Майкъл Маршал Смит
Един от нас (10)

8.

За кратко се възцари пълна тишина и после стана тъмно. Осветлението изгасна изведнъж. Първи започнаха да стрелят ченгетата от двете ми страни — като хаотичните гърмежи на новогодишни фойерверки. Фраснах силно с лакът Бартън в лицето и едновременно с това издърпах силно ръката си от хватката на Травис.

Бартън залитна назад, а аз се хвърлих на земята в момента, в който се чу първият залп ответен огън откъм отсрещната страна. Приземих се тежко на пода, като едва не си строших долната челюст. От удара останах без въздух, но веднага запълзях на четири крака под дъжда от куршуми. Не виждах накъде отивам, но се претърколих и продължих да пълзя с единственото желание да се махна от този ад.

Чух, че зад мен някой изохка, и бях сигурен, че поне едно от ченгетата падна. Другите стреляха и зареждаха с максимална бързина и никой не ми обръщаше никакво внимание. Станах, едва когато стигнах до страничната стена. Отблясъците от изстрелите вече даваха възможност да се ориентирам за посоката, към която трябваше да се придържам. Ченгетата отстъпваха към самия край на помещението, като се снишаваха и криеха зад канапетата с напразната надежда за спасение. Мъжете с костюмите напредваха към тях в права линия, а аз, прилепен към стената, се придвижвах в обратна посока, колкото се може по-незабелязано, докато не се озовах зад тях.

Когато се оказах извън полезрението им, бързо се приближих на около двадесетина метра до вратата, които можех да пробягам за нула време. Но пистолетните изстрели вече бяха много по-редки, тъй като още две ченгета бяха повалени. Знаех, че ако побягна, типовете с костюмите щяха да ме чуят. Може в началото да са искали да им бъда предаден, но в момента май не се интересуваха много от моята безопасност.

Да не говорим, че куршумите, изстреляни от останалите ченгета, щяха да летят право към мен.

Подвоумих се за момент, застинал в положението на спринтьор на стартовата линия, но не можах да се реша да притичам до вратата и бавно запълзях. Тъкмо бях стигнал до средата, когато двама от стрелците се обърнаха и ме видяха. Замръзнах само на някакви си три крачки от временната безопасност! Но от друга гледна точка, те бяха равностойни на милион километри.

Точно тогава откъм бара се чуха изстрели от полуавтоматично оръжие. Беше твърде тъмно, за да видя лицето, но знаех, че това ще да е Дек, господ да го поживи! Той веднага ме намери, стисна ме за врата, без да каже и дума, и ме засили към вратата. Нямах нужда от допълнителна покана — хукнах по-бързо от вятъра.

Струваше ми се, че е минал повече от час, откакто застреляха хакера, но всъщност е невъзможно минутите да са били повече от две-три. През това време в кафенето вече бе настанал пълен безпорядък — меле от обезумели от изстрелите сенки; Мъже и жени се опитваха един през друг да слязат от терасите, падаха и се биеха. Почувствах се малко по-сигурен за живота си едва когато се озовах сред множеството, но се оказах повлечен към външната врата. Опитах се да се съпротивлявам, като си мислех, че трябва се постарая да намеря Лаура, а след това да се върна и да помогна на Дек, но въздействието на страха около мен бе твърде силно. Широко отворени очи, които без малко да изскочат от орбитите си, озъбени лица, разчорлени коси и безкраен вой на ужас, който ставаше все по-силен и по-силен и сякаш се материализираше — една друга сила, която ме тласкаше напред. Единственото, което можех да направя, бе да се държа на краката си, за да не ме съборят и стъпчат.

Успях да погледна настрани, едва след като тълпата се изсипа на улицата. Пред кафенето половината от хората изпопадаха, а другата половина направо ги премаза, подчинявайки се на дълбокия си инстинкт за оцеляване. Успях да се задържа прав и стигнах достатъчно далеч от вратата, за да мога да се обърна. Изходът на кафенето изглеждаше така, както би изглеждала вратата на ада, ако изведнъж обявят, че Дяволът пуска на свобода всички, които успеят да избягат през нея в рамките на пет минути.

Трябваше да се върна. Майната й на Лаура — трябваше да намеря Дек! Надявах се той да бе останал в стаята само, колкото да ме прикрие, докато изляза, но като погледнах зад себе си, не открих и следа от него. Той не ме беше изоставил, затова бях длъжен да му помогна, но нямаше начин да преплувам срещу течението от човешки тела, които все още се изсипваха на тротоара. Тъкмо се опитвах да си спомня дали кафенето има и друг вход, когато го зърнах във втората редица на следващата вълна от народ, която се люшна през вратата навън. Ръката му бе върху главата на Лаура и я притискаше ниско долу, а собствената му глава стърчеше над другите, оглеждаше се встрани и изчисляваше посоките на най-малкото съпротивление. Извиках му, той погледна към мен, видя ме и си запробива път с лакти, като избутваше хората встрани. Той бе единственият човек в тълпата, който бе запазил присъствие на духа и следваше предварително определена посока.

— Господи! — възкликнах аз, когато се добраха до мен. — Радвам се, че ви виждам!

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Дек, — но сега най-важното е да изчезваме.

Лаура дишаше учестено, а зелената й рокля бе скъсана на три места.

— Идваш ли с нас? — попитах аз.

— Разбира се, по дяволите — изрече тя на пресекулки, а през това време шокът бързо я отрезвяваше.

— Как успя да го направиш? — попитах Дек, докато тичахме по кея към колата.

— Какво съм успял да направя? — отвърна с въпрос Дек и погледна към хаоса пред кафето.

Тълпи народ все още задръстваха изхода. Имахме на разположение още няколко минути преди хората в костюми да успеят да се измъкнат оттам, дори и да си проправят път със стрелба.

— Как успя да се върнеш, да намериш Лаура и да излезете толкова бързо?

— Какви ги говориш? — попита той и забави темпо, когато стигнахме до колата. Лицето му лъщеше от пот, а върху едната му буза кървеше дълга драскотина. — Бях до нея непрекъснато, както ми беше писал в бележката.

Обърнах се и погледнах Лаура. Лицето й потвърждаваше, че Дек говори истината.

— Какво стана вътре? — попита тя.

— Твоят хакер ме изкофти — казах аз, — но ченгетата не знаят за връзката с Хамънд. После се появиха онези с костюмите. И с големи пушки.

— Онези с костюмите ли? — попита Лаура, изплашена до смърт.

— Да, четирима, което обяснява как могат да се явяват едновременно на две различни места. Искаха ченгетата да ме предадат на тях.

Дек ме погледна намръщено:

— Добре де, ами ти как се измъкна?

— Някой изгаси осветлението и всички започнаха да стрелят. Аз едва се докопах до вратата и тъкмо щяха да ме гръмнат, когато някакъв тип влезе и ме засили през вратата навън. Помислих, че си ти.

— Не, извинявай, братле, но макар да е трябвало, не съм бил аз.

— А кой, по дяволите, е бил, тогава? — попита Лаура на ръба на истерията.

Аз само поклатих глава.

— Няма значение — каза Дек, като отново хвърли поглед към кафенето, — важното е, че измежду всички откачалки, дето търчат наоколо, има поне един човек, който е на твоя страна. Междувременно, ние трябва да се омитаме оттук веднага.

— Давай да се качваме в колата.

Дек поклати глава:

— Ченгетата знаят номера на колата ти, а сигурно и ония, костюмираните. Ще я взема аз и ще я скрия някъде. А вие с Лаура се спасявайте.

— Какво ще стане, ако те хванат?

Дек вдигна рамене.

— Просто ще кажа, че съм я откраднал. Никой не знае, че се познаваме, никога не сме работили заедно.

Погледнах надолу по кея. Входът на метрото към станция Уорфленд се виждаше.

— Къде ще се срещнем?

— У нас, в девет. Ако ме няма — влизайте.

Дек посегна към джоба на сакото, извади пистолета си и ми го подаде.

— Не го използвай, ако не се налага!

Отключих багажника на колата, извадих приемателя на сънища, дадох ключовете на Дек и казах:

— Опитай се да държиш на земята поне по две от гумите.

Той скочи в колата и веднага подкара с бясна скорост. Хукнах към метрото, а зад мен пуфтейки тичаше и Лаура. Няколко души се мотаеха около стълбите и надзъртаха да видят какво става в тарапаната пред кафенето. В далечината се чуха сирените на приближаващите се черно-бели полицейски автомобили.

— Какво става в онова кафене? — попита един.

— Някакви се натровили от храната — отвърнах аз и дръпнах Лаура покрай тях надолу към станцията. По стар навик подадохме показалците си към машината за билети, но съвсем навреме се сетих и дръпнах ръката на Лаура.

— Какво? — попита тя.

Посегнах да потърся пари в брой.

— Ако платим чрез собствените си пръсти, ще е ясно накъде точно сме тръгнали.

Тогава си спомних, че в портфейла си нямам пари.

— Ти имаш ли някакви пари?

Лицето й помръкна:

— Моето портмоне остана в колата.

Хукнахме обратно нагоре по стълбите, завихме веднага вляво и минахме по моста. Една полицейска кола профуча край нас в обратна посока, но вече толкова много хора тичаха насам-натам по улиците, че гледката наподобяваше на спонтанен крос за здраве, макар и без определена посока, поради което никой не ни обърна внимание. Завих по една странична улица, където знаех, че има банкомат. Щяха да разберат, че съм теглил пари оттам, но ченгетата така или иначе знаеха, че съм някъде в този район. Това бе за предпочитане, отколкото да знаят точно на кой влак сме се качили.

Банкоматът работеше. Напоследък банкоматите общо взето работеха, след като банките станаха по-сериозни и инсталираха антиперсонални устройства, които можеха да елиминират всеки опит за измама. Бутнах пръста си в прореза и се приготвих да изстрелям набързо устните си разпореждания.

— Състоянието на сметките си ли искате? — каза веднага машината, която направо открадна приготвения от мене тон.

— Може и така да ти се иска, но не! Искам двеста долара!

— Молбата е отхвърлена — отвърна машината и прорезът избута пръста ми навън.

Намръщих се и го пъхнах обратно.

— Пак ли си ти? — попита машината. — Сега пък какво искаш?

— Искам си парите — казах аз. — И този път не ме будалкай!

— Кой се будалка? — отвърна тя. — Твоята сметка е празна, глупако! Разкарай се!

Пръстът ми отново бе избутан навън и всички лампички по машината изгаснаха.

Обърнах се, а бученето в ушите ми се усили, когато разбрах какво се е случило.

Лаура ме погледна тревожно.

— Нещо лошо ли?

— Парите ми са изчезнали! — казах аз.

* * *

— Хап, приятелю, как си?

— Много зле — казах аз. — Пусни ни да влезем и след това заключи проклетата врата.

Вент отстъпи назад с малък поклон и аз избутах Лаура напред. Трите заключалки изщракаха — почувствах се почти в безопасност.

Беше ни отнело повече от час да стигнем от банкомата до „Низината“, като тичахме по задните улици и се опитвахме да останем незабелязани. След малко звукът на сирените започна да отслабва, или защото положението пред кафето бе започнало да се нормализира, или защото всички ченгета от района вече бяха пристигнали там. Надявах се да е второто. Лаура мълча почти през целия път, сякаш мислеше за нещо. Какво ще да е било — не зная, пък и си имах собствени грижи. Тя вървеше на няколко метра встрани от мен, също като малко момиченце, което вече се е научило да ходи само.

„Низината“ представлява анклав, вграден в един от каньоните, който пресича западната страна на Грифит. Има ескалатори от всяка страна, светофари и ток, но иначе всичко е оставено, както си е естествено и малко необичайно. В стените на каньона са вградени магазинчета и капанчета, до които може да се стигне само по стълби. Повечето са барове и специализирани книжарници. Но при Вент е различно.

Вент е по-малкият брат на Тид и има по-лоша слава от него. Той е по-слаб, изглежда по-добре и има повече връзки. Никога не съм го виждал да яде шоколад, обвит с твърда, сладка черупка. Неговата пещера, ако знаете за нея и той ви пусне вътре, е истинска съкровищница на противозаконността.

— Бира? — попита той.

— Не — отвърнах аз, но после се поправих: — Да!

Вент отвори една врата, монтирана в стената на магазина, и измъкна три бири. Подаде едната на Лаура, а тя незабавно разви капачката и я надигна.

— Ще ме представиш ли на приятелката си?

— Лаура — Вент, Вент — Лаура! — казах аз. — И не ми е никаква приятелка. Слушай, Вент, имам нужда от някои неща и след това ще трябва да се махаме.

Вент се усмихна и каза:

— Все същият си, Хап, приятелю, като в добрите стари времена. Пък аз си мислех, че си се променил. Не съм те виждал от години.

— Промених се, повече или по-малко — казах аз.

Лаура беше влязла навътре в пещерата и оглеждаше всички чекмеджета, вградени в стените.

Тихичко промълвих:

— Една жена отново обърка живота ми.

— Много ги бива в това — кимна с разбиране Вент. — Аз затова напоследък се задоволявам с виртуалната реалност. Кажи с какво мога да ти помогна?

— Пари — казах аз. — Имам временни проблеми с ликвидността и ми трябва заем за двадесет и четири часа. Хилядарка.

Всъщност ми трябваха само петдесет долара, които щяха да ми стигнат, докато влезем в Мрежата, но ако бях поискал толкова малко, това щеше да бъде сериозен сигнал, че финансовото ми положение не е никак розово.

Вент поклати глава.

— Не мога да ти дам пари в брой. Току-що направих някои големи покупки. Но мога да ти дам един показалец.

— По дяволите! — Още едно убийство и още едно закононарушение. — Ще трябва да свърши работа!

Вент отвори хладилника и посегна към долния рафт.

Показалецът бе поставен във вакуумирана алуминиева опаковка.

— Съвсем пресен — каза той. — Едно от нещата, с които се сдобих наскоро.

Той отлепи лентичката в края на опаковката и измъкна показалец на мъж от индоевропейската раса с малко устройство, прикрепено към отрязания край.

— Сигурно ли е? — попитах аз, като съзнавах, че Лаура ни наблюдава.

— Много — каза Вент. — Мои приятели се занимаваха с този джентълмен малко преди да се спомине. Никой няма да го търси с дни, нито пък ще го открият, като се има предвид къде е скрито тялото му.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лаура.

Казах й. Показалец на мъртвец с използваема банкова сметка, поддържан жив с помощта на плазмен генератор. С други думи, за около два дни могат да се употребяват пари, собственост на някой друг, който няма да усети липсата им.

— Нещо друго?

— Цигари — така и така съм тук.

Докато Вент ги носеше, аз се опитах да си представя какво още може да ми потрябва, но не се сетих за нищо друго. И тогава ми хрумна нещо, свързано с мислите ми от Енсенада.

— Имаш ли щастливи случайности?

— Само три — каза той, — ама са малки.

— При тези обстоятелства всичко е от полза — казах аз. — Длъжник съм ти.

— Добре! — каза той и отвори едно чекмедже. Извади оттам една ампула и спринцовка. — Нямам представа що за стока е — няма етикет. Тъй че, ако се почувстваш зле, не съм виновен.

Той вкара иглата в стъкленицата и издърпа течността. През това време навих ръкава си и той инжектира серума във вената ми. За малко почувствах някаква хладина, после всичко се нормализира. Не действа на всички, но за щастие на мен ми повлия.

Довърших си бирата и хвърлих бутилката в кошчето за смет.

— И тъй, колко ти дължа?

 

 

— Давам ти дозата късмет за четиристотин, пръстът — за обичайните 150% от парите в сметката. Причинителите на рак са трийсет долара.

— Няма ли да ми направиш специално намаление?

Вент се засмя и намигна на Лаура.

— Такъв си е Хап — каза той. — Винаги със страхотно чувство за хумор.

* * *

Пристигнахме у Дек малко преди единадесет. След като излязохме от Вент, отидох направо на един банкомат и пъхнах пръста в прореза.

Лаура реагира с раздразнение:

— Наистина ли ще използваш това нещо?

— Имаш ли друго предложение? — рязко попитах аз.

— Или това, или ще трябва да караме на мускули, докато успея да вляза някак си в Мрежата.

Лаура се обърна настрани.

Мъртвият се е казвал Уолтър Фит и в сметката му имаше близо четири хиляди, което пък означаваше, че пръстът му щеше да ми струва шест хиляди. Доставчиците на Вент сигурно са го проверили преди да му го дадат. Изтеглих сто в брой и си отбелязах номера на сметката и кода на банката.

С парите се качихме на метрото, което ни закара до самия край — при стената на Грифит, Бърхъм Гейт. Поогледах скришом тунела и видях това, което очаквах да видя — две ченгета проверяваха всеки, който искаше да излезе. Нямах никакъв план, но се оказа, че не ми е и нужен. Тъкмо си мислех, че ще трябва да се върнем и да опитаме някой от другите изходи, когато някакъв тип от опашката пред мен изведнъж драсна. Едно от ченгетата хукна след него, а колегата му просто махна с ръка на всички останали да минават. На излизане от Грифит се почувствах голям късметлия и се сетих, че това вероятно е първото от щастливите съвпадения, които трябваше да ме споходят. Полезно и навреме, но и не бог знае колко решаващо за живота ми. Сега вече ми оставаха само още две. Няма начин да знаеш кога или как ще проработят — просто трябва да разчиташ на късмета си. Появата дори на щастливите случайности зависи от превратностите на съдбата.

Откраднах една кола на половин миля от другата страна на вратата и поех по Мълхоланд и Колдуотър в посока Сънсет. Прекосих Уестууд и слязох надолу чак до Уилшър, след което продължих до брега. Пътищата бяха спокойни, небето — ясно. На „Оушън авеню“, пред нас се откри величествен морски пейзаж, който се простираше в безкрая, затулен единствено от листата на дърветата по „Палисейдс“. Завих надясно по авенюто, спрях и се загледах във водата. Тъмносин и облян от лунна светлина, океанът приличаше на картина, създадена от компютърна програма, само че по-елементарна и по-нормална: очевидна простота маскираше нескончаемите въпроси за разлика от фалшивите подробности на небитието в Мрежата. Разбира се, за да стигнем до водата, трябваше да се спуснем по едно надолнище от около трийсетина метра от другата страна на парапета и да прекосим оживения път и плажа. Вероятно тук някъде се крие метафората за живота, но никога не съм имал сили да я търся.

— Отраснах край морето — казах аз. — Тук се чувствам по-добре.

— Аз пък не. Имам чувството, че прогизвам — отвърна тя. — И виж какво, писна ми, всичко ме боли, така че давай да заминаваме, закъдето сме тръгнали!

Дек живее в сграда с осем апартамента на красива улица на няколко пресечки зад мястото, където бяхме. Той се измъкна хитро от света на тежките престъпления и сега живее в непретенциозна почтеност. Понастоящем прави малки удари заради самото удоволствие, припечелва по нещо, колкото да преживява, и поддържа форма единствено заради миналата си слава. Закарах колата зад сградата и я паркирах близо до стената, за да не се вижда. У Дек не светеше, което означаваше, че го бяхме изпреварили. Не би трябвало да е така, но не знаех по кой път е минал и къде е спрял колата ми.

Качихме се по задната стълба до третия етаж, отворих с моите ключове и влязохме в кухнята. В това отношение Дек е направо праисторически човек — не вярва нито на отпечатъци от пръсти, нито на гласовото разпознаване. Дори ме е малко яд на него, защото в крайна сметка го обират много по-рядко. Можеш да пробиеш код или да имитираш характеристиките на нечий глас в пълна тишина, ала разбиването на залостена врата винаги е свързано с вдигане на шум.

Като влязохме в апартамента, откъм стените автоматично заструи приглушена светлина.

— Бирата е в хладилника, а концентратите — в шкафа над него — казах аз и влязох във всекидневната. Седнах в тъмното на канапето и затворих очи.

Едва сега наистина почувствах страх — ехото от престрелката и плътните гласове се смесиха в постоянен тътен в ушите ми. И когато тези впечатления най-сетне започнаха да се уталожват, пред очите ми отново се появи образът на застаналите в редица мъже. Представях си ги доста ярко, като насън. Споменът на Лаура се наслагваше върху моето собствено преживяване. Но имаше и още нещо — притулено и потиснато. Усещах как непрекъснато се приближава. За момент дори почти го съзрях — видение от светлина около една човешка глава, като ореол. После изчезна.

Няколко минути по-късно чух шумолене и отворих очи. Лаура стоеше пред мен и в едната си ръка държеше голяма чаша, пълна с нещо, а в другата — бира.

— Коя от двете искаш? — попита тя.

Взех голямата чаша и отпих, а през това време Лаура заоглежда стаята. Стените на апартамента на Дек са облепени с големи фотоси от стари филми, опърпани афиши и разни такива боклуци, събирани оттук-оттам. Сигурен съм, че в цялата работа има някакъв ред, но и да ме обесят, няма да мога да кажа в какво всъщност се състои той. Дек е най-добрият ми приятел, но незнайно защо неговата колекция ме дразни. Мисля, че ме кара да се чувствам уязвим. Усещам я като насмешка над собствената си малоценност, като демонстрация на това, което ми липсва. Повечето хора днес допринасят с нещо за празненството на настоящето — например с бутилка вино за домакините. А Дек си има своите вехтории — своя покой и изчерпателни сведения за това откъде можеш да купиш най-хубавите сандвичи с чили. Другите пък си имат приятели, начин на живот, представа за това кои са те и защо живеят.

Аз, струва ми се, не притежавах нищо подобно и водех шеметен и изпълнен с несигурност живот, което обикновено се изразяваше в нетърпение и паническо усещане за липса на здрави корени. Всъщност понякога се чудя дали изобщо съм съществувал на този свят и ако е така, то какво, по дяволите, съм правил през цялото време?

Лаура приседна в другия край на канапето. Беше намерила отнякъде гумено ластиче и беше вързала косата си на опашка.

— Какво ще правим сега? — попита ме тя.

Запалих цигара. В Санта Моника не са толкова стриктни в тези неща, затова пушенето насаме в собствения ти апартамент се счита за несъществено нарушение и в общия случай не се санкционира.

— Ще стоим тук, докато Дек се появи отнякъде или докато на мен ми писне и заспя — отвърнах аз. — И тогава ти ще избягаш и ще оставиш спомена за убийството в главата ми, без да има начин да се отърва от него. Нощем продължавам да сънувам дивотиите на други хора, за които дори няма да ми платят, тъй като сметката, на която „РЕМтемпс“ ми превежда парите, е блокирана. След това ченгетата ще ме докопат и ще ме закопчеят за остатъка от дните ми заради нещо, което дори не съм извършвал.

Тя се засмя и каза:

— Май обичаш да се самосъжаляваш, а?

— Да, и при това не без основание. На всичкото отгоре тази вечер стреляха по мен и видях как един човек се превърна в пушечно месо. Той може да бил един дългокос предател и мръсник, но така или иначе, за мен това не бе особено приятно изживяване.

— Чакай, за кого говориш? — попита тя. — Кой е бил с дълга коса?

— Хакерът — казах аз. — Не го ли помниш?

— Много добре го помня. Той беше с къса коса.

— Няма и двайсет и пет години, с голям нос, добре сложен? — запитах аз и я погледнах в очакване на отговора.

Лаура го изрече първа:

— Значи това не е бил същият човек.

— Тогава кой, по дяволите, е бил тоя?

— Откъде да зная? Той как те намери?

— Не ме е търсил.

Изведнъж съзрях първата брънка от дългата верига истини, която е била пред мен през цялото време. Извадих от джоба органайзера си и поисках да вляза в Мрежата по кратката процедура. Междувременно картата за клетъчна връзка автоматично осигури двустранен достъп и операционната система весело ме поздрави с „добър вечер“.

— Какво правиш? — попита Лаура.

— По едно време наистина си помислих, че този кретен се прави на твърде голям майстор, за да бъде истински хакер — казах аз, бесен на самия себе си. — Явно бе дошъл направо от Централното студио — дори бе облякъл фланелка с глупавия им лозунг. Но Куот ми каза, че ще го позная лесно, и затова въобще не ми направи впечатление. А и поведението му определено бе странно — полуизплашен, полу-непукист. Когато стана напечено, помислих, че се държи така, защото знае, че ме прецаква.

— Но?

Дадох команда за по-бърза връзка посредством странична директория и казах на органайзера да използва който и да е наличен сървър, за да открие демона на сметките ми, да подаде информация, както и да излезе от Мрежата, ако му се стори, че тази работа може да отнеме повече от трийсет секунди.

— Какво искаш да кажеш, Хап? — попита Лаура.

Казах й да пази тишина и погледнах таймера. Когато останаха десет секунди, органайзера даде съобщение, че демонът е намерен и след още две секунди резултатите вече бяха на екрана.

Демонът изписа шестте банкови сметки, които водеше на мое име — две реални, две виртуални и две, за които нямаше нищо по-конкретно от неориентирани посоки през капаните на паричния пазар. Всичките бяха празни. Нули по целия екран.

Лаура гледаше празните колони с глупаво изражение. Изключих връзката с Мрежата преди източникът на клетъчния апарат да може да бъде засечен.

Вперих поглед пред себе си, но изобщо не виждах нищо!

На мое име вече нямаше никакви пари и съществуваше само един-единствен човек на света, който беше в състояние да извърши това. Същият, който ми се обади по телефона тази сутрин и ме накара да бъда в определено време на определено място. Човекът, на когото бях поверил целия си бизнес в продължение на повече от година и който знаеше всичко за мен.

— Куот е! — казах аз. — Той ме е прецакал.

— Твоят хакер? Че защо?

— Предавателят, който твоят човек използваше, не беше ли нещо като куфар, пълен с разни жици и електроники?

Лаура кимна с глава:

— Не вярвах, че това нещо може да свърши работа, но то проработи. И виж какво, омръзна ми все да питам „Защо? Защо?“, затова най-добре отсега нататък приеми присъствието ми като постоянно зададен въпрос.

— От същия човек ли взе адреса на Хамънд? От същия хакер, който оправи работата с прехвърлянето на спомена?

Лаура кимна отново.

— Пуснах едно завоалирано съобщение, че търся услуги на хакери и няколко часа по-късно този се появи.

Което предполагаше, че именно Куот е нейният хакер, че през цялото време е имал достъп до такава машина и че е знаел за убийството на Хамънд.

— Това означава ли, че убитият е точно този образ Куот?

Поклатих глава, а мислите ми все още бяха объркани.

— Човекът в кафенето е бил просто актьор, който е изпълнявал роля. Куот ме прецака, използвайки посредник.

Сега вече можех да си обясня нещата по логичен начин.

Лаура пожелава смъртта на Хамънд поради определена причина, но не знае къде да го намери. Намира един хакер, Куот, или може би той я намира. Куот открива адреса. На следващия ден той прочита, че оня е убит, след което Лаура иска незаконно прехвърляне на спомен. Той е знаел, че това ще да е споменът за убийството, и урежда да ми го прехвърлят на мен. В продължение на два дни аз търча из града, а той не знае къде се подвизавам. Оказва се учудващо трудно да бъде намерен и самият той. Връщам се и веднага се свързвам с него, а той отлага предаването на машината, докато ми устрои капана с ченгетата.

Историята изглеждаше правдоподобна, въпреки че съществуваха някои странни съвпадения, които не можеха да се обяснят лесно. Имаше и един съществен въпрос, който Лаура зададе веднага:

— Да, добре — рече тя — но защо този човек ще иска да те подреди така? Да си го премятал с пари или нещо подобно?

— Не. Всъщност той държеше всичките мои пари. Дори и да исках, нямаше как да го преметна. Вярвах му във всичко.

С рязко движение Лаура изпи до дъно остатъка от питието си и ме погледна със светнали очи.

— Значи и двамата са ни изработили.

Откъм кухнята се чу шум. Помислих, че е Дек. След това чух как същите стъпки се връщат обратно по стълбището.

Станах и извадих пистолета. Отидох в другата стая и надникнах през прозорците на кухнята. Не видях никого. Държейки пистолета пред себе си, тръгнах към задната врата и си помислих, че не би било зле да имаше поне стъклено прозорче. Когато стигнах до нея, хванах дръжката, поех си въздух и рязко я отворих.

Там нямаше никой.

Нощта бе охладила въздуха, в който леката влага вече кондензираше и светлините в двора проблясваха като искри. Погледнах към пода и видях малък куфар, който ми изглеждаше познат.

Изтичах до края на коридора и подадох глава навън, но не видях никой да се отдалечава от сградата. В това време се чу шум, обърнах се рязко и без малко да отнеса главата на Лаура Тя надничаше в куфара.

— Това предавателят ли е? — попита тя.

Кимнах и преглътнах мъчително.

— А това какво е? — добави тя, като посегна към едно листче, поставено вътре в куфара.

Взех го. Тя проточи шия, за да го прочете заедно с мен. Имаше една-единствена дума: ХЕЛЕНА.

— Коя е Хелена? — попита Лаура.

В този момент разбрах кой ме беше спасил в кафенето.

— Бившата ми жена — казах аз и влязох обратно вътре.