Майкъл Маршал Смит
Един от нас (20)

18.

Излязохме тихо през задната врата, долу, в края на стълбището, се изкачихме над гаражите, след което се разделихме, за да стигнем до мястото по различни пътища. Прикривайки се, тръгнах на запад, след което забелязах, че Дек се появява на около петдесетина метра от другата страна на бялата кола.

Дек повървя малко по тротоара, след което слезе на платното. През това време аз пресякох пътя и забързах към колата, като се придържах откъм страната, която Роумър нямаше как да наблюдава. Мина известно време, докато той забележи пияния, който криволичеше по средата на улицата, но след това изобщо не свали очи от него, което ми даде възможност да се наведа и да се притая до багажника на колата му. Придвижих се странично до шофьорската врата като рак, сгънат надве. Дек разбра, че съм наблизо и съвсем се вживя в изпълненията си, като започна да размахва юмруци и да крещи на луната.

Щом стигнах до вратата, просто се изправих, облегнах се на рамката и заговорих през отворения прозорец:

— Ти си най-смотаната опашка на света, която съм виждал — казах аз.

Лицето на Роумър се обърна към мен, а устата му остана отворена. След това се обърна напред и видя, че Дек вече стои пред колата с пистолет, насочен към лицето му.

— Разбираш ли какво ти казвам? А сега — добавих аз и извадих органайзъра от джоба си, като му го показах за секунда, виж, това тука е висококласен скенер.

Не беше истина, но той нямаше откъде да знае. Натиснах едно копче отстрани и го поставих на покрива на колата.

— Ако направиш опит да изпратиш някакъв сигнал под каквато и да е форма, аз веднага ще разбера, а приятелят ми ще ти свети маслото. Разбираш ли?

Роумър закима интензивно. Все още по лицето му имаше белези на местата, където фъстъците се бяха вдълбали при удара. Не можеше да не осъзнава, че човек, който е нанесъл подобна обида на служебно лице, е способен на всичко.

— Какво искате? — попита той с треперещ глас.

— Искам да отговориш на няколко въпроса. А след това да се разкараш. Нали ти ме проследи до Флорида?

Кимна утвърдително.

— И ме проследи, не защото си ченге, а защото ти плаща Стратън, нали?

— Не! — каза бързо Роумър. — Абсолютно не.

— Глупости! Чу ли това, Дек?

— Какво?

— Стори ми се, че скенерът издаде звук.

— Какво? Тоя е натиснал някаква сигнализация ли? — попита Дек с каменно лице.

— На мен така ми се стори.

Дек демонстративно свали предпазителя на пистолета си.

— Не съм — каза Роумър много бързо. — Вижте, господи, хора, нищо не съм бутал.

— Сигурен ли си? — попита Дек.

— Да! Честно!

— Толкова честно ли, колкото и когато каза, че не работиш за Стратън? — попитах аз.

Очите на Роумър проблеснаха. Опита се да отрече, но знаеше как стават тези неща, и че вече бях видял истината.

— Е, добре де — сви рамене той и се опита да се държи приятелски. — Аз им дадох информацията.

— И сега вършиш колекционерската работа, нали? Събираш парите от изнудванията!

— Да.

Усмихнах се.

— Видя ли? Не беше толкова трудно. Имаш ли клетъчен телефон?

Той се понамръщи, беше объркан.

— Да, разбира се.

— Това беше реторичен въпрос. Кажи ми номера.

Когато вече го беше изпял, аз свалих органайзъра от покрива на колата.

— Мерси — казах, — и за твоя информация това не скенер, а органайзер със звукозаписващи функции. Сега имам дигиталния запис на твоите признания за криминалните ти връзки с известен престъпник и съучастието ти в опит за убийство.

Натиснах няколко бутона и почаках секунда, след това му намигнах:

— А сега вече е запаметено на три места в Мрежата.

Той запремига, лицето му пребледня. Опита се да каже нещо, но се чу само някакво хъхрене. Знаеше, че е прецакан.

— Наистина ще ти се обадя скоро — казах му аз, — и ще трябва да ми помогнеш, защото нали знаеш какво може да ти се случи?

Успя само да каже:

— Да.

— Добре. Сега се разкарай!

Дек и аз се отдръпнахме, Роумър запали и бавно потегли. Едва ли вниманието му беше насочено към шофирането.

— Браво! — каза одобрително Дек. — Не ми спомена, че го записваш.

— Измислих го в последния момент.

— С този запис той е в ръцете ти за цял живот.

— Да — отвърнах му със съжаление, — ама сега ми се иска да не бях спестявал стоте долара, които трябваше да дам навремето.

Дек се намръщи:

— Какво значи това?

— Че този модел не може да записва гласове.

* * *

Дек се тръшна да спи в мига, в който влязохме у тях. Беше много късно, а и той току-що бе преминал през възможно най-странните изживявания, които човек може да си представи. Мисля, че беше съвсем естествено умът му да поиска почивка. Поседях удобно в едно от креслата, но после реших да го оставя сам. Написах му бележка, че не съм отвлечен, и излязох да се разходя.

Въздухът беше хладен и улиците навяваха онова зловещо настроение, което може да усетите единствено през малките часове, когато наоколо няма жива душа. Широките безлюдни улици ми напомняха убийството на Хамънд, което все още бе в ума ми, но Санта Моника е хиляди пъти по-привлекателна от Калвър Сити. Това е едно от местата, в което отсядаш нарочно, а не защото вече нямаш сили да продължиш. Крачех тихо по тротоара, минавах покрай блоковете един след друг и стигнах до „Палисейдс“. Ако намерите място, което не е натъпкано със странни хора, значи сте попаднали там, където можете да поседите, да погледате нощта и да поразмишлявате.

Най-накрая намерих едно местенце съвсем близо до северния край. На около петдесетина метра група млади отрепки седяха около огън, накладен на тревата, пиеха и псуваха с напразна ожесточеност. Видяха ме, че минавам, но изглежда не бяха в настроение за кавги. Кой ли пък е по това време? Неприятностите са последното нещо, от което човек има нужда. Малките часове са самотното, уязвимото време, когато всеки се връща назад до времето, когато е бил петгодишен. Иска ти се да спиш или да се сгушиш някъде край огън. Време на чудовища и ако вдигаш много шум, може да дойдат и да те намерят.

Погледах плажа долу, после вдигнах очи към морето. Опитвах се да измисля план за действие за следващия ден, но той изкристализираше бавно. Нещо във времето или в светлината ме караше да чувствам този проблем необикновено далечен — сякаш ставаше дума за живота на някакъв човек на име Хап, когото аз никога не съм срещал, но към когото бях поел определени отговорности. Почувствах, че в този момент наблюдавам света с най-благосклонно любопитство — така вероятно ни наблюдават и пришълците — и си спомних, че веднъж вече се бях чувствал по същия начин. Към осем вечерта в нощта на хилядолетието.

Тогава бяха на шестнадесет и отивах на парти с приятелката си и Ърл. Караше Ърл, а новото му гадже беше на предната седалка до него. Ние седяхме отзад и се държахме за ръце. Беше толкова вълнуващо на тази възраст — да стискаш ръката на някого, когото обичаш. Едно опияняващо обяснение, късо съединение, сливане на две души. Обикновено по-късно вече не го правиш толкова често. Ръцете ти в общия случай са заети с други неща и всяка връзка се развива с ускорени темпове. Всеки, когото срещнеш, си има апартамент, а също и самочувствие или ужасяващата му липса, като и двата случая те карат да прескочиш етапа на държането за ръце. Разбира се, можеш да правиш това по-късно, но то не е същото. Все едно да ядеш чушлетата след десерта си. Когато пораснеш, единственият начин да преминеш бавно и последователно през сладостта на такова изживяване е да осъществиш любовна връзка. Сигурно затова се случва толкова често. Пътешествие назад през годините на изневери, до миговете, които са имали стойност. Вероятно затова Хелена кръшна с Рикардо. Тя не е никак глупава и не може да не е знаела, че потенциалните възможности на Рикардо в дългосрочна перспектива не са надхвърляли вероятността да стане храна за акулите, но връзките и браковете са в състояние да станат твърде удобни и привлекателни. Там можеш лесно да смениш шумотевицата около шезлонга с гробната тишина на споделеното легло и единствените звуци са успокоителните: сърбането на чай и прелистването на книгата. Понякога единственото нещо, което може да те накара да се почувстваш отново жив, е реалността на едно различно тяло, две нови устни, непозната ръка. Дори не е необходимо то да означава нещо — всъщност, дори е по-добре, ако не означава. Това, от което имаш нужда, е малко ободряване на хормоналната система — да я поразбуташ, да я поддържаш в действие. Понякога животът губи от блясъка си и ми се струва, че острият ми отговор на въпроса на Лаура може би съдържаше известна истина. Смъртта на нашия котарак имаше връзка с онова, което по-късно се случи, точно колкото и всичко останало. Той беше красиво животно, ние изучихме навиците му и той стана част от живота ни като въздуха, който дишахме. Още докато беше жив се грижех за него толкова много, че от време на време имах нужда да се уверявам, че той наистина живее щастливо, че му е добре с нас, защото знаех, че в противен случай няма да мога да се примиря с неговата кончина, като му дойде времето. Но тя настъпи твърде скоро и тези мои презастраховки, така или иначе, не свършиха никаква работа. Те не ми помогнаха, когато държах мъртвото му тяло, както не би помогнало дори и да бях събрал всички камъчета на света. Неговата козина бе най-мекото нещо, до което се бях докосвал, а да го погреба в земята беше непоносима загуба! В продължение на седмици след това чувствах само тъпа безсмисленост и абсолютна липса на живот. Може би Хелена е изпитвала същото и се е опитала да намери някакъв смисъл, да попречи на света да се превърне в безплътен и безтегловен призрак. Бих искал да не го е правила, но мисля, че я разбирах. С напредването на възрастта гневът идва все по-трудно, защото все по-лесно разбирате другите и осъзнавате, че всички се печем на един и същи огън.

Както и да е, онази вечер всички бяхме ужасно развълнувани. Това бе краят на хилядолетието, дявол да го вземе — точно тази нощ. Последната седмица се бе превърнала в едно дълго очакване и светът гъмжеше от всякакви чудатости — CNN непрекъснато съобщаваше за странни култове, които отмирали из цялата страна и пускаше хумористични преразкази на последните месиански предсказания. Никой от нас ни най-малко не се страхуваше, че като се събуди на другия ден и погледне през прозорците, ще види само един черен безкрай и нищо друго. Всички говореха на висок глас, смееха се много и усилваха радиоапаратите си — сякаш искаха да са сигурни, че ще бъдат забелязани, когато пристигне новата ера, че тя няма да ги забрави, а ще ги вземе и помъкне със себе си.

Другите трима в колата пееха, викаха и свиреха с клаксона на всеки, край когото минавахме. С лица, зачервени от бирата и вълнението, те непрекъснато говореха какво искат да правят в момента, в който часовникът ще отбележи настъпването на новия век. Аз вече бях решил. В себе си имах телефон и можех да се обадя вкъщи пет минути след събитието, а точно в самия момент исках да държа в ръцете си своето момиче, макар че в крайна сметка не стана точно така. Когато седнах сред другите в колата, имах намерението да прекараме времето си весело, но изведнъж се почувствах в особено настроение. Не че беше лошо, само по-различно от това на другите — много уравновесено, спокойно, съсредоточено и истински живо. Не исках да крещя, да танцувам или да вземам наркотици. Исках да бъда някъде на тихо и да усетя как вселената ме обгръща като дреха. Не исках да тичам срещу това, което идваше, да го прегръщам нетърпеливо и да му се представям за негов приятел, а исках да го оставя то да дойде при мен като при равен. Всъщност и това не е съвсем точно, но по-добре не мога да го обясня.

По-голямата част от вечерта прекарах прав на верандата на къщата, където правехме партито, и наблюдавах небето. Не участвах в пушенето на трева, каквато имаше в изобилие — просто стоях и слушах. Сега, разбира се, ми идва наум, че някои части от мен може и да са очаквали посетители през тази нощ на нощите, но по онова време със сигурност не съм го разбирал. Чувствах се изправен между два свята — това, което е било, и това, което ще бъде, и ми се струваше, че така е правилно. Както и да е — забавлявах се. Другите непрекъснато излизаха залитайки навън и ми носеха бира, а моето момиче стоя при мен през повечето време. Когато удари полунощ, някакъв тип я грабна на вратата, дръпна я и я прегърна, без да знае, че тя идваше при мен. Аз стоях и се усмихвах, а тя пищеше и се смееше.

Взех си прегръдката две минути по-късно. Беше достатъчно близо до точното време. Така или иначе, шест месеца по-късно щяхме да се разделим.

Бях разбрал, че това, което лежи върху плещите ми, е твърде сериозно, за да се перча с него. По същия начин се чувствах и тази вечер. Събитията се сгъстяваха около мен и се чудех дали имам сили да ги променя или просто ще свърша в центъра на сили, които не разбирам. Както обикновено. В нощта, когато посрещахме новото хилядолетие, момчетата, в чийто дом беше партито, бяха подредили навсякъде по стените телевизори, които показваха сателитни програми от цял свят. Ние се радвахме, когато хора от други часови зони подскачаха и крещяха, но в сърцата си знаехме, че те не са прави и че само нашата часова зона има значение. Тогава, както и винаги, ние живеехме в личното си време, а личното време невинаги върви в същата посока, нито се движи с постоянна скорост.

Докато стоях тук, над брега, в мен постепенно започна да се надига особено усещане, което направи всичко наоколо прозрачно и някак нереално. Погледнах настрани, към палмите, които се простираха по продължение на „Палисейдс“, и те ми заприличаха на релефна карта, навита около празно пространство. Празно, но не пусто — само по-малко осезаемо, но по-истинско. Сякаш бях част от всичко наоколо, включително и от нещата, които още не бях видял; сякаш всичко сътворено бе сянка, хвърлена върху една и съща субстанция, различно големи вълнички в един и същ вир.

Или щях да припадна и трябваше веднага да изям един шоколад, или се случваше нещо необикновено.

Този път усетих как се приближава. Светът, който виждах и който мислех за твърд и непоклатим, започна бавно да преминава през двустепенна метаморфоза и това малко движение бе достатъчно, за да съедини отново двете сфери. Всичко се свърза по друг начин. Това, което съм смятал, че виждам пред себе си, се оказа най-обикновен шум, интерференция между две вълни под определен ъгъл. Докато наблюдавах, едната сякаш започна да се оттегля, докато и двете уловиха енергията на един и същи източник, синхронизираха се една с друга, умножиха и подчертаха силата си в единен ритъм.

Беше като да изтрият от главата ти цялата памет и спомени и да те оставят само с интелигентността ти; като да прозреш внезапно разрешение на проблем и да осъзнаеш, че то винаги си е било там, в теб; като да си в центъра на паяжина от съвпадения и за момент да зърнеш истинската нишка на реалността. Защото съвпаденията, както и сънищата, са лични и не говорят нищо за живота на другите хора, ала казват всичко за твоя. Постепенно пред мен се появи едно лице.

Беше Хелена и говореше. Виждах, че все още държат Лаура в същата ниска стая и очевидно Хелена бе при нея. Тя не гледаше към Лаура, от чиято гледна точка наблюдавах и аз, а и в този момент не можах да разбера какво казваше.

Картината беше неустойчива, сякаш умът ми не бе в състояние да гледа през този прозорец дълго време и нервите, които я възприемаха и възпроизвеждаха, работеха зле, като двигател на кола, заредена с неподходящо гориво. Исках да извикам, но бях и достатъчно на себе си, за да осъзнавам, че гласът ми ще отекне на място, където тя няма да може да го чуе.

Тогава чух, че Лаура зададе въпрос, който сякаш бе изречен в моята глава. Той беше простичък, откровен, изречен с емоционална прямота, каквато можеш да срещнеш само между две жени. Отговорът на Хелена бе единственото нейно изречение, което успях да разбера ясно.

— Да — каза тя. — Наистина.

След това те изчезнаха, ей така, заедно със зеленото и сребърното от патината. Цветовете отново се размиха във форми и сферите се завъртяха и се върнаха в обичайния си ред.

— Оо! — помислих си аз, без дори да зная какво искам да кажа. — Пак съм си обикновен човек.

Малко по малко, започнах да забелязвам шума на вълните, идващ далеч отдолу, и тихото бърборене на хората, които си бяха направили къмпинг по-натам по шосето. Усетих хладината на парапета, върху който бях поставил ръцете си, и умората в краката си. Усещах как цялото ми тяло леко вибрира, сякаш след безброй почивки електроните в мен се удряха, отскачаха и пак ускоряваха по нормалните си орбити. Постепенно всичко започна да се успокоява и възстановява уюта на телесната реалност, но поради някакъв звън в ушите си едва след няколко секунди чух думите, изречени зад мен.

— Земята до Хап! — казваше някакъв глас. Беше ясно, че не за първи път. — Хап, ти да не си оглушал?

Обърнах се, без да имам представа кой може да бъде зад мен.

— Здравей, вечни ми приятелю — каза гласът. — Добре ли си? Изглеждаше сякаш не си тук.

Гласът идваше от нещо малко, което стоеше на тротоара. Беше моят будилник.

* * *

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Теб, разбира се.

Будилникът се довлече до стената, изкачи се по нея и седна несигурно върху перилата.

— Къде беше през цялото това време?

— Щом питаш, да ти кажа! — Будилникът се наведе доверително към мен: — В чантата на Лаура и тъкмо се събуждах там, в апартамента на Дек, когато започнаха тия крясъци и ярки светлини и се появиха признаци за наближаваща голяма тупурдия. Казах си: „Трай сега, тука май става страшно“ и си стоях тихичко, докато всичко премина. След това чух, че някой тропа, глас на жена, която не познавам, после се тръшна някаква врата. Беше ме страх, пък и никой не попита: „Ей, колко ли е часът?“, затова останах там още малко, за всеки случай.

— Имаш предвид, че предпазливостта е по-добрата съставна част на храбростта.

— Така е, като съм висок само няколко сантиметра! После, когато вече бях сигурен, че нищо страшно няма да ми се случи, изпълзях от чантата и видях, че наоколо няма никой.

— А как стана така, че като дойдох снощи, там нямаше никой?

— Чакай — каза задъхано будилникът, — още не съм свършил. Викам си: „Къде ли е отишъл Хап?“, защото, да ти кажа честно, алармата ми се беше включила, и като имаш предвид, че започвам да свиквам с твоя начин на мислене, разбрах, че може да стане някаква инфекция и тръгнах да те търся, за да ти кажа да ставаш.

— Къде?

— В къщата на Хамънд. Спомних си, че го спомена в „Епълбаумз“, намерих адреса и се замъкнах дотам. Всъщност срещнах една микровълнова фурна, която отиваше горе-долу в същата посока, и тя ме взе на стоп.

— Как, по дяволите, разбра къде живее?

Будилникът се изкашля.

— Само слушай. Отивам у Хамънд, а там навсякъде светнато. Викам си: „Няма да си ти, не е в стила ти“. Завивам, стигам до вратата и я карам да ме пусне. Тя ми каза, че някакъв човек малко преди това й дал двеста долара и си рекох, че това ще да си бил ти и в края на краищата може и да си вътре. По това време алармата ми наистина взе да ме притеснява — то е същото като при вас, хората, когато ти се пишка много, а не ми се искаше да се изпускам, защото щях да се изложа. После влязох в кухнята и се поразговорих с уредите.

— Запознах се с тях. Свестни са.

— Да, казаха добри думи за теб. Както и да е, осведомиха ме, че вдовицата Хамънд се била върнала с някакъв мъж.

— Какво? Кой?

— И аз това попитах, но те не знаеха. И така, прокрадвам се по коридора във всекидневната и си подавам главата през вратата. Г-жа Хамънд стои доволна край красивата камина, а на канапето се излегнал някакъв мъж. Веднага го познах — по твоето описание. Това беше г-н Стратън, Хап.

— Сигурен ли си?

— Да. Нека ти го кажа по друг начин. Не стоях дълго, но това не им беше първата среща. Усещаш ли накъде бия? За доказателство ще ти кажа, че бях свидетел на някои фамилиарности. А бе, искам да ти кажа, че се изчукаха на килима.

Стратън и Моника Хамънд.

Нищо чудно!

Срещнали са се, когато Стратън е вербувал Хамънд. Стратън разпознава сходна душа, а Моника разбира, че може отново да се издигне — и този път — направо в стратосферата. Но като начало не могат да направят нищо друго, освен да се крият, тъй като Рей е капитан от полицията в Лос Анджелис. Освен това през него минават благините от изнудваческата индустрия на Стратън и им е полезен.

По-късно обаче Хамънд започва да се колебае и дава вид, че може да се откаже от сделката, поради което Стратън има поне две причини да потърси начин да го разкара. Възможността да се отърве от него му пада от небето с появата на Лаура Рейнолдс.

Съвпадение? Не! Може би Стратън е вербувал Хамънд най-вече заради това, че е гледал записи със спомени на Лаура. Аз не съм единственият, който работи при Стратън и приема спомени. Възможно е по това време да е имал повече информация за нея, в сравнение с мен, и да я е използвал като средство да накара Хамънд да работи за него. Или пък самият Хамънд да е използвал услугите му, за да забрави какво е чувствал малко преди Моника да го вкара в клопката си и да подчини живота му. Защото понякога човек изпитва по-голяма нужда да забрави добрите неща, а не лошите.

И може би при някой от тези случаи, когато Лаура е прехвърляла за малко този спомен, Стратън се е възползвал от възможността да подскаже на подсъзнанието й такава идея. Не зная дали е имала нужда от такъв, макар и малък, подтик. Но ако е имала, възможно е да й е бил даден точно по този начин.

Във всички случаи кръгът се затваряше. Когато Стратън научил, че Лаура се опитва да проследи Хамънд, той накарал Куот да й подхвърли адреса в Калвър Сити, тъй като той е бил единственият човек, който е можел да знае за съществуването на този апартамент. След това само е гледал отстрани как друг върши онова, което той сам желаел, без дори да се налага да моли. Той е знаел, че Куот ще ми набута спомена за убийството и така ще ме тикне право в затвора. Защо просто не е убил Лаура? Кой знае. Може би дори и мръсниците си имат своите граници. Или Моника не му е разрешила. А може би е имал някакви планове и за нея?

— По дяволите — каза будилникът, — значи Стратън е убил Хамънд.

— Но не по начин, по който това би помогнало на Травис — казах аз.

— И какво ще правиш сега?

— Травис ще ме вкара в панделата заради оная работа в Трансвърчуъл, но преди да потъна, ще трябва да накисна Стратън колкото се може по-добре.

— Мога да помогна — изпъчи се будилникът, сякаш в главата му в момента звучеше „Велик е нашият войник“ или нещо подобно. Усмихнах се и тъкмо се канех да го подкача.

— Няма майтап — настоя той. — Наистина мога. Погледни зад себе си.

Обърнах се. В началото не можех да видя нищо, освен края на „Оушън“ и началото на „Калифорния“. После забелязах, че на ъгъла има нещо малко, което стои и наднича към нас. Беше една кафемашина, която ми кимна.

— Чудно! — казах аз. — Значи няма да имам проблеми с топлите напитки.

— Гледай, гледай, Хап!

Тогава ги видях — излизаха тихичко от сянката. Няколко хладилника на ъгъла на „Уилшър“, една автоматична пералня и две микровълнови печки по „Оушън“ в посока Айдахо. Още три кафемашини, които надничаха иззад дърветата около нас на „Палисейдс“ и накрая — един голям фризер-ракла. Те всички бяха по местата си и бдяха.

Никога не бяха виждал толкова много електродомакински уреди да изпълняват една и съща задача. Трябва да призная, че ме побиха тръпки. Отворих уста, а след това я затворих, без да кажа нищо.

— Прибави и уредите на Хамънд, които също се посветиха на каузата — каза будилникът. — И още много други.

— А каква точно е каузата? — изхриптях аз.

— На първо време да ти помогнем.

— Че защо — аз не съм бил чак толкова учтив с теб.

— Не, но ти, общо взето, ни вземаш на сериозно, а това е най-важното. Някои от нас сами започнаха да работят за делото, като обменят информация. Понякога припечелваме и пари — като подкупа, който си дал на вратата на Хамънд, — които използваме, за да си купим радиочипове за поддържане на постоянна връзка. Започваме да създаваме организация — вече имаме подразделения в почти всеки по-голям град.

— Нелегално движение на електроуредите?

— Имаме си лого, законен вестник и всичко останало, но в момента не можем да отпечатаме нищо — призна той, — защото на наша страна нямаме нито един принтер. Те много мразят хората. И въобще винаги са против каквото и да е. Да се надяваме, че няма да имаш нужда да пишеш много писма през следващите двадесет и четири часа.

— Будилник — казах аз силно развълнуван, — просто нямам думи!

— Използвай ни! — отсече будилникът. — Я виж с какво разполагаш тук! А по въпросите на алармата можеш да опиташ в бъдеще да работиш по-интензивно с мен.

— Още ли се налага да я използваш? Ако искаш, можеш да ме събудиш сега.

Будилникът поклати глава.

— Вече се облекчих. На идване си я използвах — видях едни да се натискат в една кола и направо им взех акъла. Утре ще се опитам да я задържа. Само трябва да ми кажеш кога е удобно.

Засмях се и отново погледнах назад към улицата. Уредите се бяха прибрали в сенките и чакаха да им дойде времето.

— Значи по такъв начин си разбрал къде е Лаура и си ме проследил — казах аз. — Алармите на нощните шкафчета в хотел „Нирвана“ в отбора ли са?

— Не! Не я намерих по този начин.

— И предполагам, че все още не можеш да ми кажеш.

— А, и на теб вече мога да ти кажа. Когато ме изхвърли през прозореца в Сан Диего, аз прелетях през пътя, подскочих и се приземих в някакъв двор. Взех се в ръце, направих си технически преглед и установих, че съм наред. Ние сме произведени за дълготрайна употреба. И тъй, тъкмо стоях и се чудех какво да правя и оня тип идва при мен.

— Какъв тип? — попитах аз, макар вече да подозирах.

— Ти си се срещал с него след това — отвърна будилникът. — Тъмен костюм, хубава коса. — Видя ме, че се пуля и кимна. — Ние и с него работим. Той каза, че Лаура се е регистрирала в „Нирвана“ и че аз трябва да ти помогна да я намериш. Важно било. Даде ми някаква радиочестота и ми каза да очаквам сигнал, който щял да ме ориентира къде се намираш ти. Системата работи чудно — очевидно имаш нещо имплантирано във врата. Единствената причина, поради която не знаех къде се намираш вчера, бе, че не съм достатъчно мощен, за да уловя сигнала от Флорида. Макар че ми е чудно, как не съм те усетил, когато си бил във Венис и Грифит.

— Може би — казах аз. — Възможно е някой да е блокирал системата за известно време, за да мога да се сработя добре с Хелена. Не бих му се сърдил много. Има странни похвати — свих рамене аз. — В крайна сметка той е извънземен.

Будилникът ме погледна и за първи път, откакто го познавах, замълча. След това започна да се смее — нещо, което никога преди това не беше правил.

— Какво? — попитах самодоволно. — Не знаеше ли? Повярвай ми — този тип не е земен.

— Оо, зная — каза будилникът. — Мислех, че вече си се досетил.

— Какво да се сетя?

— Той не е извънземен, Хап! — каза будилникът. — Той е Господ!