Дени Дидро
Монахинята (1)

Отговорът на господин маркиз дьо Кроамар, ако въобще ми изпрати отговор, ще ми даде първите редове на този разказ. Преди да му пиша, аз поисках да разбера кой е и какъв е. Това е светски човек, проявил се блестящо в службата; той е възрастен, бил е женен, има дъщеря и двама сина, които обича, а те от своя страна са много нежни към него. Той е от благородно потекло, образован е, умен, весел, има вкус към изящните изкуства и най-вече индивидуалност. Похвалиха ми неговата чувствителност, почтеност и справедливост; от живия интерес, който прояви към моя случай, и съдейки по всичко, което ми казаха за него, аз прецених, че не съм се изложила, обръщайки се към него. Разбира се, не бива да се очаква, че той ще се реши да промени моята участ, без да знае коя съм, и това именно съображение ме накара да надвия самолюбието и отблъскващото чувство и да пристъпя към написването на тези спомени, в които рисувам част от своите нещастия, без талант и безизкусно, с наивността на едно дете на моите години и с откровеността, присъща на моя характер. Тъй като моят покровител би могъл да поиска или пък на мен би ми хрумнало да ги довърша тогава, когато някои твърде отдалечени събития ще са се заличили от паметта ми, помислих, че краткото изложение, с което те завършват, и дълбокото впечатление, което ще ми остане от тях, докато съм жива, ще бъдат достатъчни, за да ми ги припомнят съвсем точно.

Баща ми беше адвокат. Беше се оженил за майка ми в доста напреднала възраст; тя му бе родила три дъщери. Той беше по-богат, отколкото е необходимо, за да ги настани изгодно и трите. Но за това бе необходимо поне привързаността му да бъде еднакво разпределена, а аз далеч не мога да го похваля в това отношение. Аз положително струвах повече от сестрите си с приятните качества на ума и на фигурата, с характера и умението си, но това сякаш натъжаваше моите родители. Предимствата, които ми бяха дали природата и моята прилежност, се бяха превърнали за мен в източник на печал и за да бъда обичана, галена, да ми се радват и винаги да ми прощават, както правеха с тях, аз от най-ранна възраст пожелах да им приличам. Ако се случеше да кажат на майка ми: „Имате очарователни деца…“, това никога не се отнасяше за мен. Понякога аз наистина бивах отмъстена за тази несправедливост, но похвалите, които получавах, ми струваха толкова скъпо, когато останехме сами, че бих предпочела от страна на другите безразличие или дори ругатни. Колкото по-голямо предпочитание бяха проявили към мен външните хора, толкова повече ми се сърдеха, след като те си отидат. Колко пъти съм плакала, че не съм родена грозна, глупава, тъпа, горделива, с една дума — с всички недостатъци, които нашите родители харесваха у тях! Питала съм се неведнъж откъде идва тази странност у един баща и една майка, и двамата почтени хора, справедливи и набожни. Да ви призная ли, господине? Някои думи, които баща ми бе изтървал в гнева си, защото той беше буен, някои обстоятелства, случили се по различно време, намеци на съседите, приказки на слугите ме караха да подозирам една причина, която би могла в известна степен да ги оправдае. Може би баща ми не беше съвсем сигурен, че съм негова дъщеря, може би аз напомнях на майка си един извършен от нея грях и коравосърдечието на мъжа, комуто се беше доверила твърде много, знам ли? Но дори тези подозрения да са неоснователни, какво рискувам, като ги доверявам на вас? Вие ще изгорите това, което съм написала, а аз ви обещавам да изгоря вашите отговори.

Ние и трите бяхме породени и затова изкласихме едновременно. Явиха се кандидати за женитба. Голямата ми сестра бе ухажвана от един очарователен млад човек. Аз забелязах, че той ми обръща особено внимание и че всъщност тя е само постоянен претекст за неговите упорити посещения. Предусетих колко неприятности можеше да ми навлече неговото внимание и предупредих майка си. Това може би беше единствената постъпка в живота ми, която й достави удоволствие, и ето как аз бях възнаградена. След около четири дни, изобщо твърде скоро след това, ми казаха, че са ми запазили място в един манастир; още на следващия ден бях отведена там. Вкъщи се чувствувах толкова зле, че това събитие не ме натъжи. И тъй аз отидох в „Сент-Мари“ (това бе първият ми манастир) много весела. Междувременно ухажорът на сестра ми, като престанал да ме вижда, ме забравил и се оженил за нея. Той се нарича господин К.; работи като нотариус и живее в Корбей, където семейството им никак не върви. Втората ми сестра бе дадена на някой си г-н Бошон, търговец на копринени платове в Париж, ул. Кенкампоа, и живее добре с него.

След като двете ми сестри бяха настанени, реших, че ще помислят и за мен и че в скоро време ще напусна манастира. Тогава бях на шестнадесет години и половина. На сестрите ми бяха дали големи зестри; очаквах същата съдба и главата ми беше пълна с примамливи проекти, когато един ден ме извикаха в приемната. Беше отец Серафен, изповедникът на майка ми. Той беше и мой изповедник и затова не му беше трудно да ми обясни причината за своето посещение: беше дошъл, за да ме придума да се покалугеря. Протестирах шумно срещу това странно предложение и му заявих направо, че не чувствувам никакво влечение към монашеството.

— Толкова по-зле — каза ми той, — тъй като вашите родители се охарчиха съвсем заради сестрите ви и аз не виждам какво биха могли да направят за вас при затрудненото положение, в което изпаднаха. Помислете, госпожице, вие трябва или да влезете завинаги в този манастир, или да отидете в някой провинциален манастир, където ще ви приемат срещу скромна издръжка и откъдето ще излезете едва след смъртта на родителите си, а това може доста дълго да продължи…

Аз горко окайвах участта си и проливах потоци от сълзи. Игуменката беше предупредена, тя ме чакаше на връщане от приемната. Бях така объркана, че състоянието ми не може да се опише. Тя ми каза:

— Но какво ви е, мило дете? (Тя знаеше по-добре от мен какво ми е.) На какво приличате! Никога не съм виждала такова отчаяние като вашето, карате ме да изтръпвам. Да не би да сте загубили господин баща си или госпожа майка си?

Идеше ми да се хвърля в нейните обятия и да й кажа: „Де да беше това…“ Но се задоволих да извикам:

— Уви, аз нямам ни баща, ни майка! Аз съм една нещастница, която мразят и искат тук жива да погребат.

Тя изчака да мине бурята, да дойде моментът на успокоението. Обясних й по-ясно какво ми беше съобщил отецът. Тя си даде вид, че ме съжалява: изказа ми своето съчувствие, насърчи ме да не приемам един сан, към който нямам никакво влечение; обеща ми да се моли, да увещава, да настоява. О, господине! Колко лицемерни са тези игуменки! Вие нямате представа. Тя наистина писа на моите родители; показа ми дори и отговорите, понеже знаеше много добре какви ще бъдат те. Но трябваше да мине доста време, докато се науча да се съмнявам в нейната искреност. Междувременно срокът, който ми бяха дали, за да реша, изтече. Тя дойде да ме уведоми за това с великолепно престорена печал. Най-напред постоя, без да говори, след това ми подхвърли няколко съчувствени слова, от които аз разбрах останалото. Последва нова сцена на отчаяние: друга такава сцена аз няма да ви описвам. Самообладанието е тяхното голямо изкуство. След това тя ми каза и мисля, че действително плачеше:

— Какво да се прави, дете мое! Значи, вие ще ни напуснете! Скъпо дете, ние няма де се видим вече!…

И други неща, които не чух. Отпусната върху стола, аз мълчах или хълцах, седях неподвижно или ставах, от време на време отивах да се облегна на стената или изливах тъгата си, опряна на нейните гърди. Такова беше положението, когато тя прибави:

— Но защо не направите нещо? Чуйте и не казвайте, че аз съм ви дала този съвет. Разчитам на абсолютна дискретност от ваша страна, защото за нищо на света не бих искала да има в какво да ме упрекнат. Какво искат от вас? Да станете послушница? Е добре, защо не станете? С какво ви ангажира това? С нищо, ще останете още две години с нас, никой не знае кому какво е съдено. До две години могат да се случат маса неща; две години са много време…

Към тези лицемерни думи тя прибави толкова ласки, толкова декларации за своето приятелство, толкова нежно притворство — аз знаех къде съм, но не знаех къде ще ме отведат и се оставих да ме убедят. И така тя писа на баща ми; писмото беше много добре съчинено. О, колкото до това, по-добро не би могло да бъде: тя не бе скрила нито мъката, нито болката ми, нито протестите ми. Уверявам ви, че и по-хитра от мен девойка би се подвела; важното е, че в края на краищата даваха моето съгласие. Колко бързо подготвиха всичко! Определиха деня, ушиха ми дрехи, моментът на церемонията настъпи — днес за мен всички тези неща се сливат в едно без никакъв интервал между тях.

Забравих да ви кажа, че видях баща си и майка си, и направих всичко, за да ги трогна, но те останаха непреклонни. Духовната ми подготовка бе възложена на някой си абат Блен, доктор от Сорбоната, а послушническата дреха ми даде алепският епископ. Церемонията въобще не е весела, но този ден тя бе по-тъжна от всякога. Макар че няколко монахини се блъскаха около мен, за да ме подкрепят, аз на двадесет пъти почувствувах как коленете ми се огъват и съм готова да падна върху стъпалата пред олтара; не чувах нищо, не виждах нищо, бях оглупяла. Водеха ме и аз отивах; питаха ме нещо и други отговаряха вместо мен. Най-после тази жестока церемония свърши; всички се оттеглиха и аз останах сред стадото, към което ме бяха причислили. Другарките ми ме заобиколиха; те ме целуваха и си казваха:

— Вижте, сестро, вижте само колко е хубава! Как черното було подчертава белотата на нейния тен! Колко й отива подбрадникът! Как закръглява лицето й! Как оформя бузите! Как тази дреха подчертава талията и ръцете й!…

Почти не ги чувах, бях отчаяна. Трябва да призная обаче, че когато останах сама в килията си, аз си спомних техните ласкателства; не се стърпях и ги проверих в своето малко огледало — стори ми се, че не бяха съвсем неуместни. Има установени почести, свързани с този ден. В моя случай бяха ги пресилили, но мен те малко ме трогнаха; престориха се, че са убедени в противното, и ми го казаха, макар да беше ясно, че не е така. Вечерта, след молитвата, игуменката дойде в моята килия.

— Наистина — каза ми тя, след като ме поразгледа — не зная защо изпитвате такова отвращение към тази дреха; тя ви стои много добре и вие сте очарователна. Сестра Сюзан е една много красива монахиня; това ще накара всички да ви обичат повече. Я да видя, походете малко… Не се държите достатъчно изправена, не бива да се прегърбвате така…

Тя поправи положението на главата, краката, ръцете, талията ми. Това бе почти като урок на Марсел^[1] по изящно манастирско държане, защото всяко съсловие си има свои правила. След това тя седна и ми каза:

— Добре, а сега нека поговорим сериозно. И така ние спечелихме две години: вашите родители могат да променят своето решение. Самата вие може би ще предпочетете да останете тук, когато те поискат да ви вземат: такава вероятност съвсем не е изключена.

— Госпожо, не вярвайте на такова нещо.

— Вие дълго време бяхте между нас, но още не познавате живота ни; той несъмнено има своите несгоди, но има и приятни страни…

Вие, разбира се, се досещате за всичко, което тя прибави за света и за манастира. То е писано навсякъде и навсякъде по един и същи начин; защото, слава богу, мен ме накараха да прочета всичките неразбории, съчинени от монасите в полза на тяхното положение, което те добре познават и ненавиждат, против света, който обичат и оплюват, без да познават.

Няма да ви разказвам в подробности периода на своето послушничество; ако той се спазваше с цялата си строгост, човек не би устоял, но това е най-спокойното време от манастирския живот. Майка на послушничките става най-великодушната монахиня, която успеят да намерят. Нейната наука е да крие от вас всички тръни на монашеския сан; това е един курс по прелъстяване — най-хитро измислено и най-пригодено към целта. Тя сгъстява мрака, който ви заобикаля, тя ви люлее, тя ви приспива, тя ви омайва. Нашата се зае с мен особено старателно. Не мисля, че има млада и неопитна душа, която да устои на това гибелно изкуство. Светът извън манастирските стени има своите пропасти, но аз не мисля, че човек попада в тях по един толкова лесен наклон. Ако се случеше да кихна два пъти подред, мен ме освобождаваха от работа, от черква, от молитва; лягах по-рано и ставах по-късно, за мен канонът преставаше да действува. Представете си, господине, имаше дни, в които аз мечтаех за момента, когато ще се пожертвувам. Всяка неприятна история, случила се в обществото, веднага стига до нас, обсъжда се: истинските се пренагласят, измислят се такива, каквито не са ставали въобще, а после следват безкрайни славословия и благодарствени молитви към бога, който ни е опазил далеч от тези унизителни произшествия. И все пак времето, което аз понякога в желанието си исках да ускоря, наближаваше. Тогава аз станах замислена, чувствувах как моето отвращение се събужда и нараства. Доверявах тези свои чувства на игуменката или на майката на послушничките. Тези жени знаят много добре да отмъстят за неприятността, която им причинявате: защото не мислете, че лицемерната роля, която играят, и глупостите, които са принудени да ви повтарят, ги забавляват. В края на краищата за тях всичко това става така изтъркано и досадно! Но те се примиряват, и то заради хилядата жълтици, които се падат на манастира. Ето важната причина, поради която те лъжат цял живот и подготвят на тези млади невинни девойки отчаяние за четиридесет, за петдесет години, а може би и вечна гибел. Защото сигурно е, господине, че от сто монахини, които умират, преди да са навършили петдесет години, и стоте без изключение са обречени на вечни мъки, без да броим онези, които преди това полудяват, видиотяват се или побесняват.

Веднъж такава една сестра избяга от килията си, където я държаха заключена. Аз я видях. Ето, господине, началото на моето щастие или нещастие — зависи от това как вие ще се отнесете към мен. Никога не съм виждала нещо по-отвратително. Тя беше разчорлена и почти без дрехи; влачеше железни окови; очите й блуждаеха; тя скубеше косите си, удряше гърдите си с юмруци, тичаше, виеше; сипеше най-страшни проклятия върху себе си и върху другите; търсеше прозорец, за да се хвърли от него. Обзе ме страх, треперех с цялото си тяло, в съдбата на тази нещастница видях собствената си съдба и в същия миг реших в сърцето си, че ще умра хиляди пъти, вместо да се изложа на всичко това. В манастира предусетиха ефекта, който това събитие би могло да има върху моето съзнание, и решиха, че трябва да го предотвратят. Наговориха ми относно тази монахиня не помня вече колко нелепи и противоречиви лъжи: че когато я приемали, тя била вече разстроена умствено, че в един критичен момент била преживяла силна уплаха, че й се явявали привидения — мислела си, че общува с ангелите, че вредните четива са й разстроили ума, че била слушала проповедниците на някакъв прекалено строг морал и те така силно я наплашили с божия съд, че разстроеният й мозък съвсем се объркал, че виждала само демони, ада и огнени бездни; че всички наоколо били много нещастни и било нечувано в манастира да се търпи такова нещо; знам ли още какво? Но всичко това при мен не хвана. Лудата монахиня непрекъснато се връщаше в съзнанието ми и аз отново и отново се кълнях, че няма да дам никакъв обет.

Дойде обаче денят, когато трябваше да покажа дали знам и мога да удържа дадената пред себе си дума. Една сутрин, след черковната служба, при мен влезе игуменката. Тя държеше в ръка писмо. Лицето й беше самата тъга и покруса; ръцете й висяха безпомощно, като че ли не намираше сила, за да вдигне това писмо; тя ме гледаше, в очите й сякаш имаше сълзи. Мълчеше, мълчах и аз. Тя чакаше да заговоря първа; бях готова да го сторя, но се въздържах. Попита ме как се чувствувам, каза, че този ден службата е продължила много, че аз съм се прокашляла, че й се струвам неразположена. На всичко това аз отговарях:

— Не, скъпа майко.

Тя продължаваше да държи писмото в увисналата си ръка. Докато задаваше тези въпроси, тя го остави върху коленете си и ръката й отчасти го закри. Накрая, след като се повъртя около няколко въпроса, отнасящи се до баща ми и майка ми, и като видя, че не я питам какъв е този лист, тя ми каза:

— Ето едно писмо…

При тези думи почувствувах как сърцето ми изтръпва и засричах с разтреперани устни:

— От майка ми ли е?

— Познахте. Ето четете…

Аз се посъвзех, поех писмото и зачетох началото доста спокойно, но колкото повече напредвах, страхът, възмущението, гневът, отвращението, различни страсти се редуваха в мен, гласът ми се менеше, менеше се лицето ми, меняха се и движенията, които правех. Ту едва държах хартията, ту я сграбчвах така, сякаш исках да я разкъсам, ту я стисках силно, сякаш исках да я смачкам и да я хвърля далеч от себе си.

— Е, добре, дете мое, какво ще отговорим на това?

— Вие знаете, госпожо.

— Не, разбира се, не зная. Времената са трудни, семейството ви е претърпяло загуби, работите на вашите сестри не са наред — и двете имат по много деца; вашите са изчерпали всичките си възможности, за да ги омъжат, сега се разоряват, за да им помагат. Няма никаква възможност да ви устроят както и да било. Вие станахте послушница, това също е свързано с разходи; със своята постъпка сте им внушили известни надежди; слухът, че скоро ще станете монахиня, вече се е разчул сред обществото. Впрочем вие винаги можете да разчитате на моята помощ. Аз никога никого не съм примамвала насила; монашеството е нещо, към което бог ни приканва, и много опасно е човек да смесва своя глас с неговия. Аз няма да се опитвам да говоря на сърцето ви, ако божията милост не му казва нищо; до днес на съвестта ми не тежи нещастието на никоя друга сестра; нима бих започнала с вас, дете мое, вие, която сте ми така скъпа? Аз не съм забравила, че първите стъпки направихте по мое внушение, и не ще позволя да злоупотребят с това, за да ви накарат да действувате против волята си. Така че нека видим заедно, нека се посъветваме. Искате ли да станете монахиня?

— Не, госпожо.

— Не чувствувате никакво влечение към монашеското звание?

— Не, госпожо.

— Няма да се подчините на родителите си?

— Не, госпожо.

— Какво искате да станете?

— Всичко, освен монахиня. Не искам да бъда монахиня и няма да бъда.

— Е добре! Няма да бъдете, но нека съчиним един отговор до вашата майка…

Спряхме се на няколко идеи. Тя написа писмото, показа ми го и то пак ми се стори много добре съчинено. Междувременно при мен веднага изпратиха главния изповедник на манастира. Дойде и докторът, който ме беше подготвил духовно, когато станах послушница. Препоръчаха ме на майката на послушничките; имах среща с алепския епископ; трябваше да водя дълги спорове с разни набожни жени, които се намесиха в моята работа, без да ги познавам. Това бяха непрекъснати беседи с монаси и свещеници. Баща ми идва, сестрите ми писаха, майка ми се появи последна; аз устоявах на всичко. Въпреки това денят на моето покалугеряване беше определен. Направиха всичко възможно, за да получат съгласието ми, но когато видяха, че напразно го искат, решиха да минат без него.

От този момент аз бях отново затворена в килията си. Наложиха ми мълчание. Откъсната бях от целия свят, оставена сама на себе си; виждах ясно, че са решени да разполагат с мен без самата мен. Не исках да ставам монахиня, това бе решено; и всички истински или измислени ужаси, с които непрекъснато ме заплашваха, не можеха да ме разколебаят. Положението ми беше окаяно, не знаех колко може да продължи, но още по-малко знаех какво може да ми се случи, ако то изведнъж спре. Всред тази несигурност реших нещо, което вие ще прецените, господине, както намерите за добре. Не виждах вече никого, нито игуменката, нито майката на послушничките, нито другарките си. Накарах да съобщят на игуменката и се престорих, че съм склонна да приема волята на родителите си. Намерението ми бе обаче да сложа край на това преследване с блясък и публично да протестирам против насилието, което замисляха срещу мен. И така, аз казах, че те са господари на съдбата ми, че могат да разполагат с нея както желаят, че от мен се иска да стана монахиня и аз ще стана. Целият манастир заликува, отново бях обект на милувки, а заедно с тях и на ласкателства и съблазнителни обещания. Бог бил проговорил на сърцето ми; никоя друга не била създадена за съвършенство повече от мен; не било възможно да не стане така; всички отдавна го очаквали; човек не можел да изпълнява своите задължения така примерно и с такова усърдие, ако действително не е предназначен за това. Майката на послушничките никога не била имала ученичка с по-ясно изразено призвание. Тя била много изненадана от моето първоначално упорство, но винаги казвала на игуменката, че трябва да постоянствуват и това ще мине, че и най-добрите монахини са преживявали такива минути, че това били внушения на злия дух, който удвоявал своите усилия, когато бил на път да загуби плячката си, че аз съм щяла да му избягам, че пред мен вече имало само рози, че задълженията на монашеския живот щели да ми се сторят толкова по-леки, след като си ги бях представяла така пресилени, че това внезапно натягане на ярема било проява на божествената милост, която използувала този начин, за да го направи по-лек… Изглеждаше ми доста странно, че едно и също нещо идва и от бога, и от дявола, според това как им се иска да го разглеждат. В религията има много подобни обстоятелства и често пъти едни от онези, които ме утешаваха, ми казваха във връзка с моите мисли, че са ми внушени от сатаната, докато според други те бяха божии откровения. Едно и също зло идва или от бога, който ни го изпраща като изпитание, или от дявола, който ни изкушава.

Държах се много внимателно: смятах, че мога да отговарям за себе си. Срещнах се с баща си, той говори с мен студено; видях майка си, тя ме целуна. Получих поздравителни писма от сестрите си и от много други. Разбрах, че словото ще произнесе някой си господин Сорнен, викарий от „Сен-Рош“, а господин Тиери — канцлер на университета — ще приеме моя обет. Всичко вървя добре до вечерта преди големия ден с едно изключение. Когато научих, че церемонията ще се извърши тайно, че много малко хора ще присъствуват и вратата на черквата ще бъде отворена само за роднините, аз извиках чрез вратарката всички съседи, приятели и приятелки, разрешиха ми да пиша на няколко познати. Всички тези хора, които в манастира не очакваха, се явиха. Наложи се да ги пуснат вътре. Събра се горе-долу толкова публика, колкото бе необходимо за моя проект.

О, господине, каква нощ бе последната преди церемонията! Аз не легнах, стоях седнала в леглото си. Виках бога да ми помогне. Протягах ръце към небето и го призовавах за свидетел срещу насилието, което извършваха над мен. Представях си своята роля в подножието на олтара — младо момиче протестира високо срещу един акт, с който привидно се е съгласило, — скандала сред присъствуващите, отчаянието на монахините, яростта на моите родители. „Господи! Какво ще стане с мен…?“ При тези думи почувствувах обща слабост и припаднах върху възглавницата си. Тази слабост бе последвана от тръпки по цялото тяло, коленете ми се удряха едно о друго, зъбите ми тракаха. След това пламнах цялата в огън. Умът ми се замъгли. Не помня нито да съм се събличала, нито да съм излизала от килията си. Намерили ме по нощница, просната пред вратата на игуменката, неподвижна и полумъртва. По-късно научих тези неща. Занесли ме обратно в килията. На заранта леглото ми бе заобиколено от игуменката, майката на послушничките и онези, които наричат сестри-помощнички. Бях твърде съкрушена. Зададоха ми няколко въпроса. От отговорите ми разбраха, че аз нямам представа за станалото, и те нищо не ми казаха за него. Попитаха ме как се чувствувам, дали държа на своето свято решение, дали чувствувам сили да понеса умората на деня. Отговорих, че да, и противно на тяхното очакване редът не бе разстроен с нищо.

Всичко беше наредено от вечерта. Удариха камбаните, за да съобщят на цял свят, че предстои да направят една нещастница. Сърцето ми отново затупа. Дойдоха да ме украсят — този ден е ден на грижлив тоалет; сега, когато си спомням всички тези церемонии, ми се струва, че в тях има нещо тържествено и много трогателно за една млада невинна девойка, която няма никакво друго влечение. Заведоха ме в черквата; там бе отслужена литургия. Добрият викарий, който подозираше у мен смирение, каквото въобще не изпитвах, ми държа дълга проповед, в която всяка дума беше безсмислица; имаше нещо много нелепо във всичко, което той говореше за моето щастие, за божията благодат, за моята смелост, моето усърдие, моята вяра и за всички красиви чувства, с които предполагаше, че съм изпълнена. Противоречието между неговата възхвала и постъпката, която се готвех да извърша, ме смути. Преживях моменти на несигурност, но те бяха краткотрайни. Само почувствувах още по-добре, че ми липсва всичко необходимо, за да бъда добра монахиня. Страшният момент обаче настъпи. Когато трябваше да отида там, където щях да произнеса обета на своето покалугеряване, краката ми отказаха да се движат; две от моите другарки ме хванаха под ръка; бях обронила глава върху една от тях и те ме влачеха. Не зная какво ставаше в душата на присъствуващите, но те виждаха една млада умираща жертва, която водят към олтара, и от всички страни се носеха въздишки и ридания, всред които, сигурна съм, липсваха тези на баща ми и на майка ми. Всички бяха прави; млади хора бяха са качили на столовете, държаха се за железата на оградата. Настъпи дълбока тишина, когато свещеникът, който ръководеше церемонията, ми каза:

— Мари-Сюзан Симонен, обещавате ли да казвате истината?

— Обещавам.

— По собствена воля и по собствено желание ли сте тук?

Отговорих: „Не“, но онези, които ме придружаваха, отговориха вместо мен: „Да.“

— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?

Поколебах се за миг; свещеникът изчака. Тогава отговорих:

— Не, господине.

Той повтори:

— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?

Отговорих му с по-уверен глас:

— Не, господине, не.

Той спря и ми каза:

— Дете мое, успокойте се и ме чуйте.

— Господине — отговорих му аз, — вие ме питате дали се обричам пред бога на целомъдрие, бедност и послушание. Чух ви добре и ви отговарям, че не.

После се обърнах към присъствуващите, сред които се беше надигнал доста силен шепот, и дадох знак, че искам да говоря. Шепотът стихна и аз казах:

— Господа, и особено вие, татко и мамо, призовавам ви всички за свидетели…

При тези думи една от сестрите спусна завесата пред решетката и разбрах, че е излишно да продължавам. Монахините ме заобиколиха, нахвърлиха се върху мен с упреци. Слушах ги безмълвна. Заведоха ме в моята килия, където ме заключиха.

Останала сама, аз се отдадох на размисли, започнах да успокоявам душата си; проследих отново постъпката си и не се разкаях за нищо. Видях, че след демонстрацията, която бях направила, не беше възможно да остана дълго време тук и може би нямаше да посмеят да ме върнат отново в манастир. Не знаех какво ще направят с мен, но не виждах нищо по-лошо от това да бъда монахиня въпреки волята си. Доста дълго време не чух нищо за никого. Онези, които ми носеха храна, влизаха, оставяха яденето на земята и си отиваха мълчаливо. След един месец ми дадоха светски дрехи. Съблякох манастирските; игуменката дойде и ми каза да я последвам. Последвах я до вратата на манастира. Там се качих в една кола, където майка ми ме чакаше сама. Седнах на предната седалка и каретата потегли. Известно време стояхме една срещу друга, без да говорим; държах очите си наведени, не смеех да я погледна. Не зная какво ставаше в душата ми. Изведнъж се хвърлих в краката й, наведох глава над коленете й, не казвах нищо, но хълцах и се задушавах. Тя грубо ме отблъсна. Аз не станах; от носа ми потече кръв. Сграбчих едната й ръка, макар тя да се дърпаше. Обливайки я със сълзите си и с кръвта си, която не спираше, опряла устни върху тази ръка, аз я целувах и й казвах: „Вие си оставате моя майка, аз си оставам ваше дете…“ Като ме отблъсна още по-грубо и издърпа ръката си от моите ръце, тя ми отговори:

— Изправете се, нещастнице, изправете се.

Послушах я, седнах отново на мястото си и покрих лицето си с качулката на връхната си дреха. Тя беше вложила толкова власт и твърдост в гласа си, че ми се стори необходимо да се скрия от погледа й. Сълзите и кръвта, която течеше от носа ми, се смесваха, спускаха се по ръцете ми и ме обливаха цялата, без да си давам сметка. Тя каза няколко думи, от които разбрах, че съм изцапала роклята и бельото й, а това й е неприятно. Пристигнахме вкъщи. Веднага ме отведоха в една малка стая, приготвена специално за мен. По стълбите аз отново се хвърлих в краката й, задържах я, ловейки се за дрехата й. Единственият резултат беше, че тя се извърна към мен и ме погледна: движението на главата, устата, очите й изразяваше възмущение, което вие разбирате по-добре, отколкото бих могла да ви го опиша.

Влязох в новия си затвор и в продължение на шест месеца всеки ден напразно молех за милостта да й говоря, да видя баща си или да им пиша. Носеха ми храна, обслужваха ме; един слуга ме придружаваше до черквата всеки празничен ден и ме затваряше отново. Четях, бродирах, плачех, понякога пеех; така минаваха дните ми. Поддържаше ме тайното чувство, че колкото и да е сурова, съдбата ми би могла да се промени. Но те бяха решили, че ще стана монахиня — и аз станах.

Тази безчовечност, това упорство от страна на моите родители затвърдиха у мен подозренията ми относно моя произход; не намирах друг начин, за да ги извиня. Майка ми очевидно се боеше да не поискам един ден делба на имотите, да не поискам своето законно право и да не поставя едно незаконородено дете наравно със законородените. Но онова, което бе само предположение, се превърна в сигурност.

Докато стоях затворена вкъщи, аз малко упражнявах религиозния ритуал. В навечерието на големите празници обаче ме изпращаха да се изповядвам. Казах ви, че майка ми и аз имахме един и същ изповедник. Аз говорех с него, обяснявах му колко сурово бе поведението й към мен от близо три години. Той го знаеше. С особено огорчение и обида се оплаквах от майка си. Този свещеник късно бе взел черковния сан и беше човечен. Той ме изслуша търпеливо и каза:

— Дете мое, вие трябва да съжалявате майка си, да я съжалявате, а не да я осъждате. Тя има добра душа; бъдете сигурна, че постъпва така въпреки волята си.

— Въпреки волята си, господине! А какво може да я принуждава? Нали тя ме е родила? Каква е разликата между мен и моите сестри?

— Голяма.

— Много голяма! Нищо не разбирам от вашия отговор…

И бях вече готова да сравнявам сестрите си и себе си, когато той ме спря и ми каза:

— Хайде, хайде, главният порок на вашите родители не е безчовечността. Помъчете се да приемете участта си смирено и поне да я превърнете в заслуга пред бога. Ще говоря с майка ви и бъдете сигурна, че ще употребя, за да ви услужа, цялото си влияние върху нея.

Това „голяма“ за мен бе като проблясък: вече не се съмнявах, че онова, което ми бе минавало през ума във връзка с моя произход, е вярно.

Следващата събота към пет и половина следобед, когато вече се спускаше здрач, слугинята, която ме обслужваше, се качи и каза:

— Госпожа майка ви заповяда да се облечете…

След един час:

— Госпожата иска да слезете с мен…

Пред вратата имаше карета, в която се качихме със слугинята. Разбрах, че отиваме във Фьойан, при отец Серафен. Той ни чакаше; беше сам. Слугинята се оттегли и аз влязох в приемната. Седнах, очаквайки с тревога и любопитство това, което той щеше да ми каже. Ето как отец Серафен разговаря с мен:

— Госпожице, ще ви стане ясно какво оправдава строгото поведение на вашите родители; получих за това разрешение от госпожа майка ви. Вие сте умна, послушна и твърда. Вече сте на възраст, когато би могла да ви се довери дори тайна, която не ви засяга. Аз отдавна увещавах майка ви да разкрие пред вас това, което ще ви съобщя сега, но тя не можа да се реши. Трудно е за една майка да признае пред детето си една своя сериозна грешка. Вие познавате нейния характер — той не може да се примири с унижението, което носи подобно признание. Тя е мислила, че ще може да ви накара да изпълните нейните намерения, без да прибягва до това. Явно се е излъгала. Много е огорчена и сега вече се връща към моя съвет. Майка ви ме натовари да ви съобщя, че вие не сте дъщеря на господин Симонен.

— Подозирах го — отговорих аз веднага.

— Преценете сега, госпожице, обмислете, отсъдете сама дали майка ви може, без съгласието, пък дори и със съгласието на господин баща ви, да ви постави наравно с деца, на които вие не сте сестра; дали може да признае на господин баща ви нещо, за което той и без това има твърде сериозни подозрения.

— Но, господине, кой е баща ми?

— Госпожице, това не ми довериха. Съвсем сигурно е — прибави той, — че вашите сестри са изключително привилегировани в сравнение с вас и че са били взети всички възможни мерки както при сключването на договорите за техните женитби, така и чрез промени в състава на имуществата — допълнителни условия, завещания и други средства, за да бъде сведен до нищо вашият законен дял в наследството, в случай че някой ден вие се обърнете към правосъдието, за да си търсите правата. Ако загубите родителите си, не ще намерите почти нищо. Отказвате да отидете в манастира, но може би един ден ще съжалявате, че не сте там.

— Това не е възможно, господине, аз нищо не искам.

— Вие не знаете какво значи тегло, работа, нищета.

— Зная поне цената на свободата и тежестта на едно звание, към което нямам никакво влечение.

— Казах ви всичко, което имах да ви казвам; сега вие сама, госпожице, ще трябва да разсъдите…

След това той стана.

— Господине, още един въпрос.

— Колкото обичате.

— Моите сестри знаят ли това, което ми съобщихте?

— Не, госпожице.

— Но тогава как са се решили да лишат сестра си от всичко? Защото те мислят, че съм тяхна сестра.

— О, госпожице, интересът, интересът! Как иначе биха намерили такива добри партии. Всеки на този свят мисли за себе си и не ви съветвам да разчитате на тях, ако ви се случи да загубите родителите си; бъдете сигурна, че те ще ви оспорват и последната стотинка, и най-малкото, което бихте могли да разделите с тях; те имат много деца. Този предлог ще бъде достатъчно почтен, за да ви докарат до просешка тояга, а освен това те вече не могат нищо, мъжете им вършат всичко. Ако у тях се появи някакво съчувствие, дребните помощи, които биха ви оказали без знанието на своите съпрузи, биха се превърнали в източник на домашни разпри. Аз непрекъснато виждам такива неща или във връзка с изоставени деца, или дори със законни деца, които получават помощ за сметка на домашния мир. А освен това, госпожице, хлябът, който получаваш по такъв начин, е много горчив. Ако ми вярвате, вие ще се сдобрите със своите родители — ще сторите онова, което майка ви очевидно очаква от вас: ще приемете монашеското звание. На вас ще ви осигурят една малка издръжка, благодарение на която животът ви ще бъде ако не щастлив, то поне поносим. Впрочем няма да скрия от вас, че явният отказ на вашата майка да се грижи за вас, упоритостта, с която иска да ви направи монахиня, и други някои обстоятелства, за които не се сещам вече, но които навремето узнах, са произвели върху вашия баща абсолютно същия ефект, както и върху вас; вашият произход за него бе подозрителен, а сега вече не е; и без да знае подробности, той е сигурен, че вие сте негово дете само по силата на закона, който признава съпруга за баща на децата. Хайде, госпожице, вие сте добра и умна; помислете върху всичко, което току-що научихте.

Станах и заплаках. Видях, че и той самият бе трогнат. Той вдигна бавно поглед към небето и ме отведе към вратата. Слугинята, която ме бе придружила, отново тръгна с мен; качихме се в колата и се върнахме в къщи.

Беше късно. През една част от нощта аз дълго мислих върху онова, което току-що бях научила. Продължих да мисля за него и на следващия ден. Аз нямах баща; скрупулите бяха ме лишили и от майка. Бяха взели мерки да не мога да претендирам за правата на законна наследница, наложили ми бяха суров домашен затвор. Никаква надежда, никакви възможности. Може би ако бяха говорили с мен по-рано, след като бяха настанили сестрите ми, ако бяха ме задържали вкъщи, където продължаваха да идват хора, би се намерил човек, комуто моят характер, моята духовитост, външният ми вид и качествата ми биха се сторили достатъчна зестра. Това все още бе може би възможно, но демонстрацията, която бях направила в манастира, затрудняваше подобно решение. Хората не могат да си представят, че една девойка на седемнадесет или осемнадесет години може да се държи по такъв начин, ако не притежава необикновена твърдост. Мъжете много хвалят това качество, но ми се струва, че охотно се примиряват с липсата му у жените, които ще направят свои съпруги. И все пак трябваше да опитам тази възможност, преди да мисля за друг изход. Реших да разкрия всичко пред майка си, помолих да разговарям с нея и тя се съгласи.

Беше посред зима. Тя беше седнала в едно кресло пред огъня; лицето й беше строго, погледът — вторачен, чертите неподвижни. Приближих до нея, хвърлих се в краката й и поисках прошка за всички свои грешки.

— Ще я заслужите — каза ми тя — в зависимост от това, което ще ми кажете. Станете; баща ви отсъствува, имате достатъчно време, за да се изкажете. Вие се срещахте с отец Серафен, знаете най-после коя сте и какво можете да очаквате от мен, ако вашето намерение не е да ме наказвате цял живот за една грешка, която изкупих вече прекалено скъпо. Кажете, госпожице, какво искате от мен? Какво решихте?

— Майко — отговорих аз, — зная, нямам нищо и не бива да претендирам за нищо. Далеч съм от желанието да прибавям нови мъки към вашите, каквито и да са те. Може би щях да бъда по-покорна, ако ме бяхте уведомили по-рано за известни обстоятелства, които аз трудно можех да отгатна. Но сега вече знам всичко, знам коя съм и не ми остава нищо, освен да се държа така, както налага моето положение. Вече не ме изненадва разликата, която бе правена между мен и сестрите ми. Признавам, че това е било справедливо и го приемам; но аз продължавам да бъда ваше дете, вие сте ме носили в утробата си и надявам се, няма да го забравите.

— Нека нещастие ме сполети — възкликна тя живо, — ако не ви признавах за свое дете, доколкото зависи от мен!

— Мамо — казах аз, — върнете ми вашата нежност, върнете ми вашето присъствие, върнете ми обичта на човека, който се мисли за мой баща.

— Той е почти толкова сигурен относно вашия произход, колкото вие и аз — каза тя. — Винаги когато ви видя до него, аз чувствувам неговите упреци, той ги отправя към мен чрез своето сурово държание към вас; не очаквайте от него чувствата на един нежен баща. А освен това, трябва ли да го признавам, вие ми напомняте едно предателство, една толкова отвратителна неблагодарност от страна на друг мъж, че не мога да понасям дори мисълта за всичко това; този мъж винаги застава между вас и мен, отблъсква ме, и омразата, която изпитвам към него, се насочва към вас.

— Как! Нима не мога да се надявам, че вие и господин Симонен ще се отнесете към мен като към чужденка, като към непозната, която сте прибрали от човешко чувство?

— Нито той, нито аз можем да сторим това. Дъще моя, не тровете повече живота ми. Ако нямахте сестри, зная какво трябваше да направя, но вие имате две сестри, и двете с големи семейства. Страстта, която ме поддържаше, угасна отдавна; съвестта отново изявява своите права…

— Но човекът, комуто дължа живота си?…

— Него го няма вече; умря, без въобще да си спомни за вас — и това е най-малкото от неговите злодеяния…

При тези думи очите й пламнаха, лицето й се разстрои, по него се разля възмущение; искаше да говори, но не можеше да произнесе нито дума, толкова силно трепереха устните й. Беше седнала; наклони глава над ръцете си, за да скрие от мен своите силни преживявания. Постоя така известно време, след това стана, направи няколко обиколки из стаята, без да продума; мъчеше се да овладее сълзите, които течаха мъчително, и каза:

— Той бе чудовище! Не е негова заслугата, че с мъките, които ми причини, не ви задуши още в моята утроба, но бог ни запази и двете, за да може майката да изкупи своя грях чрез детето… Дъще, вие нямате нищо, вие никога няма да имате нищо. Малкото, което мога да направя за вас, аз го отделям тайно от сестрите ви; ето последиците на една слабост. Надявам се обаче, че няма да има за какво да се упреквам при смъртта си; вашата зестра за манастира аз ще съм събрала благодарение на икономиите, които правя. Аз не злоупотребявам с доверчивостта на съпруга си. Но всеки ден отделям настрани онова, което получавам от време на време от неговата щедрост. Продадох всичките си бижута и той ми разреши да разполагам както искам с получените пари. Обичах да играя на карти, но вече не играя; обичах театрите, лиших се от тях; обичах компаниите, живея оттеглена от света; обичах лукса, отказах се от него. Ако вие станете монахиня, както аз и господин Симонен искаме, вашата зестра ще се дължи на онова, което отнемам всеки ден от себе си.

— Но, мамо — казах аз, — тук все още идват някои почтени хора. Може би между тях ще се намери някой, който, очарован от самата мен, не ще поиска дори спестяванията, които сте направили, за да ме настаните.

— За това не бива и да мислите — вашата демонстрация ви погуби.

— Нима злото е непоправимо?

— Непоправимо.

— Но ако не намеря съпруг, задължително ли е да се затворя в манастир?

— Освен ако не сте решили да продължите до последния ми час болката и разкаянието ми. А той непременно ще настъпи и в този страшен миг сестрите ви ще бъдат край моето легло. Помислете сама, нима бих могла да ви видя до тях? Какъв ще бъде ефектът от вашето присъствие в тези последни мигове? Дъще, защото вие сте моя дъщеря въпреки самата мен, сестрите ви получиха по силата на закона едно име, което вие дължите на престъплението. Не огорчавайте една майка, която бере душа; оставете я да се спусне в мир в гроба; и в онези последни минути, когато ще трябва да се яви пред великия съдия, нека тя да може да си каже, че е поправила грешката си толкова, колкото е било по силите й, нека се ласкае от мисълта, че след смъртта й вие няма да внесете раздор в дома й и няма да предявявате права, които не притежавате.

— Мамо, бъдете спокойна в това отношение. Повикайте някой представител на закона, нека състави акт за отказ от наследство, аз ще подпиша всичко каквото поискате.

— Това не е възможно, едно дете не може само да лиши себе си от наследство. Това може да бъде само наказание от страна на справедливо разгневените родители. Ако бог пожелае да ме прибере утре при себе си, утре аз ще трябва да приема тази крайност и да разкрия пред мъжа си всичко, за да вземем двамата едни и същи мерки. Не ме излагайте на подобна изповед, заради която той би ме възненавидял и чиито последици биха ви опозорили. Ако останете да живеете след мен, вие няма да имате име, няма да имате богатство, нито каквото и да било положение. Нещастнице, кажете ми, какво ще стане с вас? С какви мисли искате да умра? Значи, трябва да кажа на баща ви… Какво да му кажа? Че не сте негово дете! Дъще, ако трябваше да се хвърля в краката ви, за да получа от вас… Но вие не чувствувате нищо; вие имате кораво сърце, като баща си…

В този момент влезе господин Симонен. Той видя колко разстроена е жена му; обичаше я; беше избухлив. Той се спря рязко, изгледа ме страшно и ми каза:

— Излезте!

Ако ми беше баща, не бих го послушала, но той не беше. Обръщайки се към слугата, който държеше свещта, той прибави:

— Кажете й да не се мярка повече тук.

Затворих се отново в своя малък затвор. Мислех за всичко, което ми бе казала майка ми. Паднах на колене, молех бога да ме просветли; молих се дълго. Останах така с лице, прихлупено към земята. Обикновено призоваваме бога само когато не знаем какво да решим; и в такива случаи той почти винаги ни съветва да се подчиним. Така реших и аз. „От мен искат да стана монахиня; може би такава е и божията воля. Добре! Ще стана; щом трябва да бъда нещастна, има ли значение къде?“ Поръчах на слугинята, която ме обслужваше, да ме предупреди, щом баща ми излезе. Още на следващия ден помолих майка си за разговор. Отговориха ми, че тя обещала на господин Симонен да не разговаря с мен, но че бих могла да й пиша с молива, който ми дадоха. И така, написах върху къс хартия (тази фатална хартия бе намерена и твърде жестоко използвана против мен):

„Мамо, съжалявам за мъките, които ви причиних. Моля да ми простите. Намерението ми е да им сложа край. Правете с мен каквото искате; ако вашата воля е да стана монахиня, нека това бъде и волята божия…“

Слугинята взе написаното и го занесе на майка ми. Малко след това тя се качи обратно и ми каза радостно:

— Госпожице, щом една малка бележка е могла да ощастливи баща ви, майка ви и вас самата, защо се бавихте толкова много? Лицата на господина и на госпожата са такива, каквито никога не съм ги виждала, откакто съм тука; те непрекъснато се караха заради вас. Слава на бога, няма да виждам вече такива неща…

Докато тя ми говореше, аз си мислех, че току-що бях подписала своята смъртна присъда, и това мое предчувствие ще се потвърди, ако, вие, господине, ме изоставите.

Минаха няколко дни, без да чуя нищо; но една сутрин към девет часа моята врата се отвори рязко — беше господин Симонен по домашна роба и нощна шапчица. Откакто знаех, че не ми е баща, неговото присъствие ме плашеше. Станах и направих реверанс. Струваше ми се, че имам две сърца; щом помислех за майка си, аз се разнежвах, доплакваше ми се; чувствата ми към господин Симонен не бяха същите. Сигурно е, че един баща внушава чувства, каквито човек не може да изпита към никого на света, но го научаваш едва когато като мен застанеш пред един мъж, който дълго време е носил и току-що е загубил това велико качество. Другите никога няма да разберат това чувство. В негово присъствие ми се струваше, че съм друга, не такава, каквато бях в присъствието на майка си. Той ми каза:

— Сюзан, познавате ли тази бележка?

— Да, господине.

— Свободно ли я написахте?

— Мога да кажа само да.

— Решена ли сте поне да изпълните това, което обещавате в нея?

— Решена съм.

— Имате ли предпочитание към някой манастир?

— Не. Те са ми еднакво безразлични.

— Достатъчно.

Ето какво отговорих. За съжаление тези мои думи не бяха записани никъде. Изминаха две седмици, през които аз изобщо не знаех какво става. Струва ми се, че те се бяха отнесли до различни манастири, но скандалът, предизвикан от първото ми избухване, беше пречка, за да ме приемат. Сестрите в „Лоншан“ се оказали недотам придирчиви; навярно защото там намекнали, че съм музикантка и имам хубав глас. Пред мен представиха твърде пресилени трудностите, които бяха срещнали в това отношение, и великодушието, проявено към мен в този манастир; накараха ме дори да пиша на игуменката. Аз не разбирах последиците от това писмено доказателство, което изискваха от мен. Очевидно те се страхуваха да не се откажа един ден от своите обещания; искаха да имат написано от собствената ми ръка свидетелство, че те са направени без принуда. Как иначе писмото, което трябваше да остане у игуменката, впоследствие се оказа в ръцете на моите зетьове? Но нека бързо затворим очи пред тези неща; те ми показват господин Симонен в светлина, в каквато не искам да го виждам: него вече го няма.