Майкъл Маршал Смит
Един от нас (4)

2.

Струва ми се, че се набутах в тази работа, както става обикновено — съвсем случайно.

Беше преди година и половина. Останах да пренощувам в Джаксънвил, най-вече защото къде другаде да се дяна. По онова време/когато не можех да намеря път към ново място, аз все се връщах в този град, като йо-йо, което винаги отскача обратно към ръката, която го е оттласнала. Възнамерявах да напусна Флорида на следващия ден и слязох с колата към квартала около автогарата, където всичко беше по-евтино. Последно бях работил преди две седмици в един бар близо до мястото, където бях отраснал — Кресота Бийч. Там не харесаха начина, по който разговарях с клиентите. На мен пък не ми допаднаха заплащането и условията на работа. Отношенията ни бяха съвсем кратки.

Разхождах се по улиците, докато намерих едно хотелче с вдъхновяващото и лирично име „Стаите на Пийт“. Момчето зад рецепцията носеше една от най-грозните тениски, които бях виждал — като рисунка на автомобилна катастрофа, направена от човек, който няма никакъв талант, но разполага с ужасно много боя. Не го попитах дали той е Пийт, но това изглежда бе вярното предположение. Приличаше на човек с това име. Цената беше петнадесет долара на нощ, а достъп до Мрежата имаше във всяка стая. Съвсем прилично, а тениската, колкото и неприятна да беше, изглежда е била направена нарочно. Може би е трябвало да поразсъждавам по този въпрос, но тогава беше късно вечерта и не можех да мисля за каквото да е.

Моята стая се намираше на четвъртия етаж, беше малка, а въздухът миришеше така, сякаш там не е било проветрявано от времето на моето появяване на белия свят. Извадих от чантата си нещо за пиене и придърпах към прозореца единствения плетен стол. Навън се виждаше аварийната стълба, която дори и плъховете сигурно се страхуваха да използват, а под нея — само жълтеникави светлини и шум.

Изтегнах се във влажната нощ и наблюдавах хората, които се разхождаха нагоре-надолу по улицата. Такива виждате във всеки голям град — крастави кучета, чиито инстинкти им подсказват да душат за следа, започваща някъде тук. Някои хора вярват в Господ или в НЛО, други, че ей тук, ей сега започват първите им стъпки по пътя към многото пари или към наркотиците, или към някой отреден за тях Свети Граал. Желаех им всичко най-хубаво, но не бях изпълнен с особена надежда или ентусиазъм. Дотогава вече бях опитал повечето начини и схеми от „Направете бързо много пари!!!“ и те ме доведоха точно до никъде. Лесните пътища имат свойството да те връщат обратно там, откъдето си тръгнал.

Въпреки че бях израснал във Флорида, бях прекарал по-голямата част от предишните десет години на Западния бряг и той ми липсваше. По онова време не можех да се върна, което означаваше, че няма къде да се установя. Чувствах, че всичко спира и че, за да започне животът ми отново, ще е необходимо да се случи нещо много важно. Прераждане, може би. И преди се бях чувствал така, но не чак толкова тъжен. Това бе ситуация, която може да съкруши човек.

И така, легнах на леглото и заспах.

Събудих се рано на другата сутрин със странно усещане. Бях изпаднал в някакъв унес. Стомахът ми беше празен и сякаш някой беше сложил малки, грапави топчета смачкана хартия в очите ми. Часовникът ми показваше седем часа, което не можеше да бъде вярно. Единственият начин да видя седем сутринта, изписано върху циферблата, е да не си лягам изобщо.

Тогава разбрах, че се е включил сигналът за събуждане и видях мигащата светлина на монитора върху нощното шкафче. „Съобщение“, гласеше той. Разтрих очите си силно и пак погледнах. Информацията за съобщението все още не беше изчезнала. Натиснах копчето за приемане. Екранът за момент изчезна, след което се появи следният текст:

„Възможно е снощи да сте спечелили 367,77 долара. За да научите повече, елате днес на «Хайуотър» 135. За справка PR/43.“

След това изплю една карта. Вдигнах я и я погледнах.

За да изкараш 367,77 долара в бар, трябва да работиш бая нощи!

Смених ризата си и излязох от хотела.

* * *

Когато стигнах до „Хайуотър“, вече бях поизгубил интерес. Главата ми бе объркана и празна, като че ли цяла нощ насън бях решавал задачи по математика. Имах силно желание да закуся някъде, да се кача на някакъв автобус и да съзерцавам слънчевите отблясъци по прозорците, докато се озова на друго място.

Ала не го направих. Винаги, когато се захващам за нещо, се явява обстоятелство, което се опитва да ме препъне. Следвах улиците по картата и се учудих, че приближавам деловия квартал. Хората, които инсталират монитори в евтините хотели, обикновено работят във виртуални офиси, а „Хайуотър“ бе истинска широка улица с много високи сгради и от двете страни. Сто тридесет и пети номер представляваше планина от черно стъкло с въртяща се входна врата. За разлика от много други сгради, покрай които бях минал, тя нямаше външни видеостени, на които да демонстрират с досадна изчерпателност добродетелите и успеха на хората, които се трудят вътре. Сградата просто си стоеше там, абсолютно непроницаема отвън. Влязох вътре ей така, между другото — да се скрия от слънцето.

Фоайето беше по подобен начин необщително, също изпълнено изцяло в черно. Като че ли се бяха сдобили отнякъде с много боя от този цвят и горяха от нетърпение да я употребят до грам. Прекосих мраморния под до бюрото в отсрещния край, а токовете на обувките ми чаткаха в хладната тишина. Там, като в басейн от жълта светлина, седеше една жена и ме гледаше с вдигнати вежди.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, но тонът й подсказваше, че смята това за малко вероятно.

— Казаха ми да дойда тук и да кажа един номер.

Аз говоря по-добре, отколкото изглеждам. Нейното лице не се проясни или промени, но тя натисна един бутон от клавиатурата пред себе си и обърна поглед към екрана.

— И какъв е той?

Казах й и тя прегледа набързо някакъв списък.

— Добре — каза тя. — Ето каква е работата. Имате две възможности: първата, давам ви 171,39 долара и вие си заминавате без никакви задължения. Втората, качвате се на асансьора вдясно и отивате на трийсет и четвъртия етаж, където ще ви приеме г-н Стратън.

— А как точно ги изчислихте тези 171,39 долара?

— Това е възможното ви възнаграждение, минус 25 долара такса за обработката, разделено на две и закръглено до цент.

— А защо получавам само половината пари?

— Защото не сте на договор. Идете горе, срещнете се с г-н Стратън и може би нещата ще стоят другояче.

— И в такъв случай ще взема всичките 367 долара?

— Ти май си голям умник, а? — намигна ми тя.

Асансьорът беше доста приятен. Матирани огледала, нежно осветление, тишина, разкош. Миришеше на пари, на много пари. По време на пътуването не се случи нищо особено.

Когато вратите се отвориха, аз се озовах в началото на дълъг коридор. На една грамадна хромирана табела на стената пишеше „РЕМтемпс“ с доста агресивен шрифт, а под него: „Спете здраво, спете правилно!“ Тръгнах в посоката, която сочеше табелата, и стигнах до бюрото на друга рецепция. Момичето носеше значка, от която ставаше ясно, че се казва Сабрина, а косата й беше вдигната по някакъв странен и сложен начин — резултат от няколкочасовия труд на някой малоумен стилист.

Помислих, че момичето на първия етаж е било шефката, но в сравнение със Сабрина, тя се оказа въплъщение на самата услужливост. Държанието на Сабрина подсказваше, че в нейните очи съм някакъв долнопробен гризач — по-низък от плъх със сигурност, може би по-скоро отвратителна полевка — и само след трийсет секунди с нея почувствах, че и бактериите в стомаха ми започнаха да ми се присмиват. Тя ми каза да седна, но аз не го направих. Отчасти, за да я подразня, но най-вече, защото мразя да сядам в рецепции. Бях чел някъде, че това незабавно те поставя в положение на подчиненост. Аз съм голям тактик при представянето си по време на интервюта за работа и е просто срамота, че след това всичко отива по дяволите.

— Добро утро, г-н Томпсън! Аз съм Стратън.

Обърнах се и видях зад себе си един мъж с протегната ръка. Той имаше волево лице със силни черти и черна коса, започнала да посребрява по слепоочията. Приличаше на всеки друг висок мъж на средна възраст, с хубав костюм, но беше по-изтупан — образцово човешко създание, за разлика от бета-версиите, които обикновено срещате наоколо. Ръката му беше силна и суха, каквато бе и усмивката му.

Покани ме в малка стая встрани от главния коридор. Стратън седна зад едно бюро, а аз се отпуснах на другия стол.

— Е, каква ще е сделката? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно. Нещо в човека срещу мен ме държеше нащрек. Не можех да определя акцента му. Някъде от Източното крайбрежие вероятно, но потиснат, някак умишлено обикновен — като на артист, който прикрива миналото си.

Той се наведе напред и обърна монитора на бюрото към мен.

— Виждате ли нещо познато? — попита той и натисна един бутон. Мониторът изпука и забръмча за момент, а след това изписа на екрана „PR/43@18/5/2016“.

Екранът угасна и стана черен, после светна отново и показа един коридор. Камерата — ако това бе камера — тръгна напред. Виждаха се монотонни зелени стени, които се губеха в далечината. Вляво имаше друг коридор. Камерата се обърна и показа, че той е абсолютно същия. После малко ускори ход и продължи известно време нататък, след което зави още веднъж по идентичен коридор. Други коридори и завои не се виждаха. От време на време олющени парчета боя разнообразяваха монотонния маслинен цвят на стените и всичко това продължаваше, продължаваше, продължаваше безкрай.

Пет минути по-късно погледнах Стратън, който ме наблюдаваше. Поклатих глава. Стратън написа нещо на лист хартия, а след това бързо набра нещо на клавиатурата.

— Не е нищо особено — каза той. — Не смятам, че донорът има богато въображение. А и се губи много, когато получаваш само зрително възприятие. Опитай това.

Картината на екрана се промени и показа две ръце, държащи парче вода. Зная, че „парче вода“ не звучи смислено, но приличаше на такова. Ръцете нервно боравеха с течността, а един тих мъжки глас се обади от високоговорителя на монитора.

— О-о, не зная — каза той несигурно. — Около пет? Може би шест и половина?

Ръцете оставиха водата на една етажерка и взеха друго парче. Тази вода беше малко по-малка. Гласът направи пауза за момент и след това каза по-уверено:

— Определено две. Най-много две и една трета.

Ръцете поставиха това второ парче върху първото. Двете парчета вода не се съединиха, а останаха отделни. Едната ръка излезе от полезрението и тогава се чу друг звук — меко метално стъргане. И тогава аз потръпнах за първи път.

Стратън забеляза:

— Топло ли ви става?

— Може би — казах аз, като се наведох по-близо до екрана. Гледната точка беше малко променена и сега се виждаше един разбит шкаф. Едно от чекмеджетата беше отворено, а ръцете внимателно вдигаха парчета вода — каквито, сега видях, имаше разхвърляни навсякъде наоколо, на купчини с различни размери — и ги поставяха едно до друго в различни редици. От време на време гласът мълвеше заклинания, вземаше едно парче вода и го връщаше, но не задължително в същия куп, откъдето го беше взел. Ръцете започваха да се движат все по-бързо и по-бързо, слагайки и махайки вода, като през цялото време се чуваше глас, който изреждаше разни числа.

Аз се втренчих в екрана и изгубих представа за обкръжаващата ме действителност. Забравих дори за Стратън и казах най-вече на себе си:

— Всяко от парчетата вода има различна стойност, която не е свързана с размера. Някъде между едно и двадесет и седем. Всяко чекмедже трябва да бъде напълнено със същата стойност вода, но никой не е казал на човека как да изчислява стойността на всяко парче.

Екранът изчезна и като се обърнах, видях, че Стратън ми се усмихва.

— Спомняте си! — каза той.

— Това беше сънят, който сънувах точно преди да се събудя. Какво става тук, по дяволите?

— Позволихме си малка волност снощи — каза той. — Собственикът на хотела, в който пренощувахте, има договор с нас. Ние субсидираме цената на стаите и осигуряваме мониторите.

— Защо? — посегнах машинално към джоба си и извадих цигара. Вместо да изкрещи или да извади пистолет, Стратън просто отвори едно чекмедже и ми даде пепелник.

— Постоянно търсим нови хора — такива, които се нуждаят от пари и не са много придирчиви как ги печелят. Това е най-добрият начин да ги намираме.

— Добре, вече ме намерихте. И какво?

— Искам да ви предложа работа в „РЕМтемпс“.

— Ще трябва да ми го обясните.

И той ми обясни. Доста подробно. Ето същността:

Преди няколко години някой изнамерил начин да отнема сънищата на хората в реално време. Устройството, поставено близо до главата на достатъчно богати клиенти, можело да следи за появата на електромагнитни вълни от определен вид и да извежда умствените състояния, на които те са функция, извън подсъзнанието и да ги изпраща в изтриващо устройство. Правителството не било благосклонно към идеята, но откривателите наели адвокат, вещ в квантовото право, и вече никой, на практика, не можел да разбере със сигурност какво е законното положение.

„Зависи!“, бил най-конкретният отговор.

Междувременно се родило черното производство.

Търговията тръгнала най-вече заради кошмарите, но те не били много чести, а клиентите отбягвали да купуват системи, от които се нуждаели веднъж на няколко месеца. Били съгласни да плащат за отделни сънища, но авторите на технологията търсели по-бърза възвръщаемост на инвестициите си. Освен това кошмарите обикновено не са чак толкова лоши, а ако наистина са такива, в повечето случаи дават информация, която не ти пречи. Пък и ако действително се страхуваш от нещо, това често си има съществена причина.

И така, постепенно пазарът се пренасочил към мъчителните сънища. Те са нещо подобно на кошмарите, но обикновено не плашат хората толкова много и представляват сънища, които ви се явяват при стрес, умора или когато се измъчвате за нещо. Често се състоят от дребни, но трудни перипетии, през които сънуващият трябва да преминава безброй пъти, без наистина да разбира какво прави и непрекъснато се оказва принуден да започва отначало. След това, тъкмо когато започнеш да схващаш какво става, се плъзваш към нещо друго и целият цикъл започва отначало. Тези сънища обикновено започват веднага след заспиване и ти развалят цялата нощ или се явяват малко преди събуждане. И в двата случая ставаш от сън уморен и изтощен, и не си в състояние да започнеш трудовия ден, защото се чувстваш така, сякаш току-що си го свършил.

Мъчителните сънища са много по-чести от кошмарите и обикновено се появяват сред онази част от средния и висш ешелон на изпълнителски кадри, които се оказали и основният потребител на обработка на сънища. Онези, които притежавали технологията, променили посоката, пренаписали рекламните си брошури и започнали наистина да печелят сериозни пари.

Но имало един проблем.

Оказало се, че сънищата не могат да бъдат изтривани. Не ставало така, както те си мислели. В продължение на осемнадесет месеца постъпилите оплаквания в компанията ставали все повече и повече. Накрая разбрали какво става всъщност.

Когато изтривали съня, унищожавали само образите, видимата за вътрешното око на сънуващия част. Веществото на съня, което представлява безплътно качество и изглежда не можело да бъде изолирано, оставало.

Колкото повече сънища премахвал един клиент, толкова повече от това вещество оставало — невидимо, неунищожимо и с определено тегло. То се трупало някъде в стаята, в която било заличавано, и след трийсетина такива изтривания се стигало до положение, в което стаята ставала необитаема. Все едно да се разхождаш сред буря от подсъзнателни импулси, абсолютно безшумни, но и непоносими. След още няколко седмици сънищата толкова се сгъстявали и сраствали във въздуха, че дори ставало невъзможно да влезеш в стаята.

За нещастие, клиентите, които можели да си позволят предоставянето на сънища, били точно от хората, които били противници на идеята. След като компанията уредила, без да стига до съд, проблемите около няколко стаи, които били станали непроходими, започнала да мисли как да излезе от положените. Опитали, вместо да изтриват сънищата, да ги съхраняват в съответни „банки“. И това не проработило. Независимо колко добре били затваряни кутиите, някои от сънищата все пак успявали да „изтекат“ от хард дисковете.

Най-накрая се сетили. Сънищата не били употребявани. Може би, ако някой ги употреби…

Тогава опитали. Предавателят на клиента бил свързан с приемател, поставен близо до леглото на доброволец, и два мъчителни съня били успешно прехвърлени от съзнанието на единия към съзнанието на другия. Клиентът се събудил добре отпочинал и изпълнен със сили, готов за още един ден усилна работа в мината за пари. Доброволецът прекарал неприятна нощ, изпълнена с тъпи сънища, които той не си спомнял много-много, но пък получил пари за преживените неприятности.

В стаята не оставало нищо. Сънят изчезвал. Парите отново потекли към компанията.

— Това ли направихте с мен снощи? — попитах аз, малко ядосан, че са нахлули в съзнанието ми.

Стратън вдигна ръцете си помирително.

— Повярвайте ми, ще останете доволен. Хората имат различна способност да поемат сънища. Повечето могат да поемат без особена трудност два, най-много три, за една нощ. Сутрин са като парцали и се влачат едва-едва през целия ден. Обикновено работят през нощ и все пак печелят осемстотин-деветстотин долара на седмица. Вие сте различен.

— Защо?

Знаех, че това най-вероятно е комплимент, но не ми пукаше. Не получавах често комплименти.

— Снощи поехте четири съня, без дори да се изпотите. Двата, които току-що видяхте, и още два, единият от които толкова досаден, че не ми се ще да гледам дори и само образите. Вероятно можехте да поемете още няколко. Ще печелите много пари.

— Колко е „много“?

— Плащаме в зависимост от продължителността на съня и осигуряваме допълнително възнаграждение, в случай че са особено сложни или еднообразни. Снощи вие изтрихте сънища за триста долара — без да се смята бонусът за най-неприятния. В зависимост от това колко често ще работите, бихте могли да печелите между две и три хиляди долара седмично. — И добави тихо: — А ние плащаме в брой. Предоставянето на сънищата е все още неустановено положение по отношение на закона и считаме за по-удобно да не осветляваме естеството на работата си пред някои власти.

Той се усмихна. В отговор му се усмихнах и аз. Да изкараш три хиляди долара от работа в бар е страшно бачкане.

Не ми беше трудно да взема решение.

* * *

Подписах декларация за запазване на служебната тайна. Дадоха ми приемник и ми обясниха как се действа с него. По принцип можех да ходя навсякъде из континенталната част на Щатите, като по време на сън трябваше да поставям приемника на не повече от два метра от главата си. Не се налагаше да си лягам в някакво определено време, тъй като сънищата, предназначени за мен, се записваха в паметта. Веднага щом устройството уловеше, че съм вече в „РЕМ“ стадий на съня, то подаваше записаното към паметта ми. Когато ставах сутрин, нощната ми работа беше винаги отбелязана на екрана като списък електронни съобщения — продължителността на сънищата, кога са започнали и кога са свършили, дали са били оценени за допълнително възнаграждение, или са били просто обикновена, хамалска работа.

И най-отдолу на списъка беше добрата новина — цифра в долари. Установих, че без особени затруднения мога да поемам шест-седем съновидения на нощ. В някои дни се чувствах гроги и ми беше трудно да се концентрирам над нещо по-сложно от пушене на цигара, но ако имаше такъв случай, следващата нощ просто си почивах.

Шест месеца по-късно бях извикан в офиса на „РЕМтемпс“ и ме попитаха дали бих искал да кандидатствам за по-голям процент сънища с допълнително възнаграждение. Казах: „Разбира се!“ и спечелените суми отново скочиха. В Мрежата срещнах един хакер — Куот, когото наех да ми разработи нещо като вирус, който да разпределя спестяванията ми на различни места и когато, от време на време, данъчните служби или някой друг плъх с ръкавели блокира някои от сметките ми, щях да мога да преглътна загубата и да се оправям с другите. Също така му платих доста пари, за да изтрие от базата данни в полицейското управление на Лос Анджелис един инцидент, което пък означаваше, че ще мога да се върна в Калифорния.

Добре си живеех. Пътувах от град на град, този път в качеството си на човек с пари, а не като някой, който разчита на случайността да припечелва по нещо. Скоро съвсем естествено започнах да нося по-хубави дрехи и да отсядам в по-престижни хотели. Свикнах и с другите неща, които парите ти доставят, например малко уважение и партньор в леглото, който на сутринта не ти издава фактура. С малкото хора, от които се интересувах, поддържах връзка по телефона, по Мрежата, а понякога, макар и рядко, ги посещавах за кратко. Няколко пъти се отбих при Дек в Лос Анджелис и този град започна да губи тъмните си краски в моите очи. Започнах да си мисля да се върна обратно и да му разреша отново да стане „моя“ град.

Понякога имаше спадове. Отегчение. Дори изтощение, което следваше нощите с допълнителни възнаграждения, както и липса на пълнокръвен емоционален живот поради задължението да пътувам непрекъснато и невъзможността да поддържам връзка за повече от няколко дни. Имаше периоди, в които ставах малко странен, и разбирах, че е така, защото бях прекарал много нощи в сънуване на чужди сънища и нямах време за своите собствени. Когато това се случваше, аз се изключвах, оставях съзнанието си да навакса и извърши собствената си подсъзнателна дейност и след няколко дни отново се чувствах добре.

Бях открил работа, която беше сигурна, в която бях добър и получавах пари за сносен живот.

Би трябвало да ми е достатъчно.

* * *

И тогава, преди пет месеца, Стратън ми се обади по телефона. Беше много рано сутринта, аз се бях тръшнал на една голяма спалня на последния етаж в един хотел в Ню Орлиънс, а наоколо бяха разхвърляни остатъците от бурна и изпълнена с наслади нощ. По това време се задържах предимно в Лос Анджелис. Имах апартамент в Грифит, който наричах свой дом. В договора ми фигурираше клауза, че не може да се задържам на едно и също място, поради което предприемах достатъчно пътувания извън града, за да уверявам „РЕМтемпс“, че все още странствам.

Не мога си спомня името на жената в леглото до мен, но тя беше фурия по вдигането на слушалката. Докато разбера, че телефонът звъни, тя вече я беше взела и поставила на ухото си. Когато ми я подаде, аз се изправих, а главата ми беше мътна и пълна с полузабравени задължения и объркани представи. Потиснах желанието си да погледна приемника, за да видя колко съм спечелил. От начина, по който се чувствах, съдех, че ще е значителна сума.

— Г-н Томпсън — каза гласът и аз изведнъж се разбудих напълно, — кой вдигна телефона?

— Не зная — отвърнах глупаво аз. — Искам да кажа защо? Какво значение има?

— Предполагам, че е някоя, която сте срещнали съвсем скоро.

— Да — погледнах към мястото в стаята, където жената стоеше права. Мисля, че името й може да е било Кенди, макар че със същия успех може да се е пишело и с „а“ вместо с „е“. Изглеждаше свястна и имах чувството, че наистина ме харесва. Чудех се дали ще иска да поостане у дома за известно време. За цяла седмица, може би, докато се върна в Лос Анджелис. В момента тя правеше кафе чисто гола и се надявах Стратън скоро да спре да приказва и да приключа разговора.

— Срещна я снощи, нали? — попита той.

Потвърдих.

— И е в твоята хотелска стая и вдига телефона още при първото позвъняване!

Отпих от бутилката с бира до леглото.

— Е, и?

— Помисли си за това!

Гледах Кенди, докато разбъркваше точното количество захар в кафето ми. Разбрах какво има предвид.

— Не говори глупости — казах аз.

Кенди ми намигна и влезе в тоалетната.

— Разкарай я и ела в офиса. Имам предложение за теб — нареди Стратън и затвори телефона.

Изскочих от леглото и сложих приемника си в чантата. Съобщението гласеше, че съм спечелил повече от хиляда долара. Облякох се, и когато Кенди се появи ободрена и свежа, готова за игра, й казах, че трябва да изляза за малко. Тя го прие зле, после добре и после пак зле. Опита много неща, за да ме накара да остана, но когато разбра, че това няма да мине, каза, че ще стои в стаята и ще ме чака, докато се върна.

Наречете ме човек с ниско самочувствие, но жените обикновено не реагират по такъв начин само след една нощ в моята компания. Изградил съм си нещо подобно на стандартна реакция в такива случаи. Не беше доказателство, но бе достатъчно, за да ме накара да си взема нещата, да изляза през вратата и да я оставя да крещи след мен. В асансьора направих това, което ми бяха казали да правя в такива случаи — натиснах бутона за изключване на приемника. Чу се слаб хриптящ звук и екранчето изгасна. Апаратът беше изключен, логическата машина се залута в необяснимост и неяснота.

В самолета към Джаксънвил се запитах защо, ако Кенди е била някакъв федерален агент, не е направила каквото е трябвало да направи, докато спя. Ако имаше макар и едно-единствено нещо, което всеки от „РЕМтемпс“ правеше със сигурност всяка нощ, то беше да улавя съответните сигнали. Може би е трябвало да говори с мен, да измъкне някои имена или нещо подобно. Аз винаги съм работил извън закона и затова не знаех как примерните граждани си вършат работата. Може би са ме готвили за евентуален свидетел срещу Стратън и в такъв случай, очевидно не са попаднали на когото трябва. Нямаше кой знае какво значение. Сега, така или иначе, трябваше да се върна в офиса и да взема друг приемник.

Отпуснат на една маса в кафето на супермаркета зад ъгъла преди да се появя за доклад в „РЕМтемпс“, изпих цял литър кафе и изпуших половин пакет цигари. Обикновено плътната завеса пред съзнанието ми след няколко часа се разсейваше до степен на леко объркване, но тази сутрин имах усещането, че сякаш никога в живота си не съм спал. Исках да се чувствам наистина буден, за да отговоря точно на всички предложения на Стратън, но в края на краищата приех, че не съм съвсем заспал и тръгнах към него.

Този път не се срещнахме в някой страничен офис, а в самото леговище на Стратън. То беше голямо, колкото футболно игрище и за щастие седнахме в един и същи край, така че не се налагаше да крещим, за да се чуваме. Казах му, че съм направил това, което ми е казал, и той се усмихна. Допълних, че съм изключил машината, както е по инструкция, и че ще трябва да ми дадат друга. Той пак се усмихна и след това заговори.

Макар да не ми било известно, голям брой от най-важните клиенти на компанията питали специално за мен. В повечето от клиентите не оставали никакви следи или елементи, който сънуващият не бил в състояние да разбере. Аз съм изтривал всичко без остатък, без да остава дори сянка от образ или дума. Оттам и допълнителните възнаграждения. Ето защо той искал да ми предложи по-привлекателна работа.

Спомени.

Още като изрече тази дума, аз заклатих бързо и енергично глава. Спомените могат да бъдат извличани, но при тях не е като при сънищата. Те не могат да бъдат изтривани, защото са функция на нещо, което се е случило в истинския живот. Могат само да бъдат складирани някъде другаде за постоянно или временно, но да се върши това е абсолютно и съвършено незаконно.

Като начало то означава, че полиграфите ще станат безсмислени. Ако един заподозрян няма спомен за извършване на престъпление, за него ще бъде детска игра да измами детектора на лъжата. В определен смисъл, то дори не е измама, защото за проверявания събитието наистина няма да съществува.

Освен това, хората са онова, което са техните спомени. Ти си това, което ти се е случило. Ако премахнеш детството, когато научаваш кое е добро и кое е лошо, ще бъдеш човек, който е трудно да контролираш. А на теб няма да ти пука. Такива хора не разбират защо не трябва да крадат, да изнасилват или да убиват и точно това обстоятелство им помага да вършат тези неща добре. Ако бъдат заловени, което е малко вероятно, едно прехвърляне на спомена преди проверката с полиграфа ще изтрие от паметта им съответната част от доказателствата.

Тази теза бе потвърдена при съдебен експеримент, проведен преди осемнадесет месеца. Един доброволец се съгласил да поеме спомена за някакво престъпление по време на процеса и бил осъден на два живота затвор, точно наполовина от това, на което е трябвало да бъде осъден истинският извършител, ако е бил заловен и съден.

С други думи, спомените не са нещо перспективно и аз го заявих на Стратън.

Той ме чу, замълча и в помещението се възцари продължителна тишина. След доста време, сякаш това, което бях казал, се отнася за другиго, каза:

— Да, да се занимаваш със спомените на престъпници е незаконно.

— Добре — отвърнах аз приветливо. — Значи всичко е уредено. Откъде да си взема новия приемник?

— Всъщност — продължи Стратън, сякаш не бях казал изобщо нищо, — спомените, за които говоря, нямат нищо общо с незаконна дейност. Говоря за съвсем обикновени неща и само за временни прехвърляния.

— Ако са толкова обикновени, остави клиентите да се оправят с тях сами — предложих му аз — и ако става въпрос за временно отърваване, кажи им да опитат с по няколко бири. Не! Не! Благодаря ти! Не!

— Пет хиляди долара за спомен — каза той.

Млъкнах, дори преди устата ми да беше се подготвила да изрече следващия звук.

— Споменът може да бъде един-единствен факт, някакъв определен случай, факт, и няма да се налага да ги задържаш за повече от седмица. Обикновено само няколко часа. Можеш да изкарваш четвърт милион долара на година, без да си мръднеш пръста. Освен това ще можеш да продължиш и работата със сънищата.

Той остави думите да стигнат до мен и аз се замислих как ще получавам по едно седемцифрено число на година! Последните няколко години бяха добри, но богатството има ефекта на наклонената повърхност — когато си купил всичко, каквото можеш на сегашното си равнище, започваш да забелязваш нещата, които все още не можеш да притежаваш. И започваш да ги желаеш.

Погледнато по друг начин — работя няколко години, правя няколко разумни инвестиции и след това няма да се налага да мисля за нищо.

— Не! — казах аз.

Знаех с какво имам работа и се оправях добре.

— Ще разбереш, че отговорът е „да!“ — каза Стратън — когато ме попиташ откъде да си вземеш новия приемник.

Умът ми все още беше тромав от нощната работа и не разбрах накъде бие. Направо налях вода във воденицата му.

— Откъде?

— Докато не приемеш предложението ми, няма да получиш никакъв приемник! — каза той. — Или приемаш работата със спомените, или си уволнен.

Погледнах го.

— Ти си мръсник, знаеш ли? — казах аз.

— И друг път съм чувал да се изразяват подобни мнения — усмивката му не трепна и аз разбрах, че това не е усмивка и може би никога не е било.

Погледнах през прозореца — повече за да го карам да чака, отколкото поради друга причина. Сега разбрах, че Кенди всъщност не ме е харесвала и че дори не е била федерален агент. Не е била нищо повече от едно манипулирано от Стратън оръжие. Когато е позвънил сутринта, той е знаел, че току-що съм се събудил и че няма да бъда в състояние да преценя правилно обстановката след нощ, пълна с тежки допълнителни възнаграждения и лудории в леглото. Бил е прав. Кенди си беше свършила работата добре.

В този момент разбрах две неща — че нямах представа на какво е способен Стратън и че вече не мога да разбирам жените. Не знаех кое е по-лошото.

Стратън ме държеше в ръцете си и го знаеше. Без работата със сънищата щях да бъда отново на улицата. Имах пари, но те не бяха достатъчно и бяха пръснати някъде по пътеките, които Куот беше създал за тях в електронния свят. Голяма част от тях бяха прахосани. Чрез работата със спомени бих могъл някой ден да си открия собствен бар — ако се стигнеше до това.

— Добре — казах аз.