беше по-голямо, но не бе достатъчно мощно, за да й свети в такава непрогледна нощ.

Върна се при колата, отвори багажника и извади един от двата мощни фенера. С натискането на ключа силен сноп светлина обля всичко наоколо, прогонвайки сенките.

Айрини овладя нервите си, прекоси алеята за коли, заобиколи ъгъла на гаража и надникна през зацапаното стъкло на прозореца. Вътре видя очертанията на едно БМВ.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й. Някой, вероятно Памела, беше тук. Защо тогава този някой не вдигаше телефона, нито отваряше вратата?

Някакво слабо проблясване привлече вниманието й. Идваше откъм задната част на къщата.

Тя се обърна и бавно се запъти към светлинката. Чувстваше се като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещта.

Пътят й минаваше покрай вратата на помещението, където се намираха пералнята, сушилнята и големият фризер. Добре си спомняше този вход. Памела държеше един ключ скрит под изтривалката на стъпалото, за да влиза и излиза незабелязано през нощта, спомни си Айрини, пронизана от внезапна болка.

Когато беше на петнадесет, тя, както и всички останали тийнейджъри в града, завиждаха на Памела Уеб заради нейната свобода. Но сега, от разстоянието на годините, осъзнаваше, че прехвалената независимост на старата й приятелка бе резултат по-скоро от пренебрежението на близките й. Майката на Памела бе загинала при инцидент с лодка, още докато тя бе на пет години. През годините баща й, Райлънд Уеб, се бе отдал изцяло на политическата си кариера. В резултат Памела бе оставена на грижите на нескончаема редица от бавачки и икономки.

Айрини вдигна резето на градинската врата в дъното на пътеката и пристъпи в градината, обляна от лунна светлина. Завесите на френския прозорец към дневната бяха дръпнати. Светлината, която я бе довела дотук, идваше от малката лампа върху масата.

Айрини насочи мощния светлинен лъч на фенера към прозореца. Сепна се, когато разпозна мебелите. Още един случай, в който времето бе спряло, реши тя. Преди години къщата бе декорирана от професионален дизайнер от Сан Франциско. Интериорът имаше за цел да създаде впечатлението за луксозна вила в алпийски стил. Памела я наричаше „луксозен кенеф“.

Айрини огледа внимателно потъналата в полумрак стая, започвайки съвсем методично от лявата страна, където масивна камина заемаше по-голямата част от стената. Приблизително по средата на стаята забеляза захвърлен и обърнат на една страна чехъл. Лежеше върху килима в долния край на кафявия кожен диван. Част от голо ходило се подаваше изпод една от малките възглавнички.

Айрини замръзна. Стомахът й се сви на топка, докато се прокрадваше покрай стената на прозореца. Накрая успя да насочи светлинния лъч право към дивана.

Върху възглавниците се бе подпряла една жена. Беше облечена в бежов панталон и синя копринена блуза. Лицето й бе извърнато встрани от прозорците. Русата й коса се спускаше на вълни по кожената облегалка. Едната й ръка висеше отпусната от дивана.

Върху ниската дървена масичка за кафе се виждаше кана за коктейли, а до нея — празна чаша за мартини.

— Памела! — потропа Айрини по стъклото. — Памела, събуди се!

Жената на дивана не помръдна.

Айрини стисна дръжката на плъзгащата се стъклена врата и я дръпна с все сила. Вратата беше заключена.

Тя се завъртя на пети и прекоси бежешком градината. Лъчът на фенерчето подскачаше бясно в мрака. Забърза към вратата на пералното помещение.

Наведе се и вдигна изтривалката. Пръстите й напипаха малък плик, закрепен с тиксо към долната страна.

Беше нужно известно усилие, за да го отлепи, но накрая пликът падна в ръката й. По тежината и формата на предмета вътре разбра, че е ключът. Изправи се, разкъса го, извади ключа и го пъхна в ключалката.

Отвори вратата и затърси пипнешком по стената ключа на лампата. Бледата крушка над главата й примигна, разкривайки купчина стари принадлежности за лодката, рибарско и ски оборудване.

Хукна по тъмния коридор към дневната.

— Памела, аз съм — Айрини. Събуди се.

Спря се до дивана и протегна ръка, за да я хване за рамото.

Плътта под тънката коприна беше леденостудена. Нямаше съмнение коя бе жената. Изминалите седемнадесет години бяха оставили забележително малко следи върху удивително красивото лице на Памела. Дори и в смъртта тя си оставаше една съвършена, аристократична блондинка.

— Мили боже, не!

Айрини отстъпи назад и преглътна надигналата се в гърлото й горчилка. Затършува слепешком в чантата за клетъчния телефон.

Една фигура помръдна в потъналия в сенки коридор, водещ към пералното помещение.

Тя се извърна рязко, стиснала в ръка тежкия фенер. Яркият сноп освети Люк. Едва успя да потисне писъка, заплашващ да я задави.

— Мъртва ли е? — попита Люк и пристъпи към дивана.

— Какво правите тук? Няма значение. — Въпросите можеха да почакат. Тя натисна с треперещи пръсти 911. — Много е студена. Прекалено студена.

Той се наведе и допря с уверен жест пръсти до гърлото на жената. Проверява за пулс, помисли си Айрини. От действията му разбра, че не за пръв път си има работа с мъртвец.

— Определено е мъртва — тихо рече Люк. — При това е мъртва от доста време.

И двамата погледнаха към празната кана върху масата. До нея се виждаше малко шишенце с етикет. Също празно.

Айрини усети как вината впива острите си нокти в нея.

— Трябваше да дойда по-рано.

— Защо? — попита той. Приклекна, за да прочете надписа върху етикета на шишенцето. — Откъде сте могли да знаете?

— Не бих могла, не знаех — прошепна младата жена. — Но чувствах, че нещо не е наред, след като нито веднъж не се обади по телефона.

Той огледа за миг тялото.

— Била е изстинала, преди да се регистрирате днес следобед в хижата.

Определено имаше опит с мъртъвци, отново си помисли тя.

Операторката от 911 заговори рязко в ухото й, настоявайки да узнае какъв е проблемът.

Айрини пое дълбоко дъх, опитвайки се да се окопити, и описа ситуацията колкото бе възможно по-стегнато и точно. Това й помогна да се концентрира върху фактите.

Когато свърши разговорът, усети, че я е обзело някакво странно вцепенение. Телефонът едва не се изплъзна от пръстите й, докато го пъхаше обратно в чантата. Не можеше да се застави да погледне към тялото.

— Не е нужно да чакаме тук — заяви Люк и я хвана за ръката. — Да излезем навън.

Тя не възрази. Люк я поведе обратно по коридора, прекосиха фоайето и излязоха през предната врата.

— Как се озовахте тук? — Тя огледа алеята. — Къде е колата ви?

— Оставих я малко по-надолу на улицата.

Изведнъж я осени.

— Проследили сте ме.

— Да.

В тона му нямаше извинение, нито нотка на смущение или неловкост. Просто съобщаваше един факт. Да, проследих те. И какво?

Заля я вълна от ярост, помитайки част от обзелото я вцепенение.

— Защо сте го направили? Нямате никакво право…

— Онази жена на дивана — прекъсна тирадата й той с арогантната невъзмутимост на човек, свикнал да командва. — С нея ли се опитвахте да се свържете по-рано тази вечер?

Тя стисна зъби и скръсти ръце пред гърдите си.

— След като вие не отговаряте на въпросите ми, не виждам защо аз трябва да отговарям на вашите.

— Както желаете, госпожице Стенсън. — Той извърна леко глава в посоката, откъдето в далечината се дочу вой на сирена. — Но очевидно сте се познавали с жертвата.

Айрини се поколеба.

— Някога бяхме приятелки, много отдавна. От седемнадесет години не сме се виждали с нея, дори не сме разговаряли.

— Съжалявам. — Гласът му прозвуча необичайно меко, но очите му си оставаха странно студени. — Самоубийството винаги е тежък удар за близките.

— Не съм сигурна, че е било самоубийство — изтърси тя, преди да помисли.

Той наклони глава, претегляйки и другите възможности.

— Може, без да иска, да е прекалила с дозата.

Не вярваше на това, но този път успя да задържи устата си затворена.

— Защо дойдохте да се видите с нея тази вечер? — продължи да разпитва Люк.

— А вас какво ви интересува? — парира го тя. — Защо сте ме последвали дотук?

Полицейската кола зави по алеята, преди той да успее да отговори. Ако въобще се е канел да го стори, мрачно си помисли младата жена. Ярките светлини пулсираха в нощта. Пронизителната сирена сега виеше толкова силно, че тя машинално вдигна ръце, за да запуши ушите си.

Воят на сирената внезапно секна. Един униформен полицай излезе от колата. Той погледна първо към Айрини, а след това мигом се извърна към Люк.

— Получих сигнал за намерено мъртво тяло — каза той.

Люк посочи с палец в посока на коридора зад гърба си.

— В предната стая.

Полицаят надникна в преддверието. Изглежда, не изгаряше от желание да влезе в къщата. Айрини чак сега забеляза, че беше доста млад. Вероятно по време на кратката си кариера тук, в Дънслей, не си бе имал работа с трупове.

— Самоубийство ли е? — смутено попита полицаят.

— Или неумишлена свръхдоза — отвърна Люк. Погледна към Айрини. — Поне така изглежда.

Служителят на реда кимна, но не помръдна от мястото си, за да отиде да провери.

В далечината се разнесе воят на още сирени. Всички се насочваха към алеята. Линейка и още една патрулна кола идваха към къщата.

— Това сигурно е шефът — обясни полицаят, очевидно облекчен.

Колите спряха зад първата патрулка. Медиците излязоха от линейката и си нахлузиха гумени ръкавици. И двамата погледнаха очаквателно към Люк.

— Предната стая — повтори той.

Айрини въздъхна. Истински мъж от начало до край, припомни си тя. От този тип, към който околните винаги се обръщат за указания по време на криза.

Онези от съдебната медицина хлътнаха в къщата. Младият полицай ги последва, оставяйки ги да водят с видимо облекчение.

Вратата на втората патрулка се отвори. Оттам излезе едър мъж със силно и здраво телосложение, на около четиридесет години.

Светлокестенявата му коса бе започнала да оредява на темето. Изражението на лицето му, с остри и груби черти, бе доста мрачно.

За разлика от Памела изминалите години не бяха пощадили Сам Макферсън, помисли си Айрини.

Той й хвърли бърз поглед. Нищо в погледа му не трепна — явно не я бе познал. Извърна се към Люк, както и всички досега.

— Данер — рече. — Какво правиш тук?

— Добър вечер, началник. — Люк посочи с брадичката си към Айрини. — Тук съм с госпожица Стенсън. Тя е гост на курорта.

— Стенсън? — Сам трепна, обърна се и се втренчи по-внимателно в Айрини. — Айрини Стенсън?

Тя се стегна.

— Здравей, Сам.

Той се намръщи.

— Не те познах. Много си се променила. Какво те води в града?

— Дойдох да се срещна с Памела. Сега ти ли си началник на полицията?

— Поех поста след смъртта на Боб Торнхил — разсеяно отвърна той. Погледна към вратата с напрегнато и тревожно изражение на лицето. — Сигурни ли сте, че Памела е вътре?

— Да.

— Боях се от това. — От гърдите му се изтръгна дълбока и отегчена въздишка. — Чух, че тази седмица е в града. Но когато ми се обадиха тази вечер, все се надявах да е станала някаква грешка. Помислих, че може би е предоставила къщата на свои приятели, за да прекарат няколко дни.

— Памела е — потвърди Айрини.

— По дяволите. — Сам поклати глава, опечален, но в същото време примирен пред неизбежното. — Ти ли я намери?

— Да.

Той хвърли един кратък, многозначителен поглед към Люк.

— Какво се е случило?

— Пристигнах в Дънслей днес в късния следобед — започна да обяснява тя. — Вечерта няколко пъти се опитах да се свържа с Памела, но никой не ми отговори. Започнах да се безпокоя и затова най-после реших да дойда тук, за да проверя дали си е у дома.

— Кати Томас, жената, приела обаждането ти, ми докладва, че си намерила алкохол и хапчета до мъртвата.

— Да — кимна Айрини. — Но… — Понечи да заяви, че не вярва Памела да се е самоубила, но Люк й хвърли такъв поглед, че въпреки раздразнението си тя се поколеба, преди да продължи. Когато отново възвърна говора си, Сам вече бе взел думата.

— Мислех, че се справя добре — тихо нареждаше той. — Малко след като завърши колежа, постоянно влизаше и излизаше от клиники за наркомани и алкохолици, но през последните няколко години изглеждаше напълно чиста.

— Шишенцето с лекарствата имаше етикет — обади се Люк.

Сам присви очи.

— Явно отново се е върнала към терапията. — Той влезе в преддверието, но се спря на прага, извърна се и погледна Айрини. — Възнамеряваш ли да останеш в града?

— Мислех още утре да си тръгна — отвърна тя. Вече не бе сигурна какво ще прави.

— Бих искал утре сутринта да ти задам няколко въпроса. Обичайните формалности. — Наклони глава към Люк. — И на теб също, Данер.

— Разбира се — съгласи се той.

Айрини кимна, но не каза нищо.

— В такъв случай ще се видим в участъка утре в девет и половина — завърши Сам и изчезна в къщата.

Люк огледа Айрини.

— Изглежда, май не сте съвсем непозната тук, в Дънслей?

— Отраснала съм в този град. Напуснах го, когато бях на петнадесет.

— И сега за пръв път се връщате отново?

— Да.

Той я наблюдаваше изпитателно на светлината на фенера.

— Доколкото разбирам, имате някои лоши спомени от това място.

— По-точно казано — кошмари, господин Данер.

Тя прекоси алеята и се качи в колата си.

Наистина щеше да бъде една от онези дълги нощи, помисли си младата жена, докато завърташе ключа на захранването — една от онези кратки вечности, когато никой от обичайните ритуали не помагаше.