Майкъл Маршал Смит
Един от нас (23)

21.

Два дни по-късно седях пред едно кафене на пешеходната зона на Трета улица, когато върху масата ми падна сянка. Погледнах нагоре и видях човека с тъмния костюм. През това време бях наблюдавал минувачите, не мислех за нищо, а кафето ми бе изстинало. Поканих го с жест да седне, поръчах две кафета и зачаках да заговори. Накрая той започна и ми каза следното:

В началото Земята била безформена и празна. Минало и настояще били в едно, в едно били и видимото и невидимото. Случвали се и нови събития, например раждането на планети на повърхността на кипяща звезда, но и всичко, което предшествало новосъздаденото, продължавало да съществува като постоянно разширяващ се пръстен, в който били инкрустирани нови диаманти. Жизненият опит се натрупвал и ставал все по-богат и все по-дълбок и ние сме се движели сред него като временни течения в океана. Тогава сме били доста по-малко плътотелесни и сме общували много повече. Не сме използвали думите като оръжие да натикаме действителността във форми, а духовете на тези, които вече си били отишли, били навсякъде около нас.

Не е задължително да си мислите, че онова време е било по-добро — просто е било различно и дълбоко в сърцата си повечето от нас знаят, че има неща, които е трябвало да станат по друг начин. Добиваме представа какво сме извършили само в трудните мигове, когато мислим за смъртта, за миналото и как те се отразяват на живота ни. Земята все още е обитавана от частици от всяка душа и ние насън се опитваме да възстановим един начин на живот, възможността за възприемане на който отдавна сме изгубили. Друг път усещаме присъствието на тези, които все още живеят там, даваме им имена и се опитваме да ги разбираме.

Защото след време дошли думите, а с тях секнало и общуването. Вместо да възприемаме света директно, опитът вече се опосредствувал чрез мисълта — щом се уловите, че наблюдавате, вие вече осъзнавате себе си като нещо различно от обекта на мисълта си. Започнали сме да приковаваме миналото, да го задържаме на място чрез описания, чрез създаването на разлика между „тогава“ и „сега“. Времето започнало да тече напред. Разделили сме светлото от тъмното, черното от бялото — извадили сме всичко от себе си и сме го поставили на показ. Нарекли сме сушата земя, а събирането на вода — морета. Едва след това сме видели, че те биват най-различни, но вече нищо не можело да се върне назад. Създали сме времето и ограничената продължителност и сме изгубили миналото, както малката лодка, която поема навътре в морето, скоро губи очертанията на необятната земя зад себе си.

Така е станало поне с част от нас. Някои избрали да дадат форми на пространството и да подчинят действителността, в която скоро сме се озовали. Други не постъпили така и сме станали разновидности на един и същ организъм, които обитават различни селения.

Ние, които сме станали видими, сме започнали да завладяваме света. Това станало възможно благодарение на нашата плътотелесност — като някакъв метафизически противопоставящ се палец. Ние сме съградили, проучили и променили както планетата си, така и самите себе си, улавяйки безформието и превръщайки го в твърдост и здравина. Но заедно с твърдостта се появила и вероятността от проблеми, повреди, грешки и смърт. Не се случило изведнъж, но ние постепенно сме се концентрирали във все по-голяма смъртност и сме си платили цената за това. Станали сме способни да умираме, а след нея няма връщане назад, освен ако онези, които някога са ни обичали, ни зърнат за миг през воала на спомена.

Невидимите останали безсмъртни и се движели между различните нива. Минало доста време, докато разберат как е подразделена действителността, а дотогава, повечето от нас, другите, вече били забравили, че изобщо някога е било по-иначе. Миналото се превърнало в друго владение, където всеки, прекрачил веднъж границите му, се изгубва. То станало това, което наричаме спомен, място, което можем да посещаваме единствено в сънищата и в самотните си мигове, при това — непълноценно. Миналите събития се втвърдявали в искрящи стъкълца, заровени в съзнанието ни — чужди тела, които се движат и режат, загнездени така надълбоко, че никога да не могат да бъдат отстранени, но достатъчно остри, за да ни прорязват чак до настоящето и да ни пречат непрекъснато.

Спечелили сме миналото и тайните, ала част от душите ни атрофирали и погинали — като красива къща, в която една от стаите е заключена, а вътре, на пода лежи мъртва пойна птичка с пречупено крило.

С формите дошъл и страхът, подозрението, че сме ослепели за една част от действителността, която вече не е наше владение. Усетили сме нужда от преграда между себе си и неизвестното, която да ни предпазва от вече неразбираемите неща.

Така сме приели невидимите и сме ги нарекли ангели и богове.

* * *

Двамата с Дек пристигнахме в полицейското управление пет минути по-рано. Междувременно се бяхме отбили до апартамента на Дек, за да направим прехвърлянето преди да унищожим двете машини.

Почакахме Травис на портала, като през това време държахме Стратън между нас двамата. Той беше в съзнание, разбираше какво става, но не беше в състояние да се съпротивлява. Така става при прехвърляне на голям спомен, особено ако ти е за първи път!

Когато Травис се появи, той само ни погледна и, без да продума, махна с ръка да го последваме. Намирах се в стаята за разпити за трети път, но сега тя ми се видя много по-дълга и по-различна — не приличаше толкова на клетка.

— Този пък кой е? — попита Травис, като затвори вратата.

— Стратън — отговорих аз.

— Той добре ли е? Изглежда болен.

— А, добре е. Само дето му се наложи да поеме много работи наведнъж.

Травис се облегна назад на масата и скръсти ръце.

— Нали знаеш, че все още нямам достатъчно доказателства, за да го обвиня за рекета. Нищо конкретно, само твоите думи.

— Роумър би могъл да предостави такива — подхвърли Дек, — само че е мъртъв.

Травис не изглеждаше толкова впечатлен. Само попита къде е тялото.

— Дори това не е нещо, което ще впечатли прокурора. Съжалявам, Хап.

— Аз не се опитвам да разрешавам случая с рекета вместо теб — казах аз на Травис. — Ти си ченге, ти се оправяй!

— А какво се опитваш?

Поех дълбоко въздух.

— Имам причини да вярвам, че този човек си спомня убийството на офицер от полицията на Лос Анджелис.

Травис изгледа Стратън:

— Той ли е убил Рей Хамънд?

— Не е моя работа да го казвам — отговорих аз, — но той го има в паметта си.

Травис не каза нищо, погледна ме за момент, сети се и кимна.

— Вярвам. Има вид на такъв.

— Прекрасно — подхвърлих на Дек, — каква интуиция има този следовател.

— Страшно впечатляващо! — кимна Дек.

Травис хвана ръката на Стратън, а Дек и аз се дръпнахме крачка назад.

— Единадесет мина — казах аз.

— Да — промълви бавно Травис, — и знаеш ли какво? Станало е нещо странно. Сигурен съм, че на бюрото си бях оставил папка с разни неща, които мислех да изхвърлям — стари записи и други такива, а сега не мога да ги намеря.

Сърцето ми се сви.

— А ще ги намериш ли?

— Трудно е да се каже. Нали знаеш, как става с някои неща — понякога изчезват за добро, понякога се връщат.

— Травис…

— Прибирай се вкъщи — каза лейтенантът, — където и да е това. Остави телефонния си номер на бюрото. Като разпитам Стратън, ще огледам пак всичко в кабинета си и ще ти се обадя дали и какво съм намерил.

Оставих номера на Дек, след което отидохме с него в един бар и изпихме доста бири.

Травис се обади рано на следващата сутрин. Предполагам, че е усетил как всичко ми е тежало достатъчно дълго. Бил обърнал всичко с краката нагоре в кабинета си, но не могъл да намери проклетия плик. Гласът му звучеше доста по-весело, а освен това — проверката с натриев веритал и сканирането на паметта на Стратън доказали, че той е бил главното действащо лице по време на убийството на Хамънд. Останал един въпрос — защо в спомена се оказва, че Стратън е носел женско палто и защо Хамънд се обърнал към него с името Лаура, но Травис и детектива решили, че личният живот на Стратън си е негова работа. Те и двамата били удовлетворени от резултата и от това, че законът в крайна сметка възтържествувало — по един или друг начин.

Колкото за случая в Трансвърчуъл, там, работата била такава, че без допълнителни доказателства следствието просто не можело да работи. Травис го отбелязал като приключено и щяло да остане в базата данни по този начин. Вместо да дели сметката, лейтенантът остави само Рикардо да плаща.

Травис тъкмо се канеше да затваря и по живо по здраво да отива да си гледа полицейските работи, когато за изненада на самия себе си се чух да питам нещо. Дали може някой ден бивш криминално проявен, а сега вече човек в правия път, да го почерпи една бира.

Травис помисли за момент.

— Не може — каза той, — категорично да не е в „Айриш Бенз“, в петък, около девет.

По-късно същия следобед открих, че по време на унищожаването на уебсайта на Куот, да де — на Стратън, е станало нещо, което не бях очаквал. Крабдадът погълнал фалшивите сметки на Куот, а Вент ги уловил преди да бъдат смлени напълно. Бях загубил по-голямата част от парите си в необратимите виртуални потоци, ликвидирани по време на унищожаването на сайта, но си получих обратно достатъчно, за да мога да живея известно време. Върнах на Вент дължимото заедно с наказателната лихва и ми останаха достатъчно пари, за да платя на някой да изтрие отново данните за престъпленията ми в полицейската база.

Но не го направих и си мисля, че няма да го направя. Случват се и лоши неща. Понякога ги правим ние, друг път ни ги правят на нас. Да се преструваме, че никога не са се случвали, няма да помогне никому и няма да ги прогони от живота ни. Няма значение колко дълбоко в боклука криете нещо, то винаги е част от вас. Ще си помогнеш ли, ако изгориш писмото, което е разбило сърцето ти? И така — сключваш примирие. Спираш да въртиш кинжала нощем и се опитваш да не му позволиш да съсипе и деня ти. Да очакваш съвършенството е все едно да обърнеш гръб на действителността, да поставиш това, което е в съзнанието ти, над онова, което е очевидно и се намира навсякъде около теб. Може би всичко около нас е само сенки, но това е нашият дом, а потрошените мебели и отпечатъците от пръсти около ключовете за осветлението са доказателство за това.

* * *

Невидимите си играели и обърквали нещата в продължение на доста дълго време, прелитайки през живота на братовчедите си, които считали за побъркани чудаци. Сами сме си причинили това и сами сме се били обрекли никога да не стигнем до същността. Случвало някой човек случайно да се залута в паметта и да разбере какви са нещата в действителност, но после никой не можел да си спомни виденията и така се появили измислените истории, които попълнили празнотите. В момента, в който се обърнеш назад, също като Орфей, изгубваш онова, за което си отишъл. Не можеш да пишеш с черно върху черно, затова вземаш бялата четка и се стараеш максимално, но още първата мазка се оказва грешна.

След време един от ангелите повярвал, че невидимите и видимите могат отново да живеят заедно и се опитал да подскаже начина това да стане.

Но било вече твърде късно. Необходимостта на човека да възприема всичко буквално се била разпростряла отвъд действителния свят и стигнала до областта на идеите. Операционната система била пригодена за новата техника и всичко трябвало вече да бъде регламентирано, да стане неотменно. Взели сме казаното от ангела и сме се заели да го оцветяваме с различни цветове, докато картината, която отново ни разкрил след толкова много време, изгубила всякакъв смисъл. Ние сме издигнали един невидим над останалите, направили сме го баща и цар и сме го нарекли Господ.

В опит да спре процеса на буквализиране, ангелът забранил да го изобразяват и дори да изписват името му, но в края на краищата той се превърнал в неизбежност. Така ангелът се оказал глава на съдружие от млади немирници, които не искали да признаят линейната структура на управление и затова пренаписали неговите спомени, за да направят закона по-строг, по-ограничен, по-човешки. Бил свален от власт чрез преврат, бил изритан навън. Той не бил проумял могъществото на осезаемостта, не разбрал, че умовете на хората по необходимост ще променят и ума на техния Господ. Да бъдеш божество означавало да поемеш върху себе си голяма част от качествата на своите поданици — и значимите, и най-тривиалните. Невидимите например не били подчинени на гравитацията, но ние сме решили, че ако ангелите могат да летят, значи имат крилца. Така и станало — колкото и да се дразнели невидимите. Всеки знае, че крилцата са адски неудобни и наистина много трудни за употреба. Невидимите не се нуждаят и от космически кораби, а светлинките в небесата съществуват само в нашите глави. Всеки от нас изглежда някому като чуждо същество от друга планета — невидимите са такива в малко по-голяма степен.

Накрая Господ отстъпил и пред най-голямото направено от нас разграничение — между доброто и злото. Добри дела винаги са били правени поради лоши причини, както и грешки — от най-добри намерения, но ние сме разделили моралната същина от действието, лошото от доброто, едната страна на Господ от другата. Разделили сме ума Му и сме разбили сърцето Му.

Господ за известно време се зареял в тъмнината — разкъсван между видимото и невидимото, между света на ангелите и този на хората. Той вече не разбирал себе си и за известно време се разтворил във вселената. Някои от другите невидими се възползвали от отсъствието му и въстанали срещу това положение — най-вече защото искали да му направят напук. Те се опитали да създадат опозиционни групи, но не след дълго се уморили от подобни занимания. И те като хората не знаят как е произлязла вселената. Господ копнеел само за разбирателство между нашите два вида. Във видимото има красота и хармония, които не бива да бъдат нарушавани. Невидимите си представяли реалност, в която двата вида биха могли да живеят заедно, и се опитали да я създадат.

Когато Господ се върнал, признал по-раншните си грешки, а невидимите се опитали да регламентират взаимоотношенията между двата свята. Сега за човеците станало много по-трудно да прекосяват линията, дори на местата, където преди лесно правели това, а на ангелите било забранено да прескачат между световете по-често от необходимото. Накрая Господ се свързал с един човек, който притежавал способности на медиум, и се опитал да възстанови старата връзка. Господ уредил този човек да може да прави разни трикове (преди всичко да преодолява гравитацията, да преобразува материята и да постига кратки и непълни победи над смъртта), за да може човечеството да се убеди в достоверността на божиите откровения. Това послание било просто и трябвало само да бъде засято, а след това да си расте само.

Ние сме част от нещо много по-огромно.

До известна степен това подействало и новата идея се разпространила като огромен пожар. Но както винаги, ние сме го приели твърде буквално и сме си създали собствени митове. Така сме решили, че Исус не може да е бил обикновен човек и следващите поколения измислили непорочното зачатие, като пренебрегнали факта, че в оригиналния еврейски текст на Исайа е използвана думата „almah“, която не означава „девица“, а просто „млада жена“. Исус започнал да си донажда от себе си, а някои от неговите шеги никак не са смешни.

Нашият свят бил твърде тромав, за да се пренастрои към истината и затова сме нагодили истината към него. Думите били редактирани и обърквани и често напълно изгубвали смисъла си, а хиляди разкази и случки били обработени така, че накрая се получила една история, нахвърляна сякаш в късна среднощна доба. Господ никога не е твърдял, че е създал нещо. Ние просто сме взели името му и сме го прикачили към нещо, което самите ние сме си причинили. Дори разказът за раждането на Исус, нещо, което следва да бъде недвусмислен факт, съчетава в една-единствена нощ събития, случили се в продължение на десет години. Лука сигурно щеше да се чувства като у дома си в кафе „Проуз“ — той е бил първият сценарист, който скалъпвал измислици за свещениците-продуценти. Те искали да грабват още с първите кадри и го постигнали, но с цената на измислицата. Превърнали сме истината в думи и сме ги написали една върху друга, така че станало невъзможно да се разбере смисълът им.

Най-накрая медиумът бил убит и обстоятелствата се наговорили да разпространят по света една религия. Невидимите си извоювали правото на достъп във всеки град по света, но продуктът се повредил по пътя и посланието пристигнало осакатено и изопачено.

И най-лошото — Господ бил уловен и окован в думи, бил превърнат в нещо толкова конкретно, че се наложило да живее сред нас през цялото време — скитащият невидим станал тленен.

* * *

Лаура се върна вечерта в деня, когато бях разговарял с Господ. Озовала се върху една скала в някаква горичка до поточето, което познавала от дете. Постояла малко там, след това се върнала в града и спряла пред вратата на Дек.

Не помнеше нищо за мястото, където е била, но там трябва да й се е случило нещо — беше съвсем кротка и изглеждаше добре за човек, който е бил отвличан. Чудя се дали сама не бе решила да не се завръща през тези няколко дни, за да прекара още малко време на място, където нещата изглеждат по-различно, да проучи началото на кръга и да се опита да разбере откъде произлиза нейният живот. Понякога трябва да се обръщаме и назад, ала това, което ни превръща в колоси с глинени крака, е неспособността ни отново да погледнем напред.

На другия ден тя отишла в къщата на Рей Хамънд, но там нямало никой. Майка й била заминала — при по-лоши и по-дребни неща, надявам се. Не е имало одобряване между Лаура и Моника. Това е една от реалностите в живота — не можеш винаги да казваш и вършиш правилните неща, не можеш винаги да помогнеш на този, на когото би искал, нито пък би могъл да искаш това от другите. Винаги ще има събития, които не са се случили, чувства, които не са били добре изразени, защото някогашното настояще изглежда по-различно под безкомпромисната светлина на спомена. В живота не става дума за съвършенство, а за това какво можеш да направиш в дадения момент. Случва се онова, което е трябвало да се случи. Трябва да се доверяваш на инстинктите си и да забравяш. Миналото винаги ще размахва поучително пръст. То е за това.

Лаура се нанесе при Дек седмица по-късно. Така се случи. Мисля, че и двамата бяха изненадани. Аз — още повече, но тя продължавала да ходи там и оставала все по̀ до късно и една нощ просто не си тръгнала. Когато го питам за това, Дек се изчервява целия, което аз приемам за добър знак. Разбира се, апартаментът му сега е пълен с възглавници и обувки, банята му е неузнаваема, но това е част от Лаура, а той изглежда като цяло, одобрява сделката.

Една вечер, докато Дек беше в бара, Лаура ми каза следното:

— Ако ангелите са си търсели вестоносец, биха могли да направят много по-неудачен избор от него.

След това се изказа много грубо за облеклото на хората от съседната маса — ей така, за да не я взема за мекушава. Но аз зная, че тя наистина го мислеше.

Не е много по-добре. Все още пие повече, отколкото трябва, и в много дни настроението й е буреносно. Проблемите не си отиват веднага, а понякога и изобщо — несъвършенството и тъгата са цената, която плащаме за това, че живеем. Тази цена може и да е висока, но има случаи, когато животът е борба, в която единствената награда, която получаваш за това, че си все още на тепиха, е шансът ти за още един рунд. Тежък избор. Но пък пътешествието е приятно и понякога успяваш дори да стигнеш до морето.

* * *

Това е нищо, разбира се, в сравнение с другото, което се случи, когато ангелите отново установиха контакт почти две хиляди години по-късно. Фиаското бе пълно и повсеместно! Човеците през това време бяха напреднали и повярвали в нови думи, които бяха измислили сами. Не можехме повече да вярваме в крилца и вместо това вярвахме в космически кораби и летящи чинии. Ако някога сме споделяли идеята, че човек се движи заедно с духа си, сега вярвахме в технологиите и възприемахме ангелското докосване като поставяне на импланти. Още преди невидимите да разберат къде се намират, хората вече подскачаха нагоре-надолу по телевизионния екран и описваха лъчевите им оръжия, малките им като на буболечки очи и желанието им да се съвокупляват с жени от Земята. Невидимите, които по времето на гърците и римляните играеха богове, сега вероятно се усмихваха с крива усмивка и благодаряха на щастливите си звезди, че не са се появили по тия места, когато са се водели дела за бащинство.

Ангелите всъщност никога не са търсили мен. Те търсели път към Стратън, който все успявал да им се изплъзне. Той бе един от ония хора, чиято душа трудно може да бъде намерена, дори и от ангели. Бил е толкова видим, че от невидимата му страна не било останало почти нищо. Подправянето на спомени ни тласка в неправилната посока — подтиква ни да се откъснем от това, което е истинско и което ще остане. Колкото повече се разграничаваме от живото минало навсякъде край себе си, толкова по-трудно ще ни бъде да се върнем, също както отказът да се съединиш с миналото си е най-сигурният начин да разрушиш ума си.

Той беше заграбил пазара и обезпокояваше миналото. Затова те искаха да прекратят бизнеса му.

Бяха изключително ядосани и от факта, че Стратън причинил смъртта на човека, когото те бяха избрали за следващия носител на Посланието. Бяха решили да опитат отново и се бяха обадили на Рей Хамънд. Той наистина е бил посветен в религията малко преди смъртта си — но не в обикновения смисъл. Той черпел направо от главния източник и през последните дни е бил объркан и уплашен и се е питал дали не губи разсъдъка си.

Господ не одобрявал това, но оставил нещата да се развиват от само себе си — така правел и той. Бил доволен, че планът не успял, най-малкото защото все още го глождел провалът от миналия път. Той лично смятал, че сега било ред на жена и че основният подход бил поначало неправилен. Сега, след като Господ живее сред нас, той разбира как стоят нещата на практика. Това дава възможност на видимите да се стремят към нещо — едно невидимо сърце, до което да живеем и ние. Това придава на живота тежест.

Има само още един начин истински да разберем онова друго място и той е да умрем. Затова по време на онази разходка около училището преди много години аз видях, че мъртвите ми прародители стоят и ме чакат. Те бяха станали пак невидими, каквито ще станем и всички ние някой ден. Формата се разпада, нашите тайни се размиват и ние се сливаме с носещата вълна. Понякога чувстваме тяхното присъствие сред нас, на тези хора от миналото, като течения в океана, които не можем да видим. Наричаме ги духове и отново им налагаме формата, която те са изоставили, с увереността, както изглежда, че телата ни са мястото, в което живеем, а не просто място, където умираме.

Ако искат, те могат да дойдат отново, съвсем скоро и в различни форми. Но предпочитат да стоят надалеч. Това е избор, който ние ще трябва да направим някога през годините. Има много малко граници, които не могат да бъдат пресечени — въпросът е кога ще предприемем първата стъпка.

Най-накрая говорих с родителите на майка си, отидох в Мрежата да ги видя. Разговаряхме дълго време, а няколко дни по-късно майка ми се обади, за да ми каже, че адресът им вече не отговарял.

За всички ни настъпва момент да се върнем към невидимото, но за мен той още не е дошъл.

Тук ми харесва.

* * *

Това ми каза мъжът с тъмния костюм, но кой знае каква част от всичкото е истина? С боговете човек никога не е сигурен. Те си имат свои странни планове. Ако бях индуист, будист или хопи, може би щях да ви разкажа тази история по малко по-различен начин и с някои други имена, но по същество, щеше да бъде същата.

След това той допи фрапучиното си, попита ме дали имам нещо против да платя, стана и си тръгна. Не свалих поглед от него, докато не се сля с тълпата, докато не стана частица от потока забързани люде, всеки от които вървеше по своя път. Може би той ще седне някой път зад вас в закусвалнята и вие няма да разберете, че е там, или ще чуете стъпки зад ъгъла някоя нощ и не ще осъзнаете кой е минал. Може би дори ще го видите някой ден и ще го погледнете в лицето, но сега то много прилича на нашите лица и едва ли ще попитате за името му.

Реших да не се връщам в Грифит, макар че си прибрах телефонния секретар и посудата. Взех си под наем една малка къща във Венис, недалеч от мястото, където навремето живеехме с Хелена. Тя е приятна и сега имам повече от необходимото количество електрически прибори, макар че някои от тях все още понакуцват, а процесорът за храна реши да носи бандана. Чувам ги понякога, събрани в малките часове в кухнята, как преживяват отново и отново своята победа. Нощем не заключвам входната врата. Сигурен съм, че ако някой се опита да ограби този дом, ще се натъкне на такъв яростен отпор, какъвто никога не си е представял, че може да съществува.

Извадих старите ни неща и сега ги държа в кашони във всекидневната. Засега няма да ги разопаковам. Не искам да насилвам късмета си. Всъщност прерових това-онова и открих нещо доста странно. Намерих украсената кутия, в която трябваше да бъдат петте камъчета, ала тях ги нямаше.

Реших да вярвам, че две са били за Дек и Лаура, едно за Травис, а другите — за Хелена и мен.

Затова, въпреки че минаха три седмици, все още очаквам да видя Хелена отново. Разпитах навсякъде, разбрах, че не е ходила с онзи мъж, както твърдеше. Мога само да предполагам, че тази лъжа е някакъв ход в моя полза, за да ме предпази и да осъществи по-леко повторното ни запознанство. Та тя дори си създаде главоболието да проведе фалшив телефонен разговор с него! Но не успя да излъже майка ми, макар да заблуди мен.

Сега ми липсва. Наистина. Не от гняв, или защото искам да си отмъстя, или да поправям миналото, а просто защото искам да я видя пак. Знам, че е някъде там, навън, или може би някъде вътре, където въздухът е с цвят на патина. Надявам се, че там, където е сега, времето не означава нищо и тя ще се върне, когато се почувства добре и бъде готова. Струва ми се, че понякога я усещам, но тя закачливо не ми позволява да я докосна. И с всяка изминала минута се приближава и набира скорост и сили, за да ме отвлече и освободи.

Утре ще си напъхам някои неща в една чанта, ще се кача на колата и ще подкарам надолу по Баха. Ще се настаня в „Квинтас Папагайо“, ще събера от брега дърва за огън, след това ще взема душ и ще се разходя из Енсенада. Ако тръгна достатъчно рано, ще пристигна, още докато улиците гъмжат от туристи, които си купуват парцалки, джунджурии и керамични животни, а небето над пристанището е пълно с птици, които се карат за остатъците от риба. Ще имам достатъчно време да се помотая поне час на следобедното слънце, което припича толкова силно, че в маранята морето и сушата се сливат.

Може би по-късно, когато светлината започне да се променя и тълпите се поразредят, ще започна да чувствам нещо, може би отново ще повярвам в нощите на сенките и на далечните гласове. И може би, докато вървя по улиците към „Хусън“ покрай тъмните витрини на магазините, ще открия оня ъгъл, който винаги съм търсил, ще завия и тя ще бъде там.