Майкъл Маршал Смит
Един от нас (8)

6.

От колата позвъних в дома на Дек, макар да знаех, че е безсмислено. Той живее близо до началото на Санта Моника, нямаше начин да е стигнал дотам за времето, през което аз бях в Мрежата, дори и да приемем, че е имал сериозни причини да бърза. Телефонът звъня известно време, след което се набърка неговият телефонен секретар. Аз му изкрещях нещо кратко по въпроса и затворих.

Когато минах през стената и се върнах в реалния Лос Анджелис, намалих скоростта почти до допустимото и минах по маршрута си от предната нощ, чак до Булеварда. Не знаех какво друго да направя. Единственото нещо, което можах да измисля, бе, че Лаура някак си е убедила Дек да я върне в хотела, за да си вземе овлажняващите кремове и маски. Наистина много хитро от нейна страна. Или бе станало точно така, или все още се мотаеха някъде из Грифит, затова реших, че за мен ще бъде по-добре да прекарам следващите няколко часа другаде. Нямах представа кои са типовете в сиво, нито какво искаха, но беше ясно, че са доста добри в откриването на хора — дори и да не са ги виждали преди никога преди. Исках да стоя колкото е възможно по-далеч от тях. Успокоявах се, че Дек има номера ми и ще ми се обади, когато може. При условие, че никой не му попречи.

Не се изненадах, че зад рецепцията в „Нирвана“ стоеше същият мазник, а и той не се учуди от появата ми.

— Чип — казах аз, като прочетох името от табелката му. — Как си ти, по дяволите?

— Моля? — каза той след кратка пауза.

— Радвам се за теб. А сега — един въпрос! Идвала ли е г-ца Рейнолдс тази сутрин тук с един мъж?

— Не, сър — каза Чип. — Но дойдоха двама мъже да я търсят.

— Как изглеждаха?

— Средни на ръст. Малко нещо мрачни, еднакво облечени. Дойдоха десетина минути, след като вие си тръгнахте снощи.

Погледнах го.

— А ти какво им каза?

— Че г-ца Рейнолдс е била отвлечена току-що. Дадох им пълното ви описание, регистрационния номер взех от външната камера на охраната.

— Аха, и защо?

Той вдигна рамене.

— И те заплашиха, че ще ме убият. При това доста по-убедително от вас.

Това поне обясняваше как са ме открили.

— Много честно от твоя страна. Някакви ченгета появявали ли са се?

— Не — жизнерадостно отговори Чип. — Предполагам, че ще трябва да ги очаквам.

— Не е задължително, но ако дойдат, ще ми направиш ли една услуга?

— Може би. Каква?

— Да забравиш, че съм идвал.

— И защо да го правя?

Извадих портфейла си. Единствената ми едра банкнота беше от петдесетачка.

— Отчасти заради това — казах аз и я поставих на плота. — Но най-вече, защото ще ми помогне да се измъкна, а в момента наистина се нуждая от помощ.

Парите изчезнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да си вървя.

Адреналинът, който ме изстреля чак от Грифит дотук, се оттегляше и вече не ми се щеше да се правя на герой. Той или щеше да ми помогне да се измъкна, или не. Нищо повече не можех да направя по този въпрос.

Бях на няколко крачки от вратата, когато Чип ме извика. Обърнах се и видях, че държи нещо в ръката си.

— Нейната чанта — каза той, — забравил си я стаята й.

Взех я и погледнах вътре. Останалите дрехи, портмонето й и дори половин бутилка водка.

— Как така не си я дал на ония типове?

— Не попитаха. Освен това, не мисля, че ти си единственият човек, който има нужда от помощ.

Погледнах го. Беше млад, прилежен хотелски служител от вида „Най-много след пет години ще стана управител“, а защо не и нещо повече.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена. Тя изглежда добре, но нещо я мъчи. Една слаба и красива жена, която се напива вечер преди да излезе, едва ли тъне в щастливи мисли. Трудно е да те наричам така, но ми се струва, че по-скоро ти си неин приятел, а не ония, сивите. Не съм убеден, че ги е грижа за щастието на другите хора.

Затворих ципа на чантата.

— Благодаря ти. Пак ще се видим.

— При цялото ми уважение към теб, надявам се, че няма — отговори Чип.

Колата беше на паркинга пред отсрещното ресторантче. Отново опитах да позвъня на Дек, но без резултат. Можех или да отида да чакам пред дома му или да се върна в Грифит. Някога някой ме беше учил, че ако не знаеш къде отиваш, няма нужда да бързаш, затова поразгледах чантата на Лаура, заключих вратата и отидох да си взема нещо за ядене.

През деня ресторантчето не изглеждаше чак толкова опасно, макар и да не бе препоръчително за хора в неуравновесено състояние на духа. Като мен, например. Беше празно, с изключение на един добре облечен тип, приведен над чаша кафе в другия край на помещението. Когато влязох, готвачът ми кимна, а аз се почувствах добре дошъл и ми стана приятно. Както вървяха нещата, до края на живота си щях да се мотая все по такива места.

От менюто научих, че прасетата, които са приключили земния си път в наденичките, предлагани тук, са били отглеждани при специални грижи и приживе всички са се отнасяли към тях много добре. Не ми се вярваше клиентелата на ресторантчето да се впечатли от този факт — бяха същински примати. Но това е Лос Анджелис — всички тук се перчат и се зверят. Лично аз се интересувах само от прасета, отглеждани в кибритени кутийки, на които нощно време са им нашепвали отвратителни неща. Така или иначе, поръчах си някакво ядене. Винаги можех да прескоча наденичката. Само един поглед към лицето на сервитьорката бе достатъчен, за да разбера, че тя работи единствено за да запълва времето си до предвиждания от нея тъжен край на света. Поръчката ми сякаш само задълбочи тъгата й.

Докато чаках да пристигне храната ми, разгледах нещата, които бях намерил в чантата на Лаура. Нейният органайзер.

За щастие той не бе кодиран с отпечатъците на пръстите й, защото в такъв случай нямаше да имам никакъв шанс. Достъпът ставаше по обичайния начин — с парола, която не ми отне много време. А и нали имах бегла представа каква може да е тя от взетите назаем спомени на Лаура от Енсенада. Включих органайзера й в моя, който е натъпкан със софтуер от съмнителен произход, изтеглен от Мрежата. Още преди да си допия кафето преодолях кода и проникнах вътре.

Самият факт, че защитата ставаше посредством парола, говореше много за Лаура Рейнолдс. Всеки органайзер предоставя такава възможност и хората се делят на такива, които се възползват от нея, и такива, които не го правят. Ако сте от първия вид, всеки път, когато го включите, трябва да драскате или печатате определена поредност и брой знаци, за да проверите дори обикновен телефонен номер. Доста главоболия и никаква реална защита срещу човек, който разбира от тези неща. Да пазиш тайни е трудна работа и всеки, чийто живот е в досег с тях, винаги е заплашен от разкриване. Освен това, като видиш нещо тайно, то придобива значимост и неусетно започва да управлява живота ти. Ако криеш от другите дълго време своята същина, рано или късно ще я скриеш и от самия себе си и ще се събудиш, без да знаеш кой си ти всъщност.

Паролата на Лаура бе 4/16/2003. Изчислих, че тогава трябва да е била някъде на 14–15 години, ако бях прав, че сега е на около трийсет. Проверих датата в дневника, но там нямаше нищо. Разбира се, не е възможно да е притежавала органайзера по онова време — той беше „Епъл Грууви ™“, нов модел, но все пак би могла да го попълни. По принцип хората често постъпваха така при първоначалната еуфория след появяването на органайзерите и набързо скицираха своя живот. Потърсих също така фразата „Моят рожден ден“ — всички го отбелязват, като правят този ден специален за самите себе си, — тъй като органайзерът е личният им свят и в него могат да си позволят да бъдат раними. Рожденият ден на Лаура бе 4.11., значи паролата не бе свързана с него. Каквато и да бе датата от кода, очевидно означаваше нещо важно за нея.

Знаех си, че няма да има бележки за периода, през който е била в Енсенада, не открих и нищо за деня, в който ми предаде спомена. Разходих се из адресите, но и оттам не изскочи нищо особено. След това потърсих кои имена се срещат най-често в дневника. Изглежда Лаура редовно се е срещала с някакво момиче, Саби, но това бе всичко. Останалото бяха бизнессрещи и обеди. Не ми беше известно името на нито една от споменатите компании. Дори не знаех как си е изкарвала хляба.

Храната ми пристигна, аз се нахвърлих върху нея и оставих органайзера да търси дали някъде не присъстват моето име и това на Рей Хамънд. Наденичката беше доста хубава, ако това ви интересува, въпреки че нещо в яйцата ме караше да подозирам, че кокошките са имали по-труден живот от този на прасетата. Човекът в дъното на помещението изглежда беше заспал и внимателно бе положил чело върху масата. Допи ми се бира, само като го гледах.

Не ми отне много време да прегледам резултатите от проверката. Такива имена нямаше. Или никога не е имало нищо за мен и мъртвото ченге, или, по-вероятно, Лаура ги бе изтрила. Дори не можах да намеря електронното писмо от хакера й, в което е бил адресът на Хамънд, нито пък адреси от определени хакерски зони в Мрежата. В дневника нямаше нищо и за дните, когато бе използвала услугите на „РЕМтемпс“. В определен момент, между предаването на спомена и снощи, тя доста старателно бе прочистила живота си и вероятно е вярвала, че ако не съществуват записи на някои събития, значи и самите събития не са съществували.

Накрая, доста по-късно, отколкото трябваше да се сетя, ми хрумна да проверя информацията за собственика на органайзера. Нямаше вписан адрес — разумно, но отново потайно, — ала имаше телефонен номер, електронен адрес и обещание за малка награда за онзи, който върне апарата. Реших да потърся наградата и избрах номера. Телефонът там звънна няколко пъти и след това някой вдигна.

— Лаура? — попитах учудено аз.

Никакъв отговор. Допусках, че това е вероятно телефонният й секретар и зачаках да й оставя още едно безнадеждно послание, като си обещах, че в определен час на деня ще говоря с човек, който наистина е там. Започнах да се чувствам като в някаква паралелна вселена, в която не ме чува никой, освен машините!

Телефонът оставаше безмълвен.

— Лаура, ти ли си? — попитах отново аз.

Изведнъж се почувствах и по-неуверен.

— Дек? — направих опит аз. — Чуваш ли ме?

— Тук няма никой — каза дълбок мъжки глас.

— Кой се обажда? — попитах аз и си помислих: неин приятел или ченгета?

— Знаеш кой съм — каза гласът.

Колкото повече го слушах, толкова по-малко го харесвах. Звучеше твърде ясно, сякаш не идваше през телефонната слушалка. Нещо ми подсказваше, че това не е нито полицай, нито някой друг, незначителен човек.

— Не, не зная — отговорих аз, — ще ми кажеш ли?

Последва дълга пауза.

— Ще се сетиш сам.

— Чакай, Лаура там ли е? — попитах ядосано аз.

Собственият ми глас не звучеше вече толкова плътно.

— Минахме край училището — каза гласът и линията прекъсна.

За момент останах неподвижен с долепена до ухото слушалка. Сякаш нещо щеше да изскочи от тъмнината, сякаш някаква дума щеше най-накрая да се отрони от устата ми. Един спомен. Толкова много пречеха — и чужди, и мои собствени, но той все идваше!

— Добре ли си? — попита един глас и усещането изчезна. Аз премигнах и видях, че говори човекът от края на помещението. Беше вдигнал глава от масата и ме гледаше. Беше малко по-възрастен от мен, с чуплива руса среднодълга коса. Имаше силни черти, вдъхваше някакво особено спокойствие, а очите му бяха по-ясни, отколкото можеше да се очаква от човек явно с ужасен махмурлук.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал призрак.

Хвърлих на масата каквото бе останало от парите ми и избягах навън.

* * *

Карах безцелно и бързо, без да зная къде да отида — струваше ми се важно просто да бъда в движение. Накрая свих от Булеварда и се забутах за известно време в жилищния квартал, след това паркирах до бордюра, угасих двигателя и останах да седя така в колата. Щом колата спря, ръцете ми се разтрепериха.

Не знаех чий е гласът по телефона, но ми беше прозвучал познато. Общо взето. Както ми изглеждаха всички, които преследваха Лаура. Проверих кода — номерът трябва да е някъде от другата страна на „Бърбанк“. Казват, че нищо в Лос Анджелис не е на повече от половин час път, но има и такива, които пък казват, че луната е от сирене и че Емпайър Стейт Билдинг символизира фалос. Не ми се вярваше, че мъжете са били в състояние да стигнат от моя хотел до дома на Лаура за толкова кратко време. Но ако пък това заключение бе вярно, не знаех какво да си мисля.

Бях започнал сутринта с една елементарна, макар и трудна задача. Да се добера до предавател. Не само че не бях намерил пътища за решението на този проблем, а и той изглежда се разрастваше и навлизаше в нови и нови зони, за които не знаех нищо. Сякаш нещо ме задържаше на едно място и не ми позволяваше да вървя напред. Зад всичко това се криеше някаква организация, но аз не можех да я видя. Нещата можеха да придобият смисъл, само в случай че Лаура Рейнолдс беше с мен.

Докато седях там, загледан през предното стъкло и се чудех какво да правя, вратата на къщата от другата страна на улицата се отвори. Беше хубава къща — двуетажна, не особено модерна, с хубава веранда. Младолика жена с лилава рокля погледна подозрително през пътя към мен. Явно държеше под око околностите и не позволяваше да се случат никакви изненади и неприятности. Едно мъничко котенце изскочи подтичвайки иззад нея и тя му подвикна. Котенцето безцелно обиколи верандата, очевидно стреснато от грамадното пространство, в което попадна, и на галоп се прибра обратно вътре. Предполагах, че си има братче или сестриче, на което цял следобед щеше да разказва измислени истории за приключенията си. Жената погледна към колата за последен път, последва котенцето си и затвори вратата.

За момент, повече от всичко ми се прииска да живея там, с нея. Тя да знае името ми, котето да е наше, да си имам дърводелски инструменти и да ги знам къде са. Отстрани животът на другите хора винаги изглежда по-завършен от моя, по-смислен, по-цялостен. Надявам се да е така само външно.

Понякога ми се струва, че реалността се е устремила напред, а аз седя някъде отзад в класа и не познавам нищо друго освен мимолетността, хотелите и яденето на крак. Сякаш за да ти разрешат да се изкачиш една степен нагоре, там, където живеят свестните хора, трябва да се явиш на някакъв изпит, а аз все не успявам да разбера къде точно ще бъде проведен той.

Тъй като исках да направя нещо, дръпнах дявола за опашката и набрах „РЕМтемпс“. Приемникът на сънища бе все още в багажника на колата и исках да се отърва поне от едно задължение, което висеше над главата ми. Сабрина ми каза да почакам, а след това се обади и самият Стратън.

— Трудно е да те открие човек, г-н Томпсън — каза той.

Гласът му звучеше нетърпеливо, но не враждебно.

Изтърсих, без да се замислям:

— Човекът-загадка. Както и да е, върнах се и…

— Върна ли се? — попита бързо той и аз разбрах, че съм допуснал грешка. Докато бях в Мексико, бях пускал разговорите си през системата на Куот, за да изглежда, че съм в Лос Анджелис.

— Трябваше да мръдна вчера за малко извън града — продължих аз, колкото се може по-спокойно, — затова не сте ме намерили.

— По работа ли?

Не съм толкова глупав.

— Лични проблеми, разбира се.

Спрях дотук, защото многото подробности винаги звучат като лъжа.

— Следващия път остави номер, на който да те търсим. Натрупала се е доста работа за теб.

— Не мога да приема нито един спомен — казах аз. — Главата ми все още не е наред.

— Мигрена?

— Да — отвърнах аз и в този момент бях много близо до истината. Неочакван проблясък от ваканцията на Лаура проряза главата ми и я изпълни с алкохолни пари и кисели „маргарити“.

— Но въпреки това ще работиш сънища?

Стратън бе твърде изискан, за да позволи подозрението да се прокрадне в тона му, но аз знаех, че то е там.

— Те са по-различни, нали знаеш, а освен това ми трябват и пари.

Не беше истина. Имах четвърт милион, скрит на различни места в Мрежата, като в тази сума не включвах парите, които възнамерявах да върна на Лаура Рейнолдс. Мислех си, че отговорът ми ще накара Стратън да се почувства доволен, задето съм зависим от него.

Оказах се прав.

— Добре — каза той, очевидно удовлетворен. — Вземи си още един ден почивка, но нека бъде наистина почивка. Тази нощ ще бъде много натоварена.

„Какво знаеш ти!“, помислих си аз.

* * *

Върнах се с колата обратно в Грифит и се разходих пред „Фолкланд“. Нямаше какво да се види, но въпреки това положението не ми се понрави, затова спрях в далечния край на площада и седнах пред един бар да пия бира на вересия. Телефонът на Дек не отговаряше, на моя телефонен секретар нямаше оставено съобщение, а обаждането до Тид ме убеди, че от хората в сиво няма и следа. На телефона на Лаура повече не позвъних.

Тъкмо бях преполовил третата си бира и се опитвах да измисля начин да проверя апартамента, без да се излагам на опасността да бъда убит, когато, най-сетне, телефонът звънна.

— Къде си, по дяволите? — извиках аз и стреснах някои от позадрямалите следобедни пиячи.

— В Мрежата, къде другаде? — отговори един спокоен глас. — Нещо май си притеснен, а Хап?

— Куот — отвърнах аз по-тихо, — помислих те за друг.

— Добре, радвай се, че съм аз. Имам добри новини за теб.

Крайно време беше.

— Какви?

— Извади късмет. Открих един тип, който скалъпил частично работещ апарат преди по-малко от седмица за някаква жена, която искала да направи прехвърляне на голям спомен. Не ти ли звучи познато, а?

— Разбира се! — Хакерът на Лаура, той трябва да е. — Кога мога да го взема?

— Той е в зоната. Тази вечер устройва ли те?

По-добре, отколкото се бях надявал. С облекчение почувствах как главата ми се прояснява.

— Каква е цената?

— Тридесет хиляди за еднократна употреба. Дава го, чака там и веднага си го взема обратно.

— Не може да стане по този начин. Имам някои логистични проблеми. — Нямаше го моят приемател, например. — Трябва ми поне за през нощта.

— Почакай секунда!

Последва пауза, след което Куот каза:

— Добре, но цената скача на петдесет и трябва да го върнеш преди шест сутринта. Прави ми услуга и всичко трябва да е точно.

— Добре.

Всъщност цената беше по-ниска от очакваната и при дадените обстоятелства беше направо евтино.

— Как ще го получа? Кога и къде?

— Защо не в твоя апартамент?

— Излизам в нелегалност. — Помислих за момент. — Знаеш ли къде е кафе „Проуз“?

Куот се изхили:

— Чувал съм го.

— Кажи му там в осем. Ще оправиш ли плащането?

— Естествено. А ти трябва да бъдеш сам, Хап. Нашият човек се плаши лесно.

Явно понякога излиза в реалния свят.

— Как ще го позная?

— Ще го познаеш — каза Куот и изчезна.

Отпих една яка глътка бира в чест на победата и доброжелателно се ухилих на другите пиячи наоколо. Най-трудното парче от пъзела бе застанало на мястото си. Наистина, по-лесните — достъпът до собствената ми машина и жената, в чиято памет трябваше да върна спомена — не бяха на разположение и нямаше как да бъдат заместени, но все пак нещата бяха потръгнали.

Имах нещо наум и отново навъртях номера на Тидстър. Той отговори още на първото позвъняване. Винаги прави така. Като че ли не се занимава с нищо друго, освен да изпълнява поръчки на хора като мен.

— Имам една работа за теб, от която ще изкараш 50 долара за десет минути.

— За толкова пари мога да работя и половин ден. Какво трябва да направя?

— Оставих в стаята си едно нещо, което сега ми трябва. Мисля да ти дам ключовете, а ти да отидеш и да го вземеш. — За момент разбрах защо Уудли работи посредством дистанционно управляеми инструменти. Може би той бе по в крак с времето от мен.

— Добре, но защо не отидеш сам?

— Имам си причини. И слушай, като стигнеш до стаята, първо почукай, да не вземеш да нахълташ направо!

— Както кажеш, шефе. Ти къде ще бъдеш?

— На площада, отсреща.

Изведнъж млъкнах, защото разбрах, че не мога да направя такова нещо. Тид можеше да тропа на вратата, колкото си иска, или пък най-вероятно щеше да пренебрегне съвета ми и направо да я отвори. Ако ония двамата са се върнали в апартамента, щяха да го застрелят и в единия, и в другия случай. Ако не са се върнали, той щеше да спечели 50 долара. Сумата не беше достатъчна. Никаква сума не би била достатъчна за този риск. Освен това се сетих, че нямам и никакви пари.

— Слушай, Тид — казах аз, — промених…

— Чакай, чакай, чакай — каза той, а гласът му прозвуча някак отдалечено. — Говоря с един човек, който те търси.

— Какви ги плещиш, по дяволите? — попитах аз и едва тогава разбрах, че той не говореше в слушалката.

Вслушах се в приглушената размяна на думи, а след това в телефона се чу друг глас.

— Хап — каза той нетърпеливо, — къде се губиш, бе човек?

За радост, слушалката ми беше изработена от същите материали, от които правят и космическите кораби.

— Дек, добре ли си? Лаура при теб ли е?

— Да, да, тук е, но аз доста се притесних. Търся те цяла сутрин. — В гласа на Дек прозвуча облекчение.

— Как ме търсиш?

— По телефона, Хап. Как да те търся? По следите на духа ти ли?

— Не се качвай в апартамента. Аз съм на площадката отсреща, пред бар „Туелв“. Ела веднага тук.

Станах прав и се загледах към отсрещната страна на площада. След няколко секунди порталът на „Фолкланд“ се отвори. Дек излезе, здраво стиснал едната ръка на Лаура над лакътя. Тя беше със зелената си рокля и изглеждаше прилично, макар и малко поизмачкана. Добре, че поне не се дърпаше, което за нея би било уморително.

От пет метра Дек заговори бързо.

— Господи Хап, да не си си изключил телефона?

— Не — казах аз. — През цялото време бях в обхват. Сигурен ли си, че си запомнил номера?

Той го изстреля като картечница.

— Наистина, ама наистина ми писна от вас — каза Лаура. — Няма нищо по-тъпо на света от това тази маймуна да ме влачи насам-натам цяла сутрин!

— Млъкни — срязах я аз. — Взех ти нещата, така че бъди любезна!

— Да бе, като че ли ми правиш голяма услуга.

Престанах да й обръщам внимание, наведох се и отключих вратата на колата.

— Какво стана?

— Не зная — отговори Дек с глуповато изражение. — Нещо ме бъзна, Хап. Тук става нещо странно!

— Сериозно ли, Скъли!

Дек помогна на Лаура да се качи на задната седалка, а той се настани на предната. Заключих вратите, оставих колата на автопилот по туристически маршрут и докато обикаляхме, научих какво се бе случило.

Дек чакал Лаура да излезе от банята и й предложил кафе. Тъкмо си разменяли поредните любезности, когато телефонът звъннал. Дек си помислил да остави телефонния секретар, но след това се сетил, че може да ги търся от Мрежата за промяна в плана, затова вдигнал.

Чул се плътен глас. Поискал да говори с Лаура Рейнолдс. Дек казал, че я няма. Гласът тихо се изкискал и попитал за мен. Дек казал още веднъж същото, а оня го помолил да предаде следното съобщение: „Гневът на нищото ще ви настигне скоро“.

— Не е много приятно — казах аз.

— Освен това е доста заплашително и малко неразбираемо. Почаках няколко минути и се чудех дали да ти се обадя, а след това се притесних. Нещо в гласа на този от телефона ме накара да си мисля, че това „скоро“ може и да не означава нещо като „утре“ или „някой ден през следващата седмица, например петък“. То можеше да значи на практика „сега“. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, не видях нищо необичайно, но и не знаех какво точно търся. Навъртях твоя номер, но даваше заето.

— По кое време?

— Точно половин час след като беше тръгнал.

По това време аз седях на паркинга под „Фолкланд“, пушех цигара и изобщо не разговарях по телефона. Дек сви рамене.

— Знаеш как понякога чувствам нещата.

Знаех. Дек притежава шесто чувство. Звучи малко странно, но е така. Преди известно време спаси живота на една жена, която не ми беше безразлична, само като я задържал на разговор. Не бях присъствал лично по разни причини, но ми разказаха по-късно. Пиели в един бар, за да убият времето. Тя трябвало да се срещне с някакъв тип и да пътуват извън града, но Дек усетил Страха и я задържал, като дрънкал глупости и се правел, че я убеждава в нещо. Успял да я задържи само десет минути, но то било достатъчно. Мъжът, с когото тя трябвало да се срещне, не изтърпял и хукнал към колата си, за да върви да я търси. След секунда той се бил превърнал в тънка червена мъглица, разпростряна сред хиляди кубически метри въздух, а от небето заваляли парчета от автомобила му.

На колата бил поставен взрив. Нямало начин Дек да е знаел, никакъв начин. Мислете, каквото искате, но ако Дек е притеснен, правете каквото ви казва той.

— Така че грабнах госпожичка Очарование и изчезнахме.

— Не провери ли в паркинга под хотела?

Дек се смути.

— Не. Не тогава. Забравих, че когато кажеш, че отиваш при Куот, всъщност не отиваш там в истинския смисъл на думата. Както и да е, влачихме се из Грифит, движехме се непрекъснато. Беше някак си… Не мога точно да го определя.

— Какво?

Дек вдигна рамене.

— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.

— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.

— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?

— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.

— Кои са „те“? — попита Лаура.

— Мъжете в сиви костюми — погледнах я аз.

— Какво са правели те там?

— Предполагам, че са търсили теб — отвърнах. — Какво ще кажеш да отговориш на някои въпроси?

— Какви въпроси? — попита тя, като ровеше из чантата си. — Колко сте тъпи ли?

— Защо пръсна черепа на Рей Хамънд? И кои може да са ония типове?

— Не зная за какво говориш — каза тя, сладко усмихната. — Нищо подобно не се случвало. Ако искате, можете да ме проверите на полиграф. Чиста съм.

— Да, но не за дълго — отвърнах аз и бях на ръба да избухна. — Намерил съм предавател — от същия човек, с когото ти си имала работа. — Усмивката на Лаура изчезна. — Ще ми го даде тази вечер и десет минути по-късно всичко ще е обратно в паметта ти. И знаеш ли какво? На това място Дек и аз си отиваме. Но не и ти. Ти ще бъдеш единственият човек, когото ченгетата ще могат да свържат с убийството, а това е най-малкият ти проблем.

— А кой е големият по твоето скромно мнение? — попита тя със суров поглед.

— Онези другите типове. Те са много по-навътре в нещата от полицията. Тази сутрин се отбиха в „Нирвана“. Обадих се у вас и те бяха там. Търсеха теб.

— Не ти вярвам. Откъде ще ми знаеш номера.

— От твоя органайзер — казах аз. — Най-добрата ти приятелка се казва Саби, а рожденият ти ден е през ноември.

— Но това е лично — извика тя. — Това е моят живот.

— Както и онова, което сега е в моята памет. Него обаче доста охотно сподели. Въпросът е откъде тези типове знаят къде живееш?

— Нямам представа. Въобще не ме интересуват.

— Обаче ти ги интересуваш. Между другото, от хотела до дома ти стигнаха твърде бързо — или са повече от двама, или става нещо много странно, поради което не ми се ще точно сега да се качвам в апартамента. Които и да са, те са по дирите ти.

— Не само по моите — сопна се тя. — Нали чу приятелчето си — питали са за мен, а след това за теб.

— Търсят ме, само защото знаят, че ти си с мен. Мазникът в хотела им е светнал.

— Глупости. Знаеш, че казвам истината.

Погледнах през стъклото. Тъкмо тогава минавахме покрай „Хърби Кротон“, включен в маршрута в качеството си на едно от най-красивите архитектурни постижения на Грифит. Погледнах го неприязнено, както обикновено, но не му отделих особено внимание. Когато се обърнах, видях, че Дек е вперил поглед в мен.

— Права ли е? — попита той.

Кимнах.

— Вероятно. Онзи, с когото говорих, каза нещо доста странно. Не зная какво означава, но определено има някакъв смисъл.

— Никой не може да си тръгне просто ей така! — тихо каза Лаура. — В живота не става така!

Всъщност не можех да не се съглася. В огледалото тя изглеждаше дребна, самотна и поне в този момент аз не й се сърдех.