Дени Дидро
Монахинята (3)

Получих отговор на своето изложение. Идваше от някой си г-н Манури и не беше нито благоприятен, нито неблагоприятен. Преди да се произнесе върху този случай, искаше голям брой пояснения, които не можех да задоволя, без да се срещна с него. Това ме накара да съобщя името си и да поканя г-н Манури да ме посети в „Лоншан“. Тези господа трудно се размърдват; въпреки това той дойде. Разговаряхме надълго; споразумяхме се да кореспондираме, за да може той да ми съобщава своите искания, а аз да му изпращам отговорите си. Аз от своя страна използувах времето, което той посвещаваше на моя случай, за да предразполагам умовете, да предизвиквам интерес към участта си и да си спечеля покровители. Открих коя съм, разказах за своето поведение в първия манастир, където бях настанена, всичко, което бях изстрадала при домашните си, мъките, на които бях подложена в манастира, моя протест в „Сент-Мари“, пребиваването ми в „Лоншан“, покалугеряването ми, жестокостта, с която се отнасяха към мен, откак бях дала обет. Всички ме окайваха, всички предлагаха да ми помогнат. Добрата воля, която проявяваха към мен, аз реших да използувам тогава, когато ми потрябва, без да давам засега повече обяснения. В манастира не знаеха нищо. Бях получила от Рим разрешение да се отрека от дадения обет. Всеки момент щяхме да пристъпим към дело, а около мен всички бяха съвсем спокойни. И затова оставям сам да си представите изненадата на моята игуменка, когато от името на сестра Мари-Сюзан Симонен й бе връчен акт с отказ от дадения обет и искане да напусне манастира, да се откаже от монашеската дреха и да разполага със себе си както намери за добре.

Предвидила бях, разбира се, че ще срещна съпротива от различно естество: от страна на законите, от страна на манастира, от страна на моите разтревожени сестри и зетьове. Те бяха получили цялото имущество на семейството; веднъж на свобода, аз можех да предявя значителни претенции към тях. Писах на сестрите си, умолявах ги да не се противопоставят под никаква форма на моето излизане от манастира, апелирах към тяхната съвест, като им припомнях, че даденият от мен обет не бе направен свободно, предлагах им да се откажа официално от всякакво наследство и претенции върху имуществото на баща ми и на майка ми, не пропуснах нищо, за да ги убедя, че постъпката ми не е продиктувана нито от корист, нито от някаква страст. Аз не разчитах на техните чувства. Актът, който им предлагах, написан от мен като монахиня, беше невалиден и те съвсем не бяха сигурни, че когато бъда свободна, ще го потвърдя. И после, дали имаха сметка да приемат моите предложения? Как ще оставят сестра си без подслон и без имущество? Как ще ползуват нейния имот? Какво ще кажат хората? Ако тя дойде да им поиска хляб, нима ще й откажат? А ако й хрумне да се омъжи, кой знае какъв човек ще вземе за съпруг! Ами ако има деца? Те трябва с всички сили да се противопоставят на този неин опасен опит. Ето какво си казаха те и какво направиха.

Щом получи юридическия документ с моето искане, игуменката дотича в килията ми:

— Как, сестра Сюзан, вие искате да ни напуснете?

— Да, госпожо.

— И ще се отречете от дадения обет?

— Да, госпожо.

— Нима не го направихте свободно?

— Не, госпожо.

— А какво ви принуди да го сторите?

— Всичко.

— Господин баща ви?

— Баща ми.

— Госпожа майка ви?

— Тя самата.

— А защо не се отказахте пред олтара?

— Аз до такава степен не бях на себе си, че не помня дори да съм присъствувала на церемонията.

— Нима можете да говорите така!

— Казвам истината.

— Как! Вие не чухте свещеника да ви пита: „Сестра Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на послушание, целомъдрие и бедност?“

— Не си спомням.

— Не казахте ли „да“?

— Не си спомням.

— И вие си въобразявате, че хората ще ви повярват?

— Дали ще повярват, или не, фактът си остава факт.

— Скъпо дете, ако на подобни съображения се гледаше сериозно, помислете сама до какви злоупотреби би се стигнало! Вие сте извършили една необмислена постъпка; позволили сте да ви увлече желанието за мъст; на вас ви тежат наказанията, които ме принудихте да ви наложа; вие сте повярвали, че те са достатъчни, за да се отречете от своя обет; вие се лъжете, това не е възможно нито пред хората, нито пред бога. Помислете, че нарушението на клетвата е най-голямото от всички престъпления, че вие вече сте го извършили в сърцето си и сега се готвите да го консумирате докрай.

— Аз няма да бъда клетвонарушител, защото не съм се клела в нищо.

— Дори към вас да бе извършена известна несправедливост, нима тя не бе поправена?

— Не това ме накара да взема решението си.

— А какво?

— Липсата на призвание, липсата на свобода при даването на обета.

— Но щом не сте имали призвание, щом сте действували по принуда, защо не сте го казали навреме?

— И какво би ми помогнало това?

— Защо не проявихте същата твърдост като в манастира „Сент-Мари“?

— Нима твърдостта зависи от нас? Първия път бях твърда, втория път бях оглупяла.

— Защо не повикахте представител на закона? Защо не протестирахте? Вие имахте на разположение двадесет и четири часа, за да установите, че съжалявате за станалото.

— Нима аз знаех тези формалности? Пък и да ги знаех, нима бях в състояние да се възползувам от тях? А и да бях в състояние да ги използувам, нима можех да го сторя? Госпожо, нима самата вие не забелязахте, че аз не бях на себе си? Ако ви повикам за свидетел, бихте ли се заклели, че аз съм била тогава с целия си разум?

— Ще се закълна.

— В такъв случай, госпожо, клетвопрестъпник ще бъда не аз, а вие.

— Дете мое, вие ще вдигнете излишен шум. Елате на себе си, заклевам ви във ваш собствен интерес, в интерес на манастира. Такива неща не минават без скандални разисквания.

— Вината няма да е моя.

— Светските хора са лоши, ще започнат най-неприятни предположения за вас, за вашия ум, сърце, поведение. Ще помислят…

— Каквото си искат.

— Но говорете с мен открито. Ако сте недоволна от нещо, кажете, и колкото и да е тайно, лек винаги има.

— Аз бях, съм и ще бъда цял живот недоволна от монашеското звание.

— Нима духът изкусител, който непрекъснато витае край нас и се стреми да ни погуби, е използувал прекалено голямата свобода, която ви бе дадена напоследък, за да ви внуши някои пагубни наклонности?

— Не, госпожо. Вие знаете, че аз не се кълна напразно. Заявявам пред бога, че сърцето ми е чисто и никога в него не е имало ни едно срамно чувство.

— Това е непонятно.

— И въпреки всичко, госпожо, няма нищо по-лесно за разбиране. Всеки си има характер, характер имам и аз. Вие обичате манастирския живот, а аз го мразя; бог ви е благословил да носите с радост монашеското звание, а мене — не; вие бихте се загубили в света и тук осигурявате своето спасение; аз бих се погубила тук и се надявам да намеря спасение в обществото; аз съм и ще бъда лоша монахиня.

— Но защо? Вие по-добре от всички изпълнявате своите задължения.

— Но с мъка и без желание.

— Толкова по-голяма е вашата заслуга.

— Аз най-добре зная какво заслужавам и съм принудена да си призная, че срещу своето пълно покорство не заслужавам нищо. На мен ми омръзна да бъда двулична. Когато върша онова, което спасява другите, аз ненавиждам себе си и се обричам на вечна мъка в ада. С една дума, госпожо, за истински монахини признавам само онези, които стоят тук, защото обичат отшелничеството, и биха останали дори ако не ги задържаха нито манастирските стени, нито решетките. Аз далеч не съм като тях: тялото ми е тук, но сърцето ми не е; то е навън. И ако трябваше да избирам между смъртта и доживотния затвор тук, бих умряла без колебание. Такива са моите чувства.

— Как! Нима вие ще оставите без всякакво съжаление булото, монашеските дрехи, които ви посветиха на Исуса Христа?

— Да, госпожо, защото ги облякох, без да мисля и без да бъда свободна.

Отговарях много сдържано, защото всъщност сърцето ми внушаваше друго; то ми казваше: „О, защо не е настъпил мигът, когато ще мога да ги разкъсам и да ги хвърля далеч от себе си!…“

Моят отговор я смути. Тя побледня, опита се да каже още нещо, но устните й трепереха; всъщност не знаеше какво още има да ми казва. Аз крачех напред-назад из килията си и тя се провикна:

— Господи! Какво ще кажат нашите сестри? О, Исусе, хвърлете върху нея милостив поглед! Сестра Сюзан!

— Госпожо?

— Значи, решението ви е окончателно? Искате да ни опозорите, да направите и себе си, и нас плячка на обществената мълва, да се погубите!

— Искам да изляза оттук.

— Но ако вие не харесвате манастира ни, тогава…

— И манастира, и положението си, и обета. Не искам да бъда затворена нито тук, нито където и да било другаде.

— Дете мое, вие сте обладана от дявола. Той ви кара да се бунтувате, да приказвате, да изпадате в изстъпление. Това е истината. Вижте се на какво приличате!

Погледнах се и видях, че дрехата ми е в безпорядък, че нагръдникът ми се е извъртял обратно, а булото се е смъкнало на раменете ми. Дотегнали ми бяха думите на тази лоша игуменка, която говореше с мен сладникаво и фалшиво, и й казах с неприязън:

— Не, госпожо, не, аз не искам повече тези дрехи, не ги искам…

Говорейки така, аз се опитвах да оправя своето було, но ръцете ми трепереха и колкото повече се мъчех да го наместя, толкова повече го омотавах. Загубила търпение, аз го хванах грубо, издърпах го, хвърлих го на пода и застанах срещу игуменката разчорлена, само с една препасана през челото лента. Тя не знаеше дали трябва да остане, или да си върви, разхождаше се из килията, като повтаряше:

— Исусе! Тя е обладана от дявола; това е истината, тя е обладана от дявола…

И лицемерната жена се кръстеше, държейки в ръка кръстчето на своята молитвена броеница.

Скоро дойдох на себе си. Почувствувах колко неприлично е моето положение и колко непредпазливи са моите думи, пооправих се, доколкото можах, взех от земята булото и го поставих отново на главата си; след това се обърнах към нея и й казах:

— Госпожо, не съм нито луда, нито обладана от дявола; срамувам се за своята невъздържаност и моля да ме извините, но по нея вие можете да съдите колко малко ми подхожда животът в манастира и колко справедливо е моето желание да се измъкна от него, ако мога.

Без да ме чува, тя повтаряше:

— Какво ще кажат хората! Какво ще кажат нашите сестри!

— Госпожо, искате ли да избегнете скандала? Има начин. Аз не претендирам за дадената на манастира сума, искам само свободата си. Не казвам, че трябва да ми отворите вратите на манастира, но погрижете се днес или утре, или вдругиден те да не бъдат много строго охранявани, а моето бягство да забележите колкото се може по-късно…

— Нещастнице! Как смеете да ми предлагате подобно нещо?

— Съвет, който една добра и мъдра и гуменка би трябвало да приложи спрямо всички, за които манастирът е затвор; а за мен той е хиляди пъти по-страшен от онези, в които затварят злосторниците. Аз трябва или да изляза оттук, или да загина… Госпожо — казах аз сериозно, със спокоен поглед, — чуйте ме: ако законите, до които се отнесох, излъжат моето очакване и подтиквана от отчаянието, което ми е прекалено добре известно… Тук имате един кладенец… Манастирът има прозорци, навсякъде има стени… Дреха, която човек може да нареже на ленти… Ръце, които могат да послужат…

— Спрете, нещастнице! Карате ме да изтръпвам. Как! Нима вие бихте могли…

— Тъй като не мога да използувам нищо, което внезапно слага край на житейските страдания, бих могла да връщам храната. Човек сам решава дали ще пие и ще яде, или не… Ако след всичко, което ви казах, аз намеря сили… а вие знаете, че не ми липсва смелост и че понякога тя е по-необходима, за да живееш, отколкото да умреш… представете си второто пришествие и кажете коя ще бъде по-виновна пред божия съд — игуменката или нейната монахиня?… Госпожо, аз не искам и никога нищо не ще искам от манастира. Избавете ме от едно престъпление, избавете себе си от продължителните угризения на съвестта: нека помислим заедно…

— Вие ум нямате, сестра Сюзан! Да изменя на своето първо задължение, да подпомогна едно престъпление, да споделя едно светотатство!

— Истинското светотатство, госпожо, аз върша всеки ден, осквернявайки чрез своето презрение свещените дрехи, които нося. Отнемете ми ги, аз не съм достойна за тях. Накарайте да потърсят в селото дрипите на най-бедната селянка и нека оставят открехната пред мен вратата на манастира.

— И къде ще идете, за да ви бъде по-добре?

— Не зная къде ще ида, но човек е зле само там, където бог не го иска, а бог не ме иска тук.

— Вие нямате нищо.

— Вярно е, но за мен бедността не е най-страшното нещо.

— Побойте се от безобразията, до които тя води.

— За мен миналото е гаранция за бъдещето. Ако бях пожелала да се вслушам в гласа на престъплението, сега щях да бъда свободна. Но ако ми е писано да изляза от този дом, то ще бъде или с ваше съгласие, или по силата на закона. Можете да избирате…

Този разговор бе продължил доста. Когато си го припомних, аз се изчервих от смешните и необмислени неща, които бях казала и направила, но беше много късно. Игуменката продължаваше да възклицава: „Какво ще кажат хората! Какво ще кажат нашите сестри!“, когато камбаната, която призоваваше всички за молитва, ни раздели. На излизане тя ми каза:

— Сестра Сюзан, вие отивате в черквата, поискайте от бога да се докосне до вас и да ви върне духа, който подобава на вашия сан. Попитайте съвестта си и повярвайте в това, което ще ви каже: не е възможно тя да не ви упрекне в нищо. Освобождавам ви от пеене.

Слязохме почти заедно. Службата свърши. В края на службата, когато всички сестри щяха вече да се разделят, тя удари върху своя молитвеник и ги задържа.

— Сестри — каза тя, — приканвам ви да коленичите пред олтарите и да измолите божието милосърдие за една монахиня, от която той се е отвърнал, която е загубила благочестието и любовта към монашеството и е готова да извърши постъпка, светотатствена пред бога и срамна пред хората.

Не бих могла да ви опиша общата изненада. Само за миг всяка една бе успяла, без да мръдне, да обходи с поглед лицата на своите другарки, мъчейки се да открие виновницата по нейното смущение. Всички коленичиха, навели ниско глави, и започнаха да се молят наум. След известно време, което продължи доста дълго, главната монахиня запя тихо „Veni, Creator“^[4] и всички продължиха тихо да й пригласят. Последва второ мълчание; главната монахиня чукна върху аналоя и всички излязоха.

Оставям на вас да си представите приказките, които плъзнаха из целия манастир: „Коя е? Коя може да бъде? Какво иска да направи?…“ Тези подозрения не продължиха дълго. Моята молба бе започнала да нашумява сред обществото. Посещаваха ме много хора: едни ме упрекваха, други ме съветваха; едни одобряваха постъпката ми, други ме осъждаха. Можех да се оправдая само по един начин — като разкажа за поведението на родителите си, но сам разбирате, че по този въпрос аз трябваше да бъда много внимателна. Само пред няколко души, които останаха искрено привързани към мене, и пред господин Манури, който се беше заел с моя случай, аз можех да разкрия всичко. Когато ме обземаше страх от мъките, които ме заплашваха, аз си представях с целия й ужас подземната килия, в която бях хвърлена веднъж; знаех какво могат разярените монахини. Споделих своите опасения с господин Манури; той ми каза:

— Няма как да избегнете страданията; вие ще ги имате и би трябвало да сте подготвена за това. Необходимо е да се въоръжите с търпение, да се крепите с надеждата, че те ще свършат. Що се отнася до подземната килия, обещавам ви, че никога няма да влезете там, това е моя грижа…

И действително след няколко дни той донесе на игуменката заповед да ме пуска в приемната винаги когато ме потърсят.

На следващия ден, след черковната служба, всички монахини отново бяха поканени да се молят за мен. Молиха се наум и изпяха тихо същия химн. Същата церемония се повтори и на третия ден с тази единствена разлика, че ми наредиха да застана права насред черквата и казаха молитвите, които се четат на агонизиращите, и литаниите, завършващи с думите „Ora pro ea“^[5]. На четвъртия ден последва нелепо представление, което ясно разкриваше странния характер на игуменката. В края на черковната служба ме накараха да легна в един ковчег в средата на черквата. Край мен поставиха свещници, съд със светена вода, покриха ме със саван и ме опяха като на погребение, след което всяка монахиня на излизане пръскаше върху мен светена вода с думите: „Requiescat in pace“^[6]. Човек трябва да разбира езика на манастирите, за да вникне в заплахата, която съдържат тези три думи. Две монахини вдигнаха савана, угасиха свещите и ме оставиха в ковчега, мокра до кости от светената вода, с която така хитро ме бяха облели. Дрехите изсъхнаха на мен; аз нямах с какво да се преоблека.

Това изпитание бе последвано от друго. Събра се цялата общност, обявена бях за еретичка, постъпката ми бе окачествена като богохулство. Под страх, че ще нарушат обета за послушание, на всички монахини беше забранено да говорят с мен, да ми помагат, да се доближават до мен и дори да докосват предметите, които са ми служили. Тези нареждания се изпълняваха много строго. Нашите коридори са тесни, на места двама души трудно се разминават. Ако аз вървях по коридора и срещу мен се зададеше друга монахиня, тя или се връщаше, или се притискаше плътно до стената, придържайки с ръка дрехите и булото си, за да не се допрат до мен. Ако трябваше да вземат нещо от мен, аз го оставях на земята, а те го поемаха с парцал. Ако трябваше да ми дадат нещо, те ми го хвърляха. Ако някоя за нещастие се бе докоснала до мен, тя считаше себе си за омърсена, отиваше да се изповяда, а след това искаше опрощение от игуменката. Казват, че ласкателството било долно и подло; то е още по-жестоко и изобретателно, когато си поставя за цел да се харесва, като унижава някого. Колко често съм си спомняла думите на моята блаженопочивша игуменка дьо Мони: „Между всичките тези същества, които виждате край мен така доверчиви, така невинни, така кротки, почти няма, дете мое, да, почти няма такава, която аз да не мога да превърна в хищен звяр. Странна метаморфоза, към която човек е толкова по-склонен, колкото по-млад е влязъл в манастирската килия и колкото по-малко познава външния свят. Моите думи ви учудват. Дано даде бог никога да не изпитате колко са верни. Сестра Сюзан, добра монахиня е само онази, която идва в манастира, за да изкупи някакъв голям грях.“

Лишиха ме от всякаква работа. В черквата местата край мене оставаха пусти. В трапезарията бях сама на масата; не ми сервираха нищо. Принудена бях да отивам сама в кухнята, за да си искам порцията. Първия път сестрата-готвачка извика:

— Не влизайте, отдалечете се…

Аз се подчиних.

— Какво искате? — попита тя.

— Да ям.

— Да ядете! Вие не сте достойна да живеете…

Понякога се връщах и през целия ден не хапвах нищо. Понякога настоявах и тогава поставяха на прага храни, които биха се срамували да подхвърлят и на животните. Аз ги събирах с плач и си отивах. Ако се случеше да стигна последна в притвора, намирах вратата за хора заключена. Тогава коленичех пред нея и там дочаквах края на службата. Ако молитвата се извършваше в градината, аз се връщах в килията си. Силите ми отслабваха, защото ядях малко, при това храната, която поемах, бе много лоша, но най-много ме изтощаваше мъката, която ми причиняваха тези непрекъснати прояви на безчовечност. Разбрах, че ако продължа да страдам, без да се оплаквам, няма да доживея края на своя процес. Затова реших да говоря с игуменката. Макар и полумъртва от страх, почуках на вратата й. Тя отвори. Като ме видя, отстъпи няколко крачки назад, викайки:

— Богохулнице, отдалечете се!

Аз се отдалечих.

— Още…

Отдалечих се още.

— Какво искате?

— Тъй като нито бог, нито хората са ме осъдили на смърт, аз искам, госпожо, да наредите да ми се даде възможност да живея.

— Да живеете! — каза тя и повтори думите на готвачката: — Нима вие сте достойна да живеете?

— Единствен бог знае дали съм достойна, или не; но аз ви предупреждавам, че ако все така отказват да ми дават храна, ще бъда принудена да се оплача на онези, които приеха да бъдат мои покровители. Аз съм тук временно, докато съдбата ми бъде решена.

— Вървете си и не ме осквернявайте със своя поглед. Ще направя необходимото…

Аз си отидох, а тя затвори грубо вратата след мен. Изглежда, даде някакви нареждания, но мен продължаваха да ме обслужват все така лошо. Смятаха за заслуга да не я слушат. Подхвърляха ми най-груби храни, при това ги разваляха с пепел и с всякакви мръсотии.

Ето как живеех, докато продължаваше моят процес. Не ми забраниха изцяло достъпа до приемната. Не можеха да ме лишат от свободата да разговарям със своите съдии и с адвоката си, макар че той на няколко пъти бе принуден да прибягва до заплаха, за да му позволят да ме види. В такива случаи една сестра ме придружаваше. Тя се оплакваше, ако говорех тихо, губеше търпение, когато се задържах по-дълго; прекъсваше ме, опровергаваше ме, противоречеше ми, повтаряше пред игуменката всичко, което бях казала, преиначаваше го, извращаваше думите ми, измисляше дори неща, които не бях казала, знам ли? Стигнаха дотам, че ме окрадоха, взеха ми столовете, покривките, дюшека. Не ми даваха бельо за леглото. Дрехите ми се бяха скъсали, останала бях, кажи-речи, без чорапи и без обувки. С мъка изпросвах вода; много пъти бях принудена сама да си я вадя от кладенеца, същия кладенец, за който ви говорих вече. Счупиха съдовете, които употребявах: принудена бях да пия направо от кофата, която изтеглях от кладенеца, и не можех да си отнеса вода в килията. Ако ми се случеше да мина под някои прозорци, трябваше да бягам, защото от килиите хвърляха върху мен нечистотии. Няколко сестри ме заплюха в лицето. Бях станала отвратително мръсна. Забраниха ми да ходя на изповед, защото се бояха, че мога да се оплача на нашите духовни ръководители.

На един голям празник — беше, струва ми се, Възнесение господне, заключиха килията ми и аз не можах да отида на литургия. Може би вече нямаше да присъствувам на черковна служба, ако не бе посещението на г-н Манури, комуто казали най-напред, че не знаят какво е станало с мен, после, че напоследък не са ме виждали, че не изпълнявам ни едно от християнските си задължения. Аз бях успяла обаче с много усилия да изкъртя ключалката и да отида в притвора пред вратата за хора. Намерих я заключена, както се случваше винаги когато не идвах между първите. Легнах на земята, опряла главата и гърба си на една от стените, с кръстосани на гърдите ръце. Тялото ми заграждаше пътя. Когато службата свърши и монахините трябваше да излязат, първата се стъписа и спря; другите се изправиха зад нея. Игуменката се сети какво е станало и каза:

— Стъпвайте върху нея, това е само един труп.

Някои от монахините се подчиниха и ме стъпкаха с крака. Други се оказаха не дотам безчовечни, но никоя не посмя да ми протегне ръка, за да стана. По време на моето отсъствие бяха махнали от килията ми стола, на който коленичех, за да се моля, портрета на нашата осиновителка, другите картини с религиозно съдържание, разпятието. Остана ми само кръстчето, което висеше на моята молитвена броеница, но скоро ми взеха и нея. Така че аз живеех между четири голи стени в една стая без врата, без стол, права или легнала върху един сламеник, без никакъв, дори най-необходим съд, принудена да излизам нощем, за да задоволявам естествените си нужди, а на заранта ме обвиняваха, че съм смущавала спокойствието на другите, че бродя и подлудявам. Тъй като моята килия не можеше вече да се затваря, нощем нахлуваха шумно в нея, крещяха, раздърпваха леглото ми, трошаха прозорците, правеха всичко, за да ме плашат. Шумът стигаше до горния етаж, чуваше се и на долния етаж. Онези, които не участваха в този заговор, казваха, че в стаята ми ставали странни неща — те чували злокобни гласове, писъци, дрънчене на вериги. Разправяха, че съм разговаряла с привидения и със зли духове, че навярно съм влязла в съдружие с дявола и че всички трябвало незабавно да напуснат моя коридор.

В манастирските общности има доста простовати сестри, даже повечето са такива. Те именно вярваха всичко, което им се кажеше, не смееха да минат край моята врата, в тяхното разстроено въображение аз бях отвратителна. Когато ме срещаха, те се кръстеха и бягаха, викайки: „Махни се, сатана! Господи, помогни ми!“ Една от най-младите стоеше в дъното на коридора. Аз вървях към нея и тя не можеше да ме избегне. Обхвана я див ужас. Най-напред изви лице към стената, мърморейки с разтреперан глас:

— Господи, Господи! Исусе! Света дево!…

Аз обаче продължавах да я приближавам. Когато усети, че съм близо до нея, тя закри лицето си с ръце от страх да не ме гледа, спусна се към мене, хвърли се в обятията ми и закрещя:

— Помощ! Помощ! Милост! Аз съм загубена! Сестра Сюзан, не ми причинявайте никакво зло! Сестра Сюзан, имайте милост към мене…

При тези думи тя падна полумъртва на плочите. На нейните викове дотичаха другите, отнесоха я и аз не бих могла да ви опиша как този случай беше преиначен. От него направиха възможната най-криминална история: казаха, че в мен се бил вселил демонът на греха. Обвиниха ме в намерения, в действия, които аз не смея да назова, в странни желания, с които обясниха раздърпания вид на младата монахиня. Аз наистина не съм мъж и не зная какво може да се измисли за една жена, когато е с друга жена, а още по-малко за сама жена. Все пак, тъй като леглото ми беше без завеси и в стаята ми влизаха, когато си поискат, какво да ви кажа господине? Въпреки цялата си външна сдържаност, смирени погледи и непорочни изрази тези жени трябва да са имали доста порочни сърца. Те знаеха например, че една жена може сама да извършва неприлични неща, а аз не знаех и затова никога не можах да разбера докрай това, в което ме обвиняваха. Те се изразяваха така неясно, че аз никога не знаех какво да им отговоря.

Разказът ми няма да свърши, ако реша да описвам техните преследвания с всичките им подробности. О, господине, ако имате деца, нека моята съдба ви покаже каква участ ще им подготвите, ако се съгласите те да приемат духовно звание, без да са дали доказателства за много силно и решително проявено призвание. Колко несправедливи са хората! Позволяват на едно дете да разполага със свободата си в една възраст, когато не му е разрешено да похарчи дори едно екю. По-добре убийте дъщеря си, вместо да я затваряте насила в манастир. Да, убийте я. Колко пъти съм съжалявала, че майка ми не ме задушила при самото ми раждане; това нямаше да е така жестоко. Ще повярвате ли, че ми взеха молитвеника и ми забраниха да се моля на бога! Естествено не им се подчиних. Уви, това бе едничкото ми утешение. Вдигах ръце към небето, надавах викове и се надявах, че единственото същество, което вижда цялата ми трагедия, ги чува. Подслушваха на вратата ми и веднъж, когато с разбито сърце призовах бога, някой каза:

— Напразно викате бога, за вас вече няма бог. Умрете в отчаяние, обречена на вечни мъки…

Други прибавиха:

— Така да бъде с вероотстъпницата! Амин!

Ето една черта, която ще ви се стори много по-странна от всички други. Не зная дали това бе злоба или заблуда. Макар да не правех нищо, което да говори за умствено разстройство, а още по-малко за душа, обладана от силите на ада, те разискваха помежду си дали не трябва да изгонят злия дух от мен. С мнозинство на гласовете решиха, че аз съм се отрекла от светото кръщение и от миропомазването, че в мен се е вселил дяволът и той ме гони далеч от черковните служби. Една от монахините прибави, че при някои от молитвите съм скърцала със зъби, че в черквата стена и треперя, че при издигането на светото причастие си кърша ръцете. Друга — че съм газела с крак Христовото разпятие, не съм носела вече молитвената броеница (която ми бяха откраднали) и съм произнасяла богохулства, които не смея да повторя пред вас. Всички бяха съгласни, че с мен става нещо неестествено, за което трябвало да бъде предупреден главният викарий; така и сториха.

Главен викарий беше някой си г-н Ебер, възрастен и опитен човек, рязък, но справедлив и просветен. Описаха му подробно целия безпорядък, създаден в манастира, а той беше наистина голям, и ако аз бях причината, това всъщност бе една твърде невинна причина. Досещате се сам, че в писмото, изпратено до него, не бяха пропуснали да опишат моите нощни излизания, отсъствията ми от хора, шума и тропането в моята килия, какво една чула, а друга видяла, моето отвращение към светите неща, богохулствата, които съм изричала, порочните действия, които ми приписваха. Що се отнася до случая с младата монахиня — от него направиха каквото пожелаха. Обвиненията бяха така силни и така многобройни, че въпреки своя здрав разум господин Ебер не можеше да ги отхвърли и да не повярва в голяма част от казаното. Случаят му се стори достатъчно важен, за да го анкетира лично. Той съобщи, че ще дойде и наистина дойде, придружен от двама млади свещеници, акредитирани към неговата личност, които му помагаха в изпълнението на трудните му функции.

Няколко дни преди това през нощта чух как някой влиза тихичко в моята стая. Не казах нищо, изчаках да ме заговорят. Някой ме повика с тих треперещ глас:

— Сестра Сюзан, спите ли?

— Не, не спя, кой е?

— Аз съм.

— Коя сте вие?

— Вашата приятелка, която умира от страх и се излага на опасността да се погуби, за да ви даде един може би излишен съвет. Слушайте, утре или вдругиден ще дойде на посещение главният викарий. Вие ще бъдете обвинена, подгответе своята защита. Сбогом, бъдете храбра и нека бог ви помага.

При тези думи тя се отдалечи, лека като сянка.

Както виждате, навсякъде, дори в манастирите, има милостиви души, които нищо не може да направи коравосърдечни.

 

 

А между това моят процес се следеше разпалено. Голям брой хора от всички съсловия, от двата пола, които аз не познавах, се интересуваха от моята съдба и ходатайстваха за мен. Вие бяхте един от тях и може би познавате по-добре историята на този процес, защото към края аз вече не можех да разговарям с г-н Манури. Казали му, че съм болна. Той се усъмнил, страхувал се да не са ме хвърлили отново в подземната килия. Отнесъл се до епископството, където не благоволили да го изслушат. Там били предупредени, че съм луда или може би нещо по-лошо. Той се обърнал към съдиите, настоял да се изпълни връчената на игуменката заповед, по силата на която жива или мъртва аз трябваше да се явя, когато поискат това от нея. Светските съдии се отнесли до черковните. Последните усетили какви последици може да има този инцидент, ако нещата не бъдат предотвратени. Очевидно именно това бе ускорило посещението на главния викарий, защото тези господа, отегчени от вечните главоболия, които им създават манастирите, обикновено не бързат да се намесват: те знаят от опит, че от всичко това винаги страда техният авторитет.

Аз се възползувах от предупреждението на моята приятелка, за да призова божията помощ, да укрепя душата си и да подготвя своята защита. Молех от небето само милостта да бъда разпитана и изслушана безпристрастно. Получих я, но ще видите на каква цена.

В мой интерес беше да се явя пред своя съдия невинна и благоразумна, но за игуменката бе не по-малко важно той да ме види зла, обладана от дявола, виновна и луда. Затова, докато аз се молех все по-горещо и с вяра, към мен се отнасяха все по-лошо. Даваха ми да ям само толкова, колкото да не умра от глад, изтощиха ме до краен предел с физически наказания за изкупление на греховете; ужасите, които ме заобикаляха, непрекъснато растяха; нощем въобще не ме оставяха да спя; те пуснаха в ход всичко, което може да сломи здравето и да смути духа, всичко вършеха с такава изтънчена жестокост, каквато вие не можете да си представите. Впрочем съдете за това по следното:

Един ден, като излизах от килията си, за да отида на черква или някъде другаде, видях на пода в коридора една маша. Наведох се, за да я прибера и да я поставя на такова място, че онази, която я е загубила, да я намери лесно. Беше светло и аз не разбрах, че тя е нажежена до бяло; хванах я, но когато я изпуснах, по нея остана кожата от цялата ми изгорена длан. Нощем слагаха препятствия там, откъдето трябваше да мина, било в краката ми, било на височината на главата ми. Сто пъти се наранявах, не зная как не се убих. Аз нямах осветление и бях принудена да вървя разтреперана, с протегнати напред ръце. Под краката ми пръскаха начупени стъкла. Решена бях да разкажа всичко това и почти изцяло устоях на думата си. Заключваха вратата на клозетите и аз бях принудена да слизам няколко етажа и да тичам в дъното на градината, ако входната врата биваше отворена, а когато не беше… О, господине, принудително затворените жени са зли същества, когато са сигурни, че удовлетворяват омразата на своята игуменка и мислят, че служат на бога, като те довеждат до отчаяние! Време беше архидяконът да дойде; време беше моят процес да приключи.

 

 

Ето най-страшния момент в моя живот, защото, помислете си, господине, аз съвсем не знаех в каква светлина ме бяха обрисували пред този свещеник; не знаех, че той идва, защото беше любопитен да види една девойка, обладана от дявола или която се преструва на такава. В манастира решиха, че само много силната уплаха може да ме представи в такова състояние; и ето какво направиха, за да ме стреснат.

Рано сутринта в деня, когато той трябваше да дойде, игуменката влезе в моята килия, придружена от три сестри. Едната носеше съд със светена вода, другата разпятие, а третата въжета, игуменката ми каза със силен и заплашителен глас:

— Станете… Застанете на колене и отдайте душата си на бога.

— Госпожо, преди да се покоря на вашето желание, мога ли да ви попитам какво ще стане, какво сте решили да правите с мен и какво трябва да искам от бога.

Студена пот обля цялото ми тяло; треперех, чувствувах как коленете ми се подгъват. Гледах ужасена трите злокобни фигури, които я придружаваха. Те стояха прави на една линия една до друга, мрачни, със стиснати устни и затворени очи. Страхът беше разчленил моя въпрос на отделни думи. Съдейки по тяхното мълчание, помислих, че не са ме чули. Повторих последните думи от своя въпрос, защото нямах сили да го кажа целия отново. И тъй промълвих със слаб, угасващ глас:

— Каква милост трябва да поискам от бога?

— Искайте прошка за грешките, сторени през целия си живот. Говорете му така, като че ли ви предстои да се явите пред него.

При тези думи аз помислих, че те са се съвещавали и са решили да се отърват от мене. Бях чувала да казват, че понякога правели така в някои мъжки манастири: съдели, осъждали и изтезавали до смърт. Не вярвах, че в един женски манастир биха могли да стигнат до такова нечовешко съдопроизводство; но там ставаха толкова неща, които аз не бях и подозирала! При мисълта за близката смърт поисках да извикам, но от отворената ми уста не излизаше никакъв звук. Пристъпих към игуменката с протегнати умоляващи ръце, но моето обезсилено тяло се отпусна назад. Паднах, без да се ударя тежко. В такива случаи, когато силите несъзнателно те напускат, ръцете и краката омекват, огъват се някак си под тялото и природата, като не може повече да издържа, сякаш гледа по-меко да те свлече. Загубих съзнание; чувах само как около мен бръмчат далечни и неясни гласове. Дали защото говореха едновременно, или защото ушите ми кънтяха, но аз не различавах нищо друго освен това продължително, неясно бръмчене. Не зная колко време съм останала в това състояние, от което ме измъкна внезапен хлад, който ми причини лека конвулсия и изтръгна от гърдите ми дълбока въздишка. Бях цялата мокра; излели бяха върху мен един голям съд със светена вода и тя се стичаше от дрехите ми на земята. Лежах с цял ръст във водата, извърната на една страна, с опряна в стената глава, полуотворена уста и затворени, полумъртви очи. Опитвах се да ги отворя и да погледна, но имах чувството, че ме заобикаля сгъстен въздух, през който долавях само развети дрехи, за които напразно се мъчех да се заловя. Правех усилие да раздвижа свободната си ръка, исках да я повдигна, но тя беше прекалено тежка. Постепенно голямата слабост взе да намалява; привдигнах се, облегнах гръб о стената; двете ми ръце бяха във водата, главата клюмаше върху гърдите ми, от устата ми се откъсна неясна и накъсана мъчителна въздишка. Онези жени ме гледаха с израз на неизбежност, на неумолимост, който ми отнемаше смелостта да им се моля. Игуменката каза:

— Изправете я на крака.

Хванаха ме за ръцете и ме изправиха. Тя прибави:

— Щом не иска да отдаде душата си на бога, толкова по-зле за нея. Вие знаете какво трябва да правите. Карайте…

Помислих, че с въжетата, които бяха донесли, щяха да ме удушат. Гледах ги, очите ми се изпълниха със сълзи. Поисках да целуна разпятието, отказаха ми. Поисках да целуна въжетата, дадоха ми ги. Наведох се, поех с ръка въжения колан на игуменката и го целунах. Казах:

— Господи, смили се над мен! Господи, смили се над мен! Мили сестри, постарайте се да не страдам много!

И протегнах към тях врата си. Не бих могла да ви кажа какво стана с мен и какво правиха с мен. Едно е сигурно, че онези, които водят на смърт, а аз мислех, че това ме чака, умират преди екзекуцията. Оказах се върху сламеника, който ми служеше за легло, с вързани на гърба ръце, седнала, с голямо желязно разпятие на коленете…

Господин маркизе, аз чувствувам колко болка ви причинявам, но вие пожелахте да узнаете дали поне малко заслужавам състраданието, което очаквам от вас.

Тогава именно почувствувах превъзходството на християнската религия над всички религии в света. Каква дълбока мъдрост има в онова, което сляпата философия нарича „Безумие на разпятието“. При състоянието, в което се намирах, каква полза бих имала от образа на един щастлив и прославен законодател? Аз виждах как невинният Христос, с пронизани от копието гърди, с венец от тръни на челото, с прободени от гвоздей ръце и крака, издъхва сред мъки и си казах: „Ето моя бог, а аз дръзвам да се оплаквам…“ Залових се с цялата си душа за тази мисъл и почувствувах утешението да се възражда в сърцето ми; разбрах суетата на живота и реших, че за мен е голямо щастие да го загубя, преди да съм имала време да натрупам повече грехове. Но, от друга страна, изчислих годините си, установих, че съм едва на деветнадесет, и въздъхнах; бях много слаба, много съкрушена, за да може духът ми да се издигне над ужасите на смъртта. Мисля, че ако бях в цъфтящо здраве, по-смело бих се примирила с нея.

В това време игуменката и нейните помощнички се върнаха. Те ме намериха по-окопитена, отколкото очакваха и искаха. Изправиха ме, завързаха с моето було лицето ми; две ме хванаха под ръка, третата ме блъскаше отзад, а игуменката ми нареди да вървя. Вървях, без да виждам къде отивам, но бях убедена, че ме водят на смърт, и си казах: „Господи, бъди милостив към мен! Господи, не ме изоставяй! Господи, прости ми, ако съм те оскърбила!“

Пристигнах в черквата. Там главният викарий бе отслужил литургия. Цялата общност беше събрана. Забравих да ви кажа, че когато стигнах до вратата, трите монахини, които ме водеха, притискаха и блъскаха грубо, си дадоха вид, че трудно се справят с мен, и ме влачеха за ръцете, докато други ме дърпаха назад, за да оставят впечатлението, че се съпротивявам и не искам да вляза в черквата; а това не беше вярно. Поведоха ме към стъпалата на олтара; аз едва се държах на краката си. Блъскаха ме да коленича, сякаш аз отказвах да го сторя; държаха ме, като че ли аз имах намерение да бягам. Изпяха „Veni, Creator“; светото причастие беше изложено; последва благословът. В този момент, когато всички навеждат благоговейно глава, монахините, които ме държаха за ръцете, си дадоха вид, че насила навеждат главата ми, а другите ме натискаха за раменете. Аз чувствувах всички тези движения, но не можех в никакъв случай да разбера тяхната цел. Най-после всичко се изясни.

След благословията главният викарий сне дрехата, с която бе отслужил литургията, остана само с епитрахила и пристъпи към стъпалата пред олтара, където бях коленичила. Той стоеше между двамата свещеници, с гръб към олтара, където бе изложено причастието, и с лице към мен. Приближи се и ми каза:

— Сестра Сюзан, станете.

Сестрите, които ме държаха, ме изправиха рязко; други ме заобикаляха и ме държаха през кръста, сякаш се страхуваха, че ще избягам. Той прибави:

— Развържете я.

Не го послушаха; даваха си вид, че е неудобно или дори опасно да бъда оставена на свобода. Но аз ви казах вече, че този човек беше рязък. Той повтори с твърд и решителен глас:

— Развържете я.

Подчиниха се. Щом почувствувах ръцете си свободни, от гърдите ми се изтръгна мъчителен и остър стон, който го накара да пребледнее, а лицемерните монахини край мен се отдръпнаха престорено изплашени. Той се овладя. Сестрите отново се приближиха, уж треперейки. Стоях неподвижна и той ме попита:

— Какво ви е?

Отговорих му само като протегнах двете си ръце. Въжето, с което ги биха завързали, се беше впило в месата, ръцете ми бяха тъмнолилави от застоялата кръв. Той разбра, че моят стон иде от внезапната болка, която ми бе причинило нормализирането на кръвообращението.

— Махнете й булото — каза той.

Без да забележа, те го бяха зашили на много места за дрехата. Ето защо употребиха толкова суетене и грубост за нещо, което не изискваше никакви усилия. Викарият трябваше да се убеди, че аз съм или луда, или обладана от силите на ада. Те обаче така настървено дърпаха, че в края на краищата конецът се скъса на няколко места, а на други и булото, и дрехата се раздраха. Тогава всички ме видяха. Аз имам интересно лице. Дълбокото страдание го беше съсипало, без да му отнеме изразителността. Гласът ми затрогва: чувствува се, че говоря истината. Тези качества предизвикаха състрадание у младите помощници на архидякона. Що се отнася до самия него, това чувство му беше чуждо. Той беше справедлив, но не и чувствителен: беше от онези нещастно създадени хора, които служат на добродетелта, без да изпитват сладост от това. Те правят добро от съзнанието за дълг, така както умът им повелява. Той постави края на своя епитрахил върху моята глава и каза:

— Сестра Сюзан, вярвате ли в бог-отец, бог-син и светия дух?

— Вярвам — отговорих аз.

— Вярвате ли в нашата майка, светата църква?

— Вярвам.

— Отричате ли се от сатаната и неговите дела?

Вместо отговор аз внезапно залитнах напред, изпищях и краят на епитрахила се плъзна от главата ми. Той се смути, двамата му помощници пребледняха, едни от сестрите побягнаха, други, които седяха по скамейките, се втурнаха към изхода, вдигайки колкото се може по-голям шум. Той им даде знак да се успокоят; но ме гледаше вторачено, очаквайки нещо необикновено. Успокоих го, като казах:

— Няма нищо, господине. Една от тези монахини ме убоде силно с нещо остро. — Аз вдигнах ръце и очи към небето и прибавих, обливайки се в сълзи: — Нараниха ме в момента, когато вие ме попитахте дали се отричам от сатаната и от неговите дела, и аз разбирам защо…

От името на всички протестира игуменката, която заяви, че никой не ме е докоснал. Главният викарий отново постави края на епитрахила върху главата ми. Монахините искаха да ме доближат, но той им даде знак да се отдалечат и ме попита отново дали се отричам от сатаната и от неговите дела.

— Отричам се, отричам се — отговорих аз твърдо.

Той накара да донесат едно разпятие и ми предложи да го целуна. Аз целунах краката, ръцете и раната под ребрата на Христа. Той ми нареди да се помоля на висок глас. Аз поставих разпятието на земята и казах, коленичила:

— Господи, спасителю мой, ти, който умря на кръста, за да изкупиш моите грехове и греховете на целия човешки род, аз се прекланям пред теб. Нека и върху мен се разпростре опрощението, което ти измоли за човешкия род със своите страдания; нека и върху моята глава падне и ме пречисти капка от кръвта, която ти проля за нас. Прости ми, господи, както прощавам на всичките си врагове…

След това той ми каза:

— Изповядайте вярата си! — И аз го сторих.

— Изповядайте любовта си! — И аз го сторих.

— Изповядайте надеждата си! — И аз го сторих.

— Изповядайте своето милосърдие! — И аз го сторих.

Не си спомням изразите, с които си послужих, но те очевидно са били прочувствени, защото в очите на няколко монахини и на двамата млади свещеници се появиха сълзи, а архидяконът ме попита учудено къде бях научила тези молитви. Аз му отговорих:

— Те идват от дълбочината на моето сърце. Това са мои мисли, мои чувства. Нека бог, който ни чува навсякъде и присъствува върху този олтар, бъде мой свидетел. Аз съм християнка и съм невинна. Ако съм извършила някои грешки, единствен бог ги знае и единствен той има право да ме съди за тях и да ме наказва!…

При тези думи той хвърли страшен поглед към игуменката.

Останалата част от тази церемония, по време на която бяха оскърбили божието величие, осквернили най-светите неща и измамили представителя на черквата, приключи. Монахините се оттеглиха, с изключение на игуменката, на мен и на младите свещеници. Архидяконът седна и като взе в ръка документа, който му бяха изпратили срещу мен, прочете го високо и започна да ми задава въпроси по отделните точки.

— Защо не се изповядвате? — полита ме той.

— Защото не ми позволяват.

— Защо не се доближавате до светото причастие?

— Защото не ми позволяват.

— Защо не присъствувате нито на литургия, нито на другите божествени служби?

— Защото не ми позволяват.

Игуменката се опита да вземе думата, но той й каза с присъщия нему тон:

— Мълчете, госпожо… Защо излизате нощем от своята килия?

— Защото ме лишиха от вода, от кана за вода и от всички съдове, необходими, за да задоволи човек природните си нужди.

— Защо през нощта във вашето отделение и във вашата килия се чува шум?

— Защото се стараят да ме лишат от почивка.

Игуменката пак се опита да говори. Той за втори път й каза:

— Госпожо, казах ви да мълчите. Ще отговаряте, когато ви попитам… Какъв е случаят с монахинята, която са изтръгнали от ръцете ви и са намерили паднала възнак на земята в коридора?

— То бе последица от ужаса, който й бяха внушили срещу мене.

— Тя ваша приятелка ли е?

— Не, господине.

— Никога ли не сте влизали в нейната килия?

— Никога.

— Никога ли не сте вършили нещо неприлично било с нея, било с други?

— Никога.

— Защо ви бяха вързали?

— Не зная.

— Защо вашата килия не се затваря?

— Защото счупих ключалката.

— Защо я счупихте?

— За да я отворя и да присъствувам на черковната служба на Възнесение господне.

— Значи, този ден вие сте били в черквата?

— Да, господине.

Игуменката каза:

— Господине, това не е вярно. Цялата общност…

Аз я прекъснах:

— … ще удостовери, че вратата за хора беше заключена, че те ме намериха простряна за молитва в притвора на черквата, пред тази врата, вие им наредихте на излизане да стъпват върху мен и някои го направиха. Аз им прощавам, и на вас също, госпожо, задето така наредихте; не съм дошла да обвинявам, а да се защищавам.

— Защо не носите нито разпятие, нито молитвена броеница?

— Защото ми ги взеха.

— Къде е вашият молитвеник?

— Взеха ми го.

— Но как се молите?

— Моля се с ума и със сърцето си, макар че ми забраниха да се моля.

— Кой ви забрани това?

— Госпожата.

Игуменката пак искаше да каже нещо.

— Госпожо, вярно ли е, или не е вярно, че вие сте й забранили да се моли, кажете да или не!

— Аз мислех и имах основание да мисля…

— Не става дума за това. Забранихте ли й да се моли: да или не?

— Забраних й, но…

Тя искаше да продължи.

— Но… — продължи главният викарий — но… Сестра Сюзан, защо сте боса?

— Защото не ми дават нито обувки, нито чорапи.

— Защо вашето бельо и дрехите ви са така нечисти и изпокъсани?

— Защото повече от три месеца ми отказват всякакво бельо и аз съм принудена да спя с дрехите си.

— Защо спите с дрехите си?

— Защото нямам нито завеси на леглото, нито дюшек, нито покривни, нито чаршафи, нито нощно бельо.

— Защо нямате?

— Защото ми го взеха.

— Хранят ли ви?

— Бих искала да го правят.

— Значи, не ви хранят?

Аз замълчах. Той прибави:

— Невероятно е, че към вас са били така жестоки, без да сте сторили някоя грешка, която да го заслужава.

— Моята грешка е, че нямам призвание за монашеството и че искам да се отрека от обета, който не дадох доброволно.

— Законите ще си кажат думата по този въпрос, но каквото и да бъде тяхното решение, вие трябва да изпълнявате задълженията, произтичащи от монашеското ви звание.

— Едва ли някой, господине, изпълнява своите задължения по-точно от мен.

— Вие трябва да споделяте изцяло съдбата на своите другарки.

— Това е единственото, което искам.

— От никого ли не се оплаквате?

— Не, господине, казах ви, не съм дошла да обвинявам, а да се защищавам.

— Идете си.

— Къде трябва да ида, господине?

— В килията си.

Направих няколко крачки, но се върнах и се хвърлих в нозете на игуменката и на архидякона.

— Но какво има? — попита той.

Аз му показах главата си, наранена на няколко места, окървавените си крака, мършавите си ръце, останали само кожа и кости, мръсната, разкъсана дреха и казах:

— Сам виждате!