Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One of Us, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стойчо Драгнев, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2016 г.)
Издание:
Майкъл Маршал Смит. Един от нас
Английска. Първо издание
Преводач: Стойчо Драгнев
Редактор: Надежда Розова
Коректор: Иван Крумов
ISBN: 954-8826-05-4
ИК „Квазар“ София, 2001
Michael Marshall Smith
One of us
copyright © 1998 by Michael Marshall Smith
Кристална библиотека Фантастика, №26
Редакционна колегия: д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов
© Стойчо Драгнев, превод, 2000
© Надежда Розова, редактор, 2001
© Квазар, оформление на корицата, 2001
© Квазар, предпечатна подготовка, 2001
© ИК „Квазар“, 2001
Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Kuasar
В корицата е използвана картина на Рене Магрит
Формат 54×84/16
Печатни коли 23
Печат „Експреспринт“ ООД — София
История
- —Добавяне
Част втора
Отсъствие
9.
В ранната неделна привечер едно момче се разхожда само навън. То бавно се насочва надолу по хълма към училището без определена цел, ей така, накъдето му видят очите. Зад него, на близо километър, остава къщата, в която живее — старо съвместно владение, едно от първите построени тук, на този бряг, което през зимата общо взето остава празно. То все още не разбира, че именно този дом ще определи представите му за жилище и че винаги ще търси чисти стаи и празни коридори, където на непознатите кимаш отдалеч, а още преди да си прекрачил прага, съзнаваш, че няма да се задържиш задълго. Това бе неговият дом и винаги е бил такъв. Баща му е пазач — наглежда климатиците, гони насекомите и чисти басейните. Майка му работи в един бар-ресторант на километър и половина по-надолу по плажа и цял живот все това е правила. Тя и сега е там — носи бургери и запотени халби бира, бъбри с приятелката си Марлене и слуша как тази вечер китаристът свири „Голямата бензиностанция“ за първи, но не и за последен път.
Момчето беше оставило баща си пред телевизора да гледа за около осемнайсети път един героичен филм от архивите. Пържените картофки и соевият сос бяха на мястото си върху страничната масичка, до ръката му се мъдреше бира, налята в любимата му чаша, и сега, както винаги обичаше да се изразява той, не би се мръднал от мястото си, „ако ще чудо да стане“. Никой от двамата родители не би имал нищо против момчето му да излезе и да се поразходи само. А и то винаги е излизало само и досега не му се беше случвало нищо лошо.
Тротоарът надолу към училището му бе добре познат. Там при силен дъжд винаги се образуваха буйни потоци, а преди два месеца преминаха цели легиони мравки. Тогава момчето прекара цял час, приклекнало край колоната от миниатюрни същества, гледаше ги как минаваха тихомълком и се чудеше накъде отиваха и защо. Предната седмица учителката им, госпожица Бенархъм, им беше разказала за някакъв вид пеперуди, които в началото на годината се мотаели в Южна Америка, а след това — внезапно и всички заедно — прелитали чак до Канада или нещо такова. Абе, някъде на север. Дълго пътешествие. По пътя се съчетавали, снасяли яйца и умирали. Пеперудите, които по-късно през годината се връщали обратно точно на дърветата, откъдето било започнало пътешествието им, не били същите, които били тръгнали оттам. Някои били родени по пътя на север, други пък не знаели друга посока освен южната. Следвали един и същ цикъл, който се повтарял всяка година, очевидно изпълнен със смисъл, ала момчето така и не можеше да разбере каква точно е целта им.
Госпожица Бенархъм бе казала, че става дума за някакво определено растение, от което те имали нужда, или за някакви там температури или някакво нещо друго, но момчето не вярваше на тези приказки. Ако растението им беше толкова важно, защо просто не си направят лагера до него и после да си вирят краката цяла година? Ако обичаш морето, ще живееш на брега, нали? В това има смисъл! Няма отидеш да живееш из пустините на Юта, я!
Същото беше и с мравките. Знаеше, че те преследват някаква цел, но не я издаваха.
Тази вечер тротоарът беше пуст, сух и направо нямаше какво да се гледа. Момчето продължи надолу по хълма с ръце в джобовете и поглеждаше към къщите, покрай които минаваше. Големи дворове, подстригана трева, предимно едноетажни постройки. Вече бе доста тъмно и в повечето всекидневни осветлението бе включено. За кратко мяркаше хора, които седяха, движеха се из стаите или гледаха телевизия. Понякога се виждаше как по прозореца плавно преминава сянка на тяло или на ръка и след това изчезва, как някой става и пак сяда; друг път нечий говор се усилваше и после затихваше, докато стане едва доловим като припляскване на криле на птица някъде в далечината. Може би всичко това бе по-разбираемо от мравките и пеперудите, но не и за момчето. Това беше светът на другите хора, откъслеци от техния живот, които така и не проумя.
Хълмът започна да става все по-полегат и дворът на училището вдясно вече се виждаше. Беше голям, квадратен парцел, който заемаше обширна площ. От далечната страна бяха класните стаи, а откъм близката — игрището, оградено с трева, дървета и черни метални парапети по края. Когато стигна точно срещу училището, момчето спря и погледна през пътя. То не изпитваше някакви определени чувства, освен че това бе мястото, където прекарваше повечето дни. През учебно време вътре беше пълно с деца, някои от които то познаваше и срещу които нямаше нищо против, а други не познаваше или просто не харесваше. Училището представляваше голям контейнер с хора, които бяха различни от него и имаха различни родители и различни животи. Единственият интересен обитател бе г-ца Бенархъм, а момчето бе вече достатъчно пораснало, за да си въобрази, че е влюбено в нея.
То не мислеше по този въпрос с такива категории — просто знаеше, че най-малко негодува срещу нейните часове и че ако майка му не му беше майка, нямаше да има нищо против г-ца Бенархъм да бъде на нейното място. Вкъщи, на скришно място, то държеше една значка, която тя му бе дала. Преди две седмици в училището бяха пристигнали някакви хора да оценяват учителите. Момчето с изненада научи, че дори учителите трябва да бъдат изпитвани, но г-ца Бенархъм не изглеждаше разтревожена. Тя нареди децата отпред, на пода, и им разказа разни работи. Големите стояха отзад и също слушаха. Момчето зададе няколко въпроса и после отговори на няколко. Беше интересен час и бе приятно да научаваш някакви неща. В края на деня, когато момчето си събираше книжките и в класната стая не бяха останали много деца, г-ца Бенархъм дойде при него, дръпна го на една страна и му даде значката. Тя беше сребърна, тясна и на нея пишеше „Отличник“. Каза му, че може да я носи един месец. В училище момчето си затрая по този въпрос, като интуитивно усещаше, че това е най-добрата политика, но я показа на родителите си вкъщи и те изглежда останаха доволни.
Момчето бе прекарало деня на сивия плаж, беше тичало срещу вятъра и бе търсило изгубени в пясъка долари. В семейството имаше традиция, измислена и наложена от баща му — на всеки, който намери в пясъка цял долар, се полага, както той се изразяваше, „безалкохолна напитка по избор“ при следващото отиване на семейството на ресторант в града. Изборът на момчето винаги беше една кола, която то така или иначе щеше да получи, но му бе ясно, че не е там работата.
Този ден беше намерило само разни парченца и някакво пихтиесто умряло нещо, което не хареса въобще, но това нямаше никакво значение. Усещаше приятна умора и реши да мине покрай училището и след това да се прибере вкъщи.
Докато минаваше покрай игрището, надникна през оградата и погледна към дърветата на отсрещната страна. За всеобщо удовлетворение те бяха най-доброто място за намиране на „кръстоносци“. Това бяха големи бръмбари, които повечето от момчетата пазеха в буркани с пробити капачки, и въпреки че най-вероятно истинското им име не бе „кръстоносци“, те ги наричаха така. Много щастливи часове бяха минали в провеждането на битки между тези насекоми. Състезанията се оказваха по-скоро миролюбиви и завършваха със сравняване на размерите на участниците — дължина, широчина и разпереност на крилете. Като правило те бяха зелени, но от време на време някой ученик попадаше на черен, а черните винаги печелеха състезанията. Най-добрият му приятел, Ърл, вече имаше един такъв и според момчето беше вече крайно време и то да си намери.
Със смътната надежда, че на следващия ден може и да намери такъв бръмбар, то продължи по пътеката, която минаваше покрай сградата на училището. В този участък нямаше кой знае какво за гледане, нито пък след първия ъгъл — тъмни прозорци на още по-тъмна сграда. През това време си мислеше за нещо, което беше чуло от един свещеник по телевизията: че Господ щял да прости на хората, които са съгрешили, и щял да хвърли греховете им в морето. Това май никак не се връзваше с разбиранията на майка му, която считаше, че хората, които хвърлят разни неща в морето, са лоши, особено ако нараняват крилете на чайките. Момчето притеснено попита баща си къде точно са хвърлени греховете, защото не искаше да плува сред тях, да не би случайно после да излезе от водата лош. Баща му се смя гръмогласно и дори за известно време спря да се кара с телевизора.
Момчето зави и зад втория ъгъл и стигна там, откъдето пак започваше игрището. Спря и погледна отново към дърветата, които сега бяха точно от другата страна на металната ограда. По това време беше вече станало доста тъмно, а улични лампи имаше само на ъглите на парцела. Дърветата изглеждаха големи и стари. Момчето вероятно би могло да прескочи оградата, да се озове сред дърветата и да се опита да изпревари утрешните ловци на бръмбари, но идеята не му хареса. В тъмното дърветата изглеждаха, трябваше да си признае, страшнички. То знаеше, че всъщност не е така, защото денем, когато те бяха грамадни, зелени и приятелски настроени, доста често се бе качвал до по-ниските им разклонения. Ала нощем нещата винаги се виждат по-иначе. То започна да се чуди кое е истината — как изглеждат нещата денем или онова, което се вижда нощем. Стигна до извода, че явно зависи от доста неща.
Както и да е, бръмбарите най-вероятно бяха вече заспали.
Помисли си, че ако си тръгне към къщи още сега, пържените картофки може и да не са свършили. Зави зад последния ъгъл и пое по последната права към мястото, откъдето трябваше да свие наляво и да тръгне нагоре по хълма. В този момент момчето бе в почти хипнотично състояние и в началото не забеляза стъпките зад себе си.
Когато ги усети, то се обърна, като очакваше някой да разхожда кучето си. Учуди се, че на пътеката няма никой.
Продължи още малко и чу, че стъпките тръгнаха пак. Нито бързаха, нито бягаха — просто се движеха с неговите крачки. Знаеше, че това не е ехо от собствените му стъпки, защото беше с маратонки, които изобщо не издаваха никакъв шум.
Сърцето му заби малко по-бързо и момчето ускори крачка. Стъпките сториха същото и то усети как започва да го обзема страх. Бяха го предупреждавали, че може да се случат разни странни неща, ако говори с непознати или се качи в съмнителна кола. Никой от родителите му не беше се доизяснил какви могат да бъдат странните неща, нито пък каква марка и кой модел са съмнителните коли, но момчето изведнъж усети, че това може да е една от опасностите, за които го бяха предупреждавали.
То забърза по пътеката, все по-бързо и по-бързо, ала знаеше, че не се отдалечава от онова, което го следваше. Ако беше възрастен човек, нямаше начин да го надбяга. Възрастните имат по-дълги крака.
Момчето се спря, пое дълбоко въздух и се обърна.
Този път наистина видя някакъв човек.
Един мъж стоеше на ъгъла зад него, точно под уличната лампа. Беше с хубав костюм. Лицето му бе в сянка и момчето не можеше да го види добре — лампата светеше зад главата му. Стори му се, че човекът е твърде далеч и че този шум не може да бъде от неговите стъпки, но пък наоколо не се виждаше никой друг. Човекът тръгна, а момчето остана на мястото си — сякаш бе пуснало корени.
По-късно момчето се озова у дома, ядеше пържени картофки и гледаше телевизия с майка си, а баща му спеше във фотьойла като повален динозавър. Издържаха до края на някакъв тъп филм и после всички си легнаха.
* * *
Събудих се и видях, че Лаура седи на пода с кръстосани крака и дъвче препечена филийка. Подаде ми чаша кафе. Измърморих нещо неразбираемо и се изправих. Отне ми доста време, докато се настаня удобно, след което посегнах към джоба на сакото си и извадих приемателя на сънища. Погледнах екрана и разбрах това, което вече знаех. Не бях работил. Сънят си беше мой.
— Дек е в банята — каза Лаура, като все още държеше кафето в протегнатата си ръка. Очите й бяха подпухнали.
Взех кафето и отпих. Беше горещо и имаше вкус на кафе. Дотук добре.
— Кога се върна Дек?
— Около час, след като ти заспа. Каза, че избрал някакъв по-живописен маршрут. Ти добре ли си? Много бързо заспа.
Кимнах. Бях оставил предавателя в един от шкафовете на Дек, после се позагледах през предния прозорец, но не видях нищо освен как една изоставена пералня се влачи с мъка надолу по пътя. Лаура очевидно очакваше да й кажа как предавателят се е озовал тук и нещо за човека, който го бе донесъл, но аз мълчах. Оказа се, че почти не можех да говоря. Седнах на канапето и следващото нещо, което си спомням, е, че се върнах назад във времето цели двадесет и пет години, сякаш съвремието ми е налагало да се справям с извънредно много неща и мозъкът ми е избягал в копнеж по по-простичките времена. Границите сякаш се размиваха. Това, което бях изживял преди да се събудя, не бе просто сън, а и спомен — задълго забравен спомен. Докато седях и Лаура ме гледаше с изпитателен поглед, този спомен изведнъж се появи по-пресен и по-истински дори от топлата чаша в ръката ми, от звука на течащата в банята на Дек вода.
Минахме покрай училището.
Вдигнах телефона и набрах един номер в Мрежата.
— Ало?
— Ааа, здрасти, Куот. Хап на телефона.
Лаура ме гледаше и лицето й сякаш казваше: „Какво правиш, по дяволите?“
Пауза. След това Куот каза:
— Хей, как си?
— Добре съм — отговорих аз. — Свършихме работа с предавателя, но момчето още не се е появило да си го вземе обратно.
С много равен глас:
— Ще му се обадя.
— Направи го. И виж какво, станала е някаква грешка — не мога да тегля пари от банкоматите. Би ли погледнал какво става?
— Разбира се, разбира се — каза той. — А ти, Хап, къде точно се намираш?
— Наблизо съм — казах аз и стиснах слушалката. — И още нещо — знаеш ли за онова ченге, дето го застреляха?
После прекъснах връзката.
— За какво беше всичко това? — попита Дек откъм вратата.
— Вдигам шумотевица — обясних аз. — Той знае, че лъжа, но не знае до каква степен. А и в крайна сметка предавателят е у мен. Сега той не е наясно какво става и какво точно зная аз.
— Ами ти нищо не знаеш — каза той.
— Все още не.
През последната нощ и по време на съня ми нещата се бяха променили. Предателството на Куот вече не изглеждаше най-важното, нито пък причините, които стояха зад него. Бях доста притеснен заради парите си, а би трябвало да се притеснявам и поради факта, че Стратън не беше удържал на думата си и не ми бе изпратил сън през последната нощ. Но всъщност не се притеснявах. Все още не.
Исках да зная кои бяха хората със сиви костюми, какво правеха и откъде ги познавах. А това бе добре, защото всички нишки на разследването водеха в една посока.
* * *
Дек стоеше на пост вън на улицата, а аз нахълтах в апартамента на Рей Хамънд. Лаура дойде с мен. Тя поиска така, не аз. По пътя натам прегледах новините и разбрах, че стрелбата в кафене „Проуз“ бе преобладаващата тема. Травис се бе отървал с раняване, положението на Бартън бе критично и не се очакваше да изкара още много, а другите две ченгета бяха мъртви.
„Неизвестните“ бяха изчезнали, без да дадат жертви. Бяха обявени за издирване в целия град. За мен — нито дума.
Вратата на леговището на Хамънд не беше запечатана, нямаше и ченге за охрана, което означаваше, че в полицейското управление на Лос Анджелис не знаеха какво е търсил Хамънд в този район. Попитах Лаура и тя каза, че постоянният му адрес е в „Бърбанк“. Не искаше да разкрие защо не го е спипала там, призна само подозренията си, че той прекарвал известно време на някакво друго място. Затова се свързала с хакер, както се оказа Куот, който намерил адреса. Допусках, че ченгетата бяха приключили разпитите по околните къщи и се бяха отказали от идеята да получат информация от входящия телефон. Ако дойдеха за повторен оглед или пък се появеше някаква друга опасност, Дек щеше да ни предупреди. Дотогава апартаментът на Хамънд беше наш.
Ключалката на вратата бе сложна и скъпа, но не се оказа проблем за моя органайзер. За две минути тя беше отворена и ние влязохме вътре.
Апартаментът беше малък, а от вратата се влизаше направо във всекидневна, в единия край на която имаше кухня. Ако пердетата не бяха спуснати, през малкия прозорец щеше да се вижда улицата долу. Отзад имаше още две стаи — една спалня и стаичка, почти изцяло запълнена от едно бюро. Също и баня, в която трудно можеш да вкараш наведнъж цялото си тяло.
Кухнята подсказваше, че тук Хамънд не е живял твърде луксозно. Три кутийки бира и някакви остатъци от китайска храна в хладилника, която бе покрита с такъв дебел слой бактерии, сякаш те имаха някакво тяхно си разбиране и непоколебими възгледи по отношение на околната среда. В чекмеджето видях всичко на всичко една чиния и един комплект прибори за храна. И останалата част от апартамента на Хамънд подсказваше, че е обичал да прекарва времето си тук доста спартански. Мебелите бяха евтини и практични — канапе и стол във всекидневната, единично легло и две масички, върху които нямаше нищо. Шкафовете в спалнята бяха празни, а в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности, навсякъде по ъглите висяха паяжини. В нито една от стаите нямаше картини по стените. Жилището приличаше на апартамент в някакъв крайпътен мотел, две седмици след като чистачката е била уволнена и си е взела обезщетението под формата на предмети на изобразителното изкуство.
Оставих Лаура във всекидневната и отидох в кабинета. Над бюрото висеше една лавица с една-единствена книга. Малка и явно доста често прелиствана Библия. На вътрешната страна на първата корица бе преписан следният цитат: „И видях между престола и четирите живи същества, между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии Духове, разпратени по цялата земя.“ Странно. Пуснах я в джоба си.
Ако не се брои лавицата, стаята всъщност беше празна. Надникнах под бюрото и забелязах нещо. На пода, близо до стената, в прахоляка, имаше няколко черти, които доказваха, че под наслоения прах има килим. Изглежда доскоро там е имало някакви кабели. Шкафовете говореха за същото — ясно очертани, леко запрашени правоъгълници на местата, където са стояли кутиите с файловете. Върнах се във всекидневната и обърнах възглавниците на канапето. Всяка от тях бе разрязана по диагонал — някой бе търсил нещо в тях.
— Някой вече е ровил тук — казах аз. — Мисля, че на бюрото е имало компютър, който е изчезнал, заедно с файловете. Освен това са търсили и още нещо — нещо, което може да се скрие във възглавница. Имаш ли представа какво може да е то?
Отговор не последва. Погледнах към Лаура и видях, че се е облегнала на стената на кухнята, а главата й е някак неестествено наклонена напред.
— Лаура?
Тя бавно повдигна глава. Очите й бяха неестествено сухи, ъгълчетата на устата й висяха надолу. Тя приличаше на безкрайно разочаровано четиринайсетгодишно момиченце.
— Дай ми една цигара — каза тя.
— Мислех, че си ги отказала.
Тя се усмихна с празен поглед.
— Поне сто пъти.
— Според мен хората се делят на пушачи и на непушачи — казах аз. — Избери си от кои да бъдеш и се придържай към правилата. Това би спестило маса неприятности на всички около теб.
Погледнах да видя има ли сензори по стените и се учудих, че няма. Тогава си спомних, че Хамънд беше едновременно и високопоставено ченге, и пушач. Вероятно той се е самоосвободил от законните ограничения. Запалих два „Кемъл“-а и подадох едната цигара на Лаура.
— Хамънд се явява ключа за всички ни — казах аз. — Ти го уби. Можеш ли да обясниш защо?
— Нямам спомен да съм вършила такова нещо.
— Това го знам. Не ме интересуват подробностите. Искам да узная причините, а тях ти все още си ги спомняш.
— Беше лична работа — отвърна тя.
— Не ми говори глупости. Кой ще си сложи главата в торбата за нищо.
— Тази работа няма отношение към сегашните събития.
— Така ли? Кой ти каза?
— Просто няма. Ти приключи ли тук? Може ли да се махаме?
— Все някога ще трябва да го кажеш на някого! — казах аз. — Нямам предвид ченгетата. Просто ще трябва да го споделиш. Пиеш твърде много, усмихваш се, а не ти е до смях. Отиваш на почивка два дни в Мексико, а прекарваш цялото време в пълна мизерия и отвратителни компании в баровете. Когато ми прехвърли спомена за убийството, той вече бе скапан, като че ли си свикнала да изтриваш нещата от паметта си. Трябва да намериш някакъв начин да освобождаваш съзнанието си!
Тя се усмихна иронично.
— Благодаря за консултацията, докторе. Да дойда ли за продължението на поучителното ти слово другата седмица по същото време?
Вдигнах рамене и казах:
— Опитвам се да ти помогна. И независимо от факта, че за мен представляваш огромно главоболие, аз те харесвам.
Грешка! Тя се обърна настрани и изгаси неизпушената и до половината цигара в мивката.
— Да — каза тя, — всички мъже само това знаят.
Очите й се промениха, станаха непроницаеми и разбрах, че разговорът бе приключил.
Апартаментът се оказа задънена улица. Почистих мивката, за да не личи, че сме идвали, и на излизане заключих вратата. Взехме Дек и тогава се сетих да отида до кръстовището и да погледна през прозореца на магазина за алкохолни напитки. Старецът все така седеше зад бара, както си беше в спомена. Имаше вид на надрусан. Оставих другите навън и влязох.
— Как е кучето ти? — попитах аз.
Старецът ме погледна малко накриво — очевидно не виждаше добре.
— Умря. А ти кой си? Познаваме ли се?
— Разбира се — отвърнах. — Нали съм тук през цялото време.
— О-о, добре, радвам се.
Той се наклони напред и се опита да стане. Прииска ми се да му кажа да не си дава този труд — сигурно цели градове са били построявани с по-малко усилия. Лицето му бе с дълбоки бръчки, кожата му — суха като барут и колкото повече се изправяше, толкова по-болезнен ставаше вида му. Но явно това бе важно за него и аз търпеливо изчаках целият процес да приключи. Погледнах навън и видях, че Лаура и Дек стоят и разговарят. Най-накрая старецът се поизправи криво-ляво и се облегна на барплота.
— Какво да ви предложа?
— Всъщност нищо — казах аз. — Познавахте ли онова ченге, дето го застреляха? Нали ей там стана тази работа?
— Тъй, тъй — отговори гордо той. — Всичко видях. Ти ченге ли си?
Помислих си да кажа „да“ и да извърша углавно престъпление, но реших, че вече има достатъчно нарушения на мое име.
— Не. Просто се интересувам. Ама ти не си видял нищо. Ти си бил заспал.
Ръцете на стареца трепереха. Той попита:
— Ти откъде знаеш?
— Знам аз. Освен това оттук не можеш да видиш мястото, където е паднало тялото. Така че, кажи ми какво всъщност знаеш?
Не му предложих пари — щеше да се обиди. Това, от което този човек имаше нужда, бе общуване с хора.
Той облиза устните си.
— Честно да си кажа, наистина бях малко уморен онази нощ. Може и да съм бил задрямал около един. Както и да е, чух шума и се събудих. Най-напред си помислих, че някой блъска вратата, но в бара нямаше жива душа, а шумът продължаваше. Разбрах, че се стреля. Докато отида до вратата, стрелбата престана. Реших да не излизам.
— И какво стана сетне?
— Чух бръмченето на кола, която идваше по пътя, после някой на бегом мина покрай вратата. Точно покрай мен, но нали не виждам добре! Заприличаха ми на женски стъпки — мина оттук и зави зад ъгъла. След това се чуха викове — някакъв псуваше жестоко. Върнах се до стола, взех си очилата, дойдох до тук и пак погледнах.
— Оттук нищо не можеш да видиш, нали?
— В началото не можех — каза той. — Сега ще ти обясня. В началото говореха само двама, ама аз не можах да чуя нищо. След това пристигнаха още две коли.
Космите на врата ми се изправиха.
— Моля?
— От ония лъскавите сиви коли, с които се движат сводниците и наркотрафикантите. После от всяка кола изскочиха по двама.
— Средни на ръст, костюмирани?
— Да, да.
Той ме погледна.
— Познаваш ли ги?
Поклатих глава. Шест. Сега пък тези негодници се оказаха шест.
— И какво стана сетне?
— Нищо особено. Ония завиха зад ъгъла, постояха там няколко минути. Помислих си дали да отида и да им предложа помощта си, но реших, че те са предостатъчно — какво ще им помогна аз? Не знам дали си забелязал, ама аз съм малко поостарял вече. След това се върнаха на бегом, скочиха в колите и отпратиха. След първата кола профуча и втората — съвсем същата — лъскава, сива. Това беше. После се обадих на полицията.
— Каза ли им за ония с колите?
— Разбира се, че им казах. Разбойническа страна на касапи — така се изразих. После ме цитираха във вестника, макар че не споменаха бройката на ония от колите.
Голяма и лоша новина. След снощните събития Травис вече имаше основания да свърже името ми с убийството на Хамънд: Хамънд — антиобществените костюмирани типове — Хап. Всъщност не това бе правилният ред, защото той не знаеше ролята на Лаура Рейнолдс в цялата верига, ала все пак бе някаква връзка. Това бе напълно достатъчно.
— Благодаря ти! — казах разсеяно. — Много ми помогна.
— Беше удоволствие за мен — отвърна той. — И тъй като вече те познавам, ще ти кажа нещо, което не ми се щеше да казвам на полицията. Те сигурно щяха да си помислят, че съм си изгубил акъла или нещо със зрението ми не е наред. Ония типове, които видях, не само си бяха купили костюмите от един и същи магазин, ами и лицата им бяха еднакви.
Той ме погледна право в очите и за момент видях какъв мъж е бил някога — бих се обзаложил, че в този магазин за алкохол кражби са се извършвали много рядко.
— Вярваш ли ми?
— Да, вярвам ти — казах аз. — И ще ти върна услугата с един съвет — видиш ли ги пак, по-добре се скрий!
* * *
Когато излязох навън, Дек се беше облегнал на един стълб, а Лаура стоеше на десетина метра по-надолу, близо до мястото, където бе паднало тялото на Хамънд.
— Какво й става? — попитах аз.
— Казах й една от причините, поради които се забавих снощи.
— И каква е тя?
— Минах покрай твоя апартамент. Помислих си, че моментът е подходящ, щом всичките чудновати типове са заети с вдигането на шум в кафенето. Някой беше вече пипал ключалката — предполагам, че след като ония двамата са те изтървали, са минали да проверят у вас. Влязох вътре, изрових приемателя ти от шкафа и затворих врата. Не съм подреждал.
Усмихнах се и си помислих, не за първи път, колко ужасен би бил светът, ако не съществува някой като Дек, който навреме да ти се притече на помощ.
— Благодаря ти — казах аз. — И имаш късмет, защото се оказва, че тези типове се появяват на серии от по шест.
Дек повдигна вежди.
— Ужас. Както и да е, споменах го преди малко на Лаура и тя знае, че вече можеш да й върнеш спомена обратно.
Докоснах с ръка рамото му и му казах:
— Чакай малко!
Тръгнах към Лаура и се спрях на няколко метра от нея. Тя се бе втренчила в следата от голямо петно от кръв на тротоара. Беше скръстила ръцете пред себе си, а раменете и бяха отпуснати.
— Е, кога искаш да ми го върнеш? — попита тя.
— Няма да го връщам — отвърнах аз.
Тя бавно повдигна поглед и се намръщи:
— Какво?
— Няма смисъл. Травис вече работи по моя случай и ченгетата могат да ме свържат със смъртта на Хамънд чрез типовете, които преследват теб. Твърде късно е да прехвърлям обратно спомена. Това няма да ми помогне.
— Но ти не си го извършил!
Свих рамене.
— Може и да не съм го извършил, но свикнах с него. Явно е имало свободно място за такъв спомен.
— Това окончателното ти решение ли е?
— Да.
Лаура въздъхна тежко. За момент тя възвърна истинския си облик, забравила всичките си страхове и притеснения. Отправи поглед в далечината и после отново към мен.
— И какво ще правиш сега?
— Ще разбера какво става.
— Интересува ли те?
— Да, интересува ме. Ако бях на твое място, незабавно щях да звънна по телефона и да си осигуря една малка почивка в Европа. Всъщност ти какво работиш?
— В една банка — каза тя и се усмихна, като премигна с едно око срещу слънцето. — Връзки с клиентите. Малко тъпо, нали?
— Изкарваш си хляба.
— Всъщност просто вегетирам.
Тя погледна към Дек, който все още се подпираше на стълба и разглеждаше разсеяно наоколо.
— Знаеш ли какво? Мисля, че си подадох оставката.
— Да те закараме ли до някъде?
— Да. Там, където отивате и вие.
Тя се засмя на объркването, изписано на лицето ми.
— Хайде, Хап, нали знаеш, че ония четиримата дето ратуват за края на света, ме преследват и много добре знаят какво съм извършила.
— Всъщност са шестима — отбелязах аз.
— Както и да е. Явно сте си наумили да разплетете тази работа. Пък и си мисля, че с вас ще се чувствам в по-голяма безопасност.
— Това може и да се окаже неправилно решение, да знаеш.
— Най-любимото ми.
Тя се усмихна и кимна към Дек.
— Хайде, елате да ви черпя по бира.