Дени Дидро
Монахинята (2)

Заведоха ме в „Лоншан“. Майка ми лично ме придружи. Не поисках да се сбогувам с господин Симонен. Признавам, че за това се сетих едва по пътя. В манастира ме чакаха; тук вече бяха чули и за моята история, и за способностите ми. Не ми казаха нищо във връзка с първото, но побързаха да проверят дали сделката, която бяха направили с мен, си струваше труда. След като разговаряхме за голям брой незначителни неща — защото след всичко, което се бе случило, сам разбирате, че не ми говореха нито за бога, нито за призвание, нито за съблазните на света, нито за тихата прелест на монашеския живот и не посмяха да споменат нито една от благочестивите нелепости, с които обикновено запълват първите моменти, игуменката каза:

— Госпожице, вие сте учили музика, вие пеете; ние имаме клавесин; ако обичате, да отидем в нашата приемна…

Душата ми беше свита, но не беше сега моментът да показвам отвращение. Майка ми мина първа, аз я последвах; процесията завършваше игуменката, придружена от няколко монахини, които любопитството бе довело тук. Беше вечер, донесоха ми свещи. Седнах пред клавесина и дълго импровизирах; търсех в главата си, пълна с мелодии, нещо подходящо и не намирах нищо. Игуменката обаче настоя и аз запях без всякакъв умисъл, по навик, защото арията ми беше много позната: Тъжни приготовления, бледи факли, ден, по-страшен и от мрака… Не зная какво впечатление направих, но не ме слушаха дълго; прекъснаха ме с похвали и аз доста се изненадах, че бях спечелила така бързо и лесно. Майка ми ме повери на игуменката, подаде ми ръката си, за да я целуна, и си отиде.

 

 

Ето ме в друг манастир, на изпитателен срок, при това наглед съвсем по собствена воля. Но вие, господине, който знаете всичко станало до този момент, какво мислите по този въпрос? Повечето от тези неща не бяха изтъкнати, когато поисках да се откажа от дадения обет, едните — защото бяха истини, неподкрепени с доказателства, другите — защото биха предизвикали към мене отвращение, без да ми послужат. В мое лице биха видели една коравосърдечна дъщеря, която петни паметта на своите родители, за да получи свободата си. Те имаха доказателства за онова, което бе против мен; всичко, което бе в моя полза, не можеше нито да се изтъкне, нито да се докаже. Аз не исках даже и да се намеква пред съдиите за моя произход. Някои лица, не добре запознати със законите, ме съветваха да намеся изповедника на майка си, който бе и мой. Това не беше възможно, но дори и да беше, аз никога не бих го приела. Искам по този повод да кажа — от страх да не забравя и да не би в желанието си да ми помогнете да не се сетите за това, — че според мен трябва да се премълчи моето умение да пея и да свиря на клавесин, освен ако вие нямате наум нещо по-добро. Това ще бъде достатъчно, за да ме открият. Изтъкването на тези дарби противоречи на желанието ми да намеря забрава и сигурност. Момичетата в моето положение не знаят такива неща, значи, и аз не бива да ги зная. Ако бъда принудена да напусна родината си, аз ще се издържам с тях. Да напусна родината си! Но кажете ми, защо тази мисъл ме ужасява? Сигурно защото не знам къде да ида, защото съм млада и неопитна; защото се страхувам от мизерията, от хората и от порока; защото винаги съм живяла затворена и ако напусна Париж, ще се почувствувам загубена в света. Всичко това може би не е вярно, но така го чувствувам. Господине, от вас зависи дали ще зная, или не къде да ида и какво ще стане с мен.

Игуменките в „Лоншан“, както и в повечето манастири, се сменят на всеки три години. Когато ме заведоха там, игуменка току-що бе станала някоя си госпожа дьо Мони. Колкото и хубави неща да кажа за нея, пак не бих могла да я опиша; за съжаление именно нейната доброта ме погуби. Беше умна жена, която познаваше човешкото сърце; беше великодушна, макар че това съвсем не й бе необходимо — ние всички бяхме нейни деца. Тя винаги виждаше само онези грешки, които не можеше да не види или чиято значимост не й позволяваше да си затваря очите. Говоря за нея по този начин не защото съм заинтересувана: аз много точно изпълнявах своите задължения и тя сама би признала, че не съм извършила нито една грешка, за която да ме накаже или да ми прости. Ако имаше към някого предпочитания, те се дължаха на неговите заслуги. След всичко, което казах, не зная дали имам право да прибавя, че тя ме обичаше нежно и че не бях на последно място между нейните фаворитки. Зная, че това е твърде голяма похвала за самата мен, по-голяма, отколкото можете да си представите, тъй като вие не я познавате. Думата „фаворитка“ е създадена от онези, които завиждат на любимките на игуменката. Ако можех да упрекна в нещо госпожа дьо Мони, то е, че тя открито изявяваше своя вкус към добродетелта, благочестието, искреността, кротостта, дарованието, честността и знаеше, че това още повече унижава онези, които не можеха да претендират за нито едно от тези качества. Освен това тя имаше дарбата, която може би по-често се среща в манастирите, отколкото в светския мир, много бързо да преценява умовете. Рядко се случваше монахиня, която не й е харесала в началото, да й хареса някога. Тя много скоро ме обикна, но аз не й се доверих първа. Тежко на монахините, чието доверие тя спечелваше без всякакво усилие! Те се оказваха лоши, бездарни и сами си го признаваха. Тя разговаря с мен за моя случай в „Сент-Мари“; разказах й всичко, без да крия нищо, както на вас; казах й това, което току-що ви написах; за моето рождение, за преживените мъки — нищо не пропуснах. Тя ме ожали, утеши ме, внуши ми да се надявам на по-спокойно бъдеще.

Но изпитателният срок изтече; дойде време да надяна монашеската дреха и аз го сторих. Послушничеството изкарах без отвращение; минавам бързо тези две години, защото те не ми донесоха друга тъга освен тайното чувство, че се приближавам крачка по крачка към нещо, за което не бях създадена. Понякога то отново и силно избухваше в мен, но аз веднага отивах при моята добра игуменка, която ме прегръщаше, укрепваше душата ми, убедително излагаше пред мен своите съображения и в края винаги ми казваше:

— А нима извън монашеството животът няма тръни? Но човек чувствува само своите. Хайде, дете мое, нека коленичим и да се помолим…

Тогава тя падаше ничком, молеше се на висок глас, но с такова искрено благочестие, красноречие, смиреност, извисяване и сила — сякаш самият божи дух я вдъхновяваше. Нейните мисли, изрази, образите, с които си служеше, проникваха дълбоко в сърцето; отначало вие се заслушвахте; постепенно тя ви увличаше, вие се сливахте с нея, душата трепваше и вие неволно споделяхте нейния възторг. Тя нямаше за цел да съблазнява, но без съмнение именно това вършеше. Отивахме си от нея с разпалени души, лицата ни изразяваха радост и екстаз, очите проливаха толкова сладки сълзи! Тя самата изпитваше това чувство, оставаше дълго време под неговото влияние, другите също. Имам пред вид не само собствения си опит, но и опита на всички монахини. Някои са ми казвали, че чувствуват как нуждата да бъдат утешавани се поражда у тях като необходимост от много голяма наслада! Мисля, че за да стигна до същото състояние, на мен ми липсваше само малко по-продължителен навик.

С наближаването на деня, в който трябваше да приема монашеския сан, аз изпитвах толкова дълбока меланхолия, че тя постави на страшни изпитания моята добра игуменка; нейната дарба я изостави, тя сама ми го призна.

— Не зная — каза ми тя — какво става в мене; струва ми се, че когато вие идвате, бог се оттегля и неговият дух мълчи; напразно се напрягам, търся мисли, искам да извися душата си; установявам, че съм обикновена и ограничена жена, страхувам се да говоря…

— О, скъпа майко — отговорих аз тогава, — какво предчувствие! Ами ако сам бог ви кара да онемявате!…

Един ден, когато се чувствувах по-разколебана и по-сломена от всякога, аз влязох в нейната килия. Моята поява в първия момент я стъписа: тя явно прочете в очите ми, в цялото ми същество, че дълбокото чувство, което носех в себе си, надвишава нейните сили и не й се искаше да се бори, без да бъде сигурна, че ще победи. Въпреки това тя се зае с мен, постепенно се увлече; колкото повече намаляваше моята болка, нейният ентусиазъм растеше; внезапно тя коленичи, аз я последвах. Повярвах, че ще споделя нейния религиозен порив, исках да бъде така. Тя произнесе няколко думи и изведнъж млъкна. Напразно чаках: тя не каза повече ни дума. Стана, избухна в сълзи, хвана ме за ръката и ме прегърна:

— О, скъпо дете, как жестоко ми повлияхте! Свършено е, духът се оттегли, чувствувам го. Вървете и нека бог сам ви говори, щом не желае да изяви волята си чрез моите уста…

Аз наистина не знаех какво беше преживяла тя, дали бях й внушила недоверие в собствените й сили, което вече не можа да се разсее, или бях причина тя да стане плаха, или наистина бях прекъснала общуването й с небето, но дарбата й да успокоява вече никога не се възвърна. Вечерта преди моето покалугеряване отидох да я видя; тя беше толкова тъжна, колкото и аз. Започнах да плача, тя също заплака. Хвърлих се в краката й, тя ме благослови, вдигна ме, целуна ме и ме отпрати с думите:

— Уморена съм от живота, искам да умра. Помолих бога да не доживея този ден, но не такава е неговата воля. Идете си, аз ще говоря с майка ви, ще прекарам нощта в молитва, молете се и вие, но легнете си, заповядвам ви да го сторите.

— Позволете ми — отговорих аз — да слея молитвите си с вашите.

— Позволявам ви от девет часа до единадесет, не повече. В девет и половина аз ще започна да се моля и вие също, но в единадесет часа ще ме оставите да се моля сама, а вие ще си починете. Хайде, скъпо дете, аз ще бдя пред бога през останалата част на нощта.

Тя се опитала да се моли, но не успяла. Аз съм заспала. В това време тази свята жена тръгнала из коридорите на манастира, почуквала на всяка врата, за да събуди монахините, и ги накарала да слязат безшумно в черквата. Отзовали се всички, а когато вече били там, тя ги призовала да се помолят на бога за мен. Молитвата била най-напред мълчалива, след това игуменката загасила светлините. Всички в хор казали „Miserere“ с изключение на игуменката, която, простряна ничком пред олтара, се самобичувала жестоко с думите:

— Господи, ако вие сте се оттеглили от мен заради някакъв мой грях, простете ми. Не искам от вас да ми върнете дарбата, която ми отнехте, а сам да се откриете пред тази невинна девойка, която спи, докато аз ви призовавам тук заради нея. Господи, говорете й, говорете на родителите й и ми простете!

На заранта тя влязла рано в килията ми. Не съм я чула, не бях се събудила още. Седнала до леглото ми, положила леко ръка върху челото ми, гледаше ме; безпокойство, смут и болка се редуваха върху лицето й — такава ми се яви, когато отворих очи. Тя не ми каза нищо за всичко станало през нощта; попита ме само дали си бях легнала рано; отговорих й: „В часа, който вие ми определихте“; дали си бях отпочинала: „Напълно“. — „Така и очаквах.“; как се чувствувах:

— Много добре. А вие, скъпа майко?

— Уви — каза ми тя. — Не съм виждала човек да приеме монашеския сан без известна тревога, но за никого не съм била така смутена, както за вас. Бих искала наистина да бъдете щастлива.

— Ако винаги ме обичате, ще бъда щастлива.

— О, ако зависеше само от това! За нищо ли не мислихте през нощта?

— Не.

— Нищо ли не сънувахте?

— Нищо.

— Какво става сега в душата ви?

— Главата ми е празна. Покорявам се на съдбата си без отвращение и без желание. Чувствувам, че необходимостта ме влече и се оставям на течението. О, скъпа майко, аз не изпитвам нищо, наподобяващо тихата радост, трепета, меланхолията, сладостното смущение, което понякога съм забелязвала при други в такъв момент като сегашния. Аз съм оглупяла, не бих могла дори да плача. Така искат, така трябва, това е единствената мисъл в главата ми… Но вие нищо не ми казвате.

— Не съм дошла, за да говоря с вас, а да ви видя и да ви чуя. Чакам майка ви. Постарайте се да не ме разстройвате — нека чувствата се натрупат в душата ми. Когато тя бъде пълна, ще ви оставя. Трябва да мълча, аз познавам себе си, избухвам изведнъж, но много силно и тази сила не бива да се стовари върху вас. Починете още малко, аз ще ви погледам. Кажете ми само няколко думи и ме оставете да взема тук онова, за което съм дошла. Аз ще си ида и бог ще направи останалото…

Замълчах, извърнах глава върху възглавницата, протегнах й едната си ръка и тя я пое. Тя като че ли размишляваше, и то много задълбочено. Беше зажумяла напрегнато, от време на време отваряше очи, отправяше поглед към небето, после към мен; тя се вълнуваше; душата й бушуваше, в следващия миг се успокояваше, за да се развълнува пак отново. Истината е, че тази жена бе родена за пророчица. Лицето й и характерът й бяха такива. Личеше си, че е била красива на младини, но годините, заличавайки чертите, бяха издълбали върху тях дълбоки бръчки и това придаваше още по-голямо достойнство на цялата й физиономия. Очите й бяха малки, но човек имаше чувството, че те гледат или вътре в самата нея, или пронизват околните предмети и виждат отвъд тях на голямо разстояние, винаги в миналото или в бъдещето. От време на време тя силно стискаше ръката ми; изведнъж ме попита колко е часът.

— Скоро ще стане шест.

— Сбогом, аз си отивам. Ще дойдат да ви облекат, не искам да присъствувам, това би ме разсеяло. Сега вече мисля само за едно — да запазя своята сдържаност в първите минути.

Едва тя излезе, и майката на послушничките влезе, придружена от моите другарки. Съблякоха ми черковните дрехи и ме облякоха в светска одежда. Вие познавате този обичай. Не чувах нищо от това, което се говореше край мен; почти бях се превърнала в автомат; нищо не забелязвах; от време на време само правех някакви леки конвулсивни движения. Казваха ми какво трябва да правя; често се налагаше да ми го повтарят, защото не чувах от първия път, и аз го правех; не защото мислех за нещо друго, а защото бях изцяло вглъбена в себе си. Главата ми бе уморена като у човек, изтощен от размисъл. В това време игуменката разговаряше с майка ми. Аз никога не узнах какво се бе случило по време на тази среща, която продължи дълго. Казаха ми, че когато те се разделили, майка ми била така разстроена, че не могла да намери вратата, през която била влязла, а игуменката излязла, притискайки чело със сключените си ръце.

Забиха камбаните; аз слязох. Имаше малко хора. Към мен се обърнаха с проповед — добра ли беше или лоша — не чух нищо. През цялата тази сутрин, която не съществува в моя живот — аз и сега не зная колко бе продължила тя, — други разполагаха с мен. Нито знам какво съм правила, нито знам какво съм казвала. Навярно са ми задавали въпроси, навярно съм отговаряла. Дала съм обет, но абсолютно нищо не помня, и се оказах монахиня също така несъзнателно, като бях станала християнка. От цялата церемония на своето покалугеряване разбрах толкова, колкото бях разбрала от кръщаването си, с тази разлика, че първото дарява благодат, а второто само я предполага. Е добре, господине, макар, че в „Лоншан“ не протестирах, както бях направила в „Сент-Мари“, мислите ли, че това ме бе обвързало повече? Преценете вие; нека бог прецени. Аз бях така дълбоко съкрушена, че когато след няколко дни ми съобщиха, че съм включена в хора, не разбрах какво искат от мен. Попитах дали наистина е вярно, че вече съм монахиня; исках да видя подписа си под дадения от мен обет. Наложи се тези доказателства да бъдат подкрепени от устните свидетелства на цялата общност, на няколко външни лица, които бяха поканили на церемонията. На няколко пъти аз се обръщах към игуменката с въпроса:

— Значи, наистина е вярно?…

И всеки път очаквах, че тя ще ми отговори:

— Не, дете мое, вас ви лъжат.

Нейните многократни уверения не ме убеждаваха, тъй като не можех да разбера как в продължение на цял един ден, толкова шумен, толкова разнообразен, така запълнен с необикновени и ярки обстоятелства, аз не си спомнях нищо, нито лицата на онези, които ме бяха обслужвали, нито на свещеника, произнесъл проповедта, нито на този, който бе приел моя обет. Единственото нещо, което си припомням, бе смяната на послушническата дреха със светското облекло. От този миг нататък аз бях, така да се каже, физически отчуждена. Нужни ми бяха дълги месеци, за да се измъкна от това състояние. И аз обяснявах пълната забрава на всичко, което се бе случило през този ден, с продължителността на това, което наричаме оздравителен период. Също като при хората, които са били дълго време болни, говорили са разумно, приели са пред смъртта светото причастие, но след това са оживели и не помнят нищо. Виждала съм няколко такива случая в нашия манастир и съм си казвала: „Очевидно с мен се е случило същото в деня, когато приемах монашеския сан.“ Остава обаче неизяснен въпросът дали тези действия идват от самия човек и дали той участвува в тях, макар и да изглежда така.

 

 

През същата тази година понесох три сериозни загуби: загубих баща си или по-точно човека, който минаваше за такъв (той бе възрастен, работил беше много и угасна); загубих игуменката; загубих майка си.

Тази достойна монахиня отрано почувствува, че последният й час наближава. Тя се обрече на мълчание, накара да донесат ковчега й в стаята. Не можеше да спи въобще и прекарваше дните и нощите в размисъл и в писане. Тя остави петнадесет „Размисли“, които на мен ми се струват изключително хубави. Имам един препис от тях; ако някога полюбопитствувате да видите какви мисли внушава този миг, ще ви ги дам. Те са озаглавени: „Последните мигове на сестра дьо Мони“.

Когато наближи смъртта, тя поиска да я облекат. Лежеше изпъната в леглото си; дадоха й последно причастие. Между пръстите си държеше едно разпятие. Беше през нощта. Пламъкът на големите свещи осветяваше тази зловеща сцена. Ние всички бяхме около нея, плачехме. Килията й ехтеше от викове, когато изведнаж очите й заблестяха, тя се изправи внезапно и започна да говори. Гласът й беше почти толкова силен, както когато беше здрава. Дарбата, която бе загубила, й се възвърна. Тя ни упрекна заради сълзите, проливани сякаш от завист към нейното вечно щастие.

— Деца мои, вашата болка ви кара да се заблуждавате. Там, там — казваше тя, сочейки небето — аз ще ви служа. Моите очи ще бъдат непрекъснато насочени към този дом; ще се моля за вас и ще бъда чута. Приближете всички да ви целуна. Елате да получите моята благословия и моето последно сбогом…

При последните думи тази рядка жена, оставила зад себе си безкрайно съжаление, издъхна.

Майка ми почина на връщане от едно кратко пътуване, което бе предприела в края на есента до една от дъщерите си. Оттам се върна много наскърбена. Здравето й бе твърде разклатено. Аз не можах да науча нито името на баща си, нито историята на моето раждане. Свещеникът, който бе неин, а в миналото и мой изповедник, ми предаде от нейно име един малък пакет; това бяха петдесет луидора и едно писмо, обвити и зашити в парче плат. В писмото пишеше:

„Дете мое, това е малко; но съвестта ми не позволява да разполагам с по-голяма сума. Това е остатъкът от сумата, която успях да спестя от дребните подаръци на господин Симонен. Живейте свято, това е най-доброто дори за вашето земно щастие. Молете се за мен. Вашето раждане е единственият голям грях, който съм извършила; помогнете ми да го изкупя и нека бог ми прости, че ви родих, като има пред вид добрите дела, които вие ще извършите. Особено ви моля, не смущавайте семейството. Макар монашеският сан, който приехте, да не бе избран от вас така доброволно, както бих искала, пазете се от всякаква промяна. Защо на младини не ме затвориха в манастир за цял живот! Сега нямаше да съм така смутена при мисълта, че ще трябва много скоро да се явя пред Страшния съд. Мислете, дете мое, че участта на вашата майка на онзи свят зависи много от вашето поведение на този свят. Бог, който вижда всичко, в своята справедливост ще приписва на мен всичкото добро и всичкото зло, което вие ще извършите. Сбогом. Сюзан, не искайте нищо от сестрите си, те не са в състояние да ви помогнат. Не очаквайте нищо от баща си, той почина преди мен и ме чака, озарен от великата светлина. Моето присъствие няма да бъде така страшно за него, както неговото за мен. Още веднъж сбогом. О, нещастна майко! О, нещастно дете! Вашите сестри пристигнаха. Не съм доволна от тях; те вземат, отмъкват пред очите на своята агонизираща майка, карат се за пари и това дълбоко ме наскърбява. Когато доближат леглото ми, аз се обръщам на другата страна. Какво бих могла да видя в тях? Две създания, в които бедността е унищожила природното чувство. Те копнеят за малкото, което оставям, задават на лекаря и на сестрата, която ме гледа, неприлични въпроси, които показват с какво нетърпение чакат да си ида, за да станат собственици на всичко, което ме заобикаля. Те заподозрели, не зная как, че мога да имам малко скрити пари под дюшека си — направиха всичко, за да ме накарат да стана, и успяха. За щастие моят адвокат беше дошъл при мен предишната вечер и аз му бях предала този малък пакет с писмото, което той написа под моя диктовка. Изгорете писмото. И когато научите, че вече ме няма на този свят, което скоро ще стане, накарайте да отслужат за мен литургия и подновете там своя обет, защото аз продължавам да искам вие да останете монахиня. Мисълта, че можете да попаднете в обществото толкова млада, без помощ, без подкрепа, ще отрови докрай последните ми мигове.“

Баща ми почина на пети януари, игуменката — в края на същия месец, а майка ми — на Коледа през същата година.

 

 

Мястото на майка дьо Мони зае сестра Сент-Кристин. О, господине, каква разлика между едната и другата! Аз ви казах каква жена беше първата. Втората беше с дребнав характер, ограничен ум, размътен от суеверия. Тя се увличаше по някои нови идеи, общуваше с йезуити, с монаси от ордена на „Сен-Сюлпис“. Тя намрази всички любимки на предишната игуменка. Изведнъж манастирът бе обхванат от раздори, омраза, злословия, обвинения, клевети и преследвания. Ние трябваше да се изказваме по богословски въпроси, от които нищо не разбирахме, да подкрепяме разни формули, да се подчиняваме на много странни ритуали. Майка дьо Мони не одобряваше телесните наказания като знак на разкаяние. Тя само два пъти в живота си се бе самобичувала: веднъж в навечерието на моето покалугеряване и друг един път при подобни обстоятелства. Тя казваше, че този вид покаяния не лекуват никога никакъв недъг и само внушават гордост. Тя искаше нейните монахини да се чувстват добре, да имат здраво тяло и спокоен дух. Още щом стана игуменка, тя най-напред накара да й донесат всички бичове и власеници, забрани да се разваля храната, като се слага в нея пепел, да се спи на голи дъски и никому не разрешаваше да използва какъвто и да било уред за изтезание. Втората игуменка, напротив, върна на всяка монахиня власеницата и бича и ни отне Стария и Новия завет. Любимците на предишния крал никога не са любимци на следващия. Аз бях безразлична, за да не кажа нещо по-лошо, на новата игуменка само защото нейната предшественичка беше ме обичала. Много скоро обаче влоших своята участ с постъпки, които вие ще наречете прояви на непредпазливост или на решителност, в зависимост от своята гледна точка.

Преди всичко аз се отдадох изцяло на болката, която изпитвах от загубата на старата игуменка. При всички случаи я хвалех, давах повод да се правят сравнения между нея и сегашната управляваща, а те не бяха благоприятни за нея; описвах положението в манастира през годините на майка дьо Мони; напомнях колко мирно живеехме, колко великодушни бяха към нас, каква духовна и земна храна ни се даваше тогава; възхвалявах нрава, чувствата, характера на сестра дьо Мони. Втората ми грешка бе, че хвърлих в огъня бича и не облякох грубата власеница, увещавах своите приятелки и накарах някои от тях да последват моя пример. Третата ми грешка бе, че се снабдих със Стария и Новия завет. Четвъртата — че отхвърлих всички секти и настоявах да си остана християнка, без да приема името янсенистка^[2] или молинистка^[3]. Петата — че се придържах строго към правилника на манастира и не исках да правя нищо извън него — нито повече, нито по-малко. Следователно аз не се включвах в никаква допълнителна работа, тъй като онова, което трябваше да върша по правилник, ми се струваше достатъчно тежко. На органа сядах само в празнични дни, пеех само когато бях дежурна в хора, не позволявах да злоупотребяват с моята отстъпчивост и с моите дарби и всеки ден да ме включват във всичко. Прочетох правилника, препрочетох го, знаех го наизуст. И ако се случеше да ми наредят нещо, което или не бе достатъчно ясно изразено, или не се съдържаше в правилника, или по моя преценка бе в противоречие с него, аз отказвах твърдо, вземах книгата и казвах: „Ето задълженията, които поех, никакви други не съм поемала.“

Моите думи увлякоха и други някои монахини. От това властта на старшите сестри се оказа твърде ограничена. Те не можеха повече да разполагат с нас като със свои робини. Почти не минаваше ден без някаква бурна сцена. Когато не бяха сигурни, моите другарки се съветваха с мен и аз винаги бях застъпник на правилника, против деспотизма. Скоро заприличах, а може би и в известен смисъл играех ролята на отцепница. Непрекъснато викаха главните викарии на господин архиепископа. Аз се явявах пред тях, защищавах себе си, защищавах и другарките си. Те нито веднъж не ме осъдиха, толкова внимателно доказвах своята правота. Невъзможно бе да ме атакуват по отношение на моите задължения — аз ги изпълнявах абсолютно точно. Що се отнася до дребните милости, които една игуменка винаги има право да даде или да откаже, аз никога не исках такива. Не се явявах в приемната — тъй като не познавах никого, никой не идваше при мен на посещение. Но аз бях изгорила своя бич и хвърлила власеницата; посъветвала бях и други да направят същото. За янсенизма и молинизма не исках да чувам ни добро, ни зло. Когато ме питаха дали се покорявам на устава, аз отговарях, че съм покорна на черквата. На въпроса дали приемам папската Вула отговарях, че приемам Евангелието. Огледаха килията ми. В нея намериха Стария и Новия завет. Бях изтървала някоя и друга дума във връзка с подозрителната близост между някои от любимките. Игуменката много често и дълго оставаше насаме с един млад духовник и аз бях открила причината и повода. Не пропуснах нищо, което можеше да внуши към мене страх и омраза, да ме погуби, и успях напълно. Престанаха да се оплакват от мен на по-висшите служители в черковната йерархия, но се заеха да ми направят живота черен. Забраниха на другите монахини да се доближават до мене; скоро останах съвсем сама. Имах няколко приятелки. Предположиха, че те ще се опитат тайно да нарушат наложената забрана и тъй като не ще могат да говорят с мен денем, ще започнат да ме посещават през нощта или в забранените часове: започнаха да ни дебнат; изненадаха ме с една, после с друга. От тази наша непредпазливост направиха каквото си искаха и аз бях наказана по най-безчовечен начин: осъдиха ме седмици наред да стоя през цялата служба на колене, отделена от другите, по средата на черквата, да живея с хляб и вода, да седя затворена в килията си, да извършвам най-мръсните работи в манастира. Онези, които наричаха мои съучастнички, бяха третирани по същия начин. Когато не можеха да ме хванат в грешка, тогава ме подозираха; даваха ми несъвместими нареждания и ме наказваха за това, че не съм ги изпълнила; изместваха часа на черковната служба, на храненията; без да ми кажат, променяха целия ред в манастира и макар да бях изключително старателна, всеки ден се оказвах виновна и всеки ден ме наказваха. Аз съм смела, но няма смелост, която да издържи на самотата, преследването, на чувството, че си изоставен от всички. Стигна се дотам, че да ме измъчват, стана за тях игра; това бе забавлението на петдесет организирани монахини. Не ми е възможно да описвам подробно всичко, което те измисляха. Пречеха ми да спя, да се моля, да бодърствувам. Крадяха части от моето облекло, вземаха ми ключовете или молитвеника, повреждаха ключалката на моята килия, пречеха ми да се справям добре с възложените задачи или разваляха нещата, които бях направила добре; подозираха ме в изказвания и в дела, които не бях извършила; държаха ме отговорна за всичко и моят живот беше една непрекъсната верига от действителни или измислени нарушения и наказания.

Здравето ми не издържа на тези така продължителни и тежки изпитания. Изпаднах в униние, тъга и меланхолия. Отначало търсех утеха пред олтарите и понякога я намирах. Люшках се някъде между примирението и отчаянието; понякога приемах цялата суровост на моята съдба, понякога мислех да се избавя от нея, прибягвайки до най-крайни средства! В дъното на градината имаше един дълбок кладенец. Колко пъти съм ходила дотам! Колко пъти съм надничала вътре! До него имаше каменна скамейка. Колко пъти съм седяла там, опряла глава в оградата на кладенеца! Колко пъти сред хаоса на своите мисли съм скачала, внезапно решена да сложа край на своите тегла! Какво ме възпираше? Защо в такива случаи предпочитах да плача, да крещя, да тъпча с крак монашеското було, да си скубя косите и да си дера лицето с нокти? Ако бог ми пречеше да се погубя, защо не искаше да прекрати всичките им постъпки?

Ще ви кажа нещо, което ще ви се стори може би твърде странно, но въпреки това е вярно. Не се съмнявам, че моите чести посещения до този кладенец са били забелязани и че жестоките ми неприятелки са били поласкани от мисълта, че някой ден ще изпълня намерението, накипяло дълбоко в сърцето ми. Когато тръгвах в тази посока, те се преструваха, че се отдалечават оттам и гледат на друга страна. Много пъти намирах вратата на градината отворена в часове, когато трябваше да бъде затворена, и което е най-странно — това се случваше в дните, когато особено много ме бяха наскърбили, когато бяха довели докрай моя буен нрав и мислеха, че съм стигнала до умопомрачение. Но щом ми се стори, че съм отгатнала как те едва ли не сами ми предлагат в своето отчаяние да се отърва по този именно начин от живота, как ме водят за ръка към кладенеца, който намирах винаги готов да ме погълне — от този момент вече не помислих за него. Умът ми се насочи към други неща: заставах в коридорите и измервах височината на прозорците; вечер, като се събличах, без дори да си давам сметка, опитвах колко здрави са жартиерите ми, друг път отказвах да ям, слизах в трапезарията и оставах така, опряла гръб о стената, с отпуснати покрай тялото ръце, със затворени очи, без да докосна ястията, които сервираха пред мен. Така унесена, не забелязвах, че всички монахини са излезли, а аз съм останала. Даваха си вид, че се оттеглят безшумно, и ме оставяха там, а после ме наказваха, задето не съм присъствувала на занятията. Какво да ви разправям повече? Отвратиха ме почти всички начини за самоубийство, защото имах чувството, че те не само не ме възпрепятствуват, а, напротив, сами ми ги предлагат. Очевидно ние не искаме другите да ни изблъскват вън от този свят и може би аз нямаше да съм жива, ако те си бяха дали вид, че ме задържат. Може би когато сам си отнема живота, човек иска да предизвика у другите отчаяние и продължава да живее, когато мисли, че смъртта му ще им достави удоволствие. Това са много тънки и неуловими движения на човешката душа. Истината е, ако мога въобще да си припомня тогавашното си състояние, че когато заставах до кладенеца, имах чувството, че всичко вътре в мен крещи към тези нещастници, които се отдалечаваха, за да улеснят едно престъпление: „Направете една крачка към мене, покажете и най-малкото желание да ме спасите, спуснете се да ме задържите и бъдете сигурни, че ще пристигнете твърде късно.“ Истината е, че живеех само защото те искаха да умра. Настървението да изтезаваш и да погубваш хората в мирския живот се уморява. В манастирите то е неуморимо.

 

 

Бях стигнала до това състояние, когато, връщайки се към своето минало, ми дойде наум да разтрогна дадения обет. Отначало мислех за това между другото. Сама, изоставена, без подкрепа, как можех да осъществя един проект, толкова трудно осъществим даже и при наличието на цялата помощ, която на мен ми липсваше? Но тази мисъл ме успокои; съвзех се; започнах по-грижливо да се отнасям към себе си; избягвах някои мъки и по-търпеливо понасях онези, които ме връхлитаха. В манастира забелязаха тази промяна и останаха изненадани. Злобата изведнъж спря, както подлият враг, който ви преследва, спира, когато се обърнете и неочаквано за самия него му окажете съпротива. Бих искала, господине, да ви задам един въпрос. Защо между всички злокобни мисли, които минават през главата на една отчаяна монахиня, никога не й идва наум да запали манастира? Аз също не помислих за това, нито някои други, макар че това бе най-лесното нещо: цялата работа е в силно ветровит ден да отнесеш запален факел в някоя плевня, под навеса, където държат дървата, или в някой коридор. Няма подпален манастир, макар че в такива случаи вратите се отварят и всеки се спасява както знае. Дали защото човек се страхува да изложи на опасност себе си и тези, които обича, и отхвърля такава помощ, защото е обща за него и за онези, които мрази? Последната мисъл е прекалено изтънчена, за да бъде вярна.

Когато съзнанието ти е непрекъснато заето с определено нещо, накрая започваш да чувствуваш, че то е справедливо, и дори да вярваш, че е осъществимо. На този етап човек е много силен. На мен ми бяха достатъчни петнадесет дни; моят ум е бърз. За какво всъщност ставаше дума? Да напиша една паметна бележка и да дам да се разгледа. И едното, и другото бяха свързани с известна опасност. Откак в главата ми бе настъпила рязка промяна, мен ме наблюдаваха по-внимателно от всякога; не ме изпускаха из очи; следяха ме на всяка крачка; преценяваха всяка моя дума. Търсеха ме отново, опитваха се да ме разпитват, преструваха се, че ми съчувстват и изпитват към мен приятелство; говореха за предишния ми живот, осъждаха ме слабо, оправдаваха ме; надяваха се на по-добро поведение от моя страна, ласкаеха ме с перспективата за по-приятно бъдеще. И непрекъснато влизаха в килията ми — и денем, и нощем, под разни предлози, ту внезапно, ту тайно. Открехваха завесите на леглото ми и се отдръпваха. Свикнала бях да спя облечена; и друг навик си бих създала — да написвам изповедите си. В дните, когато трябваше да ида на изповед, отивах при игуменката и исках от нея мастило и хартия, които тя не ми отказваше. И така, аз изчаквах деня на изповедта и през цялото време обмислях всичко, което щях да предложа. Накратко, то се състоеше в онова, което току-що ви писах, само че в своето обяснение аз използувах измислени имена. Извърших обаче три недомислици: първо — казах на игуменката, че имам да пиша много, и й поисках повече хартия, отколкото се полага; второ — залегнах изцяло върху своето изложение и престанах да мисля за изповедта; и трето — понеже не бях написала писмена изповед и не бях се подготвила за този религиозен акт, аз се задържах в изповеднята само за миг. Всичко това направи впечатление; от него заключиха, че хартията, която бях поискала, съм използувала не за това, за което бях казала. Но щом тя не е послужила за моята писмена изповед, което беше очевидно, тогава за какво я бях употребила?

Без да зная каква тревога съм предизвикала, аз чувствувах, че не бива да намерят у мен тези толкова важни писания. Най-напред помислих да вшия листовете във възглавницата или в дюшека си, след това — да ги скрия в дрехите си, да ги заровя в градината, да ги хвърля в огъня. Вие не можете да си представите колко бързах да го напиша и колко бях затруднена, когато текстът бе вече готов. Първо го запечатвах, след това го притисках до гърдите си и така отивах на черковна служба. Движенията ми издаваха голямото ми безпокойство. Седях до една млада монахиня, която ме обичаше. Бях забелязала как понякога тя ме гледаше със съжаление и плачеше за мен; тя не ми говореше, но беше явно, че страда. Въпреки огромния риск реших да поверя своите книжа на нея. В един момент, когато по време на молитвата всички монахини коленичат с ниско сведени глави и сякаш потъват зад пейките, аз лекичко измъкнах свитъка хартия от гърдите си и й го протегнах зад гърба си. Тя го пое и го скри в пазвата си. Това бе най-важната от всички услуги, които ми бе правила, а те не бяха малко: месеци наред тя бе отстранявала, без да се издаде, всички малки препятствия, които поставяха на пътя ми, за да ми пречат да изпълнявам задълженията си и да имат след това правото да ме наказват. Тя чукаше на вратата ми, когато трябваше да се излиза; подреждаше онова, което бяха разхвърляли; звънеше или отговаряше, когато трябва. Беше навсякъде, където трябваше да бъда аз. Но аз не знаех тези неща.

Добре сторих, като се реших на тази стъпка. Когато излязохме от хора, игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, последвайте ме.

Аз я последвах. Тя спря в коридора пред друга врата.

— Ето вашата килия; занапред сестра Жером ще живее във вашата.

Аз влязох, тя ме последва. Седяхме, без да говорим, когато се появи една монахиня — държеше дрехи, които постави върху един стол. Игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, съблечете се и облечете тази дреха.

Подчиних се в нейно присъствие. Тя следеше много внимателно всички мои движения. Сестрата, която бе донесла дрехите, стоеше отвън пред вратата: тя влезе, взе дрехите, които бях съблякла, и излезе. Игуменката я последва. Не ми казаха причините за тази постъпка и аз не попитах. Междувременно бяха претърсили цялата ми килия, бяха разшили възглавницата и дюшека, бяха разместили всичко, което можеше да се мести. Вървяха по петите ми; отидоха в изповеднята, в черквата, в градината, при кладенеца, при каменната пейка. Видях сама част от тези претърсвания, останалото подозирах. Не намериха нищо, но въпреки това бяха убедени, че има нещо. Продължиха да ме дебнат няколко дни наред, отиваха веднага там, където съм била, оглеждаха навсякъде, но напразно. Най-после игуменката реши, че може да научи истината само от мен. Един ден тя влезе в моята килия и ми каза:

— Сестра Сюзан, вие имате много недостатъци, но не и недостатъка да лъжете. Кажете ми истината: какво направихте с хартията, която ви дадох?

— Казах ви, госпожо.

— Това не е възможно, защото вие ми поискахте много хартия, а в изповеднята стояхте само миг.

— Това е вярно.

— Тогава какво направихте с хартията?

— Това, което ви казах.

— Добре. Тогава закълнете се в светия обет за послушание, на което се обрекохте пред бога, че е точно така въпреки видимите несходства и аз ще ви повярвам.

— Госпожо, вие нямате право да изисквате клетва за нещо толкова незначително, а аз нямам право да давам такава клетва. Не мога да се закълна.

— Сестра Сюзан, вие ме лъжете и не знаете на какво се излагате. Какво направихте с хартията, която ви дадох?

— Казах ви вече.

— Къде е?

— Не е вече у мен.

— Какво направихте с нея?

— Каквото се прави с този род писания — те стават излишни, след като вече са послужили.

— Закълнете ми се в името на светото послушание, че сте използували всичката хартия, за да напишете своята изповед, и че тя вече не е у вас.

— Госпожо, пак ще повторя — второто нещо, което искате от мен, не е по-значително от първото, не мога да се закълна.

— Закълнете се или…

— Няма да се закълна.

— Няма да се закълнете?

— Не, госпожо.

— Значи, сте виновна?

— И в какво мога да бъда обвинена?

— Във всичко. Вие сте способна на всичко. Вие си давахте вид, че хвалите моята предшественица, за да ме унизите; презирате обичаите, които тя беше отменила, законите, които беше премахнала и които аз сметнах за необходимо да възстановя. Вие разбунихте цялата общност. Нарушавате реда, раздвоявате умовете, не изпълнявате никое свое задължение, принуждавате ме да ви наказвам и да наказвам онези, които сте съблазнили, а това най-много ми тежи. Бих могла да използувам спрямо вас най-сурови средства. Досега съм ви щадила; мислех си, че ще си признаете грешките, ще се върнете към духа, който вашият сан ви налага, и ще ме потърсите отново. Вие не го сторихте. В съзнанието ви става нещо недобро; вие кроите някакви планове. Интересът на нашия манастир изисква аз да ги зная и ще ги узная, в това можете да бъдете сигурна. Сестра Сюзан, кажете ми истината!

— Казах ви я.

— Аз ще изляза, но се пазете от моето връщане… Сега сядам и ви давам още малко време, за да решите… Вашите писания, ако съществуват…

— Те не са вече у мен.

— Тогава се закълнете, че на тях е била написана само вашата изповед.

— Не бих могла да го сторя…

Тя замълча за миг, след това излезе и се върна с четири от своите фаворитки. Изглеждаха обезумели и ожесточени. Хвърлих се в краката им, молех ги за милост. Те крещяха едновременно:

— Никаква милост, госпожо, не се оставяйте да ви трогне: или да даде документите, или да върви в подземието!

Целувах краката ту на едната, ту на другата, назовавах ги една след друга с имената им:

— Сестра Агнес, сестра Жюли, какво съм ви сторила? Защо насъсквате игуменката против мен? Така ли постъпвах аз? Колко пъти съм се застъпвала за вас? Не си спомняте вече. И вие бяхте сгрешили, а аз не съм извършила нищо.

Игуменката стоеше неподвижна, гледаше ме и казваше:

— Дай изписаните листа, нещастнице, или разкрий какво съдържат!

— Госпожо, не я разпитвайте повече. Вие сте прекалено добра, но не я познавате. Тя е непокорна и при нея могат да подействуват само крайните средства. Тя самата ви принуждава на това, толкова по-зле за нея.

— Скъпа майко — уверявах аз, — не съм направила нищо, което може да оскърби бога или човеците, кълна ви се.

— Аз искам от вас друга клетва.

— Тя може да е писала против вас, против нас някакво донесение до главния викарий, до архиепископа. Един бог знае как е описала реда в нашия манастир; злото лесно се вярва. Госпожо, трябва да се справите с това долно същество, ако не искате да ни разиграва.

Игуменката прибави:

— Сестра Сюзан, вижте…

Аз станах рязко и й казах:

— Госпожо, видях всичко; чувствувам, че се погубвам, но час по-рано или час по-късно — не си струва да се мисли за това. Правете с мен каквото искате. Послушайте тяхната ярост, доведете докрай своята несправедливост…

B същия момент аз им протегнах ръцете си. Нейните другарки ги грабнаха, смъкнаха булото ми, разсъблякоха ме без всякакъв срам. На гърдите ми намериха верижка с мъничък портрет на бившата игуменка; взеха ми го веднага. Молих ги да ми позволят да го целуна още веднъж — отказаха. Наметнаха ми една риза, събуха ми чорапите, метнаха ми един чувал и ме поведоха гологлава и боса през коридорите. Аз виках, молех за помощ, но те бяха ударили камбаната, за да предупредят, че никой не бива да излиза. Аз призовавах небето, падах на земята и те ме влачеха. Когато стигнахме долу в началото на стълбата, ръцете и краката ми бяха разкървавени, а бедрата ми натъртени. Бях в такова състояние, че можех да трогна и железни сърца. Сестрите обаче отвориха с големи ключове вратата на някакво малко и тъмно подземно помещение и ме хвърлиха върху една рогозка, полуизгнила от влагата. Там намерих парче черен хляб, кана с вода и някои необходими груби съдове. Навитият край на рогозката трябваше да служи за възглавница. Върху каменен блок стоеше череп, до него — дървено разпятие. Първата ми мисъл бе да се самоубия. Притиснах гърлото си с ръце, разкъсах дрехата си със зъби, крещях неистово, ревях като див звяр, удрях главата си в стените, цялата потънах в кръв; правех всичко, за да се погубя, но скоро силите ме напуснаха. Тук прекарах три дни: мислех, че са ме оставили за цял живот. Всяка заран една от моите мъчителки идваше и ми казваше:

— Покорете се на нашата игуменка и ще излезете оттук.

— Нищо не съм направила и не зная какво искате от мен; ах, сестра Клеман, има господ…

На третия ден към девет часа вечерта отвориха вратата. Бяха същите монахини, които ме доведоха тук. След като възхвалиха добротата на нашата игуменка, те ми съобщиха, че тя ми прощава и щели да ме пуснат на свобода.

— Много късно — казах аз. — Оставете ме тук, тук искам да умра.

Те обаче ме изправиха и ме повлякоха навън. Отведоха ме в моята килия, където ме чакаше игуменката.

— Посъветвах се с бога върху вашата съдба и той трогна сърцето ми. Той иска да проявя милост към вас и аз му се покорявам. Застанете на колене и поискайте прошка от него.

Аз коленичих и казах:

— Господи, простете ми грешките, които съм сторила, така както на кръста поискахте прошка за мен.

— Каква гордост! — извикаха те. — Тя сравнява себе си с Исус Христос, а нас — с евреите, които го разпънаха.

— Не гледайте мен — отговорих аз, — а погледнете себе си и преценете…

— Това не е всичко — каза игуменката. — Закълнете се в името на светото послушание, че никога няма да говорите за това, което се случи.

— Значи, това, което сторихте, е много лошо, щом искате да се закълна, че ще мълча? Никой освен вашата съвест не ще го узнае, кълна ви се.

— Заклевате ли се?

— Да, заклевам се.

След това те съблякоха от мен дрехите, които ми бяха дали, и ме оставаха да облека отново старите си дрехи.

Бяха съвсем пронизани от влагата; състоянието ми беше тежко; цялото тяло бе изранено; от няколко дни бях поела само няколко капки вода и мъничко хляб. Мислех си, че това ще бъде последното ми мъчение. Но краткотрайното въздействие на тези силни разтърсвания показва колко силна е природата при младите хора. Аз бързо се възстанових и когато се появих отново, цялата общност беше убедена, че съм била болна. Поех отново задълженията си в манастира и заех мястото си в черквата. Не бях забравила своите писания, нито сестрата, на която ги бях поверила. Сигурна бях, че тя не е злоупотребила с моето доверие, но че пазенето им й е струвало доста тревоги. Няколко дни след излизането ми от затвора, в същия момент, в който й ги бях предала, тоест когато коленичим и навели дълбоко глави, изчезваме в своите дрехи, почувствувах, че някой подръпва леко расото ми; протегнах ръка и ми предадоха една записчица със следните думи: „Колко много се безпокоих за вас! А какво трябва да направя с онези страшни книжа?“ След като прочетох бележчицата, аз я направих на топче и я глътнах. Всичко това ставаше в началото на Великите пости. Наближаваше времето, когато любопитството да чуят нашата служба привличаше в „Лоншан“ всякакви добри и лоши компании от Париж. Аз имах много красив глас. Той се беше запазил почти невредим. В манастирите са особено внимателни и към най-малките изгоди. Започнаха да ме щадят, дадоха ми малко повече свобода; сестрите, които учех да пеят, можеха да общуват с мен, без това да има някакви последици за тях. Онази, на която бях поверила своите писания, беше между тях. В часовете на почивка, които прекарвахме в градината, аз се отклонявах с нея и я карах да пее. И веднъж, докато тя пееше, аз й казах:

— Вие познавате много хора, аз не познавам никого. Не бих искала да се компрометирате; бих предпочела да умра тук, отколкото да ви изложа на подозрението, че сте ми услужили. Приятелко, вие ще бъдете загубена, знам това, а аз няма да се спася; но дори вашата гибел да ме спаси, не бих искала да получа избавлението си на тази цена.

— Да оставим това. За какво става дума?

— Въпросът е този документ да бъде предаден от сигурна ръка на някой добър адвокат, без той да знае от кой манастир идва, и да получим от него отговор, който ще ми предадете в черквата или на друго място.

— Щом става дума за това, какво направихте с моята записка?

— Бъдете спокойна, глътнах я.

— Вие също бъдете спокойна, ще помисля за вашия случай.

Забележете, господине, че аз пеех, докато тя ми говореше, че тя пееше, докато аз й отговарях, и че нашият разговор бе прекъсван от общи песнопения. „Тази млада жена, господине, е още в манастира; нейното щастие е във ваши ръце. Ако случайно се разкрие онова, което тя направи за мен, няма мъчения, на които да не я подложат. Не бих искала аз да й отворя с ръцете си вратата на подземие, предпочитам сама да вляза в него. Така че, господине, изгорете тези писма. Като изключвам интереса, който така благосклонно проявявате към моята съдба, те не съдържат нищо ценно, за което да бъдат запазени.“ (Така ви писах тогава, но, уви, тя вече не съществува и аз останах сама…)

Тя скоро удържа на думата си и ме информира по начина, който бяхме възприели. Започна Страстната седмица. Много хора идваха на нашите служби. Аз пеех достатъчно хубаво, за да предизвикам онези бурни и срамни ръкопляскания, с които награждават вашите артисти в театралните салони, но които никога не би трябвало да чуваме в храмовете господни, особено през тържествените траурни дни, когато се чествува паметта на сина божи, прикован на кръста, за да изкупи греховете на човешкия род. Моите млади ученички бяха добре подготвени; някои от тях имаха хубави гласове; почти всички пееха изразително и с вкус. Стори ми се, че посетителите ги бяха слушали с удоволствие и че нашата общност бе доволна от успеха на моите старания.

Знаете, господине, че на Велики четвъртък пренасят светото причастие от олтара в специално място, където остава до сутринта на Разпети петък. През цялото това време монахините отиват там две по две и непрекъснато четат молитви. Специална таблица посочва на всяка часа на нейното поклонение. Колко доволна бях, когато прочетох: „Сестра Сюзан и сестра Юрсол — от два до три часа сутринта“. Отидох в черквата в посочения час; моята другарка беше вече там. Застанахме една до друга върху стъпалата пред олтара, коленичихме и възхвалявахме бога в продължение на половин час. След това моята млада приятелка ми протегна ръка, стисна моята и каза:

— Може би никога не ще имаме пак възможност да разговаряме така дълго и така свободно. Господ знае в какъв затвор живеем и ще ни прости, ако поделим с него времето, което му дължим изцяло. Аз не съм чела вашите писания, но не е трудно да се сетя какво съдържат. Всеки момент чакам отговор. Ако обаче той ви даде възможност да преследвате докрай разтрогването вашия обет, не смятате ли, че ще трябва да се допитате до хора, познаващи законите?

— Вярно е.

— Че ще имате нужда от повече свобода?

— Вярно е.

— И ако проведете всичко добре, ще използвате ли сегашното благоразположение към вас, за да получите тази свобода?

— Мислих за това.

— Ще го направите ли?

— Ще видя.

— И друго нещо: ако вашето дело започне, тук вие ще бъдете изложена на яростта на цялата общност. Предвидихте ли преследванията, които ви чакат?

— Те няма да бъдат по-страшни от всичко, което преживях.

— Не зная.

— Извинете. Преди всичко те няма да посмеят да ме лишат изцяло от свобода.

— А защо?

— Защото тогава ще бъда под закрилата на законите; ще трябва да се явявам тук и там; ще бъда, така да се каже, между света и манастира, устата ми ще бъде отворена, ще мога да се оплаквам; ще ви призова всичките за свидетели. Те не ще посмеят да ми причинят злини, от които бих могла да се оплача, ще се пазят работата да не стане по-лоша. Аз не бих имала нищо против да се отнасят зле с мен, но те няма да го сторят: бъдете сигурна, че ще възприемат обратното поведение. Ще ме увещават, ще ми показват колко зло ще причиня на себе си и на манастира. И имайте пред вид, че ще стигнат до заплахи едва когато се убедят, че кротостта и ласките не ще направят нищо, но не ще си позволят грубо насилие.

— Едно нещо остава обаче непонятно: вие изпитвате такова отвращение към едно звание, чиито задължения изпълнявате толкова стриктно и с такава лекота.

— Аз наистина изпитвам отвращение: с него съм родена и то никога не ще ме напусне. В края на краищата ще стана лоша монахиня. Този момент трябва да се предотврати.

— Но ако за нещастие не успеете?

— Ако не успея, ще поискам да бъда преместена в друг манастир или ще умра в този.

— Човек дълго страда, преди да умре. О, приятелко, вашата постъпка ме кара да изтръпвам. Изтръпвам при мисълта, че вашият обет може да не бъде разтрогнат. А ако бъде, какво ще стане с вас? Какво ще правите навън, в обществото? Вие сте хубава, умна, талантлива, но казват, че това не води доникъде, когато е съчетано с добродетелта; а аз зная, че вие няма да й измените.

— Вие искате да бъдете справедлива към мен, но не сте справедлива към добродетелта. Аз на нея разчитам. Колкото по-рядка е между хората, толкова повече трябва да бъде ценена.

— Всички я хвалят, но никой нищо не прави за нея.

— Тя ми дава смелост и ме крепи в изпълнението на моя проект. Каквито и възражения да имат против мен, ще уважат моето поведение. Поне няма да казват като за повечето други, че неразумна страст ме подтиква да напусна монашеството. Аз никого не виждам, никого не познавам. Искам да бъда свободна, защото не пожертвах свободата са доброволно. Прочетохте ли моето писание?

— Не. Отворих пакета, който ми дадохте, защото на него нямаше адрес, и помислих, че е предназначен за мен, но още при първите редове разбрах, че съм се излъгала, и не четох по-нататък. Колко добре направихте, че ми го предадохте! Миг по-късно, и щяха да го намерят у вас… Но часът на нашите молитви е към своя край, нека се поклоним отново; нека онези, които ще дойдат след нас, ни намерят в онова положение, в което трябва да бъдем. Помолете бога да ви прати просветление и да ви ръководи. Аз ще присъединя своята молитва и своите въздишки към вашите.

Беше ми поолекнало на душата. Моята другарка се молеше изправена, а аз паднах ничком; челото ми опираше в последното стъпало на олтара, ръцете ми бяха протегнати върху горните стъпала. Мисля, че никога не бях призовавала бога с повече упование и вяра. Сърцето ми биеше силно, забравих за миг всичко, което ме заобикаля. Не зная колко време останах в това положение, нито колко време бях стояла още, но съм представлявала много трогателна гледка за другарката си и за двете монахини, дошли да ни сменят. Изправих се с мисълта, че съм сама; лъжех се. Те и трите стояха зад мен прави и облени в сълзи; не бяха посмели да ме прекъснат; чакаха да изляза сама от това състояние на унес и всеотдайност, в което ме бяха заварили. Когато се обърнах назад, в лицето ми, изглежда, е имало нещо внушително, ако съдя по ефекта, който произведе върху тях, и по онова, което те прибавиха. Те казаха, че съм приличала на нашата стара игуменка в моментите, когато тя ни успокояваше, и че видът ми предизвикал у тях същата тръпка. Ако бях склонна към лицемерие и фанатизъм и ако исках да играя известна роля в манастира, сигурна съм, че можех да успея. Душата ми лесно пламва, екзалтира се, трогва се.

Старата добра игуменка много пъти ми бе казвала, целувайки ме, че никой друг не би обичал бога като мен, че аз имам сърце от плът, докато другите имали сърце от камък. Едно е сигурно — аз с изключителна лекота споделях нейния екстаз и при молитвите, които тя произнасяше на висок глас, понякога ми се случваше да взема думата, да продължа нишката на нейните мисли и да попадна, сякаш под вдъхновение, на част от онова, което тя самата би казала. Другите слушаха мълчаливо или я следваха; аз я прекъсвах или я изпреварвах, или говорех успоредно с нея. Запазвах много дълго полученото впечатление и очевидно имах нужда да й върна нещо от това, което тя ми бе предала. Защото, докато у всички други се забелязваше, че те бяха разговаряли с нея, при нея ясно личеше, че тя бе разговаряла с мен. Но какво значение има всичко това, ако човек няма призвание?… Нашият час бе изтекъл и ние отстъпихме мястото на двете сестри, които идваха след нас. Преди да се разделим, ние с моята млада другарка се целунахме много нежно.

Сцената пред олтара се разчу и нашумя в целия манастир. Прибавете към това успеха на нашата служба от Разпети петък: аз пях, свирих на орган, присъствуващите ми ръкопляскаха. О, лекомислени монахини! От мен не се искаше да направя почти нищо, за да се сдобря с цялата общност. Те ме потърсиха първи начело с игуменката. Някои от гостите пожелаха да се запознаят с мен. Това се съгласуваше твърде добре с моя план, за да откажа. Запознах се с г-н първия председател, с г-жа дьо Субиз и маса почтени хора, монаси, свещеници, военни, висши държавни служители, набожни жени, светски дами — и сред всички тях — с група вятърничави млади хора, наричани от вас червени токове, които аз бързо отпратих. Поддържах само такива познанства, срещу които не можеха да имат никакви възражения. Останалите отстъпвах на онези наши монахини, които не бяха така придирчиви.

Забравих да ви кажа, че първата проява на доброта спрямо мен беше връщането ми в старата ми килия. Аз се осмелих да поискам обратно малкия портрет на предишната ни игуменка, а те нямаха смелост да ми откажат. Той отново зае мястото си върху моето сърце и ще остане там, докато съм жива. Всяка сутрин първото ми движение бе да извися душата си към бога, а второто — да целуна този портрет. Когато искам да се моля и чувствувам хлад в душата си, аз го откачвам от врата си, поставям го пред себе си, гледам го и той ме вдъхновява. Жалко е наистина, че ние не познаваме светите хора, чиито образи са изложени пред нас за поклонение; те биха ни направили далеч по-друго впечатление и не бихме стояли в краката им или пред тях така студени, както става сега.