Майкъл Маршал Смит
Един от нас (21)

19.

Дек все още спеше на канапето, но се събуди от шума при нахлуването ми през задната врата. И двамата се опулихме.

Човекът с тъмния костюм седеше търпеливо на фотьойла, скръстил добродушно ръце. Погледна ни.

— Кой е този чудак? — попита Дек. — И как е влязъл тук?

Приближих се с още няколко крачки към човека и се вгледах в лицето му. Изражението му бе нормално, човешко, приятно, но не прекалено. Носът му бе доста правилен, белтъците на очите му — съвсем бели. Чертите на лицето му бяха хармонични, а косата му, както вече отбелязах — хубава.

— Вярно ли е? — попитах аз.

— Кое да е вярно?

— Будилникът току-що ми каза нещо, което ми звучи малко странно. Каза ми, че в края на краищата не си извънземен.

Будилникът се измъкна от джоба на сакото ми и скочи на пода.

— Надявам се, че не съм сбъркал, като му казах — рече той.

Човекът кимна.

— Аз пак питам: кой е този тук?

Не беше лесно да се каже:

— Мисля — промърморих аз, — че това е Господ.

— Е, добре, моите почитания и тям подобни, ама как се казва?

— Не разбираш! Това е истинският Господ!

Дек ме погледна и повдигна вежди:

— Какво?

— Защо не ми каза вчера? — попитах аз мъжа. — Защо ме остави да си мисля, че си извънземен и да разбера истината от един будилник.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Най-вероятно не — признах аз.

— Аз не го вярвам и сега — заяви Дек, без някой да го пита.

— Но повярва на един говорещ будилник, нали — усмихна се човекът. — Разбирате ли с какво трябва да се боря постоянно? — Той намигна на будилника. — Не исках да те обидя!

— Няма нищо, сър.

Облизах устни.

— Тогава типовете със сивите костюми кои са?

— Ангели, очевидно.

— Разбирам. А не трябва ли да благославят твоето име или нещо от този род, вместо да търчат из Лос Анджелис с рязани пушки?

— Нали знаете какви са ангелите! — вдигна рамене човекът.

— Не, всъщност не зная — отвърнах аз.

— Защо изглеждат еднакви? — попита Дек.

— Какво е значението на телата им?

От Дек обаче не можеш се отърва лесно:

— Защо не си носят ангелските тръби, ами носят пушки.

— Шегуваш ли се? — засмя се човекът. — Знаеш ли как стрелят тръбите? Само с едно от тези бебчета може да се превземе цял квартал. Но аз съм им забранил да ги използват.

— Глупости! — каза Дек. — Тръбите са си тръби.

— Какво, мислиш, се случи в Йерихон. Те действат с ултразвук. На същия принцип рязахме и при строителството на пирамидите.

— Тях ти ли ги строи? — попитах аз.

Човекът придоби свенлив вид.

— Помогнах. Иначе никога нямаше да ги довършат. — После учудено поклати глава. — И все пак стана много бавно. Трябва да съм бил наистина отегчен.

— Лягам пак да спя — обяви Дек, — и като стана, искам този образ да го няма тук.

— Аз и без друго си тръгвам — каза човекът и се изправи. — Исках само да видя как е Хап.

— Чакай малко — казах аз, — предния път с Хелена ни остави да се разправяме с двама въоръжени психари. Няма да ми изчезнеш пак така!

— Всъщност, ще се убедиш, че в случая наистина съм ви помогнал в определена степен — каза той. — Освен това, аз не мога да се намесвам непосредствено. Има си граници какво мога и какво не мога да правя.

— Да, забелязали сме — изсумтя Дек. — През последните няколко хиляди години.

— Проблемът не е мой, момчета — отсече човекът — От време на време трябва и вие да поемате отговорности.

— А защо позволи…

— Не ми задавайте такива въпроси. Хората водят войни, хората замърсяват реките, хората блъскат деца с колите си, след като са пили повечко бира. Нищо не се е случило преди да се случи, а аз не мога да връщам нещата обратно. Не обвинявайте мен, не обвинявайте събитията — обвинявайте себе си.

— Ангелите — помирително казах аз, — взеха двама от приятелите ни. Искаме да ни ги върнат.

— Сигурно искате — каза човекът, който веднага възвърна доброто си настроение.

— Защо? Не можеш ли да ги накараш да ни ги върнат?

Той поклати глава.

— Не мога да ги накарам. Това, което мога, е да създавам ситуации и понякога да скривам някои неща от тях, да преградя пътя им към света. Щяха много по-рано да те открият, ако от време на време не те бях скривал от зрението им. А сега ви препоръчвам да се съсредоточите върху Стратън.

— Майната му на Стратън. Искам Хелена да се върне.

— Повярвай ми — каза той, — и мисли за Куот. Разделяй и владей.

— А защо трябва да ти вярваме? — попита Дек. — Искам да кажа, че костюмът ти наистина е хубав, всичко ти е точно, но обикновено, когато някой на нашата планета се обяви за Господ, веднага му даваме торазин и му надяваме усмирителна риза.

Човекът въздъхна и погледна надолу към будилника. Будилникът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Да, знам. Непрекъснато съм изправен пред подобно недоверие.“

Дек и аз стояхме настроени войнствено и чакахме смислен отговор. Никой мухльо не може да ни поучава, пък бил той и божество. Такива сме си ние.

— Ще ви дам знак! — каза той. — Добре, нека бъдат три!

Започна да движи ръцете си по някакъв странен начин, все едно, че жонглираше без топки.

— Хап, ти ще разбереш, че не можеш да намериш нещо и после ще се сетиш защо. Дек, ти вече си го намерил и ти желая всичко най-добро. А сега, за последния ми знак…

Въздухът над ръцете му започна бавно да излъчва светлина и се видяха три различни кълба, които се движеха в определен ред. За секунди те се превърнаха в кълба от оранжев огън, а сърцевината им бе нажежена до бяло. Той си поигра с тях още около секунда, след което изведнъж щракна с пръсти.

Кълбата се преобразиха в сини пеперуди с размерите на малки птички, които запърхаха за момент из стаята, после се превърнаха в сняг, който падна на килима и се стопи.

— Довиждане — каза човекът и изчезна.

Дек, будилникът и аз гледахме втренчено мястото, където той бе стоял. След малко Дек се изкашля.

— Чудна работа — каза той.

* * *

В седем сутринта вече чуках на вратата на Вент. Юмруците тъкмо започваха да ме наболяват, когато електронният панел присветна и едно рошаво лице се вгледа в мен.

— Исусе, Хап! — каза Вент с чувство. — Нали знаеш, че по това време не работя, бе човек.

— Приеми го като приятелско посещение тогава — отговорих аз. — И побързай.

— Гости приемам само следобед — прозя се той. — Нямаш късмет.

— Отвори проклетата врата — изкрещях аз, а след това казах малко по-тихо: — Имам пари.

Електронният панел изгасна и аз зачаках на стълбата, подскачайки от крак на крак. „Низината“ под мен сънливо се размърдваше за нов живот, но аз изобщо не се чувствах спокоен. Съветът на човека с костюма ме подтикна към един план. Той беше кофти, за съжаление, не се разпростираше кой знае докъде, но беше всичко, което можех да измисля, и исках да го започна веднага. Бях ядосан и нервиран от пътуването от паркинга на летището на Лос Анджелис до Грифит. Бях се зарекъл, ако преживея този ден, да не стъпя повече в кола и да лобирам в Конгреса за забраната им за вечни времена.

Най-сетне врата се отвори и видях, че Вент стои пред мен прав с измачкан халат.

— Всичките ли?

— Даже не се и доближават до сумата — казах аз. — Трябва ми нещо друго.

— Буташ ми кофти номер — отвърна той, но се дръпна встрани, за да мога да вляза.

— Имаш ли крабдади?

— Имам два — страхотни. Давам ти ги двата за триста.

— Искам само един и имам само сто долара — казах аз и му подадох парите на Дек. — Тъй като не можеш да устоиш, ще ми го продадеш. А освен това, ще ми разрешиш да използвам телефона ти и ще ми дадеш още малко време за парите, които ти дължа.

— И защо? — попита той малко объркан.

— Защото Господ е на моя страна.

Вент задържа погледа си за малко върху мен и въздъхна. Той хлътна навътре в леговището си, където държеше специалния си хладилник и започна да рови в него. Междувременно аз грабнах телефона и набрах номера на „РЕМтемпс“.

Независимо от ранния час Сабрина вдигна телефона още при първото позвъняване. Тя неотклонно вярваше в общоприетата максима, че като отиваш първи на работа това непременно буди у другите чувство на страхопочитание. Това у мен лично в най-добрия случай буди само съжаление.

— Сабрина — казах аз, — Хап Томпсън на телефона.

Последва пауза.

— Какво искаш?

— Искам да направиш нещо за мен.

— Вече предадох на г-н Стратън твоите думи — каза тя с глух глас. — Не ми се видя да е особено уплашен. И не, не е в офиса, и не, не знам къде е.

— Трябва ми пощенският код на „РЕМтемпс“ — казах аз, — както и електронният ключ.

— Какво ще правиш с тях?

— Ти само ми ги дай!

Гласът й бе напрегнат.

— Ще навредиш ли на компанията?

— Не — казах аз, колкото се може по-любезно. За части от секундата видях света през нейните очи, свят, в който фирмата е твоето семейство, вярваш на лозунгите и на лъжите й и намираш сили да слагаш надписи в столовата, които да напомнят на хората, че трябва да почистват след себе си и да не крадат чуждото мляко.

Тя ми ги каза. Записах ги на парче хартия и затворих телефона. Вент беше зад мен и държеше компютърен диск. Подадох му хартийката и той седна зад един компютър, който бе изолиран от другите. Пъхна диска в машината и набра информацията, която му бях дал. Гледахме на екрана как файлът на диска поглъща информацията, нараства и от него се ражда друг файл. След секунди той беше толкова голям, че успя да изяде оригиналния и пак остана само един крабдад. На екрана се появи четирицифрен код, който записах на ръката си.

Вент стана и ми даде диска.

— Използвай го умно и с акъл — посъветва ме той. — Ето ти и един подарък.

Той бръкна в гънките на халата си и извади пистолет. Взех го и го погледнах:

— За какво ми е?

Той се почеса по главата:

— Честно да ти кажа, не зная. Хладилникът ми каза да се държа добре с теб. Никога не ми се е случвало, всъщност, това чудо никога досега не е говорило и… Исусе, толкова е рано, че направо не мога да мисля и не зная защо го правя.

— Благодаря ти — казах аз и го потупах по рамото. — Трябва да тръгвам. Ще ти дам парите.

— Да, имай грижата — каза Вент, — и не забравяй каква е лихвата ми!

* * *

Опитах се да измисля къде е безопасно да паркирам колата и реших, че подземието на моята сграда не е по-лошо от което и да е друго място. По пътя се обадих на Травис. Той каза, че на петима от тези, за които имали листове с информация за изнудване, се бил обадил някакъв мъж на име Куот и че всички от списъците в момента били под полицейска охрана. Напомни ми също така, че искал да ме види в Управлението тази вечер и че ако не се явя, веднага ще пуснат заповед за общонационално издирване. Но от него научих и една положителна новина, макар и тя да звучеше малко странно — когато ченгетата в Кресота Бийч пристигнали в училището, те не открили никакви тела. Три часа по-късно в една кола на паркинга на Джаксънвил били намерени двама от отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“ — очевидно се били застреляли един-друг.

Още един знак, предполагам, на човека с костюма, който действа зад кулисите. Това означаваше, че положението ми поне не се бе влошило. Опитах се да проведа още един разговор, но се включи телефонен секретар. Затова се обадих на Мелк, получих определена информация и си я записах за по-късно.

След като паркирах и заключих вратите, извадих диска от джоба си и го пуснах в устройството. След това се прехвърлих в Мрежата и подкарах, като гледах да не обръщам внимание на огледалото за обратно виждане. Главната порта към зоната за възрастни бе задръстена и две лелички от Мрежата се занимаваха с една кола, пълна с момчета в тийнейджърска възраст, които изглеждаха много уплашени. Тези лелички, да ви кажа честно, и мене ме уплашиха — навъсени старици с дебели, безформени тела, червендалести, със сиви коси, вдигнати на кок. Дадох назад и тръгнах по друг път.

Като приближих района на Куот, намалих, защото не знаех дали не е сложил някакви защити, в случай че реша да си отмъстя за откраднатите пари и задето непрекъснато се опитва да ме прецаква. Спрях на края на улицата, но не видях нищо, което можеше да ми причини някаква неприятност. Това малко ме ядоса, трябва да си призная. Да не си мисли, че аз не разполагам със средства и начини да дойда и да му причиня макар и малки неудобства?

Грешка! Това, което имах на задната седалка, щеше да постигне много повече! Крабдадите са абсолютният мор за Мрежата — върхът при отмъстителната разрушителност. Нормалните компютърни вируси не могат да се качат и на малкия им пръст. Те са измислени от хакери, за да унищожават други хакери, но трябва да отидеш непосредствено до самия хакер и да му го предадеш лично. Преди това бях използвал такъв само веднъж и не бях допускал, че ще ми се наложи да го правя втори път.

Поех дълбоко въздух и излязох от колата.

На задната седалка седеше нещо, което приличаше на мумифициран скелет, облечен в тесен черен костюм. Няколко тънки, сухи косъма стърчаха от черепа му, но иначе костта на черепа изглеждаше сякаш бе олизана в гроба от много поколения червеи. Остатъците от кокалести ръце се подаваха от белезници, замрежени с паяжини, а в отворените челюсти на устата се бе настанил огромен космат паяк. Миришеше на тиня и на сенки, на жълта лунна светлина и на шумолящ вятър по върхарите на уродливи дървета.

Отворих задната врата. В първия момент не се случи нищо, но след това главата на крабдада се обърна бавно, за да ме погледне. В очните му кухини нямаше нищо, но звукът от прешлените на гръбначния стълб, които се триеха един в друг, беше достатъчен, за да ме накара да настръхна целият. Въпросът е, че такова нещо в истинския свят няма да изглежда страшно. Да, разбира се, ще е страшно при положение, че е истинско, но не и ако е изкуствен или механизиран модел, а точно за това става дума. Крабдадите са неща от Мрежата — когато сте там, те са съвсем истински. Няма смисъл да си повтаряте, че всъщност това е само един файл на един диск. Реалният свят престава да бъде крайъгълният камък и празникът на Вси Светии става истински.

— И така — казах тихо аз, — преди да ти дам кода, искам да разбереш нещо. Само трябва да влезеш в оная къща ей там. — Посочих натам и главата бавно се обърна към дома на Куот. — А кодът ще ти даде само петнадесет секунди — така че направи всичко, каквото можеш. И не наранявай кучето! Разбра ли?

Главата се наклони бавно надолу, после се изправи.

Върнах се няколко крачки назад, обърнах ръката си така, че да мога да виждам цифрите, които бях написал там.

— Осем. Едно. Седем. — След това направих още една крачка назад, ей така, за всеки случай. — Шест.

Той дори не излезе през вратата, а направи салто през предните седалки и се озова върху предния капак. После едва докосна земята и хукна към къщата на Куот. През това време тялото му приемаше истинската форма на крабдада — нещо като умрял слон, с вътрешностите навън и облян в кръв, но не толкова симпатичен. Започна да пищи, а звукът му приличаше на тоя на модема, само че усилен до милиард децибели.

Кучето на Куот само му метна един поглед и изчезна. Аз скочих в колата, бързо обърнах и подкарах като фурия.

Чух как прегази входната врата, а също и експлозията, когато падна първата преградна стена. Веднага след това, като видях зарите от ужасяващия пожар в задното огледало, излязох от Мрежата.

По-късно, когато започнах да виждам арматурното табло нормално, извадих диска и го изхвърлих през прозореца. Запалих колата, натиснах газта и изчезнах със скоростта на звука.

* * *

Не искаха да ме пускат на паркинга. Да бе, наистина не искаха да ме пускат! В началото дори се опитваха да отричат, че филмът се снима на тази площадка, но аз вярвах на информацията на Мелк и си държах на своето. Най-накрая те си признаха, но ми казаха, че независимо от това няма да ме пуснат да вляза. Трима мъжаги от охраната ми го обясниха по доста недвусмислен начин и спорът ни зацикли в някаква доста уморителна повторяемост. Накрая още веднъж обясних за какво съм дошъл и вдигнах прозорците на колата, с което им дадох да разберат, че ще стоя там със скръстени ръце и ще запушвам пътя, докато не дойдат ченгетата, или докато те не направят това, което искам от тях.

Единият от юначагите отиде до телефонната кабина и вдигна слушалката. Известно време той разговаряше с помощта на немалко жестикулации, а другите двама се възползваха от възможността да ме разучават през предното стъкло с нескрита злонамереност.

Най-сетне момчето излезе от будката и ми направи знак да сваля стъклото.

— Е? — попитах аз.

— Г-н Джеймисън ще ви приеме, сър — отговори той, а в очите му можеше да се прочете каква болка изпитва в момента. — Карайте по пътя до ей там, завийте наляво и приятен ден.

— Много добре! Благодаря за съдействието. И ако някога ви трябва резервация в E:Coli — само кажете името ми.

Лицето му се проясни.

— Там знаят ли ви?

— Мисля, че трябва да ме знаят. Последния път изчезнах, без да платя.

Потеглих, засилих по алеята надолу със значително по-висока от разрешената скорост и минах покрай малките къщички, пълни със заети творци, включително покрай офисите на Мери Джейн — най-новата виртуална филмова звезда. Мелк веднъж бил нает да я ескортира по време на някакво парти, като работата му се състояла основно да носи компютъра и монитора, където прожектирали лицето и отговорите й в реално време, а те били изработвани в момента от малка група аниматори и сценаристи, скрити в клозета, откъдето действали дистанционно. Гърбът му все още го понаболявал, но аз си мисля, че той счита това за връх в кариерата си.

Видях, че Джеймисън идва по алеята срещу мен и спрях непосредствено до кафенето, като по този начин прескочих поне седемдесет стъпала в йерархията и поведох една малка война за статуса си. Местата за сядане навън бяха свободни. Джеймисън седна на една маса и зачака търпеливо. Лицето му бе с лек грим, косата му изглеждаше изискано посребрена и бе облечен в хубав костюм.

— Добро утро, г-н Президент — поздравих аз. — Извинете, че ви измъкнах по този начин!

— Здравейте, г-н Томпсън. Мислех, че няма да ви видя повече.

Аз седнах.

— Не се притеснявай. Не съм дошъл за парите ти.

— Надявам се да е така. Да не би да има някакъв проблем?

— Опасявам се, че да. Не си ли чувал нещо повече около историята с изнудването? — Той поклати глава. — Ще чуеш. Шефът, онзи, който ръководеше Хамънд, поема нещата в свои ръце, а той е човек, който не се предава лесно. Един от неговите приближени вече се е обаждал на някои от другите жертви. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Някога възползвал ли си се от незаконните услуги на една организация — „РЕМтемпс“ — за временно прехвърляне на спомен?

Джеймисън придоби тъжен вид.

— Допускам, че този въпрос да има реторичен характер. Както обикновено, ти знаеш доста за мен.

— Не — казах аз, — само догадки. Но е добре, че се потвърждават. Виж, ситуацията е следната. Ченгетата знаят за тая мръсна изнудваческа история и отдалеч държат под око всички потърпевши. Това означава, че изнудвачите, които всъщност работят за Стратън, шефът на „РЕМтемпс“, трябва много да внимават, докато той подработи нещата с някой голям началник и едва тогава ще могат да се върнат към обикновения си ритъм на работа.

— Не съм забелязал никой да ме държи под око.

— Така е, защото не съм казал на ченгетата, че и ти си вътре.

— Благодаря ти! — каза той. — Какво мога да направя в замяна?

— Искам да прекарам Стратън — по лични причини и защото животът на двама мои приятели, включително и на жената, която бе с мен при посещението ми у вас, зависи до голяма степен от това. Сам знаеш, че докато този рекет не бъде унищожен, ще трябва да трепериш и да се озърташ цял живот. Така че ще те помоля за помощ. Искам да уредя среща между теб и дясната ръка на Стратън.

— Но как ще стане това?

— Имам някои връзки в основните структури на организацията на Стратън или поне той така си мисли. Мога да накарам един човек да се обади на шефа си и да му каже две неща — че не си под наблюдение и че отказваш да плащаш. Много е вероятно Стратън да изпрати един тип, Куот, да те обработва. Когато оня се появи, ние с един приятел ще бъдем при теб и направо ще му стъжним живота. Той така или иначе ще е готов да се появи, защото е от мозъците на Мрежата, а аз току-що му унищожих уебсайта със супервирус, който изглежда като изпратен от „РЕМтемпс“.

— Аз какво трябва да направя?

— Да си бъдеш на мястото. Куот сигурно ще се обади предварително и трябва да чуе твоя глас. След като разберем, че е тръгнал, можеш и трябва да изчезнеш.

Джеймисън кимна отривисто.

— Разбира се, че ще помогна. Можеш по всяко време да се обаждаш в студиото. Искай вътрешен 2231. Моята помощничка веднага ще те свърже с мен. Кога трябва да се състои тази среща?

— Трябва да е тази вечер.

Станахме заедно и той стисна ръката ми.

— Благодаря — казах аз. — Надявам се, че не съм ти създал някакви неприятности на площадката.

— Напротив — намигна Джеймисън. — Измъкнат насила от младолик мъж с грубоват вид, който не казал на охраната по каква работа идва! Ти ми правиш услуга!

Наблюдавах го как върви царствено надолу по алеята с изправен гръб и високо вдигната глава. Той изглеждаше така, сякаш нямаше за какво да мисли, освен да си каже репликите и да не се блъсне случайно в някой стол. Надявах се да имам възможност да видя новия му филм, макар и само по кабелната в затворническата килия. Ролята му подхождаше.

Беше ме спечелил!

* * *

Изгълтах на бърза ръка нещо средно между закуска и обяд на една от масите на тротоара пред кафене „Проуз“, след което, оригвайки от преяждане, се отправих към апартамента си. В „Проуз“, както може да се очаква, разбират важността на мазнините и холестерола и винаги се грижат в храната ви да има предостатъчно. Всъщност, ако искате, може да си ги поръчате като допълнително блюдо. Когато се прибрах вкъщи, набрах номера на телефона, който ми беше дал Роумър, и той вдигна още при първото позвъняване. Беше ми приятно, че някой ме вземаше насериозно. Отдавна не ми се бе случвало.

Казах му, че съм се опитал да пораздрусам Джеймисън самостоятелно, като намекнах, че идеята ми е да измъкна малко пари покрай системата на Стратън. Исках да му прозвучи глупаво, което никога не пречи, както и да го заблудя по отношение на истинските си мотиви. След това го инструктирах и му казах, че ще чакам да се обади по телефона.

Седнах до телефона и запалих цигара. Роумър се обади още преди да я бях изпушил. Беше говорил с Куот и му казал и двете неща — че Джеймисън не е известен на полицията и че му създава проблеми. След това поискал подкрепление. Гласът на Куот звучал далечен и разстроен, но обещал, че ще отиде да притисне Джеймисън в девет вечерта.

— Добре се справяш, любителю на фъстъци — казах аз. — Сега искам да стоиш настрана и да не забравяш две неща. Първото е, че си ми дал задника си под наем.

Каза, че знаел.

— А кое е второто?

— Опиташ ли се да ме прекараш, ще те убия. — Затворих телефона със съзнанието, че това не бе истината, но той беше повярвал.

Огледах апартамента и се опитах да измисля откъде да започна. Ако имах повече работа, щях да си направя списък, но така, както стояха нещата до момента, това едва ли си заслужаваше. В крайна сметка, най-напред отидох в спалнята. Там никога не беше се случвало нищо кой знае колко интересно, поради което не се забавих много. Събрах някои от дрехите, които имаха определена стойност във връзка със спомените ми, и ги хвърлих в един куфар. Другите оставих в шкафовете под предлог, че докато изляза от затвора, повечето от тях няма да ми стават и вероятно модата ще е съвсем друга. Дотогава мъжете и жените може да са започнали да носят еднакви дрехи, направени вероятно от орелска слюнка.

В куфара имаше още много място и аз го напълних с някои предмети, които ми се стори, че си заслужава да взема. Няколко книги и наръчника за моя органайзер, който никога не бях чел, но пазех от суеверие, защото знаех, че ако го хвърля, той веднага ще откаже да работи. Някои неща от чекмеджето на бюрото ми: пътеводители от места, където съм прекарвал добре, няколко пощенски картички от Дек и семейството ми, една снимка на Хелена, която по случайност носех в деня на събитието и която така и не ми даде сърце да изхвърля. В дъното на чекмеджето бе дневникът, в който записвах всичко през годините на пътуванията си по мотелите и в „Холидей Ин“, а по-късно и в „Хилтън“ и „Хаятс“, както и бележки за много от сънищата и спомените, които са преминали през мен. Един господ знае защо съм записвал всичко това, като някаква инвентаризационна книга на живота си. Мъжка му работа. Мъжете са колекционери — съвестно събират преживявания, собственост и време. А също така и жени — както разбрах от имената, които бях отбелязал. Гласове, които бях слушал, коси, които бях галил, тела, които бях виждал, свити сутрин на кълбо до мен. Всичко бе вече безвъзвратно минало, пеперуди, забодени някъде в затънтените зали на прашен музей, трофеи, събирани с момчешки ентусиазъм, които никога не са били истински разбрани. Мъжките хормони са като вируси. Те искат да излязат навън, да завоюват и подчиняват, да посещават и се настаняват в различни нови домове и невинаги разбират какви огромни вреди нанасят на домакините си.

Прелистих няколко страници, след което промених решението си и върнах бележника в чекмеджето. Дневникът приличаше на колекция от писма от първата ми любов или от един по-ранен Хап. Ако нещо от всичко това е имало някакво значение за мен, то вече бе станало част от мен. Нямаше нужда да пазя пликовете като доказателство, че писмата са били изпратени.

Оставих телефонния секретар на мястото му и го помолих да пренасочва разговорите ми към Дек. Той се съгласи и беше учудващо учтив. Заключих апартамента и качих куфара в асансьора. Долу във фоайето забелязах Тид, който бе във фурията си, като помагаше на един собственик на щанд да измъкне парите на няколко туристи. Когато свърши работата и туристите се заклатушкаха, натоварени с очарователни парченца дърво, събрани покрай брега, и всякакви други дивотии, аз го поканих да пийнем по бира на бара, където бях чакал Дек и Лаура. Струваше ми се, че оттогава е минал цял месец. Дадох му резервен комплект от своите ключове и го помолих да наглежда апартамента през следващите шест месеца. За толкова ми беше платено — след това собствеността щеше да бъде преотстъпена на друг. Тид беше чудесен и обеща да изпълни молбата ми. Бил говорил с Вент и разбрал, че имам някакви неприятности. Не вярвал да съжалявам, задето съм си разчистил сметките — не всеки ден човек получавал подобна възможност. Другото съм щял да преживея.

След това влязох в колата и подкарах. Излязох от Грифит, като запаметявах гледките, и след поредицата завои навлязох в Холивуд и Бевърли Хилс. Минах още веднъж назад и завих по „Сънсет“ при „Ла Сиенега“ и стигнах до брега.

Докато карах, се чувствах спокоен и почти щастлив, сякаш бях постигнал целта на живота си. Не знаех какво да очаквам от предстоящата вечер. Най-много да успея да говоря с Куот, при това, ако имах късмет, ала не вярвах да мога да се справя със самия Стратън. Целият смисъл да действа с подставени лица като Роумър и Куот, бе да се пази колкото се може по-надалеч от бойното поле и засега бе неуловим. Човекът с костюма ми бе казал да се съсредоточа върху Стратън и това мислех да направя през оставащото ми време. Помислих си да се обадя на Травис и да го питам няма ли начин да ми даде още малко време. Щеше да бъде безсмислено и не му се обадих. Травис не вярваше, че Хелена е отвлечена. Той не вярваше в теорията за извънземните и аз със сигурност нямах намерение да го посвещавам в новата информация. Ако му кажех, че мисията ми е възложена от Господ, най-много да си спечеля специално помещение за психично болни, а така поне ще ме оставят в обща килия. Травис си има собствен план за действие и отмята всяка изпълнена точка, което го кара да се чувства нормално. Ако сте ченге в град, който се задушава от престъпления, трябва винаги, когато това е възможно, да печелите битките си. Тази вечер щеше да бъде отбелязана за изпълнена точката „фиаското «Трансвърчуъл»«, макар че никой освен него, мен и семействата на жертвите вече не се интересуваше от тази работа.

Може би Дек щеше да продължи да се занимава с проблема без мен, но едва ли шансовете му щяха да бъдат големи. А това исках да довърша аз. Исках да вярвам, че мога да поставя нещата по местата им сам. Може би това ме правеше толкова глупав, колкото и Лаура, когато излязла от сянката и убила един човек, който е навредил съвсем малко, с надеждата, че по такъв начин ще оправи целия свят. Понякога обаче животът толкова се обърква, че се налага да спреш и да го оправиш, защото в противен случай той просто не може да върви. Не можеш непрекъснато да ходиш по въже.

Да оправиш нещата не означава, че си решил всичките си проблеми — животът ти ще си остане повреден, но поне ще може да се използва отново.

Дек и аз прекарахме остатъка от следобеда у тях, на задната тераса. Пиехме бира бавно, надничахме отгоре в дворовете, слушахме тракането на пръскачките по ливадите и далечните детски гласове. Прегледахме пистолетите си и ги оставихме настрани. Измислихме пет начина да се измъкна от града, но нито един от тях не вършеше работа. Чудехме се не можем ли някак двамата с Дек да хванем натясно Стратън, но дори нямаше откъде да започнем. И така, млъкнахме и само наблюдавахме как небето първо леко се замъгли, а след това първите оттенъци на мрачината му придадоха невероятна дълбочина.

Понякога тичането след нещата не върши работа. Трябва да ги оставиш те сами да дойдат при теб.