Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Us, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2016 г.)

Издание:

Майкъл Маршал Смит. Един от нас

Английска. Първо издание

Преводач: Стойчо Драгнев

Редактор: Надежда Розова

Коректор: Иван Крумов

ISBN: 954-8826-05-4

ИК „Квазар“ София, 2001

 

Michael Marshall Smith

One of us

copyright © 1998 by Michael Marshall Smith

 

Кристална библиотека Фантастика, №26

Редакционна колегия: д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов

 

© Стойчо Драгнев, превод, 2000

© Надежда Розова, редактор, 2001

© Квазар, оформление на корицата, 2001

© Квазар, предпечатна подготовка, 2001

© ИК „Квазар“, 2001

 

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Kuasar

В корицата е използвана картина на Рене Магрит

 

Формат 54×84/16

Печатни коли 23

Печат „Експреспринт“ ООД — София

История

  1. —Добавяне

Част първа
„РЕМтемпс“

1.

Когато будилникът ми ме настигна, аз се намирах в един бар в Енсенада, наливах се с топла бира и се опитвах да си напомням, че не съм убивал никого. Малък мошеник!

Бар „Хусън“ беше пълен до пръсване, вътре бе адски шумно и то не само поради това, че всички говореха на много висок глас. Двама люцернени босове бяха дошли в бара да отпразнуват някаква сделка — може би сливането на династиите им на производители и търговци, а един осемчленен оркестър китаристи с радост се беше присламчил към тях и се бе устроил за през нощта. Останалата част на бара приличаше на картина от Джексън Полак, наситена с местен колорит — оръфани фотографи, които се опитваха да измъкнат от туристите пари за снимки; мексиканци, седнали да се наливат с похвална сериозност, а от време на време с вид на обидени кукумявки в заведението надничаха някогашни постоянни посетители, чиято кожа на лицето бе заприличала на гьон. Барът изглеждаше така, сякаш за последно е бил подреждан преди около четиридесет години от някой, който е искал да постигне удобството на Дивия запад: мръсно дюшеме, стени с наслоени пластове цигарен дим, столове, явно откраднати от някоя църква. Единствените наченки на украса са избледнелите драсканици на бившите бармани, известните алкохолици и тям подобни местни екземпляри. Един от тях вече се беше строполил на земята вследствие на захвърлена от недоволен пияница бутилка и обстановката всъщност бе само на крачка от пълния хаос.

Бях изморен, главата ме цепеше и най-важното — не трябваше да бъда там. Трябваше да бъда навън, на улицата, да проверявам по разните барове и дори да съм на път обратно за Лос Анджелис. Където и да е, само не и тук. Нея я нямаше и тъй като преди да тръгна за Лос Анджелис нямах време да отида да си купя щастливи случайности, не допусках, че ще се появи тук ей така, изведнъж. Все още бях напълно сигурен, че чикагската връзка е преднамерено фалшива, но и нямах особена причина да вярвам, че е забягнала в Енсенада. Бях тук, за да пия бира и да избягвам проблема.

По-възрастният от двамата бизнесмени изглеждаше така, сякаш сам е погълнал голямо количество от собственото си производство, но очевидно в далечното минало той се бе занимавал малко и с пеене и сега преповтаряше репертоара си за удоволствие на събраните подмазвачи и подчинени. Един от тях, слабичко дребно леке, когото прецених като счетоводител и зет на единия от босовете, беше зает да наблюдава група млади местни жени на съседната маса, които пляскаха с ръце в такт с музиката. Докато го гледах, забелязах как даде знак на шефа, който не пееше, а онзи се обърна и преценяващо изгледа момичетата. Усмивка му се разля и стана толкова похотлива, че пред него и върколак би изглеждал срамежлив и хрисим. После повика с ръка ръководителя на оркестъра и му даде още пари.

Седях от едната страна на маса, претъпкана с туристи. Това беше единственото свободно място, когато влязох в заведението преди повече от два часа. Момичетата бяха със зачервени от слънцето лица и преливаха от кокетство, подсилено от изпитите „маргарити“. Мъжете посръбваха намръщено от своите „пасификос“, пулеха очи наоколо и вероятно се стараеха да отгатнат кой от местните пръв ще дойде и ще се опита да открадне техните жени. Можех да им кажа, че по-вероятно това ще бъде друг американец, някой от буйстващите студенти, които бяха в града за някакво скапано мотоциклетно състезание, но аз не ги познавах и не биваше да си създавам главоболия. Всъщност те ме дразнеха. Момичетата танцуваха на място, но го правеха като хора, които могат да си позволят да се отпуснат съвсем малко, а тази до мен непрекъснато блъскаше ръката ми и аз разливах бира и ръсех пепел от цигари върху джинсите си, които не бяха толкова чисти, колкото преди два дни, когато ги бях обул.

Почувствах потупване по рамото и ядосано се обърнах, като очаквах да видя келнера, обслужващ тази част на заведението. И аз като всеки обичам доброто обслужване, но, господи, все пак си има граници колко бързо може да пие човек! В моя случай тази граница е достатъчно висока и въпреки това този келнер ме притесняваше много преди да съм изпил поредната бира. Добре, че си вършеше работата, защото единственият начин, по който бих могъл да се добера до бара, беше само с помощта на моторна резачка, но чувствах, че трябва малко да го поохладя. Тъкмо се канех да му кажа да се разкара — е, след като ми донесе друго питие, — когато осъзнах, че това въобще не е той, а един дебел американец, който сякаш бе залепил на лицето си току-що одраната кожа на мръсна овца.

— Един човек иска да говори с теб! — извика той.

— Кажи му да върви на майната си!

Не познавах никого в Енсенада, по-скоро — вече не познавах никого — и не ми се щеше да завързвам нови запознанства.

— Много настоява! — каза мъжът и посочи с палеца си назад към бара. Погледнах, но там имаше прекалено много хора.

— Дребен, черен човек.

По тези краища това би могло да означава, че човекът е негър или местен мексикански индианец. Всъщност нямаше никакво значение — не исках да разговарям с никого, — но се учудих, че сънародникът ми сам не е пратил онзи на майната му. Мъжът с брадата не изглеждаше да е от хората, които изпълняват поръчки на представителите на етническото мнозинство.

— Добре, тогава учтиво му кажи да се разкара — изръмжах аз в един момент на относителна тишина и се обърнах с лице към оркестъра.

Той шумно започна да свири друга песен, която измамно звучеше по абсолютно същия начин, както и досегашните. Но явно не беше съвсем така, защото тя предизвика дори повече от обикновените овации, а пеещият бизнесмен, залитайки и с мъка се качи върху един стол, за да покаже и своето одобрение. Отпих от бирата си с желание сервитьорът да побърза да ме притесни пак и мрачно зачаках кралят на люцерната да се полети с главата напред към масата на момичетата. Предчувствах, че гледката ще си струва.

И тогава до мен достигна един звук. Беше тих и едва се чуваше изпод кряскащите гласове и лая на тромпетите, но ставаше все по-силен.

— Казах му, каквото ми поръча — избоботи американецът зад мен. — Но не го прие много добре!

Звук като от клаксон. Почти като… Затворих очи.

— Хап Томпсън! — изпищя ненадейно един метален глас, прорязвайки без усилие шума в бара. След това се върна към звука на клаксона, засили се, извиси се и отново като сирена назова името ми. Опитах се да не му обръщам внимание, но той нямаше да изчезне. Никога не изчезва.

След по-малко от минута клаксонът стана толкова силен, че оркестрантите започнаха да се обръщат към мен. Постепенно преставаха да свирят, инструментите млъкваха един по един, сякаш музикантите биваха хвърляни от висока скала по ред на номерата. Аз изпсувах ожесточено и изгасих цигарата си в преливащия от фасове пепелник. Всички глави се обърнаха и в бара се възцари тишина. Последният човек, който млъкна, бе нашият бизнесмен. Стърчеше върху масата с разперени ръце, сякаш тъчеше на старовремски стан. В този момент наистина щеше да прилича на оперен певец, ако лицето му не напомняше това на боксьор средна категория с твърде много схватки зад гърба си.

Поех дълбоко въздух и се обърнах. Зад мен сред тълпата се беше оформил коридор и аз виждах чак до бара. Разкрачен, така че да не стъпва върху разлятата бира, оттам викаше моят будилник.

— О-о, здрасти — каза той в тишината. — Помислих, че не си ме чул.

— Какво, по дяволите, искаш? — попитах аз.

— Време е да ставаш, Хап.

— Станал съм. Аз съм в бар.

— О-о, така е! — каза будилникът и се огледа наоколо. Направи кратка пауза и отново се разпищя. — И все пак е време да ставаш! Можеш отново да ме приспиш, ако искаш, но ти наистина трябва да си на крак преди девет и половина.

— Слушай, малък негоднико — казах аз, — аз съм станал. Сега е девет и половина вечерта.

— Не! Не е.

— Да! Толкова е. Разбрахме се по този въпрос.

— Според мен часът е точно девет и седемнадесет преди обяд.

Будилникът се наклони така, че аз и всички останали да можем ясно да видим циферблата.

— Твоите часове са винаги преди обяд — извиках аз, като го сочех с пръст. — И това е така, защото си повреден и всъщност си една непотребна вещ.

— Хей, човече — каза единият от туристите на нашата маса, — този малък приятел само се опитва да си върши работата. Не заслужава такъв език.

От околните маси се чуха одобрителни възгласи.

— Така е — съгласи се будилникът. Пет квадратни сантиметра наранена невинност на два клечести крака. — Само се опитвам да си върша работата. Харесва ли ти, когато не те будя, а?! Знаем какво става в такива случаи, нали?!

— Какво? — попита една жена с тъжни очи от другия край на стаята. — Лошо ли се отнася с теб?

Стиснах здраво зъби, грабнах си цигарите и запалката и погледнах към жената. Тя храбро издържа погледа ми и просъска:

— Има вид на точно такъв!

— Той ме бие. Дори ме хвърля от прозорците… — Някои от присъстващите приеха с одобрение тези думи, а аз реших, че е време да си тръгвам — … на движещи се коли!

Тълпата се размърда с негодувание. Обмислях дали да им кажа, че счупеният индикатор за сутрин/следобед е най-малкият проблем за един будилник, че той също така бе склонен, когато му текне, да ме събужда на равни интервали от време по малките часове и да ми пречи на работата, но в крайна сметка реших, че не си заслужава. Бях се оставил да ме настигне в единствения бар на света, където на хората явно им пукаше за повредени домакински уреди! Облякох си палтото и си запробивах с рамо път през тълпата наоколо. Постепенно сред намусените лица се оформи пътека и аз тръгнах по посока на вратата ужасно смутен.

— Чакай, Хап! Чакай ме!

При звука от приземяването на малките крачета на часовника, аз ускорих крачка и побързах да изляза покрай двамината въоръжени полицаи в късия проход, които припечелваха допълнително като охрана на заведението. Минах през летящите врати в края с надеждата някой от тях да запрати машинката назад към бара и с тежки стъпки излязох на пътя.

Номерът обаче не мина. Будилникът ме настигна и затича до мен надолу по улицата, като от време на време пуфтеше от усилието. Аз обаче знаех, че това е измама. Дребни лъжи. След като е успял да ме настигне оттам, откъдето го бях изхвърлил през прозореца (последния път) в Сан Диего, този бърз спринт едва ли би го довел до изтощение.

— Благодаря ти! — изръмжах аз. — Сега всеки в този загубен бар вече знае името ми. — Понечих да го ритна, но той с лекота избегна удара с финт, дръпна се назад на безопасно разстояние и се обърна към мен.

— Но това е добре! — каза часовникът. — Може би така ще си спечелиш нови приятели. Аз съм не само един полезен механизъм за показване на времето, но мога да ти помагам и да се приобщаваш към обществото, като хвърлям мост между душите на хората в този наш съвършено объркан свят. Моля те, спри да ме изхвърляш. Аз мога да ти помогна!

— Не, не можеш! — казах аз и спрях рязко. Нощта беше тъмна, а улицата — осветена само от мъждукащите жълти лампи пред празните барове, закусвални и населените с плъхове мотели на Енсенада. Изведнъж се почувствах наистина самотен и ме обзе копнеж по дома. Бях в неподходящ квартал в неподходящ град и дори не знаех защо съм там. Заради нечия чужда вина, заради моята собствена параноя, или просто защото аз винаги бягах на такива места. А може би и трите. Всъщност нямаше значение. Трябваше да намеря Лаура Рейнолдс — а тя може би дори не беше тук — преди да са ме прибрали за нещо, което не съм извършил, но което помнех. Опитай се да обясниш това на един будилник!

— Ти почти не си използвал органайзерските ми функции — удари будилникът, сякаш бе забравил всичко казано дотук.

— Аз си имам органайзер.

— Но аз съм по-добър! Само ми кажи ангажиментите си и аз ще ти ги напомням с някоя от двайсет и петте прекрасни мелодии на будилника. Никога няма да забравя годишнина. Никога няма да закъснееш за важна среща! Никога!

Този път ритникът го настигна и със заглъхващ в далечината вик будилникът прелетя точно над редицата магазини, в които се продаваха едни и същи евтини парцали и пластмасови фигурки. За времето, през което аз се бях отдалечил на петдесет метра надолу по улицата, оркестърът от мариачи отново бе набрал пълна сила, а гласът на бизнесмена се извисяваше доста отчетливо над всичко — глас на човек, който знае кой всъщност е той, къде живее и защо се прибира у дома.

* * *

Бях пристигнал в Мексико късно предишната вечер. Поне така беше, когато се събудих недалеч от някакъв разбит път, в една кола, която не познавах. Колата не се движеше, но двигателят работеше. Изгасих го и изскочих навън с чувството, че някой е забил дузина ледени пирони в лявото ми слепоочие. Поогледах се в тъмнината и се опитах да разбера къде се намирам.

Отговорът скоро ми стана ясен от отчетливите и характерни очертания на релефа наоколо. Зад колата се издигаше отвесна скала, а от другата страна на пътя възвишението изведнъж изчезваше. Единствената растителност от храсти и разкривени сиви дървета сякаш само подчертаваше колко е трудно да се живее на това място. Въздухът беше топъл и миришеше на прах, а при отсъствието на градски светлини, звездите се открояваха ярко на фона на черното небе.

Намирах се на стария вътрешен път, който се спуска през полуостров Баха — от Тихуана към Енсенада, лъкатушейки през тъмните местности и по хълмовете. Беше време, когато това бе единственият път тук, но сега той не е осветен, не е поддържан и вече никой здравомислещ не минава по него.

Сега, след като бях слязъл, вече можех да разбера, че това е моята кола и с усилие да си спомня, че се качих на нея в Лос Анджелис в ранните часове на деня. Но този спомен избледняваше — ту идваше, ту изчезваше като сигнал от телевизионен предавател с повредено захранване. Други спомени се опитваха да го избутат настрани и вдигаха врява, за да излязат на сцената под светлината на прожектора. Те бяха изкуствено изострени и отчетливи и се опитваха да скрият това, като се примесваха с моите собствени, но не успяваха, тъй като не бяха мои и нямаха истински дом, в който да намерят подслон. Това, което можеха да направят, бе да припокрият онова, което вече бе там — като при двойно експониране: понякога на първи план, а понякога и като дума, която е на върха на езика, но не успяваш да я изречеш.

Върнах се до колата и разрових в жабката с надеждата да намеря нещо друго, което със сигурност е мое. Веднага открих много цигари, включително и един отворен пакет, но те не бяха от моята марка. Аз пушех „Кемъл Лайтс“ и винаги съм пушил такива, а тези бяха „Ким“. Въпреки това бе възможно да съм ги купил аз, тъй като отвореният пакет бе все още с целофанената си опаковка върху долната част. Аз имам този навик и той представлява повод за нескончаеми закачки от страна на най-добрия ми приятел Дек, който го сваля оттам и го надява върху горната половина на пакета, докато аз съм в тоалетната. Споменът за неговите номера, за това как се мъча и се ядосвам в такива случаи, изведнъж просветна в съзнанието ми и за миг ме върна към истината за това кой съм всъщност.

Разтърках очите си здраво и когато отново ги отворих, вече се чувствах малко по-добре.

Седалката на шофьора беше покрита със смачкани парчета станиол и много натрошени ампули. Не ми трябваше много време да разбера защо. Преди много време, в един минал живот, аз се занимавах с един медикамент, наречен „Фреш“. Той премахва досадата от обичайните и познати неща и представя всичко, всеки изглед, всяко чувство, всяко преживяване така, като че ли се възприемат за първи път. Част от механизма на действие се състои в завоалирането на паметта, като й пречи да превърне новите преживявания в банални, стари познания. Очевидно съм се опитал да умножа този ефект с помощта на коктейл и от други ободряващи фармацевтични препарати и съм свършил с пълно затъмнение на паметта. На един неосветен планински път, в Мексико, през нощта.

Голям късмет.

Явно медикаментите ми бяха подействали, защото вече се бях възстановил. Запалих колата и дадох внимателно назад към платното, след като порових в паметта си и се уверих, че съм поел в правилната посока. Скъсах филтъра на една цигара „Ким“, запалих я и тръгнах на юг. През целия път се разминах само с една кола, което беше добре, защото означаваше, че мога да карам по средата на платното и колкото се може по-далеч от пропастите, покрай които почти непрекъснато минаваше пътят. Това ми даде възможност да направя своеобразна вътрешна инвентаризация, вследствие на която, започнах да се паникьосвам. По-голямата част от последните шест часа липсваше, заедно с голям брой думи и факти. Можех да си спомня къде живея например — на десетия етаж на „Фолкланд“, един от най-жизнерадостните жилищни блокове на Грифит, но не и номера на стаята. Просто го нямаше в съзнанието ми. Допусках, че като го видя, ще си го спомня. Надявах се да стане така, защото всичките ми неща бяха там и в противен случай, нямаше да има какво да обличам.

Можех да си спомня името на Лаура Рейнолдс и какво ми причини. Тя очевидно е била с мен по време на известна част от пътуването ми насам, поне духом. Сигурно е купила цигарите, макар че пакета съм разпечатал аз. Наистина не знаех как изглежда, нито къде се намира. Знаех само как възприема себе си. Вероятно съм имал сериозна или поне някаква причина да тръгна за Енсенада, ако допуснем, че именно аз съм вземал решенията. Както и да е, сега бях тук и със същия успех можех и да продължа.

Карах бързо. Наложи се да спра само веднъж, когато стадо кафемашини пресичаха пътя пред мен. Бях чел някъде, че те често прескачат до Мексико. Не мога да разбера защо е така, но те със сигурност бяха страшно много. Слязоха тихо от хълма, строиха се напряко на шосето в отбранителна линия и се насочиха надолу по склона в права редица, като търсеха дом, храна или може би дори малко кафе на зърна.

Стигнах в Енсенада малко след полунощ и преспах в колата в предградията на града. Сънувах някаква сребриста лимузина и мъже, зад чиито глави имаше светлина, ала посланието на този сън бе объркано и безумно, а страхът танцуваше вътре в мен, заобиколен от врати, които не се отварят.

Когато се събудих, повечето от мислите в главата ми си бяха на мястото и аз се обадих на Стратън, като прекарах телефонния разговор през хакерската си мрежа, за да изглежда, че е от Лос Анджелис. Казах, че имам мигрена и няма да мога да работя няколко дни. Едва ли ми повярва, но не каза нищо. През остатъка от дена безуспешно претърсвах павилиончетата за тако и занемарените хотелчета или карах безцелно по разбитите улици. До вечерта стигнах до неизбежното заключение.

Тя не беше тук.

* * *

От бар „Хусън“ тръгнах направо към улицата, където бях оставил колата. След нашествието на туристите, в късния следобед точно тази част изглеждаше очарователно автентична. Вечер тя се превръщаше в нещо като огромен магазин на принципа „открадни си сам“. Съмнителни местни типове, нагазили в локвите от бира, урина и кръв, които се образуваха пред всеки бар, стояха встрани и ме зяпаха, но стигнах до колата си невредим. Тя беше паркирана в една задънена пресечка, далеч от любопитни очи, но още докато вадех ключовете от джоба си видях, че от другата страна на улицата се движат сенки. Светлината беше твърде оскъдна, за да разпозная силуетите, но който и да бе, не исках да го срещам. Такъв съм си. Не съм много общителен.

Скоро видях, че към мен се отправиха три фигури. Не бързаха, но това не беше успокоително. Особено когато проблясъкът на лъскаво копче потвърди онова, което вече подозирах. Ченгета. Или местната им разновидност, което беше дори по-зле. Дали само се разхождаха насам-натам, стряскайки посетителите в баровете, или просто бяха забелязали един tourista и искаха да го шашнат?

Може пък да се дължеше на факта, че техните колеги пред бар „Хусън“ са им казали как някакъв подозрителен тип е бил изгонен от бара от един ненормален часовников механизъм, който ясно произнесъл името му. Нямаше причина това име да е познато някому, освен ако в Лос Анджелис не се бе случило нещо, за което не подозирах, но и нямах намерение да рискувам, за да разбера. Отворих тихо вратата на колата и зачаках, заслушан как ботушите им скърцат по неравната повърхност на пътя.

— Здрасти — казах аз спокойно. — Мога ли да направя за вас, момчета?

Те не отговориха, а просто ме огледаха от горе до долу, какъвто е обичаят на такива хора. Третото ченге се дръпна малко назад и хвърли поглед върху номера на колата ми.

— Моя е — казах аз. — Документите са в жабката.

Твърде късно осъзнах какво имаше до документите, под картата. Пистолет. Той беше мой — с разрешително, законен, със сериен номер и всичко останало, но въпреки това щеше да стане много лошо, ако го намерят. Полуостров Баха не е бандитска територия, но нещата са тръгнали натам. Преди двадесет години изглеждаше така, сякаш оттеглящите си от Хонконг пари могат да го задържат в света на порядъчността, ала те просто го подминаха и сега тъмната страна отново вземаше надмощие, процеждаше се надолу откъм високите хълмове и обръщаше очите на хората навътре, към самите тях. Ченгетата страшно обичат само те да насочват пистолети към хората, не обратното.

— Г-н Томпсън? — каза средното ченге.

Аз стиснах вратата по-здраво.

— Да — отговорих аз. Нямаше смисъл да лъжа. Всяка частица от тялото ми беше белязана с аминокиселините. — Как се сетихте? Или просто, като ме гледате, си мислите, че няма начин да не се казвам Томпсън, а?

— Някакъв, чието име звучало като вашето, току-що имал малка неприятност в бар „Хусън“ — каза той и нещо, което всъщност не беше усмивка, раздвижи устните му. — С някакъв будилник.

— Е, нали знаете — вдигнах рамене аз. — Понякога ти вдигат кръвното.

— Не мога да си позволя такова нещо — каза средното ченге. — Моят все още върви с батерии.

— Сигурно работи, както трябва — отвърнах аз, опитвайки се да се държа приятелски. — И не се налага да го храните.

— Какво правите в Енсенада? — рязко попита вторият полицай.

— На почивка съм — казах. — Няколко дни отпуска.

— Какво работите?

— В един бар.

Това някога бе истина. Занимавал съм се с много работи по едно или друго време. Ако искаха да ме проверят как наливам бира или правя сметки — нямах нищо против.

Всичките заедно поклатиха глава. Леко, незаинтересовано поклащане на глава. Фактът, че това движение бе толкова разбиращо — приятелско може би, — трябваше да ме накара да се поотпусна. Но не! Накара ме да се почувствам напрегнат. Никой не ми искаше пари. Никой не ми беше поискал документите. Никой не претърсваше за наркотици тайните места на колата ми.

И тъй, какво правеха те? В крайна сметка, аз не бях направил нищо. Наистина нищо.

И тогава го чух — отначало много тихо! Шум от кола, идваща от друга улица. Разбира се, нищо кой знае какво: запознат съм с двигателите с вътрешно горене и с ролята им в съвременното общество. Но не можех да не забележа как ченгето по средата, очевидно водачът на групата, погледна към края на улицата. Проследих очите му.

На пръв поглед нямаше нищо особено освен двойки туристи, които се разхождаха, хванати за ръце, пресичаха улицата, провикваха се с приглушени гласове и си показваха един на друг разни сувенири. За момент се върнах много години назад във времето, когато посетих Енсенада за първи път. Сетих се как тогава открих, че всяка гривничка, всяко парцалче, всеки етикет и винетка за Деня на мъртвите да изработени в някоя голяма фабрика и че никой тук не продава нищо уникално и автентично. Разбрах го и не му обърнах внимание. Прекарвах дните си, като ядях рибени такос по два за долар, с много гарнитура и подправки, там долу, покрай рибния пазар, където най-невъзпитаните пеликани на света се биеха за отпадъците сред вихрушки кафяви пера. В късните следобеди пътувах с колата, слушах кънтри по уредбата и на всеки ъгъл виждах индианчета, които продаваха дъвки, за да изкарат пари за вредните навици на майките си. Спомних си нощите с тайнствените сенки и далечните викове, с отблясъците от светлина върху водната повърхност и горящите дървета пред порутените бараки, студения бриз на скалите на брега и топлината на жената, която ме обичаше. Ето защо винаги се връщах тук — за да си припомня онези времена и човека, който бях тогава.

Колата, която се приближаваше към нас, не бе някой раздрънкан стар форд, и в нея със сигурност нямаше да има мои познати. Беше патрулна кола и точно това чакаха ченгетата около мен. Беше капан — или защото знаеха кой съм, или защото нощта не бе наситена със събития, а те искаха да се пораздвижат. Във всички случаи обаче, за мен беше време да изчезвам.

Сграбчих с ръце вратата на колата и я отворих рязко, като ударих две от ченгетата в стомаха и те политнаха назад, присвити от болка. Третият полицай посегна към кобура си, но аз замахнах с крак през ръцете му и изпратих пистолета на паважа. Беше страхотна нощ за удари с крака. За щастие поддържах формата си.

Ченгетата от колата явно видяха какво става и автомобилът им рязко ускори нагоре по улицата към мен. Напъхах ключа на запалването и колата ми потегли още преди да затворя вратата. Ченгетата се развикаха, а аз натиснах педала и направих остър завой, изстрелвайки дребни камъчета от колелата като с картечница, и се насочих право срещу полицейската кола.

Държах посоката, като натисках педала до ламарината, но знаех, че ще трябва да завия. Не е добре да си играеш на котка и мишка с мексиканската полиция. Обикновено печелят те! Улових някакви погледи на туристи, които наблюдаваха бясното ми каране със зяпнали усти, защото осъзнаваха, че стават свидетели на малко местен колорит, който най-вероятно ще се обагри в кървавочервено.

Лицата на двете ченгета гледаха към мен през предното стъкло и се приближаваха все по-близо и по-близо. Този на предната седалка изглеждаше малко притеснен, но само един поглед към шофьора ме убеди в онова, което подозирах. Ако някой щеше да си подвие опашката в това противоборство, със сигурност нямаше да е той.

В последния момент завъртях волана надясно и се понесох по една странична улица, като едва удържах колата да не влезе във витрините на някакъв магазин. Хората се разбягаха на различни страни, аз проклех късмета си и се опитах да измисля какво да правя. Зад себе си чух писъка на спирачките и ченгетата направиха неточен обратен завой, като удариха няколко паркирани коли. Надявах се всеки от пострадалите да е имал необходимата застраховка. Нали знаете — глупаво е да правиш икономии от застраховки, а и има едно място на около петдесет метра от границата, където почти те убеждават, че си заслужава парите. Забравих как се казва, но вие проверете!

За мен нямаше много варианти. От Енсенада можеш да излезеш или нагоре по брега, или надолу. Мислех да тръгна нагоре, но трябваше да опитам да убедя полицаите, че се насочвам в обратната посока. Направих поредица остри завои към южния край на града, пренебрегвайки светофарите, профучах по главната улица със сто и двайсет, като общо взето обръщах незначително внимание на Закона за движение по пътищата и на Правилника за приложението му. Няколко коли се завъртяха напряко на платното, а шофьорите започваха да крещят подире ми, още преди да са успели да заковат спирачките. Разбирах какво искаха, но не спрях да обсъждаме претенциите им.

След няколко трескави минути в огледалото вече не виждах никакъв преследвач. Направих неочакван ляв завой, намалих скоростта, дръпнах встрани и паркирах прилежно отстрани между някакви очукани камиони. Придвижих колата достатъчно напред, така че да мога да виждам кръстопътя, и изгасих двигателя.

Зачаках с разтуптяно сърце.

Номерът мина. Обикновено никой не очаква да паркираш по средата на преследване с коли. По принцип си мислят, че ще продължаваш да караш. След няколко секунди видях полицейската кола да прелита през пресечката, но аз останах още малко на мястото си и изтрих потта от дланите в джинсите си.

След това много спокойно дадох назад, за да изляза от мястото, и подкарах нагоре.

* * *

По обратния път към границата опитах да се обадя по Мрежата на Куот, мой приятел, но не успях. Оставих му съобщение той да ме потърси, колкото може по-скоро, а след това съсредоточих вниманието си върху шофирането, за да не падна в морето. Дотогава се бях поуспокоил, като си казвах, че мексиканските ченгета просто са опипвали почвата и са се позабавлявали с един американец, който бие на очи.

Веднага след Тихуана спрях на една порутена бензиностанция край пътя, за да налея малко бензин. Можех да оставя за след границата, но бензиностанцията сякаш сама говореше, че се нуждае от малко работа. Докато момчето с радост пълнеше резервоара, аз използвах възможността да изхвърля останалите пакети „Ким“ в кошчето и да си купя малко нормални цигари на контрабандни цени.

Също така реших да се възползвам от тоалетната, което се оказа решение, водещо до допълнителни проблеми. Изглежда бензиностанцията бе преминала под ново управление, но тоалетните май бяха останали под някакво старо, най-вероятно — в ръцете на организация, която е предхождала идеята за управление въобще. Испанската инквизиция — може би! Миризмата можеше да събуди и мъртвец. И двата писоара бяха строшени, а едната кабинка изглежда бе мястото, където местните коне идваха да се облекчават. Ако е така, някой трябваше да седи там непрекъснато и да им обяснява що е то тоалетна хартия и къде точно трябва да се сяда.

Другата кабинка бе относително поносима и аз се изключих и започнах да си върша работата. Умът ми беше зает с други неща — от сорта на какво, по дяволите, щях да правя, като се върна вкъщи, — когато на вратата се почука.

— Излизам след минута — казах аз и вдигнах ципа си. Може би момчето се бе притеснило, че няма да му платя.

Отвън не се обади никой. Точно се мъчех да налучкам същото изречение на развален испански, когато изведнъж се сетих, че е невъзможно да е момчето от бензиностанцията. Ключовете ми бяха у него. Без тях нямаше как да замина.

Отново се почука. Този път по-силно.

Огледах се бързо, но друг изход освен вратата, разбира се, нямаше. Никога няма. От мен да го знаете — ако някога бягате, тоалетните кабинки не са добро място за криене! Проектирани са с твърде ограничено предназначение.

— Кой е? — попитах аз.

Не последва отговор.

Пистолетът беше у мен, но това не ми се стори изход. Дали пък не бях поумнял, или се бях уплашил още повече. Никога не съм си падал много по огнестрелните оръжия, а ситуации, в които мозъкът ми може да бъде размазан по стените, все по-малко ми харесват. Пистолетът за мен е нещо като сувенир и вече повече от четири години не съм го употребявал, подтикван от гняв. Стрелял съм от досада, както може да свидетелства моят стар компактдиск, но това не е достатъчно. Винаги трябва да се предпазваш от безсмисленото насилие, иначе забравяш за какво става дума.

Изключителната учтивост бе единственият смислен начин на действие.

Извадих пистолета, дръпнах рязко вратата и изкрещях на който и да беше там веднага да ляга по лице на пода, че иначе ще го вземат мътните.

Помещението беше празно. Само мръсни стени и звук от три кранчета, които капеха в синхрон.

Премигнах няколко пъти и извих глава наляво и надясно. Нищо. Очите ми пареха и смъдяха.

— Здрасти, Хап — обади се един глас, по-ниско от мястото, където бях очаквал. Бавно наведох глава натам, сваляйки пистолета си едновременно с погледа си.

Будилникът ми махна. Изглеждаше уморен и целият бе оплескан с кал.

Изгубих самообладание.

— Ей, ти, да те вземат дяволите — извиках истерично. — Край! Сега вече ще те пръсна на парчета.

— Хап, ти няма да стреляш, нали…

— Напротив, ще стрелям!

Будилникът бързо заотстъпва назад към вратата.

— Няма! Няма да ме убиеш!

— Измисли поне една причина да не го направя! — изкрещях аз и вкарах патрон в цевта. Знаех, че каквото и да каже машината, няма да е достатъчно. Вече бяхме излезли на открито и видях момчето от бензиностанцията, което стоеше до колата и ни зяпаше със застинала върху лицето усмивка. Може би не беше честно да си изкарвам всичко върху един будилник, но не ми пукаше. Той беше единствената потенциална жертва наоколо с изключение на мен самия, а аз бях по-голям от него. Започвах да побеснявам. Имах усещането, че слепоочията ми са пълни с лед, а пред дясното око ми причерня.

Будилникът знаеше, че времето изтича и говореше много бързо.

— Опитвах се да ти кажа нещо в онази воняща дупка. Нещо важно!

Прицелих се точно в индикатора за сутрин/следобед.

— Какво например? Че имам час при бръснаря в четири?

— Че ме бива за някои неща. Да намирам хора например. Теб те намерих, нали?

С пръст на спусъка, само едно трепване преди да изпратя часовника в небитието, аз се подвоумих:

— Е, и? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Знам къде е тя.