Майкъл Маршал Смит
Един от нас (9)

7.

Кафене „Хард Проуз“ е ей там, в квартала със складовете на Грифит. Той, разбира се, не е квартал на складовете, а само още една брънка от подправения с реалност живот. През осемдесетте и деветдесетте години хората толкова били свикнали с това прекомерно скъпите барове и ресторанти да са разположени във влажни и мрачни стари постройки, та чак забравили, че те не били проектирани с тази цел. Затова когато разработвали общия план на Грифит, издигнали няколко грамадни сгради, които реконструирали по време на самия строеж — иззидали стени и след това веднага ги съборили, за да се постигне автентичното усещане. Блокът, в който се намира кафето, има фалшива фасада: „реката“ представлява покрив от плексиглас над автострадата, но човек разбира това, едва след като се доближи съвсем и погледне надолу. Понякога си мисля, че толкова много сме свикнали с питиетата, подправени с аромат на шоколад, че истинският шоколад ще ни се стори противен.

На Лаура не й стана приятно, когато влязохме в кафенето. Предполагам, че това бе обида за естетическите й чувства. Заведението започнало живота си като някаква тъмна дупка, в която тайфа холивудски писатели се събирали да се мръщят в почивките между разните срещи. Трябва да отбележим, че обслужването е отвратително. Необходимо е да си резервирате маса за поне един час по-рано от времето, за което я искате, тъй като ръководството работи на принципа, че клиентите винаги закъсняват. Минава сума време, докато успеете да привлечете вниманието на келнера, а след това в кухнята ще променят поръчката ви, без да ви питат. Ако храната ви изобщо пристигне, непременно ще изникне някой, когото не сте виждали от години, и ще изплюска десет процента от нея. Интериорът така и не бил довършен, тъй като тъкмо работата стигнала до половината, и авторите на проекта я спрели. Оттогава цялото време минава в преразглеждане на свършеното и в препирни за авторските права.

Двамата с Дек ходехме там, защото това е единственото място в Калифорния, където пушенето на публично място е разрешено. Освен това харесвам интериора, макар да усещам, че съм малцинство. Огромна стая с височина от два етажа и голям кръгъл бар в центъра. Поръчките за питиета се изпълняват доста бързо — мисля, че ги считат за приоритетни. От едната страна има голяма скулптура във формата на… — всъщност, да ви кажа честно, не знам на какво прилича. Явно е замислена като тема за разговори, но предполагам, че те протичат по следния начин:

— Какво е това, мамка му?

— Да пукна, ако знам!

— Адски е противно!

— Аха! Дай да го запалим!

От всички страни на помещението са разположени ъгли и сепарета от дърво с маси на различна височина като ракетни площадки. В единия ъгъл на помещението, ако искате да си дадете труд, можете да се качите на една платформа, достигаща почти до тавана, да си седите там и да гледате като крал надолу към една минисистема облаци от третокачествен тютюнев дим.

Поведох групата натам. Не ми се случва често да играя ролята на крал.

Най-горната маса имаше допълнителното предимство, че щеше най-много да затрудни евентуално бягство на Лаура. През останалата част от следобеда тя бе спокойна, седеше безмълвна на задната седалка на колата и отказа да яде бурито, което й предложихме. Ако трябва да бъда искрен, за нас бе облекчение, тъй като нито Дек, нито аз искахме да компрометираме предаността си към месоядството. Оставихме я в колата на няколко пъти, когато излизахме да се поразтъпчем, но не се отдалечавахме много. Тя се държеше като кротушка, но аз нямаше да позволя това да ме заблуди. Бях абсолютно сигурен, че ще опита да направи нещо още преди падането на нощта. Въпросът беше кога.

Качихме се на високата маса. Дек се нагърби със задачата да отиде и вземе нещо за пиене и ни остави сами. Блажено запалих цигара, като и предложих и на нея, но тя само ме изгледа.

— Не пуша.

— Не е вярно, пушиш „Ким“.

— Взех се в ръце и ги оставих.

Засмях се.

— Кога? Преди два дни?

— Всъщност три.

— Глупости! — казах аз и се обърнах.

Макар че беше още шест часа, повечето от масите под нас бяха заети и аз известно време оглеждах хората наоколо. Едно време ми беше трудно да повярвам, че другите човешки същества притежават собствен живот, че са нещо повече от второстепенни актьори в долнопробния филм на моя живот. Едва когато ги видиш на някое място като този бар, разбираш, че са дошли тук заради нещо определено, че имат взаимоотношения с хората, с които се срещат тук, и че — понякога в противоречие с външния им вид — те действително са хора. Откакто бях започнал работата със спомените, вече не ми беше трудно да го повярвам. Понякога, когато съм изморен, усещам как разликите избледняват и почти съм склонен да повярвам, че вместо отделен индивид, аз представлявам само мъничка частица от континуума на човешкия опит. Но за нещастие и краткотрайното ми надникване в живота на други хора ни най-малко не ми помагат да ги разбера. Доколкото знаех, никой в цялата история на света не е бил съпричастен с толкова голяма част от истинския живот на друг човек, както аз бях съпричастен с живота на Лаура Рейнолдс. И въпреки това тя си оставаше непроницаема за мен. Не можех да разбера как от някогашното момиче се е превърнала в жената, която бе сега!

— Така ли трябва да бъде?

Неочакваният въпрос ме стресна. Бях решил, че ще ме наказва с мълчание.

— Какво? — попитах аз. — Да, обстановката е малко небрежна, но…

— Прехвърлянето — каза тя. — Наистина ли трябва да си взема спомена обратно?

Изглеждаше уморена, със сини сенки под очите като от побой. Дългите ръкави на роклята й покриваха белезите върху китките й, но знаех, че й е неудобно.

— Да — казах аз. — Съжалявам, но трябва. Ако ме хванат с твоите спомени, ще се наложи да излежавам твоята присъда. Че и още по-зле.

Тя сложи лакти върху масата, подпря брадичката си с ръце и явно се опита да ме погледне умолително. Така си беше!

— Защо „по-зле“? Само защото си мъж или защото имаш криминално досие?

— Нямам досие. Никога не са ме арестували и срещу мен няма никакви висящи дела.

Подвоумих се и си помислих какво трябва да направя. Когато не беше груба, тя беше приятна компания.

— Преди няколко години се забърках в нещо неприятно. Вината не беше моя. Дори не допусках, че нещата ще се развият по такъв начин. Имаше убити, а едно ченге страшно се ядоса. Преследва ме из цялата страна в продължение на няколко години, а след това наех един да изтрие престъплението. Ченгето нямаше за какво да се захване и трябваше да се откаже.

— Нямаше ли начин да те изработи някак или да те окошари за нещо друго?

Поклатих глава. Често се питах същото.

— Очевидно не е имал. Доколкото мога да съдя, той е почтен човек.

Ъгълчетата на устните й кисело се повдигнаха.

— Последен екземпляр от един изчезващ вид!

— Защо? Наистина имам основания за такъв извод. Както и да е, точно той води сега разследването за убийството на човека, когото ти застреля.

Лаура повдигна вежди и сякаш прие, че това наистина може да представлява проблем.

— Един вид съвпадение, а?

Поклатих глава.

— Той е известен детектив от отдел „Убийства“, а Рей Хамънд е бил високопоставен служител на полицейското управление на Лос Анджелис. Нещата са съвсем ясни. В каквото и нарушение да ме спипа, с мен е свършено.

— Но той няма как да те свърже с убийството. Знаеш това. И както сам каза, ако късметът ми не проработи, някой наистина може да ме свърже с убийството. Ти обаче дори не си бил там.

— Някой вече е направил връзката. Ония със сивите дрехи. Нямам намерение през следващите пет години непрекъснато да се оглеждам. Вече достатъчно дълго време съм го правил.

Видях, че Дек се беше добрал до бара долу и поръчваше питиетата в промишлени количества. Умен човек!

Лаура не се предаваше.

— Трябва ли споменът да се върне непременно при мен? Не можеш ли просто да го пратиш ей така, в празното пространство?

Поклатих глава.

— Не можеш да се отървеш. Ако го направя, той ще витае някъде, на някаква улица или край някоя река и ще виси като облак. И ако някой мине оттам, поне част от него ще влезе в паметта му. Така се развива „Синдром на грешния спомен“ — хората започват да си мислят, че са им се случили лоши неща и започват да обвиняват най-близките си. В началото доста семейства пострадаха по този начин.

— Но…

— А дори и пет пари да не даваш за тях — прекъснах я аз, — има вещи лица, които могат да възстановят профила на спомена и да определят откъде е произлязъл. В никакъв случай не мога да постъпя така.

— И какво? Просто ще ми върнеш спомена и ще изчезнеш? Така ли?

Вдигнах рамене.

— Дай ми банковата си сметка, за да ти върна парите, което според мен е пределно честно, предвид на това, че ми струваш цяла седмица работа и куп черни точки пред моя работодател.

— А аз какво трябва да…?

Изведнъж се почувствах изморен.

— Омръзна ми да отговарям на въпроси, Лаура. Защо не опиташ самата ти? Този хаос е твое дело, не мое! Защо уби оня човек? Защо се опита да се самоубиеш снощи? Какви проблеми имаш самата ти и защо не можеш да се справиш с тях?

— Гледай си работата, боклук такъв! — заяви тя и се обърна.

В този момент Дек пристигна на масата, последван от няколко келнера, които едва крепяха тежките си подноси, отрупани с питиета.

— Забавлявате се, нали? — попита Дек.

— Положението е непоправимо — отвърнах аз.

* * *

В осем без двадесет аз бях на бара и си гледах часовника. Чудех се кой ще бъде най-добрият начин да взема предавателя и поръчвах поредните питиета. Лаура беше все така настоятелна, както и преди. Тя бе доста пияна, при това го постигна доста бързо. Не ми беше необходимо много време, за да се сетя, че тя вероятно бе пресушила бутилката от чантата си още през следобедните часове. Като разбрах това, малко се притесних. Не съм против алкохолните напитки и познавам последиците от тяхната употреба, но аз пия за удоволствие и защото харесвам вкуса им. Понякога и като евтин начин да избягам от капана на живота — истинския или другия. Лаура не го приемаше така. Никой, освен руснаците, не пие водка заради аромата, а и те рядко я смесват със сок от червени боровинки. Лаура пиеше на големи глътки, сякаш приемаше лекарство и с някаква мрачна решителност — като че ли част от нейния разум й беше предписал лекарство, но тя знаеше, че то само ще влоши болестта. Това не ми влизаше в работата, пък и не може по никакъв начин да променя нещата. Аз трябваше да я задържа тук, на това място, да не си създавам излишни проблеми и затова й поръчах още едно питие.

Бях сигурен, че веднага след като барманът престанеше да се прави на тежкар, ще ми го сервира заедно с другите, които бях поръчал. Той беше от хората, които придават на всяко свое действие особена и префърцунена значимост, с което наистина ме нервираше. Не обичах барманите да ми се правят на велики — просто исках да ми дават пиячката.

Планът ми беше Дек да остане на масата с Лаура, в осем часа аз да сляза и да огледам помещението. Куот вероятно бе дал описанието ми на хакера, пък и ми беше намекнал, че ще го позная лесно. След това щяхме да се върнем в хотела, като през това време щях да намеря някой да се погрижи за Лаура за няколко минути, или пък щях да я заключа в колата, докато Дек и аз занесем приемника от моя апартамент. С тази част от плана Дек не се съгласяваше през целия ден и настояваше най-напред да отидем и да донесем приемника. Отиването до апартамента бе рисковано и аз исках да го отложа за колкото се може по-късно. Засега всичко минаваше безпроблемно: щях да намеря мотел, да осъществя предаването и да кажа на Лаура, че е свободна да отива, където си пожелае. После ми предстоеше нощ с платени сънища, а на сутринта щях да съм се озовал там, където се намирах преди седмица. Почувствах как настроението ми леко се подобрява, но само толкова.

Докато чаках да оставя отпечатъците си върху касовата бележка и гледах фриза, изрисуван на тавана на бара, изведнъж започнах да усещам странни неща. Рисунките показваха в стилизирани форми богове и богини от класическата митология и аз се замислих колко са тъпи разбиранията ни за боговете. Богиня на любовта, бог на войната, бог на пияните глави — като всички те приличаха на вицепрезиденти на някаква компания „Земя-АД“ под председателството на г-н Зевс-старши. Няма и помен от одухотвореност, нито намек за присъствие, пълна липса на смисъл в пространството — просто една стара управленска структура и нищо повече. Общо взето, съвременните религии са дори по-зле. Само са модернизирани. На времето изобразяваха Господ като някакъв Хауард Хюз, но по-излъскан. Сега Той се появява като един от застаряващите собственици на провинциална счетоводна фирма. Малък офис над главната улица, в някакъв затънтен град, тиктакането на часовници в ленивите следобеди, прашни стаи, пълни с разни типове, членуващи в Ротари, които и пет пари не дават каквото и да стане.

Все пак, хората протягат ръце, сякаш все още искат да вярват в НЛО. След толкова много фалшиви тревоги, след толкова дълго чакане и тъй като „черният обелиск“ така и не се появи, би трябвало да сме изгубили интереса си към идеята за извънземните. Ала ние все още чакаме ония малки хора с щръкнали ушички любезно да ни помолят да ги заведем при нашия цар, точно както продължаваме да ходим по психиатри и баячки, след като единственото реално нещо, което те ни предлагат, са сметките за плащане. Не управляваме собствения си живот и все още чакаме deus ex machina.

Нещо ме накара да се обърна. Вече бях гаврътнал няколко бири и си помислих, че може да съм мярнал отражението на някой познат в огледалото зад бара. Не знам дали е бил мъж или жена, но когато погледнах, не видях никакъв познат. Само множество хора, седнали край масите, които говореха високо и бързо. Младежи със свръхмодерни костюми, жени, преливащи от излишна привлекателност, която събужда в теб желание да се махнат, за да не ги разглеждаш тайно цяла вечер. Огледах внимателно цялата тълпа и не открих нищо необичайно за един бар в Грифит. Въпреки това изведнъж се почувствах на тръни.

— Господине?

Барманът развяваше касовата бележка пред мен с вид на човек, който е чакал няколко дни, а не няколко секунди. Все още разсеян и оглеждайки тълпите, поставих пръста си в долния край на бележката, където сензорът щеше да разчете моето ДНК, да се свърже с банковата ми сметка и да изтегли необходимата сума.

— Ако си поставите пръста тук, можете да направите и доброволни пожертвования — посочи услужливо младежът.

— А, така ли? — казах аз и задрасках мястото. — Благодаря, че ме предупредихте.

Той заядливо дръпна бона и замина да обслужва някой по-сговорчив посетител.

Помахах с ръка на един от минаващите наблизо келнери и поставих питиетата си върху подноса му.

— Знаеш ли най-неудобната маса в бара? — попитах аз.

Трябваше да говоря високо, за да надвикам музиката от двата автомата в ъгъла. Келнерът кимна навъсено. Той беше дребен и смирен на вид и ми допадна повече.

— Занеси ги там! Чакай секунда!

Намерих в джоба си някакво листче, на което надрасках на Дек няколко думи, и го подпъхнах под чашата му. Посегнах за портфейла си и чак когато го извадих, се сетих, че нямах никакви пари в брой.

— Кажи му, че съм поръчал да ти даде голям бакшиш, — казах на джуджето и го отпратих с ръка.

След това се махнах от бара и се шмугнах сред масата народ. В бележката до Дек пишеше да си стои на мястото и да си отваря добре очите. Вероятно алкохолът започваше да действа върху нервите ми, но понякога точно това състояние ме караше да желая да съм в непрекъснато движение. Отпих от бирата си и се поразходих наоколо, като се опитвах да не събуждам подозрения и в същото време да гледам на това, което се случваше около мен, с очите на страничен наблюдател. Гледката ме върна към предишен етап от живота ми — продажбата на дрога и опасностите — и не ми хареса. Не особено.

Тогава видях един човек, който седеше от другата страна на бара. Беше на около двадесет и пет, с дълга коса, голям нос и очила, носеше раздърпана червена фланелка, на която пишеше „Програмистите го правят непрекъснато“. В ръката му имаше чаша, пълна с нещо като „джолт“, а до краката му се мъдреше малък куфар.

Нещо ми подсказа, че това може да е той.

Бавно се приближих до него, като му дадох достатъчно време да ме забележи.

— Здрасти — казах аз.

Беше с повече от десетина сантиметра по-нисък от мен и го осъзнаваше. Най-напред кимна с няколко отривисти движения на главата си и се извърна настрани. С ъгъла на устните си попита:

— Ти ли си Хап?

— Да, доколкото знам. А ти си?

Този път главата му направо се разтресе — нервни тикове. Куот бе прав по отношение на този човек. Той отговаряше точно на определението, дадено в речниците за думата „обладан“.

Последва мелодраматичното:

— Не е нужно да знаеш.

— Вярно е — казах аз, като се опитвах да не въртя очи. — Получи ли парите?

Алчността присветна за кратко върху острите му черти.

— Да, ъъъ, благодаря.

— Добре. Кажи ми къде да ти оставя куфара утре сутринта, изпий си питието и сетне си тръгвай.

— Не може да стане. Ще трябва да ти кажа как се работи с машината.

— Бива ме с тия джаджи, ще се оправя.

Отново тръсна глава.

— Глупости! Няма да можеш! Аз съм го правил туй нещо, ама и аз работя с него по записки. Всички кодове трябва да се вкарат ръчно в реално време.

— Добре де. Като се върнеш в бърлогата си, ще ми изпратиш инструкциите по електронната поща.

— Не вярвам на Мрежата.

— Исусе! Ти и Куот сте си плюли в устата! — въздъхнах дълбоко.

— Добре. Дай да го видим! — казах аз, с желание да приключим с тази работа.

— Нека най-напред да ти покажа кодовете — каза той и извади една тетрадка от задния си джоб. — Има три фази при прехвърлянето. Приемането на съня, кодирането за прехвърляне към определен приемник и самото прехвърляне. Първата фаза е проста работа — една поредица от пароли, които съм написал, но следващите две са по-сложни. Кодът за предаване се създава в реално време и представлява произволна функция от серийните номера на предавателя и приемателя. Трябва да изчакаш, докато двете машинки се синхронизират, и след това да наблюдаваш сигнала на кода за сходство.

— Къде точно трябва да гледам?

— Чуй най-напред последователността — каза той. — И ако нямаш нищо против — малко по-тихо!

Започнах да ставам нетърпелив.

— Платих ти сума пари за тази работа. Покажи ми проклетата машина.

Хакерът успокоително вдигна ръце:

— Добре! Отзад видях една голяма стая. Дай да отидем там.

Завъртях се на пета и тръгнах, като се опитвах да не губя самообладание. В кафето всеки петък и събота вечер се правеха големи купони и в дъното на главния бар имаше едно голямо помещение, където хората отиваха да се разхлаждат, когато загреят прекалено много. Преди да вляза там погледнах към нашата маса с надеждата Дек да ме забележи, но във въздуха имаше толкова много дим, че се съмнявам дали изобщо някой отвъд втория ред маси можеше да ме види като нещо повече от движещо се петно.

Помещението беше тъмно, осветено само от електрически свещи, подредени в ъглите и в малък басейн в средата, и бе абсолютно празно, с изключение на двама типа, които се натискаха на едно канапе в средата. Единият беше млад и мускулест, а другият — по-стар и вече се беше разгорещил. Те бяха твърде заети със себе си, за да представляват проблем. Отидох до отсрещния ъгъл и седнах. Моят човек ме последва, като очите му се стрелкаха подозрително към влюбените гълъбчета, след което приседна на крайчеца на едно канапе точно под прав ъгъл към мен.

— Чакам! — казах аз.

Той се затутка за момент, взе куфарчето в скута си, като го постави така, че само той и аз можехме да виждаме, и отвори ключалките. Вътре имаше хиляди чаркалаци, части от главното табло, екранчета, букси и кабели във всичките цветове на дъгата.

— Исусе Христе! — възкликнах аз.

— Видя ли? Нали ти казах? Не е като от изложение на електронна техника.

— Ама работи, нали?

— О-о, да, да! — каза той, като усърдно кимаше.

Погледна още веднъж към вратата и аз най-накрая разбрах какво ме е притеснявало през цялото време. Наблюдавах го отблизо, докато изваждаше една миниклавиатура изпод хаоса от жици, и видях, че ръцете му не треперят. Объркани сигнали от нервната система — свръхнервността не пречеше на желанието му да обясни всичко в досадни детайли, гласът му трепереше във въздуха, но не и ръцете му. Всичко подсказваше, че би искал да бъде на друго място, сякаш ме възприемаше като някакво полуопасно диво животно и въпреки това не искаше да ми предаде устройството и да ме остави да се оправям с него сам. Беше взел парите — какво му пукаше? Това ми изглеждаше малко странно, а освен това — не харесвах ризата му.

Наведох се към него и сигурно заприличахме на двойката в другата част на помещението, която бяхме загърбили.

— Всичко е написано тук, нали?

Той кимна и понечи да каже нещо.

— Добре! Дай ми бележките.

— Няма да можеш да го пуснеш! — каза той.

Пресегнах се и тръшнах капака на куфарчето, който без малко да откъсне пръстите на ръката му. След това извадих пистолета си и го опрях в средата на челото на хакера. Адамовата му ябълка подскачаше като сьомга срещу течението, а долната му челюст се отвори със сухо изщракване.

— Дай ми проклетите бележки. Искам да се махна оттук!

— Никъде няма да ходиш! — каза един глас и в същото време чух как предпазителят бе свален. Някой опря пистолет на врата ми.

— Стани и хвърли оръжието!

— А ти кой си? — попитах аз и бавно станах, без да отмествам пистолета си.

— Полицейско управление на Лос Анджелис — каза млад, леко разтреперан глас.

Някой изви лявата ми ръка зад гърба.

На хакера явно му олекна.

— Ти ли, кретен? — извиках аз. — Ти си ме предал.

— Така е! — каза друг глас и някакъв човек дойде отстрани и застана отпред и малко вляво от мен — по-възрастният от натискащата се двойка. Той държеше значка и изглеждаше доста доволен от себе си.

— Хвърли оръжието — каза той и от него лъхна силна миризма на долнопробен алкохол. — Искам да продължа се натискам с Бартън. На него май му хареса.

— Майната ти, дядка — каза Бартън и ръгна пистолета още по-силно в тила ми. — Виж какво, пусни пистолета или ще те вземат мътните!

— Не знам дали искам да го пусна — казах аз, като безсмислено играех, за да печеля време. — Струва ми се, че докато стоим в такова положение, вие, момчета, не можете да направите нищо. Ако ме докоснете, пистолетът може да гръмне и този тук ще се размаже по стените.

— Да бе, защото на нас пък много ни пука! — изръмжа Бартън, което накара хакера отново да започне да нервничи.

Погледнах насреща към входа. Нямаше начин да стигна дотам преди да ме застрелят, дори и Дек да се появеше, което, струва ми се, той нямаше да направи.

— Пет хиляди долара — казах тихо на по-възрастното ченге, — за да забравите случая.

— Чу ли го тоя? — попита партньора си ченгето с дъх на бира. — Тоя боклук се опитва да опетни морала на полицейското управление на Лос Анджелис.

— Аз излизам оттук с куфарчето, а вие си получавате парите. И по-странни неща са ставали.

— Няма начин, Томпсън.

Нов глас. Обърнах се и видях, че още две ченгета са влезли в помещението и бързо вървят към нас. Този, който говореше, беше висок, с прошарена коса и се отличаваше от другите. Носеше костюм, достатъчно елегантен, за да покаже, че е с по-висок ранг, но и не толкова скъп, че да подсказва вземането на подкупи.

Лейтенант Травис.

* * *

През следващите няколко секунди не можех дори да продумам. Опитвах се отчасти да поставя всичко на мястото му, да разбера как нещата можаха изведнъж да се сгромолясат! Можех само да наблюдавам безмълвно, докато размишляващата част от съзнанието ми отброяваше всички неща, които вече нямаше да ми се случат в останалата част от живота ми. Например да седя пред някой бар и да пия бира, да виждам нещо различно от сивите стени. Да правя всичко, което не е глупаво, брутално и не е просто начин да прекарам дългите години, докато някоя сутрин не се събудя мъртъв в килията си. Всички тези сцени се стекоха като дъждовни струи пред вътрешното ми око, сякаш само бяха чакали момента, в който да се онагледят.

Травис се спря на няколко метра от мен и ме огледа от главата до петите. Беше малко позастарял, но не много. Годинките се бяха отразили добре най-вече на лицето му, а косата му бе подстригана малко по-късо. Беше съвсем близо до представата, която си бях изградил за него през годините, в очакване да го срещна в някой от градовете, където пребивавах. Странното бе, че когато за последен път се видяхме лице в лице, бяхме станали едва ли не приятели — предпазливо познанство от двете страни на границата на закона и реда. Работехме на различни поприща и бяхме решили да живеем и да оставим и другите да живеят — двама души, които познаваха правилата на играта и не обръщаха внимание на дреболиите. И точно тогава в изблик на пълна глупост аз кривнах встрани от пътя и в този момент всичко в изражението на лицето му подсказваше, че сега нещата са по-различни.

— Пусни пистолета, Хап! — каза той.

Аз се подвоумих за момент, след това отпуснах ръката си надолу, така че пистолетът вече сочеше към пода. Завъртях го в ръката си и му го подадох с дръжката към него.

Той го взе и го прибра в джоба си.

— Арестувам те за опит за наемане на незаконно устройство за прехвърляне на спомени и за употреба на споменатото устройство при приемане на спомени за извършени противозаконни действия.

Всъщност в думите му нямаше и капка от задоволството, което би трябвало да изпитва.

— Чувствай се поласкан, защото прекъснах много по-важно разследване, за да се заема с теб.

— Първото обвинение е капан, а второто не можеш да докажеш.

— Ще го докажа — каза той. — Ще те затворя сам в една стая, ще те натъпча с натриев веритал и ще те разпитам за всички престъпления, които някога са били извършвани в историята на човечеството, чак до нарушенията на правилника за паркиране в Райската градина. Рано или късно ще намеря достатъчно основания и ще открия нещо, за да те закопчая.

Едновременно разбрах две неща: той не знаеше за Рей Хамънд, но щеше да научи само две секунди след като ме вкарат в онази стая. За миг се изживях като рицар на честта — разбрах, че не съм в състояние да натопя Лаура Рейнолдс, нямаше дори да подам жалба. След това осъзнах, че това си е чист прагматизъм. Аз потъвах. Нямаше смисъл да повличам със себе си още някой, независимо че ставаше дума за истинския виновник.

— Ъъъ, аз може ли да си вървя? — попита хакерът.

Той пъхна ръката си под фланелката и извади скрития там радиомикрофон.

— Да! Много ще се радвам — каза Травис.

— Изкупих ли си всичко сега?

Травис се обърна към него.

— По отношение на твоето досие — да, ако въобще го намеря. Във всяко друго отношение ти си един долнопробен боклук и само ако чуя, че си се забъркал в нещо, ще те смачкам като буболечка.

Хакерът се понесе към вратата, като главата му ту се изправяше, ту се накланяше и той едва се сдържаше да не хукне. Устремяваше обратно към своя съмнителен живот, спасен с цената на съсипваното бъдеще на човек, когото дори не познаваше.

Травис ме погледна още веднъж с непроницаемо изражение и кимна на Бартън, който все още стискаше здраво ръката ми зад гърба. Започваше да боли, но бях сигурен, че това ще да бъде най-малкият от проблемите ми в обозримото бъдеще. Травис можеше да използва хапчета и пряк разпит, ала имаше полицаи, които прибягваха към по-директни методи. Съществуваше голяма вероятност да се срещна с тях съвсем скоро.

— Сложете му белезници! — нареди Травис и се обърна към мен. — Надявам се да си си поживял през последните три години, Хап?

Нямах възможност да отговоря.

При звука на експлозията главите и на петимата ни тутакси се обърнаха към вратата. Хакерът лежеше на земята на няколко метра от нея, а част от вътрешностите му описваше дъга навън от тялото му.

— По дяволите! — изруга Бартън, пусна ръката ми и посегна към пистолета си.

Откъм главното помещение се чуха писъци и шум от много хора, бягащи едновременно във всички посоки. Ченгетата около мен заеха позиция за стрелба, а Травис, който единствен запази присъствие на духа, посегна и сграбчи другата ми ръка.

В стаята влязоха четирима мъже.

Всички бяха еднакви на ръст, с еднакви сиви костюми и слънчеви очила. Всички носеха пушки-помпи в походно положение и вървяха така, сякаш нямаше от какво да се страхуват. Спряха на пет метра от вратата точно от другата страна на гората от свещи. И четирите пушки едновременно бяха свалени в положение за стрелба, като всяка цев категорично държеше на прицел по едно от ченгетата. Четирите пистолета 38 калибър бяха насочени обратно към тях, но доста по-несигурно.

Цареше тишина, ако не се вземе предвид квиченето на тълпата в главното помещение. Чух една мисъл, която премина едновременно през главите на всички ченгета, сякаш бе изречена на висок глас:

„Ако някой стреля, всички ще се превърнем в пушечно месо.“

— Свалете оръжието! — каза Травис с възхитително равен глас.

Ако в този момент, някой ме беше накарал да кажа нещо, гласът ми щеше да бъде толкова пронизително висок, че само ухото на куче щеше да бъде в състояние да го улови. Въоръжените мъже едновременно поклатиха глави.

— Дай ни Хап! — каза този от края с толкова плътен глас, че подът потрепери.

— Не! — каза Травис, като стисна още по-здраво ръката ми. — Свалете оръжието! Веднага!

А след това ме попита с ъгъла на устните си:

— Кои, по дяволите, са тия?

— Не зная — отвърнах аз също толкова тихо.

— Дай ни Хап! — повтори един от другите.

Гласът беше съвсем същият, произношението — напълно еднакво. Сякаш бях толкова пиян, че виждах не двойно, а четворно.

За момент се чу тихо скимтене, някой стана и изведнъж усетих една ръка около врата си, а на слепоочието — пистолет.

— Махнете проклетите пушки! — изкрещя към мъжете Бартън, а устата му беше съвсем близо до ухото ми. — Иначе ей сега ще му пръсна черепа!

Единственият отговор бе звукът на четирите патрона, които влязоха в затворите на пушките, и в този миг аз се простих с белия свят.