Майкъл Маршал Смит
Един от нас (6)

4.

Поставихме я на канапето легнала и тъкмо бях започнал да правя кафе, когато на врата се позвъни. Още преди да се усетя, вече бях извадил пистолета си, а Дек вдигна ръка.

— Спокойно! — каза той, погледна през шпионката и изрита настрани малката купчина вестници, пристигнали по време на моето отсъствие.

— Нашият човек е.

Уудли се вмъкна:

— Поемам случая, обаче сигурно разбирате, че ще ви струва два пъти по-скъпо — каза с креслив глас той и остави двете си чанти на пода. — Часът е почти четири сутринта.

— Млъкни и се захващай за работа — казах аз. — Ще получиш четири пъти повече, но сигурно и ти разбираш, че ако споменеш нещо пред някого, ще бъде фатално. За теб, не за нея.

Уудли се замота за момент, опитвайки се да прикрие доволно ухилената си физиономия. Едва ли има нещо, което старият разбойник обича повече от парите. Той погледна към Лаура Рейнолдс и като видя напоените с кръв хавлии, пребледня и махна неопределено с ръка към Дек:

— Хайде, пусни ги навън, млади човече!

Бях останал относително спокоен по време на пътуването към къщи, но когато видях как Уудли се щура около Лаура Рейнолдс, осъзнах колко зле е тя. Виках стария разбойник в дома си единствено когато положението ставаше крайно напечено. Грабнах една от неговите чанти и я побутнах пред себе към главната спалня. Междувременно Дек отвори другата чанта и пусна дистанционните — малки, наподобяващи раци машинки с размерите на тарантула. Привлечени от миризмата на кръв, те с клатушкане се качиха право върху канапето и започнаха да душат.

През лошото старо време Дек и аз бяхме използвали Уудли от време на време в продължение на пет години. Твърдеше, че някога работел като телехирург в армията и правел тайни операции от разстояние по сателита. Нямаше как да разбера дали е истина или не, но знаех със сигурност, че той не може да гледа кръв. Веднъж му бяхме показали, ей тъй, само да го проверим! Не му правеше впечатление, когато я гледа през камерата, но не и непосредствено пред очите си. След като бил осъден от военен съд (несправедливо, твърдеше той, но избягваше да уточни по какви обвинения), вече не можеше да получи разрешение за свястна работа и си изкарваше прехраната от хора като мен, които понякога се нуждаеха от хирургическа намеса, но по една или друга причина не можеха да посетят болница. Може и да беше стар глупак и аз силно подозирах, че върши измами и спи някъде по плажа, ала какви шевове правеше само! Добре зарасналите ми белези на рамото, гърдите и крака — все някогашни рани от куршуми — са доказателство за това.

Застанах така, че да мога да виждам и двамата — Лаура и Уудли, и наблюдавах как той се захваща за работа. Ръцете на стареца здравата трепереха, но това не беше причина за безпокойство — уредите имаха вградени антитреморни механизми. Сложи си очилата и ръкавиците и след секунди дистанционно управляваните уреди се движеха нагоре-надолу по ръцете на жената. Малко след това един от тях скочи от канапето и се шмугна в чантата, след което се появи отново с опаковка замразена плазма. Уудли зацъка и се намръщи съсредоточено.

Дек дойде до мен и ми подаде цигара. Сложих й призмов филтър и я запалих с благодарност. Филтрите са отвратителни и крадат половината от аромата, но това е единственият начин да пушиш в помещенията, без стенните сензори да те разкрият. След употреба цигарите се саморазтварят, което е удобно, защото притежаването им е наказуемо. Да планираш изпушването на една цигара в съвременен Лос Анджелис би отнело повече време, отколкото е необходимо за провеждането на една малка война.

— Е? — попита Дек.

— По-късно — казах аз.

Дек се усмихна и се отпусна назад, за да наблюдава дистанционните уреди. Той е търпелив човек, доста по-търпелив от мен. Ако го пуснеш насред пустинята Гоби, ще се поозърне и ще попита: „Има ли бира?“. Ти очевидно ще отвърнеш: „Не!“. „А вода?“ Ще поклатиш отрицателно глава, а той ще се замисли за минута. „А къде мога да седна?“ — и ще отиде до най-близката относително удобна скала, ще седне там и ще чака, докато дойде бирата, водата или някой паралелен свят.

Скоро след това аз почувствах известно безпокойство и проверих телефонния секретар. Той работи прилично добре, като се има предвид, че почти никога не ми казва, че 67″0*3~ ми се е обаждал за ;,,, t [\+R3, затова се учудих, като видях, че няма оставено никакво съобщение. Бях отсъствал два дни. Не съм особено популярна личност, но има хора, които ми се обаждаха през определено време за нещо съвсем обикновено. За всеки случай ударих секретаря отстрани.

— Разкарай се! — отвърна апаратът. Откакто бях изхвърлил кафемашинката, той нещо все се цупеше! Подозирам, че са имали вземане-даване.

— Някой да се е обаждал?

— От полунощ — не! По това време повечето хора спят!

Сведох поглед към него:

— Какви ги дрънкаш?

— Коя от думичките не схвана?

— В колко часа предаде съобщение за последен път?

— В 11:58.

— Тази нощ?

— Ясно си спомням. Ти натисна леко бутона само веднъж.

— Проблем ли има? — попита Дек.

Не си направих труда да питам машината дали е сигурна за точния час. Ако е възможно в апартамента ми да е била извършена полезна кръстоска, тя е била между телефонния секретар и будилника ми.

— Някой е влизал в апартамента ми тази нощ — казах аз.

— А дали си е тръгнал?

Апартаментът не е толкова голям. Проверихме другите помещения. Дек влезе внимателно във втората спалня, отвори шкафовете и погледна под леглото, след което се появи, вдигайки рамене. Направих същото в своята спалня.

— Почти свърших — каза Уудли, докато минавах зад него, защото очакваше, че ще го накарам да побърза. — За твоя информация, тя от време на време употребява наркотици. „Смек“ — не е вземала от известно време — и понякога „Фреш“.

Това не ме учуди.

— Какво трябва да се прави сега? Възстановяване, нали?

Шкафовете бяха празни. На пръв поглед не забелязах да е било задигнато нещо. Човек трябва да има твърде специфични нужди, за да намери какво да открадне от моята спалня! Приемателят на спомени бе в шкафа, а това бе най-важното.

Старецът сви рамене.

— Не питай мен. Не съм се занимавал с такива работи. На момчетата, които оперирах навремето, направо им връчваха оръжието и ги пращаха обратно по местата им.

— Ти си доктор, Уудли. Трябва да имаш някаква представа.

Той отново вдигна рамене.

— Пилешки бульон. Няколко дни не й давайте да пие. Или й давайте чисто уиски. Вижте кое ще й се отрази по-добре. Не й разрешавайте да прави бънджискокове.

— Уудли… — спрях рязко, защото в този миг забелязах, че чаршафите и покривката на леглото откъм главата са подгънати и оправени много старателно, като от камериерка. Беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че в началото дори не бях го забелязал. — Ти ли направи това?

— Знаеш, че върша определен вид услуги, приятелю, но те не се простират до оправянето на леглото ти.

Платих му набързо и с нетърпение изчаках да си събере багажа. Хвърлих поглед на всекидневната, но нищо не открих. Като че ли всичко си беше на мястото, а, повярвайте ми, обзавеждането бе толкова семпло, че ако нещо беше изчезнало, веднага щях да забележа.

Когато Уудли си замина, аз сграбчих Дек и го набутах в спалнята.

— Леглото! — казах аз и му го посочих.

— Приятели сме от много време — каза той учтиво, — но не изпитвам подобно влечение към теб.

— Някой е оправил леглото!

Дек повдигна вежди:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Допускаш ли, че аз мога да си оправям леглото?

— Не, освен ако там няма скрити пари.

— Точно така.

— И какво? Някой е прослушал съобщенията от телефонния ти секретар и ти е оправил леглото. Да не би да имаш някое въображаемо гадже?

— Даже и истинско нямам.

— Никой друг ли няма ключ? Шефът на вътрешната охрана, например?

— Той е в затвора за влизане с взлом.

— Значи не е той. Нещо липсва ли?

— Може и да липсва, но все още не мога да разбера какво.

— Добре! Хайде сега да подредим нещата! Някой е влизал в апартамента ти и е поразтребил. Ти си се шашнал нещо и явно си притиснат до стената. Размахваш пистолета си като детска играчка. На канапето лежи жена, чиито китки приличат на пътна карта, а ти току-що плати на Уудли четирикратно по-висока сума, за да си държи устата затворена. Може би е дошло времето да ми кажеш какво всъщност става?!

Свалих халата си от закачалката на задната страна на вратата и напъхах в него Лаура Рейнолдс, а окървавения стар халат натъпках в кошчето, където сигурно щеше да си стои поне две години, като се има предвид как поддържам домакинството си. Лаура все още беше в безсъзнание, но това вероятно се дължеше на медикаментите — бузите й вече се бяха позачервили, а комбинацията от добре направените шевове и „Скинфикс“-а придаваха на ръцете й малко по-добър вид. Сега, след като кръвта бе отстранена, се виждаха две неща — тези разрези не бяха особено дълбоки и не бяха единствените. Светлите, стари белези до тях показваха, че днешният опит за влизане в тунела не е бил първият от този вид. Но доколкото разбирах, тези предишни опити не бяха направили него по-малко привлекателен в нейните очи, нито пък нея — по-мъдра.

Пренесох Лаура в другата спалня колкото се може по-внимателно и я сложих в леглото. Завих я с няколко свои стари палта и засилих отоплението.

След това се върнах във всекидневната и накарах телефонния секретар да повтори съобщенията, които му бяха предадени. Те бяха три — и трите от Стратън. Първото беше любезно, второто — със служебен тон. Третото гласеше: „Обади се в офиса! Веднага!“

Времето изтичаше. Взех си кафе и разказах на Дек цялата история.

* * *

През петте месеца, откакто работех със спомени, г-ца Рейнолдс беше сред най-честите ми клиенти. Въпреки че тогава не знаех името й, тя ми беше прехвърляла един и същ спомен шест пъти.

Споменът беше следният. Тя стои до едно поточе в някаква малка горичка зад къщата, където живее. Не зная на колко години е, но вероятно е на около петнайсет. Денят е горещ и в късния следобед тя отива в гората за нещо важно. Основното впечатление, което получавах, бе за очакване и ранимост, а самият спомен винаги ме караше да се чувствам много млад. Лаура стои там в очакване, когато изведнъж върху нея пада някаква сянка, тя поглежда нагоре и вижда майка си — много висока и доста слаба жена с буйна червено-кафява коса. Лаура бавно вдига поглед, докато стигне до лицето на майка си. На това място в спомена тя понякога се нуждаеше от малка почивка до явяването на изражението, което виждаше. Ярост, примесена с известно злорадство.

Споменът винаги свършваше най-неочаквано в този момент и аз така и не успявах да разбера какво означава този поглед и какво се е случило след това. Всъщност изпитвах известно задоволство, че не зная. Спомени като този ми помагаха да разбера защо човек би пожелал от време на време да се отървава от тях.

Един ден миналата седмица, като се върнах от басейна на хотела в Санта Барбара, където разпусках, открих, че в електронната ми поща има съобщение от непознат адрес. Реших да проверя от кого е още преди да го прочета — някои хора така програмират пощата си, че веднага след отваряне на съобщението получават обратна информация. Основният код не ми даде основания за съмнения, но въпреки това направих копие на харддиска, без да отварям съобщението.

Съобщението бе от същата тази жена. Никога до този момент не бяхме влизали в личен контакт — всички отношения минаваха през брокерите на „РЕМтемпс“ на принципа на двустранната поверителност, но тя намекваше за спомена и аз се сетих коя е. В съобщението се казваше, че би искала да приема нещо, за което щяла да си плати добре.

Погледах парчето хартия, след това го запалих и оставих да изгори в един пепелник. Остатъка от деня прекарах около басейна, а вечерта — в един бар на „Стейт стрийт“ близо до плажа, където играх билярд и бъбрих празни приказки с местните посетители.

Когато се прибрах, намерих още едно съобщение от същия адрес. В него имаше и телефонен номер. Споменаваше се цифрата двадесет хиляди долара.

Погледах известно време някакъв филм по телевизията на хотела, но нали знаете как се чувства човек в такива случаи! Подсъзнанието моментално взема решение и независимо колко го отлагаш, вече знаеш какво ще направиш.

Към полунощ излязох от стаята на хотела и се върнах в бара. Там, откъм задната страна, имаше телефонна будка, която не се виждаше много-много, и аз навъртях номера от съобщението.

Обади се женски глас, който звучеше доста нервно, и ме накара да опиша спомена в подробности. След това ми каза какво иска. Имала един друг спомен, който обикновено не бил проблем. Преди десетина години отишла на почивка на Баха, в Енсенада, с един мъж, когото била срещнала неотдавна. Постояли малко там, мотали се из околностите, хапвали морски деликатеси и се забавлявали добре. След това се върнала.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Наскоро срещнала друг мъж. Много й харесвал. Даже си мислела за нещо по-сериозно. Най-напред щели да изчезнат за известно време заедно — за да бъдат сигурни един в друг. Той настоявал да отидат в същия град, в който тя била с другия мъж преди толкова години. Опитала се да предложи да отидат някъде другаде, но Енсенада вече се била превърнала в нещо като многозначителна шега помежду им и сигурно щяло да бъде доста странно, ако продължавала да настоява да не ходят там.

Все още не разбирах в какво се състои проблемът и й го казах. Енсенада е едно доста приятно местенце, стига да стоиш настрана от някои павилиончета за тако.

Тя каза, че не искала да се връща към спомените си за другия мъж, копнеела този път да преживее нещата по по-различен начин. Наистина обичала новия си избраник и не желаела да провали пътешествието.

Зная, че звучи странно, но повярвайте ми — такъв е животът на другите хора. Едновременно по-странен и по-обикновен, отколкото можете да си представите. Повечето клиенти имаха доста по-сложни причини да забравят нещо за известно време. В определена степен започнах да уважавам нейното отношение и ми се прииска и аз да имам такава жена, която да ме приема толкова сериозно.

Не разбирах защо продължаваме да си играем на котка и мишка. Трябваше просто да определи деня и часа за прехвърлянето на спомена.

Каза ги. Щяла да отсъства десет дни.

Стратън нямаше да приеме срок на задържане на спомена по-голям от седмица. Това го знаех със сигурност. Изглежда изцяло бе завладял пазара за прехвърляне на спомени и сигурно даваше подкупи на определени високопоставени ченгета, но ако те усетеха, че той просрочва ограниченията във времето, всичките му уговорки щяха да отидат на кино. Освен това, споменът, който жената искаше да остави, обхващаше не някакъв кратък откъс от време, а целия период от три денонощия.

Никой до този момент не беше опитвал с толкова дълъг спомен.

Смятах да откажа, но вместо това се чух да казвам само, че парите, които ми предлага, не са достатъчно. Щеше да се наложи да изляза за седмица и половина в отпуск от „РЕМтемпс“, а там за същото време можех да изкарам толкова, без да се излагам на риска да действам зад гърба на Стратън.

— Петдесет хиляди — каза тя.

Аз си имам начин да се боря с изкушенията. Просто им се отдавам и така ги преодолявам.

В ранния следобед на следващия ден седнах в стаята си и зачаках прехвърлянето. Една трета от парите за тази работа вече бяха в джоба ми и пътуваха към три различни сметки. Останалите щяха да дойдат по-късно. Жената бе намерила някакъв хакер с предавател негова изработка, който можел да се свърже с кода на моя приемник. Това обстоятелство малко ме притесни. Реших след приключването на тая работа да намеря начин да намекна на Стратън, че системата ни не е непробиваема, както си мисли той. Ако не внимава, черният пазар можеше да заработи на негови територии, а можеше да се случи и нещо още по-лошо — временно приеманите спомени да се окажат натъпкани с всякакъв вид измет, каквато никой не е очаквал или за която никой не си е плащал.

Говорих с жената по телефона и уточнихме времето, когато ще си вземе спомена обратно. Това бе друг телефонен номер, различен от оня, който ми беше дала в началото — вероятно в дома на хакера.

След това си затворих очите и се приготвих да приемам.

Започна се почти веднага. Пулсиращ шум и миризма нахлуха в мозъка ми, подобно на най-страшната мигрена, умножена стократно. Изохках. Дори не успях да извикам и се проснах по очи на килима, а ръцете и краката ми се сгърчиха в болезнени спазми. Изглежда за известно време съм оглушал и ослепял, ала това бе най-малкият ми проблем. Помислих си, че ще умра.

След няколко минути треперенето на тялото ми понамаля, добрах се до нощното шкафче и грабнах цигара. Едва успях да се покатеря на леглото, проснах се по корем и зачаках болките да преминат. Най-накрая те наистина започнаха да отслабват.

Половин час по-късно вече седях и пиех — това определено помогна. Зрението ми се проясняваше и вече можех да чувам гласовете на хората, които се забавляваха около басейна под прозореца ми. Все още се чувствах ужасно, но поне бях жив.

Мозъкът на човека е създаден да възприема живота на порции, а не като звуци, гледки, чувства и осезаеми впечатления, концентрирани в един-единствен изстрел на спомена. Нашите умове са структурирани от времето и предпочитат нещата да им се подават последователно. Наистина не се бях замислял за разликата между получаването на един кратък, бърз фрагмент от живота на някого и пълноценно тридневно изживяване наведнъж. Все едно, че светът се преобразява в нещо друго, в което времето и пространството не означават нищо, и всичко е едно. Ако до този момент вече не бях прекарал години в подобна умствена гимнастика, сигурно щях да съм се строполил в някой ъгъл — безжизнен и с поглед, зареян в нищото.

Както и да е, главата ми — все още бучаща и туптяща — се опитваше да се оправи с това, което бях получил, да го подреди по хронологичен ред и по видове преживявания. Усещах безброй нишки информация, които се преплитаха една с друга като кълбо от змии, и търсех някакъв ред. Рамото ми — изгорено от слънцето, устните ми — солени от една „маргарита“, слънчево зайче върху предното стъкло на автомобил. Хиляди изречения наведнъж — някои от тях излизаха, а други влизаха в главата ми. Умът ми се огъваше под тази тежест и засичаше — като сърце в прединфарктно състояние.

С неуверена ръка посегнах към телефона. Възнамерявах да поръчам най-различни неща по рум сървиз, ала най-напред трябваше да се обадя на жената и да й кажа, че предаването се е осъществило. Избрах номера, чух, че от другата страна телефонът звъни, и зачаках с чаша джин с лед в ръка. Дишах тежко.

Никой не вдигна. Затворих и набрах отново. Този път оставих телефона да позвъни тридесет пъти и едва тогава поставих слушалката на мястото и върху апарата. Знаех, че тя заминава чак на следващия ден, затова може би не беше кой знае колко страшно. От прехвърлянето бяха минали вече 45 минути и вероятно тя бе излязла да си уреди нещо или пък си бе отишла вкъщи.

Предъвквах бавно един бургер, донесен ми от обидно самоуверено пиколо, и част от вниманието ми бе обсебено от това какво става в главата ми. Усещах, че протичат нещо като компютърни операции за оптимизация, но без достатъчно свободно място за всички данни, с които разполагаш. Фрагментите от скъпоценната й ваканция си идваха на място, но останалото беше все още объркано и мъгливо.

След като се нахраних, отново набрах номера. Оставих телефона да звъни доста дълго и тъкмо щях да затворя, когато някой вдигна слушалката.

— Ало? — каза непознат глас. — Кой е?

Като фон на думите на непознатия се чуваше някакъв странен шум — като от високоговорители.

— Хап Томпсън — отговорих аз, — клиентът ми там ли е?

— Отде да знам, бе глупак! — изръмжа гласът и връзката прекъсна.

Веднага набрах пак. Телефонът там звънеше, но никой не се обаждаше. Тогава се обадих в централата. Телефонистката ми заяви, че няма грешка в избирането, но не ми даде адреса.

Обадих се на Куот. Той каза, че ще ми позвъни. Десетина минути ходих из стаята и лапах аспирините като бонбони.

Куот се обади — беше си свършил хакерската работа. Този телефонен номер бил автомат от първокласния салон за заминаващи на летище „О’Хеър“.

Завъртях на другия номер на жената, с който разполагах. И там не отговаряше никой. В този момент изгубих съзнание.

* * *

Когато дойдох на себе си, бях доста уплашен. Поради две причини. Първата бе, че с изключение на обичайните краткотрайни бели петна веднага след приемането на спомените, никога преди това не бях изпадал в подобно състояние; а втората — че клиентът направо ме беше прецакал.

Напуснах хотела и бързо подкарах обратно към Лос Анджелис по магистрала 1. Влетях в апартамента си като хала. Обхвана ме паника, като видях, че под вратата ми бе пъхната някаква бележка, но се оказа, че тя е от старите ми съседи, семейство Дикенс. Те бяха приятна млада двойка от Портланд и имаха три деца. Преди година време някому хрумнало да внушава на хората колко добре се развива страната ни. Създали едно въображаемо семейство: възраст на родителите, такава и такава биография, предишна и настояща месторабота, хоби, пол на децата, успех в училище, цвят на очите, въобще — пълни подробности. Развили цяла кампания около идеята и градели агитацията си около това семейство, което уж печелело все повече и повече долари всяка седмица, като си мислели, че никой не може да докаже обратното. Проблемът беше, че лъжеха. Съществуваше истинско семейство Дикенс — моите съседи! Някакъв тип от статистическото бюро се паникьосал, предложил награда за живота им и оттогава те непрекъснато бягаха. В бележката пишеше, че видели някакъв да души наоколо и заминали. Оставяха ми ключовете си и ми позволяваха да взема млякото от хладилника им.

Скрих приемника в спалнята и прекарах остатъка от деня, като бавно се напивах във ваната. Когато излязох оттам, вече можех почти изцяло да сглобя първите два дни от спомена. Жената беше ходила в Енсенада, но сама, и прекарвала времето си предимно в пиене на „маргарити“ в бар „Хусън“, както и в много други барове. Първата нощ минала съвсем спокойно и към полунощ се върнала там, където била отседнала — в малкия, разнебитен комплекс „Квитас Папагайо“ на около половин миля нагоре по брега. Самият аз съм отсядал там преди доста години и още тогава предлаганият уют бе назад във времето с поне тридесет години. На втората вечер тя се напила и за малко да се прибере в стаята си с един американски моряк. Общо взето, останах доволен, че промени решението си и вместо това го наруга на улицата. После продължила да крещи по него, докато той забързано се отдалечавал, а тя се върнала в бара и продължила да пие, докато затворят. Един господ знае как се е прибрала — тя не можеше да си спомни. Едва ли това може да е най-хубавата почивка в живота на един човек, макар че, трябва да призная, аз съм имал и по-тежки случаи.

А също така не е било и преди десет години. Носела органайзъра със себе си и маниакално проверявала електронната си поща — от датите на екрана ми стана ясно, че нейната „почивка“ е била само няколко дни преди да се свърже с мен. Най-накрая получила съобщението, което очакваше. Беше кратко — един адрес. Тя веднага излязла от бара, взела колата си и рано вечерта се върнала в Лос Анджелис.

Сглобяването на следващата част от спомена — убийството на кръстовището — ми отне доста време. Никога не бях изживявал подобно нещо. Въпреки че беше отскоро, споменът бе вече изопачен и забулен в мрак. Сякаш бе започнал процес на изтриване, още преди да е решила да се отърве от него. Не зная и защо е пожелала да изгуби и спомена си от Енсенада — като приемаш спомените на други хора, невинаги получаваш и всичките им мисли от това време. То е същото като при някои хора, които получават информация и усещат процесите на различни места в главите си, сякаш са тренирали една част от мозъка си винаги да наблюдава отстрани. Това, което разбрах от времето, прекарано в Баха, е чувството за потресаваща мъка, желание да бъдеш или пиян, или мъртъв, примесено с мрачно въодушевление. Несъмнено неприятно усещане, но придобих впечатлението, че през половината от времето тя се чувстваше точно така. Едва ли би й помогнало много, ако скрие от себе си емоциите от тези два дни. Вероятно е прекарала това време в самоизтезания, във възстановяване на някакви други моменти от живота си, в подготовка да посрещне онова, което е предстояло да се случи. Не зная.

Накрая обаче успях да си дам ясна представа за последната нощ и за събитията оттогава, както и да науча името й, когато оня мъж я назова, тъкмо преди тя да го убие. Казах на Дек всичко, което успях да си спомня — от това как изглеждаше кръстопътят и начина, по който човекът, наречен Рей, намигна, до броя на изстрелите, които тя отправи в тялото му. Чувството за празнота, когато погледна после към трупа му, и презареждането на оръжието, извършено машинално.

Безмълвният ужас, когато бягайки осъзна, че всъщност убийството изобщо не промени нещата.

* * *

Лаура Рейнолдс дишаше леко и очевидно не спеше. След като разказах спомена, започнах да изпитвам към нея нещо ново, макар и да не разбирах точно какво. Бях взел онова, което съществуваше само в нашите умове, и го бях изнесъл на показ пред света. Никога не бях постъпвал така и се бях отнасял към поверителността на професията си отчасти с гордост. Потиснах това чувство, наредих му да се махне от мен. Тя нарочно ми беше предала нещо, което можеше да ме прати в затвора. Завинаги!

Когато се върнах, Дек стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Небето беше започнало да просветлява на хоризонта, а някъде машините за смог вече бяха включени. Изглежда денят щеше да бъде горещ, ако химикалите в небето не решат да ни изненадат с някоя вихрушка. Да си метеоролог в Лос Анджелис тия дни не е толкова лесна работа, както е било някога.

Дек заговори и в опит да се домогне до същността най-напред реши да се отърси от второстепенните детайли:

— Кои мислиш, че са били ония хора накрая?

— Нямам представа. Сигурен съм, че не бяха ченгета.

— Защо си сигурен?

— Не знам. В тях имаше нещо странно, а освен това ми изглеждаха познати.

— Много от ченгетата ми изглеждат познати.

— Не, не е това. Става въпрос за стар спомен.

— Твой ли?

— Така ми се струва. Мисля, че на нея те не й напомниха за нищо.

— Може ли те да са влизали тук?

Поклатих глава.

— Не забравяй, че те не са ме виждали. Аз в действителност не съм бил там. На никого нищо лошо не съм сторил. Само се чувствам така, сякаш съм го извършил аз.

Той ме погледна.

— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако те хванат с тези спомени в главата?

Дек ме предупреждаваше за това, откакто бях започнал да работя със спомени.

— Убийство първа степен.

Той поклати глава.

— Не знаеш дори половината.

— Какви ги говориш?

Дек мина покрай вратата и започна да рови из купчината вчерашни новини. По едно време си мислех да спра да купувам хартия за копиране и да спася някое и друго дърво, но да четеш от екрана невинаги е същото. Той намери изданието, което търсеше, и ми го подаде.

Прегледах първата страница.

По някое време можело да има земетресение.

Предприемач на недвижими имоти, някой си Никълъс Шуман, се самоубил по любопитен начин — цитирани бяха и финансовите му проблеми. Спомнях си името му едва-едва, може дори да е бил едно от колелцата, които са задвижили и разработили Грифит. Сигурно е извършил невероятна глупост, та да загуби толкова много пари.

Времето беше все още отвратително и ми беше ясно, че не могат да го оправят.

— Е, и какво? — попитах аз.

— Трета страница! — отвърна Дек.

Обърнах на трета страница и видях една статия за убийство, извършено шест дни по-рано. В нея се описваха подробности как един невъоръжен мъж бил починал от многобройните си огнестрелни рани на една улица в Калвър Сити. Намекваше се, че ченгетата имали много улики, което означаваше, че засега не разполагат с нищо, но работят усърдно. Съобщаваше се за възрастта на починалия, професията му, както и името му.

Капитан Рей Хамънд от полицейското управление на Лос Анджелис.

Затворих очи.

— Убила е ченге — каза Дек, — и по-добре погледни последния ред. Нямаше да ми направи впечатление, ако не беше той. Познай кой е натоварен със случая?

Прочетох го на глас, а думите прозвучаха като захлопване на тежка врата, заключена три пъти:

— Лейтенант Травис от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

Вдигнах бавно поглед към Дек. Изведнъж се бях уплашил. Наистина. Положението към този момент си беше направо катастрофално! Сега обаче бе поело в посока, за която вече нямаше подходящи прилагателни. Вероятно бе необходимо да се начертае сложна диаграма, изобразяваща пресечната точка на някаква ужасна криволица с още някаква гадост, за да стане ясно, че едва ли съществува средство, което в настоящата ситуация е в състояние да ми осигури движение в благоприятна посока.

Дек ме погледна.

— Прецакаха те! — заключи той.