Майкъл Маршал Смит
Един от нас (2)

Пролог

Невидимото е тайното лице на видимото.

М. Мерло-Понти

Нощ. Кръстовище в някакъв безлюден квартал на Лос Анджелис. Не познавам района, но едва ли бихте искали да попаднете тук. Два пътя — широки и равни, устремени в четирите посоки на света. Нагоре, в планините, те водят до места, които са също толкова непривлекателни, а дотам вероятно преминават през още по-страховити участъци.

Мъртви сгради, притаени в мъглата на всеки ъгъл, потънали в сън и тишина, надвесени над нас като в зловещ анимационен филм, но това просто не може да е така. Двуетажните къщи от бетон не се извисяват. Не им е в природата. Градът прилича на огромна решетка от празнини, които смаляват и обезличават сътвореното от човека, но самите те остават непокътнати — невидимото е сякаш много по-истинско от видимото.

Междувременно едно куче разтреперено изпраща последните дни от живота си, навито на кравай във входа на денонощен магазин за спиртни напитки. Светлината вътре е толкова жълта, че задрямалият зад бара старец сякаш плува в разтвор от формалдехид. Преди години жената сигурно би направила нещо, за да помогне на кучето. Сега обаче тя открива, че не може да прояви загриженост. Чувството е твърде старо, заровено е твърде надълбоко, а и кучето така или иначе ще умре.

Не зная откога стоим и чакаме в тъмния вход, сгушени в нейното скъпо палто. Тя преполовява пакета „Ким“, но пуши бързо, а и не носи часовник. Струва ми се, че сме тук от векове, че от раждането си не съм виждал нищо друго освен тази пустош и няма да видя чак до смъртта си. Сякаш времето е спряло и нищо не е в състояние да го накара да тръгне отново.

Най-накрая от фона на далечния постоянен шум се откроява шум от автомобил и нахлува в този малък свят. Тя поглежда и съзира опипващите светлини на фарове нагоре по улицата, чува скърцането на гуми по черната настилка и равномерната работа на двигателя. Докато гледаме приближаващата кола, сърцето й започва да бие малко по-бавно, умът й става хладен и напрегнат. Това, което чувства тази вечер, дори не е омраза, или просто вече не е омраза. Когато ракът на мъката стане по-голям от тялото, в което се е заселил, човек непрекъснато чува един-единствен глас — този на тумора. Тя вече престана да се бори с него и не иска нищо друго освен спокойствие.

Колата спира на трийсетина метра нагоре по улицата, на адреса, който тя търсела в продължение на два месеца и накрая платила на един хакер, за да го намери. Двигателят угасва и тя за първи път мярва лицето на мъжа през мръсното предно стъкло. Фигурата е в сянка, човекът е зает със собствения си свят — изключването на разни неща и откопчаването на обезопасителния колан. Когато го виждаме, не изпитваме някакви възвишени чувства или възторг. Само ни кара да се чувстваме изморени и стари.

Цяла вечност минава, докато той излезе от колата, но преди това се навежда да вземе пакет цигари от арматурното табло. Не съм сигурен, че прави точно това, но тя смята така. Изглежда, за нея е важно, а да предам чувствата й към този човек е твърде сложно. Спокойна е, умът й се върти в малък затворен кръг, толкова малък, че не можеш дори да го забележиш, но сега сърцето й бие малко по-бързо и когато той отваря вратата и слиза от колата, ние тръгваме към него.

В началото той не ни забелязва, играе си с ключовете. Тя спира на няколко метра от колата и той вдига отнесен поглед. Може би е пиян, макар тя да не мисли така. Винаги се е контролирал, дори прекалено. Вероятно просто е изморен и си позволява да го показва, когато няма кой да го види. Той е поостарял, посивял е повече, отколкото е очаквала, но очите му са все така леко присвити. Изглежда малко над петдесетте, спретнат и леко тъжен. Не може да я познае, но все пак се усмихва. Хубава усмивка — някога може и да е представлявала нещо, но вече не хваща око.

По това време за първи път се появява другата кола, далеч надолу, по другия път. Отначало и аз не я забелязвах, а тя пък — изобщо. Сега просто го гледа втренчено и мълчи. Неадресираната усмивка не е достатъчна. Искаме той да знае кои сме. Връзката е двупосочна. Тя не може да я прекъсне сама.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита той най-сетне, взирайки се в нея. Стои с гръб към колата. Не е уплашен — няма причина, но започва да усеща, че това не е случайна среща. Пред него стои слабичка жена, облечена с хубаво палто, което предполага доверие, но и често се използва за прикритие. И все пак у нас има нещо, което го смущава, напомня му какъв е бил някога.

— Здравей, Рей! — казва тя и млъква в очакване той да си спомни.

Може би нещо в лицето й му напомня за една усмивка отпреди много време. Очите му се отварят по-широко и увереността му донякъде се възвръща, а чертите на лицето му малко се поотпускат. Така е в живота. Те се вглеждат един в друг, ала сега моето внимание е съсредоточено върху звука на колата. Знам, че приближава — голяма, сребриста и бърза.

— Ти си Лаура, нали? — пита накрая Рей. Нейното име е все още там, най-отгоре в съзнанието му. Може би винаги е било така — неговото име също е било в нейното съзнание.

Той кимва:

— Да, това си ти — изсмива се с кратък, объркан смях и пъха цигара в устата си. — Никога не забравям лица.

Левият му клепач се спуска бавно, несигурно. Той завърта колелцето на запалката и я поднася към лицето си.

Намигването е като да се завърнеш на площадката от своето детство и да видиш, че твоята люлка все още не спряла да се люлее, сякаш си слязъл от нея преди миг. Това е достатъчно.

Първият изстрел минава право през лявото му око и изплюва от задната страна на черепа пихтия с размерите на бейзболна топка. Той все още се опитва да се дръпне назад, когато следващият куршум разкъсва слабините, а друг разплесква гърлото му. Свлича се на земята и краката му потръпват спазматично, докато ние пристъпваме и заставаме над него.

Кучето наблюдава всичко това от мястото си край стената, но то си има свои проблеми, а и Рей тъй или иначе ще умре.

Тя не спира да стреля, докато не изпразва пистолета. Тялото е вече неподвижно и това, което някога е било над раменете, просто го няма. Единствено цигарата е почти непокътната, стисната между устните, които са като извадени от кошче за отпадъци в зала за аутопсии. Тя решава да остави всичко така.

Аз пъхам ръка в нейния джоб и изваждам друг пълнител. Ръцете й силно треперят и според мен тя вече знае, че се е провалила. Докато се опитва да презареди, най-сетне чува шума от колата, носеща се към нея. Вдига рязко глава.

Веднага разбирам, че това не са полицаи и че съм виждал някъде тази кола. Лаура не разбира. Тя не знае какво да мисли. Умът й е твърде празен и затормозен, за да взема решения. Това го прави тялото й.

Оттегляме се назад, препъвайки се в собствените си крака, и хвърляме пистолета. После се обръщаме, хукваме в очакване да умрем и само се питаме защо това продължава толкова дълго.

Поглеждаме назад за момент и виждаме, че колата е спряла насред кръстовището. Вратите са отворени и две фигури са се надвесили над останките на Рей. Мъжете са еднакви на ръст, с еднакви светлосиви костюми, а в очите им има нещо нередно.

Единият вдига пистолета, другият вика: „Ужас! Ужас! Ужас!“ с толкова дълбок и силен глас, че се чудя как сградите наоколо не падат. Той се обръща бавно към нас, а уличната лампа точно над него създава впечатлението за ореол от жълта светлина.

Изчезваме зад ъгъла преди той да ни забележи и тичаме, докато се стопим в мрака.