Майкъл Маршал Смит
Един от нас (12)

10.

Обядът в „Епълбаумз“ малко се забави. Винаги е така. Взехме си маса навън, с изглед надолу към „Сънсет“ и започнахме да пием. Дек и Лаура се забавляваха с минувачите, а аз преглеждах съдържанието на джобовете си. Толкова много неща бях натъпкал в тях през последните дни, че вече ходех прегърбен.

За нещастие се оказа, че ще трябва да запазя повечето от тях. Например приемателя на сънища. Използвах телефона на ресторанта, за да се обадя в „РЕМтемпс“ и да разбера защо не ми бяха изпратили сънища предната нощ, но Стратън отсъстваше. Онази вещица Сабрина ме държа на телефона цял век, за да ми каже накрая, че като се върнел, той щял да ми се обади. Засега носех пистолета на Дек — моят несъмнено се пазеше в полицията като важна улика за инцидента в кафене „Проуз“. Без органайзера си щях да съм загубен, а и сърце не ми даваше да изхвърля будилника, макар че той сякаш бе изпаднал в летаргичен сън. Може и да е бил в шок — след като го гърмяха пред апартамента ми, заспа и оттогава не съм го чувал да издаде и звук. Поразклатих го, натиснах за проба някакви бутони по него, но не бях сигурен дали те изобщо имат някаква функция, или са сложени там, само защото хората очакват по един часовник непременно да има бутони. Тъй или иначе, будилникът не работеше. Попитах Лаура дали има нещо против да го сложи в чантата си и тя го взе.

Точно тогава ми дойде наум нещо озадачаващо. Бях намерил Лаура в „Нирвана“ благодарение на чудноватата логика на будилника си. Но как я бяха намерили двамата типове с костюмите? От спомена на Лаура и разказа на стареца ставаше ясно, че е изключено да са я проследили.

— Лаура — казах аз, — може ли да те попитам нещо?

— Можеш да питаш всичко — отвърна тя провлачено и доля чашата си от каната, — а пък аз може и да не ти отговоря.

— Имаш ли представа как ония с костюмите са открили, че си отседнала в „Нирвана“?

Тя поклати глава.

— Не. След като ти прехвърлих спомена, бях свръхвнимателна и дори малко параноична. Въпреки това нямах усещането, че някой ме следи. Макар че ти си ме следял, както разбирам.

— Това е безусловно, но през повечето време бях толкова надалеч, че все едно ме е нямало. Я ми кажи — забеляза ли нещо странно в бара предишната вечер?

— Не. Макар че наистина се запознах с един човек.

Изведнъж тя потрепери, тъй като времето за една секунда се промени от слънчево на облачно и студено. Хората от съседните маси се размърмориха недоволно, докато чакаха пиколите да донесат оставените им на гардероба сака и палта.

— Какъв човек?

Тя вдигна рамене.

— Най-обикновен. Седях на една маса в ъгъла, прахосвах си времето и един мъж ме попита имам ли нещо против да ми прави компания. Щях да му кажа, че имам против, защото наистина не бях в настроение за по-интимни срещи, но после се почувствах нормално и се съгласих.

— Как изглеждаше?

— Около четиридесетгодишен. Добре облечен, обикновен тъмен костюм, с хубава коса.

— Стигнахте ли до леглото?

— Не, само си говорихме. Или поне аз говорих. Той просто си седеше, кимаше и ми помогна да се почувствам спокойна. Аз бърборех разни празни приказки, а той слушаше. Сякаш му беше интересно да ме слуша и го предпочиташе, вместо да проявява нетърпение кога ще дойде края на разказа ми, за да ме попита каква закуска обичам. По едно време реших, че е късно и че трябва да си ходя. Той ми предложи да остана още малко и аз се изкуших да приема, но нещо ме възпря.

— Какво?

Тя отмести погледа си встрани.

— Онази нощ не беше за такива неща. Не бях в настроение да интимнича с такъв мил човек. Щях да проваля всичко.

— И какво стана?

— Ами пожелах му „лека нощ“, казах, че ми е било приятно да се запознаем, а той ми даде визитката си. Това малко ме озадачи.

Тя започна да рови в чантичката си, намери визитката и ми я подаде. От едната страна беше празна. Обърнах я от другата и видях, че и там не пише нищо.

— Минималист — отбеляза Дек и продължи да пише върху всяко пакетче „Суийт’н’лоу“ в една купа на масата: „Това вещество също причинява рак, защо тогава аз да не пуша?“

Сложих визитката върху органайзера и започнах да проверявам за разни химикали, кодове, синтетични холографии и всякакви други видове глупости на графичния дизайн. Нищо не излезе. Беше си просто една правоъгълна картичка, кремавобяла, с лек релеф. Хубаво парче хартия, както се виждаше, но не много информативно. Вдигнах рамене и я подадох обратно на Лаура.

Храната пристигна и аз се съсредоточих върху поглъщането на сандвич с голяма солена пържола. Извадих от джоба си единственото останало там нещо — Библията на Хамънд.

Беше стандартната версия на крал Джеймс, джобно издание, подвързано с изтъркана черна кожа. Страниците бяха много тънки, със златен кант по края. Разлистих я набързо и забелязах, че в полетата срещу някои пасажи има направени бележки. Малко от Новия завет и повече — от Стария. Нямах усещането, че пасажите са подбрани заради определена причина, но аз изобщо не разбирам от този род неща. Потомък съм на много поколения войнстващи атеисти. Моето лично мнение по въпросите, свързани с Библията, е, че съдържанието, влагано в понятието „благата вест“ е най-голямото престъпление, извършвано някога спрямо езика! „Благата вест“ ли?! По̀ приляга да се каже „Добрата скръб“. Дори и невярващ не би пожелал да формулира заявката си за следващо прераждане с такъв език.

Тогава си спомних за пасажа, преписан на вътрешната страна на корицата. Намерих го и го показах на Лаура.

— Прилича ли на почерка на Хамънд?

Тя го погледна:

— Да, сигурно е неговият.

— Не го ли познаваш?

— Беше отдавна.

Тя остави ножа и вилицата и отново напълни чашата си. Храната й почти не беше докосната, макар да я беше побутнала оттук-оттам и разместила из чинията. Видя, че я гледам.

— А и не съм много гладна, разбра ли? Не се натягай и не ми казвай, че може да ми се повреди стомахът. Всичко ми е наред.

Засмях се и вдигнах ръце в знак на съгласие.

Тя също ми се усмихна в отговор, но нещо в изражението на лицето й се беше променило. Очите й светеха, но това, което им вдъхваше живот, вече не бе доброто настроение, а страхът. Не страх от нещо определено, а страх въобще, страх от всичко и от всички, включително и от самата себе си.

— Искаш ли кафе? — попитах аз.

Тя поклати глава и отмести погледа си. Дек пожела да оправи сметката, което беше добре, защото бях оставил пръста в неговия апартамент. Нали знаете, че не е много удобно да измъкнеш такъв един пръст насред ресторанта.

Междувременно се отправих към тоалетната в задната част на заведението. Всички по препълнените маси, край които минавах, вдигаха скришом очи, за да видят дали съм достатъчно известен, че да ми е позволено да пуша. Общото впечатление бе, че не съм, а в отговор на всеки поотделно отправих по един максимално злонамерен поглед. В „Епълбаумз“ ме представи мой познат на име Мелк, който пропилява живота си, мотаейки се в граничните сфери на Бизнеса. Понастоящем той работи като „Мениджър по емисиите“ или, както е по-известно в бранша — майстор по пръдните. Наемат го филмови звезди, за да върви след тях по време на приеми и, ако се случи нежеланото, незабелязано да размахва една кърпичка с цел да разпръсне миризмата, колкото се може по-бързо. Най-добрите майстори могат да направят така, че да изглежда сякаш нищо подобно не се е случило и дори да съберат миризмата и да я пренасочат към някой актьор от конкуренцията. Това не е работа за зрял човек, но Мелк е една от едрите риби, които редовно посещават този ресторант, така че можете да си представите по какви дупки ходят останалите му колеги. Аз не съм особено самоуверен тип, но усетих, че ще мога да преживея и без одобрението на околните.

Един от обслужващите в преддверието се опита да ми даде всякакви вазелини и кърпи, но аз го пратих по дяволите. Той се дръпна назад, като се мазнеше с пресилена усмивка и вероятно отдаде грубостта ми на това, че съм собственик на филмова студия и съм попаднал в „Епълбаумз“ в резултат на ужасна грешка при резервирането на места за обяд.

Изведнъж се озовах на земята, с лице към пода, а някой беше забил коляно в гърба ми. Единственото, което можах да направя, бе да отворя безмълвно уста, тъй като след удара в дробовете ми не остана въздух. През това време ръцете ми бяха извити зад гърба и закопчани с белезници.

Върху килима, близо до носа ми, се появиха две лъснати черни обувки.

— Да не си посмял да мръднеш! — изрече някакъв глас отвисоко.

Извих врата си, погледнах нагоре и видях, че едно ченге е насочило към мен пистолет 38-ми калибър. Ръцете му държаха пистолета много здраво.

— Идваш с нас!

— Да, идвам — казах аз услужливо и се оставих да ме изправят на крака.

И двете ченгета бяха млади и изтупани, единият рус, подстриган по устав, другият — кестеняв. Иначе между тях нямаше особена разлика. Единият ме сграбчи за едната ръка, другият — за другата и ме поведоха обратно навън към ресторанта.

Бледите физиономии в залата ни зяпаха и очевидно се опитваха да проумеят дали този обрат в хода на събитията ме прави по-малка или по-голяма риба. Някакъв тип, вероятно адвокат или агент, подхвърли към мен визитка.

Бях си приготвил изражението на лицето за момента, в който щяхме да влезем във вътрешния двор, тъй като знаех, че докато минавахме оттам, Дек ще трябва да се прави, че не ме познава. Оказа се, че той дори е направил още един ход напред. Двамата с Лаура бяха изчезнали, а парите за обяда бяха поставени до празната чиния на Дек.

Русолявият отвори задната врата на полицейската кола, паркирана на тротоара, кестенявият ме бутна вътре и седна до мен.

Седях, загледан през прозореца, докато колата потегляше, и търпеливо чаках животът ми да се скофти.

* * *

— Как ме намери? — попитах аз, когато той най-сетне пристигна.

Травис ме удостои с поглед, изпълнен със съжаление.

— Ние сме ченгетата, Хап. Това ни е работата.

Седях в стаята за разпити на полицейското управление на Холивуд вече повече от пет часа. Никой не ми беше предложил кафе и си мислех да депозирам жалба. Стените на стаята бяха сиви и голи, с очевидното предназначение да те накарат да се чувстваш потиснат, а монотонността се разнообразяваше единствено от големи табели, забраняващи пушенето. Но тъй като пушенето е повече или по-малко незаконно, поради което се практикува най-вече от престъпници и полицаи, в средата на масата пред мен имаше един претъпкан догоре пепелник.

Травис скръсти ръце и се облегна на огледалото, което покриваше едната стена. Улови погледа ми и каза:

— Отзад няма никой.

— Добре — отвърнах аз, без да зная и без да ме е еня истината ли казва той или не. Да става, каквото ще. Вече нямаше голямо значение.

— Как е ръката?

— Боли — отговори той.

Горната част на десния му ръкав беше издута на мястото, където бе направена превръзката.

— Ама ти би трябвало да знаеш какво е усещането, нали? Доколкото си спомням, и теб са те ранявали. Поне така каза на свидетелите.

Не отговорих. Той задържа за малко погледа си върху мен, след което бръкна в джоба си. Измъкна сгънато парче хартия, разгърна го и го постави на масата пред мен:

— Погледни това.

Беше извадка от базата данни за престъпленията на територията на полицейското управление на Лос Анджелис. Най-отгоре се мъдреше днешната дата. Отнасяше се за въоръжен грабеж и убийства, извършени на 15.03.2014 — преди малко повече от три години. Сериозни свидетелски показания водеха към имената на трима заподозрени — Рикардо НМИ Печрин /мъртъв/, Хари /Хап/ Томпсън и Хелена Рут Голдстейн. „При необходимост се разрешава по време на задържането да се употреби сила. Препоръчва се при опита за задържане на Голдстейн да се вземат специални мерки и се включат подразделения на специализираните отряди.“

Куот го беше върнал в банката данни на полицията. Затворих очи.

— Гаден номер, нали? — изрече Травис. — Наистина странно. Толкова време го нямаше, а тази сутрин проверявам досието ти и го откривам! Вероятно имаш обяснение, но да ти кажа честно, не ме интересува. Добре дошъл в моя личен списък на най-издирваните, Хап!

— Поласкан съм — промърморих аз.

Куот вероятно беше осъзнал, че след като хакерът и другите двама свидетели на местопрестъплението бяха мъртви или в кома, конспирацията му да бъда обвинен в незаконно вземане под наем на апаратура за прехвърляне на спомени изглежда някак несериозна. Затова е решил да ме закопчае здраво с връщането на тази информация. Въпросът беше — защо?

— В крайна сметка с теб е свършено, а, Томпсън? Съгласен ли си?

— Да.

Не можеше да е само заради парите. Зад това, което правеше Куот, със сигурност се криеше и още нещо. Едно обаче беше ясно: открия ли го в реалния свят, мъртъв е!

Травис повдигна едната си вежда:

— И сега?

— Сега ще ми разрешиш да се обадя на адвокат, след което ще ме сложиш в клетка с отбор биячи, които редовно ще ме пребиват за разнообразие. Но можем да започнем оттук — ако очакваш да ти предам Хелена, нямаш късмет. Не съм я виждал от три години.

Щях да продължа, но се спрях — езикът ми сякаш се върза при споменаване на името й. Нарочно и с огромно усилие на волята не бях мислил за нея от момента, в който беше оставила апарата пред дома на Дек предната нощ. Нямах намерение да го правя и сега.

Травис поклати глава.

— Не за това си тук — поне за момента. Трябва да говоря с теб за нещо друго. Искам просто да разбереш, че нашия разговор се провежда в рамките на определени параметри.

Взех си цигара от пакета пред мен и я запалих.

— Добре. Казвай.

— Кажи ми какво знаеш за Рей Хамънд.

Вдигнах рамене.

— Високопоставено ченге, убит в Калвър сити преди седмица. Разбойническа работа, казват.

Травис поклати глава.

— Друго?

— Това е всичко, което знам.

— Глупости. Знаеш, че мога да те арестувам във връзка със съвършено друг случай, а ето че сега четирима души, които, както разбирам впоследствие, много приличат на заподозрените в убийството на Хамънд, изведнъж се намесват и искат да те предадем на тях. Три ченгета бяха убити или много тежко ранени в последвалата престрелка, което е доказателство за изключителното желание на ония да се присъединиш към тяхната компания.

— Не всички ми имат зъб като теб — казах аз. — Всъщност аз съм доста известен човек.

— Не се и съмнявам. — Травис придърпа стола на другия край на бюрото. — Въпреки че май не им пукаше особено дали си се отървал жив или не.

Той стисна юмрук и го постави на масата.

— Това е все едно чук, Хап — каза той и на петнайсетина сантиметра постави другия си юмрук. — А това е наковалнята. Познай къде се намираш ти.

Погледнах в огледалото и се видях, че съм съвсем сам. Изглеждах уморен, стар и бледен и тогава ми хрумна идеята, че в стаята за наблюдение наистина няма никой и че поради определена причина Травис наистина настояваше да говорим насаме. Това можеше да означава, че на хоризонта има и нещо друго освен разходката към арестантските помещения на долните етажи. Беше време да стана учтив.

— Не зная кои са те — казах аз и Травис се облегна на стола. — Вчера сутринта двама от тях дойдоха в апартамента ми. Успях да избягам и прекарах предобеда извън Грифит. В „Проуз“ ги видях за втори път.

— Където бе дошъл да вземеш машината за спомени.

Нямаше смисъл да лъжа:

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш защо ти е била необходима?

— Не — отвърнах аз, — не искам. Но ако ти искаш да научиш нещо повече по този въпрос, аз няма да говоря, докато не се обадя на адвокат.

Травис се наведе към мен:

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че работиш като лице, на което прехвърлят, спомени!

Той се пресегна под масата и извади една кутия. В нея бе приемникът на сънища, опакован в пликче за веществени доказателства.

— Беше намерен в джоба ти, когато те задържахме. Заради оня проклет адвокат, който разби на пух и прах казуса с прехвърлянето на сънища, няма как да установя дали притежаването на такова устройства е законно или не. Но като се има предвид, че всички поемни лица на спомени, задържани досега, са започнали със сънища, а също и фактът, че ти се опитваше да се добереш до машина за спомени, мога да направя сериозен опит да използвам това като доказателство, че си забъркан в противозаконни дейности по отношение на спомените.

— Мога ли вече да се обадя по телефона?

— Какво друго знаеш за типовете с костюмите?

— Нищо.

— Защо те търсят?

— Нямам представа — излъгах аз.

— Имаме основания да вярваме, че освен четиримата от кафето има забъркани още двама. Така ли е?

— Възможно — подхвърлих му аз.

— Защо мислиш така?

Казах внимателно:

— Двама дойдоха в моя апартамент. В кафето бяха четирима. Или двама от тях са били едни и същи, или не. Ако не, значи общо са шест.

— Не го казваш, защото, например, си говорил със стареца от магазина, близо до мястото на убийството.

— Кой пък е този старец?

— Понеже, ако си разговарял с него, това ще означава, че се интересуваш от смъртта на Хамънд.

— А аз не се интересувам.

— Независимо от факта, че основните заподозрени силно се интересуват от теб.

— Точно така.

— Откъде знаеха как да те намерят и в двата случая?

Казах истината:

— Нямам представа.

Травис кимна и погледна към прозореца на стената зад мен. Изгасих цигарата си и зачаках.

— Ще ти го кажа направо — продума той най-накрая, — защото едно време те харесвах и за да те накарам да разбереш, това е последното ми предложение! Твоето престъпление се върна в банката данни, всички свидетели са живи и умствено нормални, притежаваме и приемника на сънища. Каквото и да стане — ти потъваш!

— Не искаш ли да извикаш някой мадама от отдела по маркетинг, че да ти помогне при преговорите? Такава сделка засега не ми се нрави много.

Травис не ми обърна внимание:

— Но това е банков обир отпреди пет години и вече никой освен мен не дава и пет пари за случая. Жертвите имаха шестима роднини. Двама загинаха при автомобилна катастрофа, едната е наркоманка и така или иначе не харесвала брат си, а другите трима са бедни и черни. Те все още се обаждат в Управлението от време на време, но в девет от десет случая на мен дори не ми съобщават за тях. От друга страна, имаме случая с бруталното убийство на високопоставено ченге преди седмица. Предполагам, че можеш да си представиш кое е приоритетното в момента.

Погледнах го.

— И не можеш да намериш заподозрените, независимо от всичките си усилия, а пък се оказва, че те ме намират, когато си поискат.

— Ти си умен човек, Хап. Винаги съм го казвал. Искаш ли да сглобим картинката?

— Сега ме пускаш, оставяш ме да се мотая из града и чакаш ония с пушките да ме намерят. Аз ти се обаждам — ако приемем, че имам време преди да са ме направили на решето — ти идваш и залавяш лошите.

— Пропилял си живота си в глупости, Хап. С ум като твоя можеше да направиш велики неща.

— Майната ти, Травис. Какво ще получа, задето ще рискувам живота си, за да те направя известно ченге?

— Ще изгубя приемника на сънища и няма да бъдеш подложен на тест на детектора на истината относно работата ти като поемно лице на спомени.

Поклатих глава.

— Не е достатъчно. Ти вече призна, че обвинението за машината за сънища е доста косвено. Единственият останал свидетел на опита ми да се сдобия с машина за спомени е в кома, а ти не разполагаш с убедителна причина, за да постановиш да ми приложат насилствено натриев веритал.

— Ти май гледаш много телевизия, Хап. Не знам как изглеждаш в собствените си очи, но за другите ти си дребен бивш крадец, за когото никой не дава и пукната пара. Някой трябва да плати за случилото се в оная банка, а Печрин е вече мъртъв. Това означава, че ти си на топа на устата и никой не е в състояние да ти помогне. Мога да накарам двеста ченгета да се строят в редица и да потвърдят в един глас, че ти си се съгласил на веритален тест. Ако искам, ще ги накарам даже да го пеят по мелодията на „Хубаво ми е“, стига това да помогне.

— Дай да опитаме нещо друго! — казах аз унило.

Току-що се бях сетил, че при настоящото състояние на сметките ми, за защитата си ще трябва да разчитам на държавата. Осъзнавах две неща — че ще сключа сделка и че каквото и да се договоря с Травис сега, ще бъде възможно най-доброто за момента.

Травис потропа за момент с пръсти по масата.

След това каза:

— Оставям Хелена на мира.

В този момент времето сякаш се оттече — две различни негови измерения — към два различни периода от моя живот. Към един инстинкт, който ми подсказваше, че трябва да откажа, че това не е честно, и към друг, който прие предложението, без много да му мисли.

— Да или не — попита Травис. — Изтривам името й от файловете. Да ти кажа честно, аз така или иначе не мисля да я арестувам. Това е окончателното ми предложение.

Сведох очи към масата, почувствах се слаб и готов да заплача. Сигурно някакъв инстинкт е подсказал на Травис, че за да разчита на успех, трябва да ме простреля право в сърцето с името на Хелена. Изведнъж изгубих желание за съпротива. Исках всичко да свърши. Исках да бъда сам. Да си кажа честно, исках да бъда при майка си, но тя беше много, много далеч и не бях говорил с нея от седмици.

Вдигнах поглед и кимнах утвърдително.

Травис се усмихна.

— Добре! И не си играй с мен, защото ще съобщя, че куршумите, които намерихме в телата на двете убити вчера ченгета, са изстреляни от пистолета, който ти си зарязал на мястото на престрелката. Нали знаеш как се отнасяме към убийците на наши хора.

Той стана и отвори вратата. Изправих се на крака с безизразно лице и се заклатушках навън.

— Можеш да си вземеш палтото на излизане — каза той, докато минавах край него. — И още нещо!

Спрях, обърнах се и зачаках.

— Има обявена награда за главата ти. Много пари. От два достоверни източника знам, че с работата се е заела Хелена. — Той се усмихна. — Странна работа! Винаги съм смятал, че сте създадени един за друг. Мръсно нещо е животът, нали?

Обърнах се и бързо се отдалечих, за да не му позволя да види изражението на лицето ми.

* * *

Веднага отидох в най-тъмния бар, който можах да намеря, и седнах в най-тъмния ъгъл. Помолих сервитьорката да понамалят осветлението и си поръчах пет бири. Докато чаках да ми ги донесат, от автомата се разнесе една стара песен, в която се разказваше как някой си изпратил някъде адвокати, убийци и пари. Звучеше като услуга, на която мога да разчитам. Чаках накрая да съобщят номера на рекламния отдел, но така и не го дочаках.

Тъкмо когато пристигнаха бирите ми, в бара влезе един тип, който седна в сепарето в другия край на заведението. Беше с евтин костюм и вратовръзка, която трябва да са му продали на майтап. Поръча си газирана вода и някакви ядки, седна и заразглежда тавана. Не беше измежду най-интелигентните „опашки“, които бях виждал. Отдадох се на питието си, без да му обръщам внимание.

На втората бира бях малко по-спокоен, обадих се по клетъчния на Дек и го успокоих, че съм добре. На него като че ли му поолекна, но каза, че Лаура се държала особено. Мятала се като лъвица из апартамента и пиела много. Влязла под душа за около половин час, а Дек застанал до вратата и чул, че се карала на самата себе си. Излязла от банята със зачервена до кръв кожа, сякаш я била търкала през цялото време. В момента пак сновяла из апартамента и пиела, като ту палела цигара от цигара, ту забивала невиждащ поглед пред себе си. Казах му да я поразтуши, да й покаже колекцията си или да измисли там нещо. Обясних му и каква е ситуацията при мен. Той нищо не каза, а и май нямаше кой знае какво за казване.

По време на третата бира размишлявах върху положението, в което се намирах, и разсеяно дъвчех никотинови пръчици. Опитах се отново прецизно да премисля всичко, но не можех да намеря никакво смислено обяснение за действителното положение. Бяха ме прецакали. Опитах ли да изчезна от града, Травис със сигурност ще осъществи заплахата си и ченгетата ще ме открият и застрелят на секундата. Можех да правя само това, което ми бяха казали, и знаех, че сделката е окончателна. Щях да бъда свободен точно толкова време, колкото щеше да е необходимо на ония типове с костюмите да ме открият, което — съдейки по натрупания вече опит — нямаше да е дълго. Към всичко трябваше да се прибави и това, че някакъв кретен бе платил да ме очистят.

Докато пиех четвъртата бира, се оказа, че върша нещо, което не бях възнамерявал да правя. Мислех за Хелена. За човека, когото бях търсил, докато обикалях насам-натам и знаех, че съм го намерил. За евтиния меден месец в Енсенада преди много, много време, за утрините в разни мотели и вечерите по баровете, за разходките из Венис в топлите следобеди и прохладните нощи в къщата, в която живяхме за малко, за нашия котарак и меката му козина. За съществото, до което в реалния свят ми бе разрешено да се приближа най-много, да прекрача извън сънища си и да заживея с отворени очи.

Тези мисли идваха в началото бавно, разпилени, приличаха на спомени от живота на друг човек. След това заприиждаха все по-бързо и по-пълно, докато стаята потъна в мрак и аз се потопих в реалност, която можеше да бъде живот, който други хора и смъртта ми бяха отнели.

Започнах да пия по-бързо и усещах, че слабостта ми ме напуска. През целия си живот съм бил престъпник, но не и лош човек. Продавал съм „Фреш“, не твърд наркотик, макар че печалбите от втория бяха значително по-високи, и то само на хора, които знаеха, че вършат грешка. Бях обирал и мамил хора, но обикновено такива, на които нямаше да се отрази кой знае колко. Бях поемал съвсем обикновени и случайни грехове, за които никой по света не го беше грижа, и по този начин бях осигурявал на собствениците им мигове спокойствие. Бях убивал само в краен случай, само веднъж за пари, и то хора, които си го бяха заслужили.

Вероятно е имало начин да живея и по-добре. Можех да бъда един от ония, които цял живот носят раирани ризи, ходят на отговорни заседания, повтарят непрекъснато: „Няма лоши идеи.“ и си гласуват високи оценки един на друг. От хората, които никога не правят и не постигат нещо истинско през целия си живот, а вместо това живеят в някакъв странен паралелен свят, в който половин пункт от пазарния дял на някакъв производител на замразени храни за тях наистина означава нещо голямо. От хората, които прекарват целия си живот в един и същ град, движени от стимул, който е твърде безинтересен. Те умират там, където са се родили, и след това ги разравят, за да направят място за някой точно като тях. По моите представи, според собственото ми разбиране за действителността, аз се бях държал по възможно най-добрия начин — поне бях вършил нещо. Бил съм на разни места, виждал съм много неща, не съм бил безгласна буква по отношение на собствения си живот.

За втори път през тези часове моите родители, от чийто корен съм се пръкнал и аз, оживяха пред мен. Майка ми не работеше вече в бар, а се мотаеше с баща ми из къщата, трепеше мухите, сменяше чаршафите и се грижеше климатиците винаги да работят в съответствие с желанията на хората. Те никога нямаше да се пенсионират, винаги щяха да бъдат нещо значимо, винаги щяха да променят света, макар и съвсем мъничко. Бях на тридесет и четири и ако трябваше да отговарям пред някого за делата си, нямаше да бъде нито Травис, нито някакъв съдия, нито Господ. Щях да отговарям пред тях. Родителите ми бяха най-висшата инстанция.

На петата бира се замислих за нещата, които бях правил и дали можех да кажа на родителите си за тях. За доброто, за лошото, за убийствата и за тъмните неща.

Реших, че мога. Майка ми щеше да каже „Ех, Хап!“, а баща ми за известно време щеше да избягва да среща погледа ми. След няколко дни всичко щеше да бъде простено и разбрано. В живота на човек има може би само няколко души, които най-искрено споделят неговия свят, които за повече от миг обитават същия дом — сякаш всички заедно сте несъвършените страни на едно и също човешко същество. Задължен си пред тях, задължен си и пред себе си. Това е всичко.

Допих бирата си, отидох до масата на другия край и сграбчих за косата човека с евтиния костюм.

— Кажи на Травис, че ако пак видя някой да се мъкне след мен, ще го убия — казах аз и блъснах главата му в масата.

Оставих го в безсъзнание, с лице заровено сред купчина ядки, и отидох да си върша работата.