Майкъл Маршал Смит
Един от нас (17)

15.

— Ти се опита да се върнеш — каза мъжът.

— Не. Опитах се да си спомня.

— То е същото — отвърна той.

— Къде са приятелите ми?

— Там са. Помниш ги, нали?

— Как да ги върна?

Той вдигна рамене.

— Трябва да се върнеш в Лос Анджелис. Може и да успея да помогна, може и да не успея. Техният вид е по-многоброен от моя.

— Но ти си по-могъщ, нали?

— Така се говори, но невинаги се оказва вярно.

Държейки пистолета все така насочен към мъжа в светлината, Хелена се обърна към мен:

— Има ли някаква надежда да ме представиш на човека, Хап? Добрите обноски винаги са ти куцали.

— Извинявай, Хелена, този човек е извънземен.

— Благодаря ти — каза тя и се обърна към него. — И тъй, извънземен боклук, искам веднага да видя ръцете ти вдигнати нагоре!

Мъжът изви вежди, но бавно извади ръце от джобовете и ги вдигна.

— Така по-сигурна ли се чувстваш?

— Не ме поучавай, защото ей сега ще ти пръсна главата.

— Хелена, — казах аз кротко, — не мисля, че трябва да се държиш така.

Тя тропна с крак.

— Той изскочи направо от нищото, Хап. Знаеш, че аз не ги обичам тия работи.

— Не е вярно. Той се появи от моите спомени.

— Спомените съществуват само в умовете на хората, Хап. Те представляват малки електрически искрици в гелообразна среда.

Поклатих глава:

— Не е така. — После погледнах към мъжа. — Нали?

— Наистина не е — отвърна той.

— Тогава защо не мога да си спомня, че съм бил там? Защо след завръщането си никой не може да си спомни нищо?

— Невъзможно е. Все едно да пишеш с черен химикал върху черна хартия.

— Да, много добре. Много умно — отсече Хелена. — Хап, какво да направя?

— Свали пистолета! — казах аз. — Тъй или иначе няма да помогне. Всъщност той дори не е тук.

— Хап, майка ти да не би да е сипала нещо странно в лимонадата?

— Послушайте го — каза мъжът. — Той е прав и рано или късно ще разбере за какво става дума.

— Не разрешавам да поучаваш и него — вметна Хелена. — Това е моя работа.

Направих крачка към нея, доближих се съвсем и тя свали пистолета. Трябва да я познавате поне толкова добре, колкото аз, за да разберете, че беше много уплашена.

— Как става така, че мога да чувам гласа на Дек, след като не мога да отида там?

— Особен случай — отвърна той. — Заради това, което е в главата ти. Никога преди не се е случвало. Направо за книгата на рекордите.

Нищо не разбирах, но продължих да питам.

— Каква е голямата сделка за Хамънд?

— Имаха планове за него, но Лаура Рейнолдс ги обърка.

— Какви планове?

— Няма да повярваш, дори и да ти кажа.

— Пробвай ме. Притежавам висок праг на доверие.

— Просто бъди благодарен, че не успяха. Той не беше прав.

— За какво? Да не възнамерявахте да нападнете?

— Че защо ще го правим?

— А защо отвличате хора? Какво ще постигнете, освен да ги изплашите до смърт.

Той вдигна рамене.

— Нищо. Това е игра, която аз вече не играя.

— Говориш глупости. Нали и мен отвлече.

— Беше много отдавна. А на тебе лошо ли ти беше?

— Не мога да си спомня.

Мъжът говореше бързо и твърдо.

— И никога няма да си спомните, г-н Томпсън. Така е и не може да се промени. Не го правя аз. Така че — просто забрави. Скоро ще разбереш, но тогава ще бъдеш мъртъв и знанието няма да ти бъде от полза.

— Това някаква заплаха ли е?

— Разбира се, че не е. Не искам да умираш. Имам личен интерес към теб — ние се срещнахме, когато ти беше млад и имаше щастието да разбереш. Сега не мога да ти помогна в това отношение. Актът на казване прави от истината лъжа, заради всички филтри, през които трябва да премине. Докато чакаш вятъра да разкрие лицето, все пак виждаш през воала, а не се опитваш да си представяш по чужди описания. Точно това се опитват да правят другите, а това аз не мога да простя. Така нещата стават само по-страшни.

Хелена се обърна към мен и плесна с ръце.

— О-о, какво прекрасно семинарно занятие! Водиш ли си бележки?

Не й обърнах внимание.

— Когато се видяхме в къщата на Хамънд ти знаеше името на Травис. Значи знаеш какво точно е станало с Хамънд, а също така и че аз потъвам заради тая работа.

— С вързани ръце съм — каза човекът. — И аз не съм точно оттук. Ти сам трябва да избереш. И ако ме питаш, можеш да започнеш оттук и… сега!

Изведнъж чух шум от гуми по асфалта. Погледнах бързо надолу по пътя към наетата кола и видях, че към нас се е насочил червен лексус. Колата спря и от нея изскочиха двама. Дори и от такова разстояние можех да разбера, че са земни и имат оръжие. Погледнаха в нашата кола, видяха, че е празна, после вдигнаха очи и ни забелязаха.

Когато се обърнах към Хелена, тя вече беше извадила още един пистолет в другата си ръка. Беше сама.

— Къде отиде оня? — попитах озадачено.

В главата ми все още цареше хаос от опитите да разбера какво ми беше казал мъжът, както и заради малкото и безполезно успокоение, че поне един човек с някаква власт знае, че не аз съм убил Рей Хамънд.

— Просто изчезна — каза тя. — Ама че тъпак!

Гледахме с Хелена как двамината се приближават към нас и изваждат оръжията си от преметнатите през рамо кобури. Те бяха съвсем стандартни: раменете им показваха, че някога, много отдавна, са тренирали вдигане на тежести, а коремите — че скоро са пили твърде много бира.

— Какво смяташ? — попитах Хелена, като през това време извадих собствения си пистолет и сложих нов пълнител. — Дали ще уредим въпроса с учтив разговор?

Първият куршум изсвири точно помежду ни.

— Съмнявам се — отвърна тя и започна да стреля.

В началото мъжете останаха по местата си, като очевидно си мислеха, че имат работа с двама аматьори, а не с един. Повечето хора доста пропускат при стрелба, особено от двадесет метра. Но не и Хелена. Тя не пропуска, дори ако й завържеш очите и я излъжеш къде си сложил целта.

Това бързичко им стана ясно и те се юрнаха в различни посоки, като морска вълна, разбиваща се във висока скала. Единият се прехвърли през оградата и попадна в двора на училището, а другият се скри зад една кола.

Хелена продължаваше да стреля, докато и ние се промъквахме зад една кола.

— Този твой приятел доста ни помогна — измърмори тя, докато двамата клекнали презареждахме пистолетите си.

Надзърнах покрай бронята — единият се опитваше да пропълзи от прикритието си по посока на нас.

— Той ми даде кода за записките на Хамънд — казах аз и стрелях. Оня се прибра на мястото си много бързо.

— Добре, ама защо го прави? Какво значение има за него?

Задното стъкло на колата гръмна и се разпиля на хиляди искрици. Хелена се обърна и изстреля два куршума по посока на оградата.

— Не зная — казах аз.

— А кои са тия?

— И това не знам. Защо не отидем да разберем?

Тя ми намигна:

— Поеми оня зад колата!

Изчакахме още четири изстрела, след което чухме две щраквания.

— Хайде.

Скочихме на крака и хукнахме поотделно да заобиколим колата, като постоянно стреляхме. Продължих да стрелям и докато тичахме напред. После откъм оттатъшната страна на оградата се чу вик и видях как Хелена се готви да я прескочи. Спрях за момент стрелбата и се прицелих на около петнайсет сантиметра над багажника на другата кола. Очаквах оня да си помисли, че зареждам и да се покаже. Грешах. Човекът беше решил, че му стига толкова — изведнъж стана и хукна през глава надолу по улицата. Затичах се след него, но той имаше доста преднина и щеше да стигне до колата си много преди мен.

Прицелих се внимателно и го прострелях в бедрото. Ударът завъртя крака му в сложен, почти балетен пирует, който завърши със сгромолясването му до стената.

Продължаваше да държи пистолета си и се опита да се обърне в положение, удобно за стрелба, но аз вече се бях надвесил над него.

— Можеш да се пробваш — казах му аз. — От друга страна, може пък аз да ти пръсна черепа. Не зная колко ти плащат, но ще да е доста.

— Майната ти! — изруга той и се опита да насочи пистолета към мен. Ритнах китката му и оръжието изхвърча, подскачайки по пътя. Ако някога имам син, ще му кажа да тренира тези ритници. Наистина вършат работа.

— Чакай да видим какво е станало с приятелчето ти — казах аз. — Може да ти помогне да формулираш отговорите. — Бях стъпил върху ръката му и чаках Хелена, която се беше упътила към нас.

— Той е мъртъв — с извинителен тон каза тя. — Съжалявам.

— Виждаш ли? — подхвърлих на оня на земята. Бях сигурен, че болката в крака му започва да се усилва. — Имаш късмет, че попадна на мен. Можеше да бъде и обратното.

— Майната ти, тъпако!

— Много любезно — каза Хелена.

— Кой те изпраща? — попитах аз.

— Що не се гръмнеш!

— Този май наистина е грубиян — каза Хелена.

Както го бях настъпил, аз се наведох и претърсих джобовете на сакото му. Намерих портфейл. Шофьорска книжка нямаше, но попаднах на служебна карта. Отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“.

Изведнъж усетих, че ми е дошло до гуша — от Стратън, от въоръжени извънземни и от всичко останало.

— Как ме откри? — попитах аз и го ритнах в корема. — Как?

Хелена протегна ръка към мен. Аз я отблъснах — направо ми причерняваше от гняв. Ритнах го в крака и сграбчих сакото му. Повдигнах го от земята и изкрещях право в лицето му:

— Как, по дяволите, ме откри?

Той се изплю и се захили. Ударих го през лицето с другата ръка, повдигнах го до себе си и изкрещях:

— Ще ми кажеш и ако сте замесили родителите ми, това ще е последното, което си казал в живота си.

— Този път нямахме нужда от тях. — Той се усмихна, а от носа му потече струйка кръв. — Много хора искат да ти видят сметката. Ама следващия път… Да, да, знаем къде живеят те.

Пуснах го на земята и извадих пистолета.

— Хап, не! — извика Хелена. — Недей!

— Искам да отнесеш едно послание на Стратън — казах аз и хвърлих картата на гърдите му. — Много просто послание. Омръзна ми да ме преследват, да стрелят по мен и изобщо да се занимават с мен. Кажи на Стратън да се махне от живота ми или аз ще го махна от живота въобще.

В далечината се чу вой на приближаващи полицейски сирени. Предполагам, че хората в Кресота Бийч не чуват често престрелки по улиците. В Лос Анджелис просто усилват телевизорите си.

— Единственото, което ще кажа на шефа, е, че ще те убия като куче — каза оня тихо и много сериозно, — и че ще довърша цялото ти семейство безплатно.

— Грешен отговор! — казах аз и го застрелях в главата.

* * *

Обадих се на баща си, веднага щом стигнахме А1А. Татко прие новината стоически — или майка ми вече го беше подготвила, или самият той някак се бе досетил и го пазеше за себе си, както обикновено. Бащите също са странни хора. Потайни! Мислиш си, че нямат представа за какво става дума, а когато някой ден се спънеш, изведнъж се оказва, че вече са до теб и те хващат, преди да си паднал.

Тогава натиснах педала на газта докрай и се отправих към Джаксънвил. Хелена седеше безмълвно до мен.

Завих към Хайуотър на две гуми и спрях пред сградата на „РЕМтемпс“. Отворих вратата и тъкмо се канех да изляза, когато Хелена ме сграбчи за ръката, обърна ме към себе си и много отчетливо произнесе в лицето ми:

— Не можеш да направиш това! Не може да влезеш и да убиеш Стратън!

— Няма да го убивам.

— Ти изпрати посланието си. Сега просто се махни оттук!

— Няма да го убивам. Аз не убивам хора. Не забравяй, че това е твоята професия!

Очите и засвяткаха гневно:

— Майната ти! А какво направи до училището?

— Знаеш какво стана! Само ти можеш и трябва да го разбереш! Нали чу какво каза оня и аз му вярвам. Освен това, ако го бяхме оставили жив в ръцете на полицията, сега, както си говорим, по нас щяха да стрелят от хеликоптери. А и, честно казано, не ми пука много за някой, чиято работа е да убива хора.

— Включително и за мен ли?

— Това е твой избор, не е мой проблем. Сега ще вляза в тази сграда, а ти можеш или да ми помогнеш, или да си седиш тук, или да се върнеш при приятелчето си в Лос Анджелис и да си гледаш живота. За мен няма никакво значение. Стратън знае, че не работиш по договора — иначе нямаше да следи летищата и нямаше да изпраща тия гадове подире ми. Ти си извън играта. Няма нужда да висиш тука и да ме дундуркаш. Спокойно можеш да оставиш стария си приятел Хап да греши колкото си иска!

Хелена ме пусна и ме отблъсна. Слязох от колата, направих една крачка и се върнах.

— Виж какво, Хелена — казах аз, — съжалявам, но или ще ме застрелят, или отивам в пандиза. Нямам какво толкова да губя. Има само двама души, за които мисля и които бяха отвлечени. Лаура сама се набута между шамарите, но Дек си навлече неприятности само заради мен. Искам да ги върна, докато все още нищо не ми се е случило — аз съм единственият, на когото му пука за тях. Писна ми да ме разкарват насам-натам и Стратън е първият, който ще научи това незабавно.

Тя постоя за момент, дишайки тежко. После ме погледна и аз съзрях в очите й нещо, което дори не бях забелязал, че е липсвало.

— Променил си се! — каза тя.

— Не колкото теб.

— Ще видим — отговори тя и задържа погледа си върху мен. След това отривисто тръсна глава каза: — Добре! Хайде да отидем и да вгорчим живота на този тип.

Сабрина седеше зад бюрото на рецепцията на „РЕМтемпс“, което ме развесели до немай-къде. Още по-интересно стана, когато зяпна от учудване. Тя знаеше за какво става дума — беше помогнала на Травис, когато му предадоха, че съм се обадил от „Епълбаумз“, и сега й беше пределно ясно, че Хап Томпсън не се е отбил, просто за да й каже „здрасти“. В очите й мигом проблесна паника, след което се опита да се държи хладнокръвно.

— Ще бъде огромна грешка да се обадиш на отдел „Сигурност“ — посъветвах я аз. — Наистина. Пък и повечето от тях не са живи.

— Какво желаете? — студено попита тя.

— Искам да говоря със Стратън. И не приемам „не“ за отговор.

— Не може — заяви тя.

— Така ли? — захилих се аз. — Мисля, че току-що се изразих пределно ясно, а ти ми казваш „не“. Хелена, какво е твоето мнение — тази тук тъпа ли е или е само глупава?

Хелена повдигна вежди и огледа Сабрина добре:

— Тъпа, бих казала. И какво е направила с косата си?

Облегнах се на бюрото, като попречих на Сабрина да вижда Хелена.

— Хайде да опитаме пак. Извикай Стратън веднага или започвам да събарям стените и таваните, като ще започна най-напред с тавана над твоята глава.

— Не можете да говорите с него — гласът й леко потрепери. — Той не е тук.

— Разбираш ли, че ще тръгна да го търся навсякъде, ще проверя всяка стая и ще се вдигне голяма олелия? Има ли някакви сериозни клиенти на консултации в момента? Да ги попитам ли дали знаят къде е той?

— Вижте, г-н Томпсън, той наистина отсъства.

Беше пребледняла и очевидно не лъжеше.

— И къде е?

Мускулът под лявото й око потрепери.

— Не мога да ви кажа.

— Можеш! Използвай думи! Аз ще ги разбера.

— Наистина не мога. Той ме… — Тя преглътна и аз разбрах, че за нея може би не аз бях най-страшният. — Той ще ме нарани.

— Кажи ми, Сабрина, иначе наистина ще пострадаш!

Тя ме погледна предизвикателно:

— Може и да сте боклук, но никога не можете да нараните жена.

— Не мога — признах си аз и се дръпнах настрани, за да види Хелена, която бе насочила пистолета точно в сърцето й. — Но, повярвай ми, тя може.

Сигурно не сте гледали в дулото на пистолет, насочен към вас от Хелена, но то наистина действа съсредоточаващо за мозъка. Нещо в тази гледка те кара да разбереш, че е дошло време да станеш много сговорчив.

— Той е в Лос Анджелис — изстреля Сабрина. — Не зная къде точно — той сам си направи резервацията.

Погледнах я.

— В Лос Анджелис?

Тя трескаво поклати глава с очевидното желание най-сетне всичко да приключи.

— Замина там в края на миналата седмица. Приемах телефонните разговори, за да изглежда, че все още е тук.

— Какво, по дяволите, прави той там?

— Не зная.

Хелена свали предпазителя и каза:

— Спомни си, сладурано, защото иначе прическата ти ще хвръкне!

— Не зная! Само каза, че било по работа.

В този момент го измислих, най-сетне разбрах как е вързал всичко. Наведох глава и ми се искаше да съм по-умен, да бях сглобил детайлите още преди няколко дни. Сигурно е голяма работа да си умен. Вероятно всичко става по-лесно.

Хелена ме гледаше:

— Това говори ли ти нещо?

— Да — казах аз. — Говори ми. Добре, Сабрина, ние сега тръгваме, а ти можеш отново да бъдеш груба с хората по телефона, но искам да ми направиш една услуга, разбра ли?

Сабрина вече не приличаше на Сабрина. Твърдостта се бе изпарила от лицето й, а устните й не бяха толкова силно стиснати. Сигурен съм, че промяната бе само временна, но все пак беше към по-добро. Искаше ми се да не се налага да бъде заплашвана, за да изглежда по-човешки, но струва ми се, че с повечето от нас всъщност е така.

— Каква?

— Когато Стратън ти се обади, кажи му, че зная какъв е бизнесът му и че е съвсем към края си.

* * *

Стюардесата веднага намери местата ни. Даде ни по шепа дребни бонбони и ни остави. Местата ни бяха точно над крилото, но можехме да заемем и по цяла редица, ако искахме. Очевидно не бяха много хората, които искаха да прескочат от Джаксънвил до Лос Анджелис по това време на вечерта.

— И така, ще ми обясниш ли нещата, умнико? — попита Хелена, като кълвеше от безплатните фъстъци. Летяхме вече половин час и бяхме заобиколени от малки кръгли прозорчета тъмнина. Бях прекарал времето си, като събирах частиците, подреждах ги в съзнанието си и се опитвах да разбера как, по какъв начин те променяха ситуацията. В Лос Анджелис трябваше да пристигнем в девет местно време. Единият от двата ми дни бе към края си, а почти нямаше с какво да се похваля.

— Стратън е бил в комбина с Хамънд — казах аз. — Както вероятно е в комбина с хора във всеки по-голям град в страната. Той е осигурил бизнеса със спомени. Много известни личности използват „РЕМтемпс“, а някои от тях сигурно прибягват и до услугите за прехвърляне на спомени. Приемащите спомените не знаят кой е клиентът, но Стратън знае и пази запис на всеки спомен, който мине през неговите машини — включително и от ония, за които според клиентите „РЕМтемпс“ не подозират. Той търси възможност за изнудване и после праща някой местен глупак при хората, които са прехвърляли спомени. В нашия случай — Хамънд.

Хелена кимна.

— Проследява клиента, събира още данни за нещата, които той иска да скрие от обществеността и след това прави удара: плащай ни, иначе край на кариерата ти.

— Трябваше да се сетя по-рано. Във файла на Шуман имаше доста чудноват факт — нещо, което се е случило много отдавна. Не вярвам Хамънд да го е чул от някакъв свидетел. Мисля, че информацията му е дадена от Стратън.

— Клиентите няма ли да се усъмнят откъде изтича информацията?

— Не и ако е достатъчно умен и свърже изнудването с последващи доказателства, които Хамънд намира. Може би някои от тях са се сетили — Джеймисън ми се видя малко притеснен, когато го попитах дали има някаква представа кое е накарало Хамънд да се спре на него. А дотогава вече е станало твърде късно, а и Стратън въобще не се впечатлява. Той ги е притиснал на пангара, защото прехвърлянето на спомени е незаконно и може би дори прави повече пари от изнудването, отколкото е печалбата му за услугата.

— И тогава Лаура убива Хамънд и всичко се усложнява.

— Стратън е сам, той няма друг човек край себе си. Изчиства всичко от апартамента на Хамънд и уведомява жертвите, че както обикновено, това си е бизнес. Повечето се огъват, ала Шуман решава, че просто не издържа повече и се самоубива. Междувременно Стратън иска смъртта на Хамънд да се потули възможно най-скоро, защото колкото повече Травис си навира носа в тази работа, толкова повече се увеличават рисковете да узнае в какво е бил забъркан Хамънд. Идеалната възможност се появява, когато Куот му казва какво съм поел в паметта си! Аз потъвам заради убийството на Хамънд и случаят е приключен.

— Трябва да кажеш на Травис за всичко това.

— Ще му кажа — отвърнах аз и погледнах през илюминатора. Очевидно прелитахме над някакъв град. Под нас се виждаха светлини — реклама на цивилизацията. — Ей сега ще му се обадя. А на Джеймисън ще кажа, че трябва да внимава. Не вярвам, обаче, че Травис може да помогне. Стратън е твърде влиятелен, за да бъде съборен, без да е обвинен в нещо конкретно, а е и много хитър, за да се остави да го изработят така лесно. Може би сега Куот се занимава с клиентите, а Стратън си осигурява желязно алиби.

— Как се вписват ония с костюмите в цялата работа?

— Все още нямам представа. Нали чу особняка — имали планове за Хамънд. Бог знае какво значи това.

Хелена се прозя:

— Този образ наистина ли е извънземен?

— Да — казах аз, — те всичките са извънземни.

Подвоумих се и се опитах да подредя нещата, които бях научих през този ден.

— Обелискът най-сетне пристигна. Цял живот съм се присмивал на хора, които претендират, че са били отвличани. Оказва се, че и аз съм един от тях.

— Хап Томпсън — Звездното момче! — измърмори сънливо Хелена. — Не знам защо, но не го намирам за невероятно. Даже и цялата тази история за пришълците. Не е чак толкова трудно да го приемеш, както съм си мислела преди.

— Може би е дошло времето — казах аз. — И по някакъв начин ние си го знаем.

— Но как така изглеждат като нас? Защо не са с големи черни очи, малки сиви тела и светещи пръсти?

Поклатих глава.

— Никой не може да си спомни нищо от такива отвличания. Там просто няма памет. Даже и аз не мога да открия нищо, макар че имам много повече опит в сравнение с другите. А като се върнат, се опитват да попълнят спомените с най-доброто, което могат да измислят. Уплашени са и затова материализират свои мъгляви страхове от детството или проекции на това, което може да им се случи в бъдеще. Допълват с картинки от списания, филми, книги. Измислят си разни неща, за да попълнят празното място, прикачват страховете си към нещо конкретно, защото така е по-лесно, отколкото да не знаеш от какво да се страхуваш.

Хелена се размърда в креслото си и положи глава на рамото ми.

— И сега какво?

— Човекът каза да се върнем в Лос Анджелис. И ние отиваме.

— А откъде да знаем, че той казва истината?

— Хелена, той е всичко, което имаме.

Оказа се малко неудобно. Тежестта на главата й, усещането за близостта на шията й ме караха да се чувствам малко странно. Долавях аромата на косите й, чувах как диша. Всички момичета, с които съм бил, откакто се разделихме, се оказваха или много едри, или много дребни за мен. Един косъм от косите й гъделичкаше носа ми, което обикновено ме подлудява. Но този път не помръднах, както не помръдваш, когато държиш някого за първи път и когато ръката ти изтръпне и имаш чувството, че чак пламти. Някои неща си заслужават цената — може би не завинаги, но поне в началото.

Самолетът срещна някакво въздушно течение, което предизвика и няколко писъка в салона зад нас. Основното осветление бе изгасено и светеха само малките светлинки над илюминаторите. Рано или късно, стюардесата щеше да дойде и да ни каже да дръпнем щорите, а аз, както обикновено, щях да откажа. Обичам да съм горе, в небето, елегантната метална тръба да ме носи и да ме защитава със своите физични закони от другите физични закони, които гласят, че всички неща падат. Обичам да гледам надолу в тъмнината, накъсвана понякога от случайна светлинка, която сякаш казва: „Да! Тук има някой! Има неща, които живеят на това скално кълбо, ние сме тук! Имаме мотели и кабелна телевизия и сандвичи на разумни цени. Елате и ни посетете!“

— Какво е това? — промърмори Хелена. Ръката й лежеше върху гърдите ми, а пръстите й проследяваха назъбените ръбове по кожата ми през ризата. Едно малко кръгче, точно под ключицата.

— Белег — отговорих аз.

— Не го помня — каза тя, след това обърна глава към мен и ме погледна.

— Да. Оттогава е.

— Хап, много съжалявам.

Беше правилно да съжалява, но никога не бях виждал поглед, изпълнен с толкова много мъка. Не исках да го виждам и сега.

— Всичко е наред — казах аз.

Дълго се гледахме в очите, тя се опитваше да разбере дали наистина го мисля, а аз просто се взирах в лицето й. Винаги съм вярвал, че да обичаш някого е все едно да вървиш по път, който може да изминеш само веднъж, и ако свърнеш накриво, просто трябва да обърнеш гръб и да продължиш да вървиш.

Вече не бях сигурен дали е така.

Моментът продължаваше и продължаваше. Хелена мигаше много бавно. Имаше нещо изключително странно в това движение, но не успях да разбера какво е. Мислите ми бяха бавни и объркани, сякаш се опитваха да обяснят обикновени явления, но не успяваха, безпомощни и стъписани пред факти, които не можеха да използват.

С крайчеца на окото си видях главната стюардеса, която стоеше няколко редици по-напред и говореше с някого, но устните й се движеха твърде бавно, а и не можех да чуя какво казва.

Самолетът отново рязко намали височина, но този път никой не извика. През прозореца видях, че светлините, които бях забелязал преди, сега са много по-близо. Много близо! Самолетът или падаше, което бе малко вероятно, или нещо идваше да ни поздрави.

Опитах се да извикам — на кого и какво, не знаех. Звукът излезе от устата ми, но замря още преди да е пропътувал и един сантиметър. Светлината в салона се променяше и заприлича на светлината в кабинета на Хамънд. Тук със сигурност не ставаше дума за нещо, което можеш да си купиш по телефона.

Чух много слаб вик — като шепот. Беше Хелена. Изглежда никой друг в салона не беше забелязал какво става. Тя беше и се страхуваше.

Обгърнах я с ръце и я притиснах до себе си, като се борех с напора на въздуха. Устните ми докосваха ухото й и мълвяха, че всичко ще бъде наред. Зрението ми започна да се размива, сякаш някой бе усилил яркостта до краен предел и всичко, освен сенките, избледня. След това вече не можех да виждам дори и сенките, а после всичко изчезна.