Майкъл Маршал Смит
Един от нас (7)

5.

Сринах се в шест. Предната минута говорех с Дек на канапето, а в следващата вече бях аут. Не бях спал четиридесет и осем часа, а мозъкът ми носеше повече от обичайния товар. Бях твърде изтощен, за да сънувам много и това, което можах да си спомня, когато се събудих малко след девет, беше още един образ на сребристата кола от края на спомена на Лаура. Стоях край един път, не знаех къде, но мястото ми изглеждаше познато. От двете страни имаше блатиста гора, пътят отиваше направо към хоризонта и от жегата трептеше в мараня. Нещо летеше към мястото, където стоях, движеше се толкова бързо, че отначало не можех да разбера какво е то. После видях, че е кола — толкова силно блестеше на слънцето, сякаш се плъзгаше по пътя, без да го докосва. Като наближи, започна да намалява, а щом стигна до мен — аз се събудих.

Това можеше да означава единствено, че част от мозъка ми очевидно се опитваше да постави ред в нещата и правеше това през цялото време от Енсенада насам. Пожелах й успех. Умът ми не беше остър като бръснач и преди да стане склад за чужди отпадъци, а сега отгоре на всичко ми се бяха струпали много по-неотложни неща, за които трябваше да мисля.

— Тя мърда — каза Дек.

Стоях на вратата на спалнята и нетърпеливо наблюдавах как г-ца Рейнолдс се раздвижва и идва в съзнание. Сякаш това бе дълго пътуване, което изисква съответното време. Вече бях съвсем буден, паниката започваше да ме обзема, но не исках да пришпорвам нещата. Все още се надявах, че работата може да бъде разрешена мирно и тихо.

Най-сетне тя отвори очи. Бяха доста зачервени — комбинация от махмурлук и последиците от шока. Задържа погледа си върху мен, без да помръдне.

— Къде съм? — дрезгаво попита тя.

— В Грифит — отвърнах. Държах в ръката си чаша вода, но тя все още не я вземаше.

— Как попаднах тук?

— Аз те докарах.

Тя приседна, мръщейки се от болката в ръцете си. Сигурно временно бе забравила причината за нея, защото когато погледна надолу и видя шевовете, устните й се присвиха и лицето й посърна от скръб и разочарование. Не можах да разбера дали беше поради това, че го е извършила, или защото не бе успяла.

Дадох й вода и тя я изпи.

— Защо ме спасяваш? — попита Лаура след това.

— Иначе щеше да умреш. А сега просто няма да можеш да скачаш с бънджи. Искаш ли пилешка супа?

— Аз съм вегетарианка.

— Да, бе. Твоето тяло е като храм. Пълниш го със заместители на парични знаци като водка и наркотици.

— Ей, кой си ти?

— Хап Томпсън — отвърнах аз.

Изскочи от леглото със скорост, която искрено ме впечатли, но като стъпи на краката си, залитна застрашително.

— Външната врата е заключена, а прозорците не се отварят — допълних аз. — Не можеш да избягаш.

— О, така ли? Само гледай! — каза тя, стрелна се край мен и нахлу във всекидневната. Дек спря погледа си върху нея.

— Ами ти кой си, по дяволите? — попита тя и се вторачи в него с пребледняло лице.

— Дек — спокойно отвърна той, — приятел на Хап.

— Добре. А къде са ми дрехите?

Вдигнах палтото си от края на канапето и бръкнах в джобовете. Два сутиена, чифт бикини и една рокля от някаква тънка зелена материя. Подадох й ги, а Лаура ме погледна, сякаш я карах да яде орехи с черупките.

— А другите? Вдигнах рамене.

— Това е всичко, което можах да взема.

— А портмонето ми? То къде е?

— В хотелската стая.

— Що за чудо си пък ти?! Отвличаш жена, а не й вземаш портмонето!

Дек ми се ухили.

— Тая май е много отворена.

Лаура се нахвърли върху него:

— Виж какво, кратунчо… Нали нямаш нищо против да те наричам така? Отвличането е противозаконно деяние. А вие, пиленца, имате късмет, че все още не съм вдигнала телефона и не съм се обадила в полицията.

— Да прехвърляш спомени на други хора също е престъпление — казах аз. — Да не говорим за убийство. Ти и аз много добре знаем, че последното нещо, което ще направиш, е да се обадиш в полицията.

Погледът й стана безизразен и тя майсторски се престори, че не може да възстанови нищо в паметта си.

— Какво убийство? — попита тя.

За момент ми беше трудно да повярвам, че това е човек, когото съм измъкнал от кървава баня през малките часове на денонощието. Сега тя приличаше на директор на банка, който може да те смрази само с поглед. Или Уудли беше свършил работата си прекрасно, или тя бе твърда като кремък.

— Добре го даваш — казах й аз, като я гледах право в очите, — но на мен такива не ми минават. С това си изкарвам хляба. Сега не можеш да си спомниш самото събитие, но знаеш какво си прехвърлила. Трябва да помниш, че си ме търсила, а едва ли забравила и защо.

— Ти прие работата и си получи парите.

— Ти излъга, а от парите съм получил само една трета.

— Ще ти дам и останалите.

— Не ми се вярва да ги имаш, а и не ги искам. Не се тревожи — ще ти върна и тези, които си ми платила до момента. Като имам пред вид какво се случи снощи, струва ми се, че прехвърлянето на спомена не решава проблемите ти.

Лаура ме изгледа, а след това отиде до входната врата, натисна дръжката, но както знаете, вратата бе заключена.

— Отвори вратата — изкомандва тя.

— Кафе? — попита ме Дек, изправен в кухнята с чайник в ръка.

Лаура ритна вратата и едва не падна.

— Отвори я!

— Чудничко! Мисля, че някъде имам още ментова мока.

Тя изтрополи обратно до мен. Помислих си, че ще получа плесница, но тя просто грабна дрехите си и влезе с трясък в банята, след което блъсна вратата и я заключи. Реших, че отговорът на моя въпрос е: „Твърда като кремък!“

— Дали ще се чувства добре там? — попита Дек.

— Освен ако не счупи прозореца и не прелети десет етажа надолу.

— Няма! — търпеливо каза той. — Мисля, че сега е добре.

Знаех какво има предвид той!

— И аз мисля така.

Предполагам, че да направиш опит за самоубийство рано сутрин, когато си махмурлия, и край двама мъже, които те нервират до смърт, е доста по-различно от това да се самоубиваш в малките часове, когато край теб няма никой.

Дек намери кафето и го изсипа в кафеника. Някога и аз като всеки друг си имах кафемашина. Казваш на машината къде е кафето на зърна, как да използва крана за водата и когато си поискаш кафето, то ти е готово. Поради конструкторска грешка обаче отворът, през който излиза кафето, е доста по-близо до задната част на машината, отколкото би предположил човек. След като един път видях как малката биомашина клечи над една чаша и пъшка с усилия, аз се зачудих дали изобщо да не изоставя идеята за консумация на горещи питиета, произведени по този начин. Когато в нея възникне повреда, което неизбежно се случва, резултатът наистина има доста странен вкус. Моята кафемашина се разболя от нещо, за което подозирам, че е било равностойно на хронично отравяне, поради което не можех повече да я държа вкъщи. Късно една вечер я оставих на алеята зад сградата, а на следващия ден я нямаше. Може и да е хванала пътя на юг, към Мексико, за да се присъедини към другарчетата си. Ако е така, трябва да е била в някоя друга група, а не в онази, покрай която минах на път за Енсенада. Тези машинки явно не прощават лесно и както бяха много, можеха лесно да ме избутат от пътя, ако го бяха решили. Може би просто не успяха да видят лицето ми добре.

Дек ми подаде една чаша.

— Тя няма да иска да си го вземе обратно.

— Сериозно?

Сега, след като вече добре познавах Лаура Рейнолдс, ми се искаше да я бях разбудил с ръжена. Не можех да повярвам, че съм очаквал нещата да се развият по по-различен начин.

— И тъй, с почитаемата си гостенка продължаваме с план Б.

— И какъв е той?

— Абсолютно същият, с изключение на това, че ще я държим заключена, докато намеря предавател.

Шумът от течащата вода и нервното потропване подсказваха, че в момента Лаура е под душа. След като излезе, очаквах гневното й словоизлияние, задето не съм й донесъл шампоана и тоалетните тампончета.

— Между другото — каза Дек, — обади се онзи чудак Куот.

Следващият ход ми бе поднесен на тепсия.

— По дяволите, защо не ми каза досега?

Дек вдигна рамене.

— Не знаех, че е важно. Затвори, още преди да успея да вдигна. Ти явно си бил включил на обратно избиране. Каза, че е в града, ако искаш да говориш с него.

Станах и го попитах:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— В никакъв случай. Разкарай се.

Почаках малко и той се ухили:

— Предполагам, че ще искаш да я дундуркам.

— Трябва да отида и да се видя с него.

— Защо просто не му се обадиш по телефона?

— Не е за телефон.

— Колко ще се бавиш?

— Много малко.

Дек се настани на канапето и насочи показалеца си към мен:

— Не се бави. Подозирам, че като полудее, Лаура Рейнолдс ще се нуждае от укротяване. Акъла ни ще вземе и няма да се даде лесно.

— Най-много половин час — казах аз.

* * *

Фоайето на партера беше тихо. Имаше само няколко души, които си оправяха сергиите. През деня повечето от тях продават предмети на изкуството и сувенири — странни неща, изработени от парчета дърво, които преди това са били използувани за друго. Отнасяте си ги вкъщи и ги местите от стая в стая, докато разберете, че най-подходящото място за тях е таванът — за предпочитане нечий чужд. Моето твърдо убеждение е, че след залеза на нашата цивилизация, когато всичко, направено от нас, се затрие и планетата ни отново задреме и стане дом само на някои безстрашни създания — вероятно буболечки, — които ще имат храбростта да се борят и да преодоляват всички беди, които сме навлекли на Майката природа, тук ще пристигне някоя извънземна раса и ще започне археологически разкопки. Това, което ще намерят, особено в крайбрежните райони, ще се състои от пластове огледала, изработени от стари подови дъски, изписани с доморасли мъдрости и пирографирани околовръст, или огромен брой модели на рибарски лодки, издялани от дрейфащи парчета дърво, дето се клатят, като ги побутнеш. Тогава те тъжно ще поклатят глави и единодушно ще си кажат, че това ще да е била цивилизация, чийто смъртен час е настъпил съвсем закономерно.

Бързо намерих Тид, момчето, което беше паркирало колата ми, и му дадох обичайната десетачка. Искаше ми се да смятам, че това е доброволен жест на голямо великодушие от моя страна, но пък и подозирах, че в обратния случай сигурно никога нямаше да мога да намирам колата си. Тид е дребен, непочтен на вид човек, който сякаш живее единствено на бонбонките „M&M“, но двамата винаги сме се разбирали добре. Парите имат свойството да стимулират поддържането на прями взаимоотношения. Бутнах му още двайсет долара и го помолих да ми направи една услуга, след което хукнах надолу към паркинга, разположен дълбоко под сградата.

Колата беше паркирана на отсрещната страна, забутана в един тъмен ъгъл. За мен беше идеално, защото нямаше да ходя никъде. Влязох, включих алармената инсталация и заключих вратите.

Очевидно повечето хора влизат в Мрежата от домовете си. Въпреки че сметката ми течеше на адреса на апартамента, все още цялата техника си беше в колата, тъй като през последните няколко години тя бе останала най-благонадеждното ми убежище. Апаратурата купих още след първите няколко месеца работа в „РЕМтемпс“, а като посъбрах малко пари, я дооборудвах изцяло и направих ъпгрейд и толкова я усложних, че дори аз не помня коя жица за какво е. Едно от нещата, които тъй и не успях да се наканя да свърша, е да я сваля от колата и да я сглобя в апартамента. Това е толкова трудно, колкото да изхвърлиш някоя писалка, която не работи добре. Или да добиеш живот.

Мониторът в колата прожектира образите направо в мозъка, поради което не се налага да слагам очила за виртуална реалност. За да се пренеса от другата страна, трябваше само да натисна бутона и да затворя очи.

Светлината се промени и вместо в подземието, аз карах в стандартната си домашна страница, по посока на добре озеленен жилищен квартал в малко американско градче. Натиснах газта и се преместих на шосето. Колата ми в Мрежата прилича на тунингован модел на кадилак от петдесет и девета година със своите ретроперки и синя боя, но параметрите на двигателя са съвсем съвременни. В Мрежата не се страхувах да карам бързо, тъй като в нея има вграден противокатастрофен протокол. Понякога заради самото изживяване карам с висока скорост точно срещу другите хора. Голямо удоволствие е да срещнеш някой от онези твърдоглавци, които отказват да приемат новите метафори и продължават да обикалят Мрежата със сърфове. Можете да ги видите от време на време — стари хипита, които се носят по пътя върху бордове на малки колелца, оплакват се от движението и мърморят за добрите стари дни от времето на бойните филми.

Завих наляво от своята улица и подкарах за кратко по главния път, след което направих десен и влязох в зоната на личните хълмове откъм отсрещната страна. В днешно време преди да излезеш в по-тъмните зони трябва да се промъкнеш през множество киберпредградия — фамилни места, пълни с дигитализирани видеоваканции и досадно напомняне за лошото представяне да речем на Тод на изпитите. Някога можеше да напишеш URL и да прескочиш направо в домашната страница на някой друг. Но след като страниците бяха разгърнати в триизмерно пространство и заприличаха на истински домове, а техните собственици започнаха да прекарват в тях реално време, нещата се промениха коренно. Започнаха да настояват да минеш по пътечката и да позвъниш като цивилизован човек. На много други места можеш все още да прескочиш направо в общия квартал, но не и там, където отивах аз. Да не говорим за задръстванията по станциите за прехвърляне — толкова са неприятни, че често е по-добре да натиснеш педала и да минеш по обиколния маршрут. По този начин онова, което започна като алтернативна реалност, свърши като още един слой от добре познатото „добре познато“, което действаше повече или по-малко по сходни правила.

Такива са хората. Много буквални.

Напомних си, както обикновено, че скоро трябва да посетя баба си и дядо си. Ала моментът не беше подходящ. Рядко бе. Те се оттеглиха в Мрежата преди шест години, около две седмици преди „Мрачния косач“. Купиха си една скромна виртуална ферма в най-отдалечения край на Австралазия. Влязоха в Мрежата малко преди да умрат и се самопрехвърлиха. За нещастие техният реалтор ги измами и резолюцията е отвратителна. От мястото, където живеят, се виждат само полигони и големи цветни блокове, а гласовете звучат като през високоговорители, чиито предишен живот е преминал в огромен траш-оркестър. Вероятно мога да им звънна от реалния свят, но от тази мисъл ме побиват тръпки — все едно са си съвсем живи. Те са — или бяха, както предполагате — добри хора и се радвам, че в известен смисъл все още имам достъп до тях, но съществуват бариери, които смятам, че не бива да се прескачат. Все още не знаем за разума толкова, колкото си мислим, че знаем, затова около баба и дядо витае някаква неизвестност и незавършеност — сякаш по-острите ръбчета са се загладили при превода. Ако ми покажете някой, дето няма трески за дялане, аз пък ще ви покажа как ще ме побият тръпки!

Скоростта започна да спада, което означаваше, че движението се натоварва — хората си проверяваха пощата и пазаруваха по линията. Пътищата все още изглеждаха празни, но това се дължеше на факта, че обикновено включвам филтъра, който оставя видими само колите на моите познати.

Дек мрази Мрежата — никога не идва, ако не се налага. Казва, че не вярва на опосредствани изживявания. Попитах го от кое списание е изровил тази максима и той си призна, че е нещо, което бившата му приятелка обичала да казва. На мен пък много ми допада — харесвам усещането да ходя на разни места, без всъщност да ставам от стола, и да се придвижвам дотам само с щракване на едно копче. Но използвам Мрежата най-вече за да вляза в контакт с хора, които отказват да работят по нормалния начин — например с Куот, който не би извършил никаква сделка по телефона, защото му няма доверие, а това е голям проблем, когато нещо трябва да се свърши бързо.

Докато карах, умът ми работеше извънредно интензивно и се опитваше да разгадае значението на новата информация, която бях научил за човека, убит от Лаура. Основната теза беше ясна: имах още повече основания да върна спомена в паметта й, както и да го извадя от своята — при това веднага. Ако има макар и нещо, което да вбесява ченгетата, то е да очистиш един от техните. Едва ли щеше да има някакво значение, че не аз съм човекът, който е дръпнал спусъка, и подозирах, че ако ме спипат, едва ли ще изгарят от желание да затъват в метафизически усложнения.

Хубавото бе, че случаят нямаше да бъде лесен и че засега оставах в относителна безопасност. Ченгетата можеха да стигнат до мен единствено чрез Лаура, а нещо ми подсказваше, че връзката й с Хамънд не е била такава, че веднага да се изпречи пред очите им. Взетият назаем спомен за погледа му ми подсказваше, че е бил човек, който е умеел да пази тайни и че Лаура е една от тях. Неяснота имаше само по отношение на облечените в сиво приятелчета, които дойдоха накрая. Както казах и на Дек, те не ми приличаха на ченгета, а след като разбрах кой е бил Рей Хамънд, увереността ми се затвърди. Мислех така отчасти заради ерекцията им на местопроизшествието и отчасти заради нещо, свързано със самите тях. Не можеха да ме обвинят в нищо и затова от мен не се изискваха никакви действия, освен да не забравям за тях.

Възможно бе ченгетата да притиснат Стратън или някой друг, който се занимава с подобни услуги, за да получат информация за последните клиенти на компанията. Стратън не знаеше за този мой опит за свободна практика, но трябваше да се постарая да се държа съвсем нормално, защото в противен случай мозъкът му можеше да започне да щрака. С други думи трябваше да му се обадя и да се държа добре.

Обмислях всички варианти и стигах все до същото заключение. Ако си затраех за известно време и Куот се свържеше с мен, изгледите да оправя положението бяха добри. И все пак стоеше един въпрос — малко неуместен, но много любопитен.

Какво е правело едно толкова високопоставено ченге в крайните квартали на Лос Анджелис?

Междувременно, започна да се смрачава и с приближаването на зоната за възрастни скоростта ми отново се увеличи. Една Бавачка от Мрежата ме погледна на междинната секция и ме пусна да премина, след като правилно прецени, че може и да не приличам много на възрастен, но поне на години съм такъв. Зоната за възрастни не е особено гостоприемна — вечна нощ, бензиностанции и денонощни магазини, автобусни спирки, на които няма никой, и самотни фигури, крачещи уморено по пътя. Ала аз трябваше да мина оттам, за да стигна до мястото на лудаците. Огромни надписи се надбягваха помежду си, движеха се редом с колата и крещяха цените на сексбърлогите по пътя. Постепенно те се залисаха в пререкания помежду си и започнаха да изостават. По едно време на седалката до мен се появи изцяло гола и подчертана тук-таме със силикон жена, която ми гукаше какво мога да видя за 19,95 долара на час, но аз продължих да натискам газта и излязох от другата страна за нула време. В момента, в който пресякох линията на хакерската територия, видението се понацупи и изчезна, като ми остави звук на целувка.

И там е индивидуална зона, но къщите са в по-бароков стил и пред тях спят кучета-пазачи. Докато караш покрай тях в сумрака, те отварят едното си око и изръмжават, за да те предупредят, че са на мястото си. Повечето от тях са детектори за хакери и могат да се справят с всичко освен със супервирус. Беше време, когато можеха да се видят лъвове, дракони и непрестанни вихрушки от смъртоносни ножове, които пазят входовете, но след това всички хакери се преместиха на някакво друго място и кучетата полека-лека се върнаха по местата си.

Времето в зоната на хакерите сякаш тече по-бавно поради технологичните изисквания на техните трикове и хакове. Пътищата рядко водят там, където очакваш, а ако не знаеш къде отиваш и не си разчистил пътя си предварително, изведнъж се оказва, че си се набутал някъде в обратната страна на Мрежата.

Паркирах пред къщата и изтичах по пътеката нагоре към входната врата. Докато звънецът свиреше нещо като цяла симфония някъде откъм недрата на къщата, аз притеснено пристъпвах от крак на крак и надничах през прозореца във всекидневната на Куот. Тя беше извънредно чиста. Винаги е такава. Куот много се гордее с къщата си, а слуховете говорят, че дори в истинския свят, когато си канел гости на парти, настоявал всеки да е моделиран в код, за да прекара вечерта във виртуална версия на истинския му апартамент. Когато си тръгнели, той просто възстановявал жилището си от паметта без петна от вино и повръщано. Всъщност аз никога не съм срещал Куот на живо, но мисля, че това, което се говори, може и да е вярно.

Най-накрая стигнах до улицата на Куот и спрях до вратата. Кучето му се изправи на крака и нервно наблюдаваше как се приближавам. То е стара версия и става все по-уморено, но Куот е твърде сантиментален, за да му направи ъпгрейд. Подадох му да подуши ръката ми и както винаги очаквах едва ли не да си изгубя пръстите, но то позна моя файл „Предпочитания“ и ме пусна. Опита се да ми изпрати едно от специалитетчетата си по линията, докато минавах, и аз я блокирах, както обикновено. Един такъв специалитет на Куот веднъж локализира операционната ми система в „Еймиш“, а друг път превърна превъплъщението ми в сериен убиец. Бях убил четиринадесет виртуални хора в Кибербия, преди ченгетата на системата да успеят да се доберат до мен, но за щастие Куот беше предвидил обратен ход в програмата и не ми бяха нанесени трайни вреди.

— А — каза той, когато отвори врата, — получи ли съобщението ми?

— Хубав костюм имаш, Куоти! — отвърнах аз.

Куот винаги се облича като изтупан агент на ФБР от петдесетте години на двайсети век, което явно е някакъв вид ирония. По същия начин виртуалното му лице по опция начин представлява олицетворение на почтеността, но си мисля, че в реалния свят той изглежда като обикновен хакер и не харчи достатъчно за дрехи.

— Не мога да остана — казах аз, а той кимна с глава.

— Предположих, че не ми се обаждаш в три часа сутринта, за да си бъбрим сладки приказки. Какво ти трябва?

— Една машина.

— Каква машина?

Погледнах го право в очите.

— Предавател на спомени.

Той повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да. При това — спешно.

Поклати бавно глава, без да сваля поглед от мен.

— Не може да стане съвсем бързо. И въобще ще бъде много трудно, както ти е известно. Пък и скъпо. Познавам само двама, които биха могли да спретнат такава машина, но и двамата са отстранени и нямат достъп до Мрежата.

— Има един тип, който може да се справи — казах аз.

— Как се казва?

Поклатих глава. Искаше ми се да попитам Лаура, но знаех, че тя няма да ми каже.

— Повярвай ми — има! Колкото и да струва, машината ми трябва. Незабавно!

— Някой е направил нещо, което не е трябвало да прави, така ли?

— Нещо подобно.

— Не се ли притесняваш, че ако Стратън разбере, направо ще полудее? Искам да кажа — толкова ще полудее, че ще иска да те убие.

— Виж, Куот, аз просто нямам избор. Последната сума, която твоят демон разпредели по сметките ми, беше авансовото плащане за тази работа. Споменът е вече в паметта ми и ти трябва непременно да намериш този човек, при това — бързо.

Когато си в Мрежата, израженията на лицето не означават нищо, но суровото лице на Куот стана особено неумолимо.

— Какъв е споменът?

— Убийство. Убийство на ченге. Цялата работа ужасно намирисва. Трябва да я махна от главата си.

Той погледна настрани и очите му пробягаха по безукорната чистота на коридора му. В действителността той би могъл да прави каквото и да е и вероятно вече бе започнал да се свързва със своите хора.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кажи някакъв срок.

— Двайсет и четири часа.

Сърцето ми се сви:

— Толкова много?

— Ако имаш късмет. Къде ще бъдеш?

— И аз не знам — казах аз и тръгнах.

Куот и неговата къща се разпаднаха на дъжд от пиксели и аз отново се озовах в колата на паркинга. Най-напред ми се прииска да скоча и хукна нагоре по стълбите с младежката енергия, която притежавам, но сетне реших, че мога да си позволя една бърза цигара, без Лаура Рейнолдс да ми хленчи на главата. Междувременно пуснах телепютъра да видя резюме от новините от деня. Хората си вършеха работата или вече я бяха свършили, но нищо от тяхната дейност нямаше пряко отношение към мен. Времето щеше да бъде слънчево, освен ако по-късно не завали. За случая Хамънд — нито дума. Животът си вървеше както обикновено — поне засега.

Допуших си цигарата и се измъкнах от колата, като се стараех да не позволя на дима да излезе навън.

* * *

Веднага след като затворих вратата на апартамента зад себе си, разбрах, че се е случило нещо нередно. Не почуках, а отворих с ключа си, понеже се опасявах да не би Лаура да опита да избяга. Оказа се, че проблемът не е в това. Всекидневната беше празна, а един поглед встрани ме увери, че и в банята няма никой. Бързо отидох до двете спални и напразно претърсих всекидневната повторно. Дек и Лаура ги нямаше.

С голямо усилие преодолях изкушението да отида и пак да проверя стаите. Апартаментът беше празен. Беше очевидно. Предметите в стаята изглеждаха самодоволни и свръхвидими — те изглеждат по този начин, когато са осигурили пространство за себе си. Постоях за момент неподвижно и мигах, без да зная как да реагирам. Предусещах, че ми остава само да изпадна в откровена паника. Не бях казал на Дек специално да не нализа с Лаура по магазините или нещо такова, но той е умен човек. Сигурен съм, че се е сетил. На плота имаше и трета употребена чаша за кафе, което означаваше, че е имало време Лаура да свърши в банята и без съмнение с раздразнение да приеме и изпие чаша кафе. На екрана на телефонния секретар пишеше, че никой не се е обаждал, а и самата машина злобно потвърди същото.

Нямаше бележка, пък и не се виждаха никакви признаци на борба. Просто нямаше никой. Апартаментът приличаше на „Мария Селесте“, само дето не беше кораб и беше покрит с килими.

Телефонът звънна. Грабнах го.

— Дек?

— Не, Тидстър се обажда.

— Тид, виждал ли си Дек? С една жена?

Той се разсмя.

— Не. Нали ако е имало такова събитие, щях да го запомня?

— Не си ли го виждал да излиза от сградата?

— Не.

— Ами тогава защо, по дяволите, се обаждаш?

— Все още ли искаш да знаеш дали някакви костюмари с официален вид не спират отпред?

Изстинах.

— Какво има?

— Сребриста кола, двама юнаци, преди десет секунди.

— Мамка му!

Затворих телефона на Тид, който все още говореше нещо, грабнах сакото си и излетях от апартамента. Замотах се за момент в коридора, после се отправих към клетките с асансьорите, които водят към северната страна на сградата, понеже предполагах, че онези ще се появят с централните асансьори.

Докато тичах, си зададох четири въпроса: „Как, по дяволите, са открили апартамента ми? Защо ме търсеха и откъде въобще знаят за съществуването ми? Кои, по дяволите, бяха те?“

Отговори нямах. Към края на коридора понамалих малко и спрях точно преди да завия. Яко се бях изплашил и не само заради общото положение на нещата. Чувствах се в капан. Погледнах назад към апартамента — все още нямаше никой, но появят ли се в коридора, щяха да ме видят, а аз бях твърде далеч, за да чуя вратите на асансьора. Голяма част от разума ми силно крещеше да продължавам да бягам, да се отправя към другите асансьори и, за бога, да сляза на някакъв друг етаж. Но нещо друго ми казваше да бъда внимателен. Реших да му се доверя.

Посегнах към джоба си, измъкнах будилника и силно го разтърсих, за да се събуди.

— Исусе, колко е часът? — раздразнено ме попита той. — Чакай да дойда на себе си.

— Има работа за теб — казах аз.

При тези думи будилникът направо грейна.

— Екстра. Каква?

— Искам да отидеш ей там, зад ъгъла, и да вървиш, докато видиш вратите на асансьора.

— Защо?

— Просто изпълнявай. Ако вратите се отворят и се появи нещо застрашително, бягай бързо назад и викай, колкото ти глас държи!

Поставих будилника на пода, той ме изгледа подозрително, а аз му направих знак с ръка да тръгва. Докато той се клатушкаше край ъгъла, придържайки се близо до стената, аз се приготвих да се почувствам като глупак.

В продължение на минута беше много тихо. След това чух звука на отварящите се врати на асансьор. Будилникът не извика. Тъкмо завивах зад ъгъла, когато чух нещо друго.

Един-единствен изстрел.

След кратка пауза, по време на която бях застинал неподвижен от шока, будилникът долетя през глава откъм ъгъла.

— Ужас! — изпищя той, останал без дъх, и изчезна.

Хукнах след него със сетни сили, но не толкова бързо, че да пропусна да видя кой е слязъл от асансьора.

Двама мъже. Облечени в сиво.

Спуснах се по коридора, макар да знаех, че съм в капан. Когато минавах край будилника, той се стрелна към джинсите ми, закачи се за тях и неистово се закатери по крака ми. Когато стигна до горния край, бързо се шмугна в джоба на сакото ми и се набута в най-далечния ъгъл. Усещах, че това няма да му помогне много.

Чух звън и разбрах, че някой ще слезе на етажа от централните асансьори. Погледнах назад и видях, че двамата мъже идват по коридора след мен. Тичаха бързо, в компактен бегачески стил и абсолютно в крак един с друг. В този момент в съзнанието ми блесна нещо, което съзнателно не бях забелязал в спомена — и двамата носеха старомодни слънчеви очила.

Мъжът отдясно се прицели в мен и чух изстрел, куршумът от който премина на една педя от крака ми. Ускорих крачка още повече. Докато завивах зад ъгъла на бегом, видях, че четирима старчоци слизат от асансьора в редички по двама. Те изглеждаха доста разтревожени. Разцепих групата точно по средата, съборих трима души и се вмъкнах в асансьора зад тях. Ударих бутона с длан и се прилепих към страничната стена, а през това време старците крякаха и грачеха. Вратите се затвориха милостиво бързо и аз задъхан огледах асансьора, без да си давам труда да погледна специално през стесняващата се цепнатина.

След това тръгнахме надолу.

— Стреляха по мен — разнесе се откъм джоба ми един приглушен глас, който звучеше искрено развълнуван.

— Кретени! — казах аз и извадих пистолета си — Няма да им разреша.

— Наистина ли?

Сложих пълнителя.

— Абсолютно. Ти си мой будилник. Само аз мога да стрелям по теб.

Реших да не се мотая из долните етажи и отидох направо в мазето. Размахах пистолета в мига, в който изскочих, но навън нямаше никой. Обърнах се и прострелях командното табло на асансьора от двете страни, при което алармата се включи с оглушителна неумолимост.

Прекосих на бегом паркинга и усетих, че вратът ми се сбръчква в очакване на нещо малко и твърдо всеки момент да се забие в него. Напуснах „Фолкландите“ с около сто и шейсет километра в час и тогава реших, че антикатасрофният софтуер е голяма работа. Докато излизах на платното, предизвиквайки известни неудобства на другите участници в движението, без малко да изгубя задната част на колата. После просто настъпих педала на газта и се отправих към портала.

Едва след като се бях отдалечил на километър, се сетих, че приемателят на спомени остана в апартамента ми.