Майкъл Маршал Смит
Един от нас (19)

17.

— С теб имаме договор, Травис.

— Който ти наруши, като напусна щата и след това те заловиха на самолет с въоръжение, достатъчно да започнеш война. Какво си мислеше? Защо ти трябваха четири пистолета? Имаш ли толкова ръце?

— Казах ти. Не всичките бяха мои.

— Хап, не започвай пак с тези глупости за отвличанията, защото наистина няма да мога да ги понеса.

— Не вярваш, че Хелена е била с мен?

— Нито за миг. — Травис се облегна на стола си и ме погледна през масата. — Не вярвам, че би работил с нея след онова, което ти е сторила.

— А кой според теб е елиминирал Роумър, когато те е последвал във Венис?

Травис направи пауза и каза:

— Не зная.

— И докато говорим по този въпрос — да си виждал Роумър днес?

— Не, не съм. Защо?

— Докато бяхме с Хелена в Кресота, бяхме нападнати от двама въоръжени. Някой трябва да е съобщил на шефа им, че сме там. Те дори намекнаха за това.

— Добре, продължавай, Хап! Кажи ми, че един полицейски служител е свързан с опит за убийство!

— Ами ти го кажи по друг начин, ако можеш, Травис!

— Не е ли по-добре да изпратя някой във Флорида да говори с ония типове, които уж нападнали теб и дематериализираната ти бивша съпруга? Да видим те какво ще кажат?

Въздъхнах тежко.

— Не е вариант.

Вече съжалявах, че бях застрелял онзи тип, макар да бе заплашил родителите ми. Травис изви очи към тавана.

— Беше при самозащита — умолително добавих аз.

— Знаеш ли какво, Хап? Имам колекцията ти от пистолети и ако балистичните анализи съвпаднат с куршумите от телата на ония от Флорида, да знаеш, че сам си си изкопал яма — толкова дълбока, че и небето даже няма да можеш да видиш от нея.

— Те бяха измет.

Можете да си мислите, че знаете какво е да убиваш, но всъщност не е така. Докато не видиш целия хаос, не чуеш писъците и не разбереш колко необратими са деянията, които току-що си извършил — все едно не знаеш нищо. То е едно от ония деяния, от които никакво чудо не може да те измъкне.

— Аха, ами ти, ти какво си?

— Те се опитваха да ме убият.

— И не знаеха, че цяла сюрия чака за същото? Можеше да им дадеш номерче за опашката. Сигурно щяха да почакат.

— Травис, трябва да ме пуснеш!

Той се изсмя злобно:

— Оо, разбира се. Само че преди теб в списъка има още няколко серийни убийци.

— Дължиш ми още едно денонощие.

— Остави, Хап. Нещата не вървят така добре, както ти се струва. Виж какво става! Отиваш да търсиш ония типове, обаче губиш друг човек.

Метнах му един свиреп поглед:

— Ще ти кажа нещо, обаче след това ти ще ме пуснеш!

— Хап…

— Само ме слушай. Намери ли някакви други имена в кабинета на Хамънд?

— Защо?

— Да или не, Травис? От това зависи много.

— Да, открихме още трийсет листчета. В момента ги декодират.

— Глупости. Вече знаеш кои са хората. Незабавно ги постави под полицейска охрана.

Травис ме изгледа подозрително.

— Защо?

— Не типовете с костюмите са поели рекета на Хамънд, а предишният му партньор.

— Който е?

— Стратън.

Травис зяпна, после отново затвори уста.

— Първоначалните сведения на Хамънд са подадени от Стратън — казах аз, — който ги е взел от записи при прехвърляне на спомени. Той е накарал Хамънд да посъбере още малко информация за живота на тези хора с цел изнудване и след това го е пратил при тях. Хамънд напоследък започнал да се огъва — сигурно не е бил чак толкова лош по душа, — но е бил принуден да продължи.

— И кое те кара да мислиш така?

Усещах как колелцата в главата на Травис започваха да се завъртат. Всяко добро ченге интуитивно усеща, че чува нещо, което може би е истината. Те толкова често се сблъскват с лъжата, че веднага подушват отсъствието й.

— Имам нова информация — заявих аз, мислейки си за преживяваното на борда на самолета. — Според мен някои страни от живота му напоследък са започнали да стават малко странни. Типовете с костюми са били по следите му, но не за да го убият. Той е знаел за тях и е бил уплашен. Хайде, Травис, сам помисли — изнудвач, който използва код от Библията? Не е ли твърде многозначително?

— Имаш ли обяснение?

— Хамънд е бил от религиозно семейство. Може би католик. Съзнавал е, че върши нещо лошо, най-вече заради парите, които са му били необходими да поддържа такова равнище на живот, с което някой е бил свикнал. Моника Хамънд е тежък случай — нали си виждал какви дрехи носи. Някои хора са фанатици на дадена тема — софтуер, коли, любовници, начин на живот. Да ги задоволяваш струва скъпо. Хамънд едва ли е изгарял от желание да работи за Стратън, но го е направил. След това започват да го посещават гости.

Травис поклати глава:

— Пришълците? Така ли?

— Но той не ги приема така, защото като теб не може да повярва, че са такива. Затова намира нещо друго, към което да прикачи своите страхове и да си обясни явленията. В началото на една Библия, която намерих в апартамента на Хамънд, има един цитат, преписан от него на ръка. Нещо за някакво агне със седем очи, които били Седемте Духа на Господ, изпратени на земята. Нашият случай е такъв — имаме шестима с костюми, плюс един, когото срещнах в кабинета на Хамънд и когото отново видях във Флорида.

Нямах намерение да казвам на Травис за дългогодишната си връзка с този човек. Нещо ми подсказваше, че той няма да може да разбере.

— Нещо не мога да схвана връзката, Хап.

— Хамънд започва да развива нещо като религиозна мания, подклаждана отчасти от чувството му за вина, което вече го е било обзело. След това го убиват. Стратън идва в Лос Анджелис, за да поеме юздите, подтикван от Куот.

— Имаш ли някакви доказателства за това?

— Посетих „РЕМтемпс“. Стратън е напуснал Джаксънвил миналата седмица и долетял тук. Защо? Провери преводите на текстовете. Обзалагам се, че във всяко досие ще намериш поне по едно сведение, което не може да е дошло от Хамънд и от неговите наблюдения. Неща, които са се случили много отдавна или са твърде лични. Това са факти, подадени от Стратън, вследствие на воайорските му наклонности да наднича в миналото на другите хора. Освен това, направи всичко възможно и влез във връзка с ченгетата във Флорида — те ще ти кажат, че поне едно от убитите копелета е работило за „РЕМтемпс“, отдел „Сигурност“.

— Голяма работа. Аз отдавна знам, че Стратън иска да те убие.

— Да, наистина иска! Наемен убиец, плюс ония двамата във Флорида, плюс опита да ме прецака в кафе „Проуз“! Искам да кажа, че явно много си пада по мен, макар да знае, че съм ти в ръцете. В крайна сметка, дявол да го вземе, и аз имам права. Този човек иска да ме убие.

Травис ме погледна изпитателно:

— Сега се сещам защо. Ти знаеш още нещо за смъртта на Хамънд. Нещо, което не ми казваш. Хайде, запей!

— Още не!

Разбирах, че поемам риск, но нямах време.

— Не вярваш, че са костюмираните типове, така ли?

Поклатих глава:

— Знам, че не са те!

— Няма ли да кажеш кой е?

— Пак ти казвам — все още не.

— Укриването на доказателства, свързани с убийство, е сериозно престъпление.

— Голяма работа! Прибави го към списъка. А през това време можеш или да ме държиш заключен тук, но в този случай няма да научиш нищо, или ме пусни и утре вечер ще ти кажа подробностите.

Мярнах отражението си в огледалото зад Травис. Изглеждах дори по-зле от последния път, когато седях на този стол. Изтощен, съкрушен, с подивял поглед. Приличах на призрак и знаех едно нещо със сигурност — нямах какво да предложа на Травис в замяна. Не го бях поставил в такова положение, та да е принуден да прави каквото исках аз. Зависеше от него, от отношението му към мен.

— Току-що ти поднесох половината истина на тепсия, Травис. Какво решаваш?

Той вдигна очи и задържа погледа си върху мен много дълго време.

* * *

Исках да отида направо в апартамента си, но знаех, че първо трябва да видя дали у Дек всичко е наред. Това бе едва ли не последното нещо, от което имах нужда, но той на мое място би постъпил така. Това е проблемът, когато приятелите ти са добри хора — карат те да се чувстваш непълноценен през цялото време. Следващия път ще се събирам само с негодници. По пътя позвъних на Уудли и се разбрахме да ме чака там. Обадих се и на телефонния си секретар, който се отнесе изключително грубо и потвърди, че никой не ме е търсил. Рейтингът ми очевидно бе достигнал най-ниското си равнище, откакто се помня, вероятно поради факта, че всичките ми приятели в момента бяха отвлечени от извънземни, поради което нямаха достъп до телефон.

Влязох у Дек през задната врата. Интериорът изглеждаше непроменен, а и временната предна врата си бе все още на мястото. Апартаментът ми се стори толкова празен, че с удоволствие бих изтърпял присъствието на будилника си. Погледнах в чантата на Лаура, но той не беше там. Налях си едно питие, седнах на канапето и зачаках.

Не знаех доколко ми бе повярвал Травис. По отношение на Стратън — вероятно, но както бях казал и на Хелена, щеше да му е необходимо много повече от моята дума, за да се опита да улови такава голяма риба. Ако не докаже ролята на Стратън, скандалът около изнудванията на Хамънд ще се потули. Травис не можеше да отвори кутийката с червеите преди да е вкарал виновника зад решетките, което според мен никога нямаше да стане. Не бях длъжен да помагам на закона, но се чудех и какво изобщо бях в състояние да направя. В реалния свят Стратън разполагаше с повече пари и оръжие; в Мрежата имаше Куот, когото не можех да надвия лесно. Имаше едно нещо, което можех да направя от чиста отмъстителност, но не виждах как то може да помогне. Някой ден Куот щеше да си плати, но това трябваше да почака.

Травис изобщо не повярва, че Хелена е отвлечена, но кой ли би повярвал! Много по-лесно е да се допусне, че човекът е изгубил акъла си или лъже — и в повечето случаи е точно така. Чудех се в колко ли от многобройните неформални групи за подкрепа из страната, пълни с лудаци, които лаят непрекъснато, че дяволски извънземни искали да се плодят чрез тях, седи поне по един, който наистина е бил отвлечен, но си трае, защото знае, че кряскалата край него с нищо не могат да му бъдат полезни. Защото ще ви кажа и това: ако наистина сте били отвличани, няма да помните нищо. Мисля, че засега владея паметта си по-добре от всеки друг жив човек, и все пак, както каза онзи мъж, то не е нещо, което можеш да напишеш или дори да облечеш в думи. Ще знаеш, че нещо се е случило — и или ще го запазиш за себе си, или изцяло ще го изтриеш от паметта си, — ала никога няма да си спомниш, че си бил другаде!

Опитах се да намеря някакъв смисъл в това, което се случи в самолета. Опитах се да измисля дали астрономическото време беше по някакъв начин свързано със събитието — знаех, че спрелите часовници и изгубените часове са общи черти на такива отвличания. Може би не можете да си спомните какво се е случило, защото времето спира и всичко се случва наведнъж. Няма как да го подредите в хронологичен ред — също като спомена на Лаура за онези три дни, който получих само за един миг, но дори и по-лошо, защото там наистина не съществуваше последователност.

Може и да съм грешал, като съм смятал, че времето може да върви само напред. Вероятно това не е задължително.

И колкото повече мислех, толкова по-често си задавах въпроса дали паметта играе някаква роля. Очевидно можех по някакъв начин да подслушвам съзнанието на Лаура, макар че тя беше там, отвъд, а вторият път, когато това се случи, бе непосредствено след или — наистина бе така — почти по време на досега ми с един отдавна погребан мой собствен спомен. Човекът с тъмния костюм бе казал, че сме свързани посредством онова, което нося в главата си. Допускам, че това обяснява и защо аз бях единственият човек, който разбра какво се случи по време на полета. И още две неща:

Когато Дек и Лаура изчезваха, видях онова странно явление с техните лица — сякаш ги забравях. А в онзи следобед преди много години бях видял двама мъртъвци. Не само бях усетил присъствието им — бях ги видял наистина. Те бяха там. Може би това обяснява защо съм изтрил този елемент от събитието. Бях видял нещо, което не се вписваше в света.

Не можех да намеря нормална логика. Главата ме болеше, сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех как така туптенето му не се вижда и в огледалото. Освен това и здравата се наливах, защото онова, за което щях да помоля Уудли, ако въобще дойдеше, щеше да ми причини болка.

Те бяха дошли за мен, а вместо това взеха Хелена. През последните няколко секунди в самолета вече със сигурност знаех, че съм си отговорил на въпроса, който съм си задавал толкова пъти. Или Хелена, или нищо. Сега изборът ми бе лесен. Или трябваше да престана да излизам с жени, или да се върна и да се опитам да си взема онази, която ми принадлежеше, ако все още бе останало нещо от нея.

Както вече може да сте разбрали, бях замесен във въоръжения грабеж на една банка в Лос Анджелис, извършен на петнадесети март 2014 г. Никога не бях правил такова нещо. Придума ме един наш познат, Рикардо Печрин, когото Хелена срещала някъде из гангстерските среди. Той беше жизнерадостен, красив и ентусиазиран — един от онези хора, които или ще направят нещото грандиозно, или ще се съсипят. Рикардо имаше вътрешна информация от тази банка и знаеше, че точно в този ден там ще има много пари под формата на „ед“-облигации — изключително доходни деноминационни виртуални книжа, които били толкова ликвидни, че по другите континенти веднага можело да се спечели по петдесет цента на долар. Каза също, че можел да разчита на своя човек в банката да изключи алармената система достатъчно дълго, за да можем да свием парите и да изчезнем.

Идеята не ми допадна. Не беше в моето амплоа. Да заредя пистолета и да грабна парите ми се струваше твърде в духа на Дивия Запад, твърде атавистично — всеки, който притежаваше някакви умения, крадеше в Мрежата от спестяванията на други страни и държави. Но в крайна сметка се съгласих.

— Какво? — сигурно крещите вие. — Ти луд ли си?

В известен смисъл — да. Исках да се отърва. Макар че гледах Хелена да не разбере, не можех повече да търпя начина ни на живот. Не харесвах това, което правеше тя, но най-вече не можех да издържам повече да бъда роб на хора, които мразех и които щяха да ни изоставят в мига, в който им стане по-изгодно. Ако Хелена направеше и една мъничка издънка или оставеше някаква улика, сочеща към шефовете — това щеше да бъде краят. Тогава за полицията тя щеше да се превърне в потенциална връзка с бандата и щеше да бъде наложително да я очистят незабавно, а на същото пътешествие — за компания — щяха да изпратят и мен. Хелена беше добра в работата си, но никой не е идеален и рано или късно нещо подобно щеше да се случи. Ала все още крепяхме брака си, здрависвахме се с хората, явявахме се по партита в ресторанти и се съобразявахме със смехотворните ритуали на фалшивата любезност, която постила прагматичния път на убиеца. Трябва да знаеш кой е успял и кой не е и да се отнасяш към всеки с точното количество премерена сервилност. Получаваш подаръци с презумпцията, че и ти ще изпратиш такива, убеден, че всеки от тях ще бъде обстойно огледан дали излъчва точното количество уважение. Познавам хора, които сериозно пострадаха в тази връзка, и да си кажа честно, твърде сложно ми става, когато се наредя на опашката за коледни подаръци. Предполагам, че не е по-различно от това да работиш за която и да е друга голяма корпорация, само дето тук изискванията по отношение на дрехите са по-стриктни, а търговията е с наркотици, пари и смърт. Включваш се в компанията случайно, но след това животът ти става техен.

Ако бяхте на мое място, щяхте да знаете, че за всички наоколо петелът вкъщи бе жена ми, а аз се явявах само нищо и никакъв навлек, чийто върхови способности в живота се свеждат до правенето на картофена салата. Подхвърляха ми огризки, дребни работици, колкото да ме държат на каишка. Приемах ги. Трябваше, нямаше как. Както вече ви казах, това не е договореност, от която можеш лесно да се откажеш. Но започнах да пропускам колкото се може повече от обществените ангажименти, като оставях Хелена да ходи сама. В началото се цупеше, но после свикна. По това време тя бе навлязла в Живота, беше забравила оня, който беше водила преди това, и дори понякога се питах част от кой неин живот съм аз.

Това превръщаше съществуването ни и Лос Анджелис в място, което повече не можех да обитавам. Това бе най-лошото. Аз обичах Лос Анджелис. Той беше моят дом, нашият дом, а сега виждах, че за мен той представлява каша от балансирана лоялност, плетеница от места, където съм извършил престъпления, при това против волята си. Все едно да гледаш как някакви събарят съблекалнята в Кресота Бийч, тухла по тухла, без никога да са стъпвали вътре.

Исках да се измъкна и затова ми трябваха пари.

Рикардо знаеше някои от тези неща и най-напред пробута Трансвърчуъл на мен. Каза, че за обира му трябват още двама души, а на нас имал доверие. Лесна работа — влизаме, излизаме и делим на три. Казах, че ще помисля, като имах предвид, че ще откажа.

След това Хелена ме помоли. Рикардо ходил отделно при нея и тя втора покана не чакала. Скоро у мен се породи усещането, че ако покажа нежелание да се включа, ако смотаният съпруг на Хелена предпочете да си остане вкъщи, те вероятно щяха да си намерят друг. Това, както и нуждата от пари решиха въпроса. Навих се.

Все още ми е изключително трудно да мисля за този ден. Стана много бързо и аз бях много изплашен. Влязохме вътре и накарахме всички клиенти да легнат на пода, а алармата не се включи. Аз покривах налягалите по пода — внушителният мъжага, който трябваше да вдъхва страх от бога у клиентите, докато Рикардо и Хелена пълнеха книжата в торбите. Струваше ми се, че всичко върви по мед и масло. Всичко беше точно, спокойно и макар да бях маскиран, се опитвах с поглед да предам тези усещания на хората, които бяха най-близо до мен. Просто лежете кротко и не си отваряйте плювалника и всичко ще мине нормално! Никой не иска да убива никого — най-малко аз. В един момент, оставяйки пълната и вземайки празна чанта, Хелена ми намигна и на мен ми се стори, че съзирам неочаквания успех, както при състезание, като завиеш по последната права и видиш, че пред теб се влачи едва-едва само един съперник, а в собствените си крака усещаш прилив на свежи сили.

Изведнъж Рикардо започна да стреля.

Когато се чу първият изстрел, аз се проклех и си помислих, че се е появила охраната или са дошли ченгетата. Тогава видях червено петно върху раменете на жената, която лежеше най-близо до Рикардо и целият изстинах. Хелена, която все още грабеше пари, се обърна, погледна и ръцете й се вкамениха.

Един мъж, който лежеше до далечната стена, изпищя, а Рикардо се завъртя и го застреля като куче.

Веднага разбрах, че работата се скофти твърде много и че двамата с Хелена трябва да изчезваме. Извиках, а Рикардо се обърна към мен. Първият изстрел попадна в рамото ми и ме залепи за стената. Крещейки и размахвайки пистолета си, той тръгна към мен и отново стреля. Почти не го усетих, защото съзнанието ми бе приковано върху Хелена. Тя бе замръзнала на мястото си.

Оказа се, че тя спяла с Рикардо. Рикардо обясни това и нежеланието си да ми даде моята една трета от парите, говореше ни по име, затова свидетелите толкова категорично ни разпознаха. Рикардо може да беше красив и надарен с голяма ланга, но не се отличаваше със забележителен ум.

Все пак той умееше да стреля. Третият изстрел ме уцели право в гърдите, макар да се опитах да пропълзя настрани. А може би и аз самият не съм заслужавал награда за интелигентност — защо Рикардо ще ни предлага да делим на три, след като можеше да предложи на двамата съпрузи половината? Явно още отначало е бил сигурен, че ще се докопа до две трети.

С някакво свое групово чувство клиентите на банката разбраха, че лошите вече не са приятели и че всички уговорки са отпаднали. Лежането на пода при тези обстоятелства вече не бе най-добрият вариант за тях. В последвалото меле Рикардо продължаваше да стреля, а Хелена просто стоеше със зяпнала уста, усещайки, че нейният свят бе експлодирал пред собствените й очи. Тогава за първи и последен път я видях напълно безпомощна. В този момент може дори да съм я съжалил, но имах собствени проблеми. Лазех на четири крака, а кръвта ми бе оплискала всичко наоколо. Опитах се да се насоча към вратата и сигурно нямаше да я достигна, ако един от клиентите не беше ми помогнал. Не е за вярване! Един мъж на около средна възраст, червендалест, приличаше на строителен работник. Аз се олюлявах, подхлъзвайки се в собствената си кръв, а той просто ме хвана за лакътя и ме помъкна със себе си. Знаеше, че съм ранен и ми помогна.

Последното нещо, което видях преди да се изтърколя на улицата, бе, че Хелена е насочила пистолета си към главата на Рикардо и нещо му крещи. Предполагам, че е успял да излезе някак си, защото тъкмо Рикардо бе убит в колата-бомба по-късно същата вечер. Бил взел плана за този обир от някакъв тип, след което го изтезавал и убил. Както ви казах, той беше забележително глупав. Хелена трябва да е уредила нещата по отношение на себе си и на мен, защото ние не бяхме убити. Мисля, че за това й дължа благодарност.

За същата вечер имахме уговорка да пийнем по нещо с Дек. Хелена все пак се появи. Аз бях в един мотел и храчех кръв, след като дистанционните на Уудли бяха извадили оловото от гърдите ми. По новините тъкмо даваха колко били убитите и колко млади били някои от тях. Докато гледах снимките им на екрана със замаяна глава, разбрах, че желанието ми се е сбъднало. Нямах друг избор, освен да започна нов живот. Нямаше да бъде точно какъвто се надявах, а и щях да го живея сам.

В този момент от миналото ме изтръгна звукът на тежки удари по входната врата на Дек. Сигурно Уудли най-сетне бе пристигнал — тъкмо когато си мислех за него. Моето последно щастливо съвпадение — обикновеничко, както и другите две. Сетих се, че ще трябва да се опитам да си взема обратно парите от Вент, а след това си спомних, че в затвора няма да се нуждая от много финансови средства. Станах, залитайки се приближих и дръпнах стола изпод дръжката. Тя се завъртя и вратата бавно се отвори.

Там, отпред, с много объркан вид стоеше Дек.

— Какво, по дяволите, е станало с вратата ми?

* * *

Беше мъжка прегръдка, но беше силна и продължителна. Накрая Дек се отдръпна. Изглеждаше разсеян, очите му бяха малко зачервени и имаше вид на човек, който наблюдава света с голяма осторожност да не би някой да се опита да го прецака.

— Така — подхвана той. — Изведнъж се озовавам на Булеварда, а как съм стигнал дотам нямам спомен. Последното нещо, което на практика си спомням, е, че Лаура се протягаше тук на канапето и после се опита да те набие. Нещо странно се е случило в апартамента ми и предполагам, че и аз съм участвал в шоуто. Тъй ли е?

Помислих си, че Дек направи много точно резюме.

— Да.

— Колко време ме е нямало?

— Малко повече от двадесет и четири часа.

— Много наркотици ли взехме?

— Не! — засмях се аз.

— Зная, Хап, ти завинаги ще си останеш за мен спец по чудноватите работи, така че дай да чуем твоето обяснение. Какво стана?

Разказвах му половин час. Дек го прие доста добре — не зная какво би го извело от равновесие, но ако му кажете, че масата пред него току-що е изчезнала и вече не съществува, той само ще си вземе чашата с питието в ръка — така, за всеки случай. Когато споменах стените с цвят на патина, той малко се намръщи, сякаш тогава нещо дълбоко в паметта му се размърда, но не можа да открие какво. Не можа да си спомни за какво е говорил с Лаура, кой друг е бил там и въобще нищо за другото място.

— Значи от Лаура няма и помен, а? — попита той.

— Все още не — отвърнах аз. — А сега взеха и Хелена.

— Ти си се движил с Хелена? — запремига Дек.

Кимнах, като очаквах неодобрителна реакция от негова страна.

— Супер — каза той, притваряйки очи, сякаш го боляха. — Тя беше жената за теб.

Което ме накара да се позачудя, защото ако всички знаеха това, защо на мен ми беше необходимо толкова дълго време да го проумея.

— И може би пак ще бъде — казах аз, — ако успеем да я върнем.

Дек огледа всекидневната за момент, сякаш беше страшно доволен, че си е вкъщи. След това кимна:

— Някакъв план?

На вратата се почука.

— Имам нещо предвид — казах аз. — И тъкмо идва „Част първа“.

Отворих и Уудли, който имаше вид на старо свадливо плашило, влезе в стаята. Дек повдигна вежди.

— Всеки план, в който участва този стар хърбел, се нуждае от незабавно преразглеждане.

— Добър вечер и на теб, младежо — отвърна Уудли. — Казвам „добър вечер“, въпреки че сега, разбира се, сме в малките часове на нощта, както обикновено е при вас, съмнителни типове. А сега — той ни погледна изпитателно, — какво искате? И двамата имате вид на хора в цветущо здраве, което се дължи на природата на вашите така наречени животи.

— Първо оправи Дек — казах аз.

— Какво каза? — попита Дек — Кого да оправи и какво да ми оправи?

— Твоят е много по-отскоро — казах аз.

Накарах го да седне на края на канапето с гръб към мен посочих врата му.

— Мисля, че е тук някъде.

— За какво, по дяволите, говориш, приятелю?

Поех дълбоко въздух и обясних:

— Някакви типове си имат начин да ме намират, където и да съм. Дойдоха в един самолет и вместо мен взеха моя приятелка — в този момент главата й лежеше на рамото ми близо до врата. Искам да провериш има ли някаква следа, нещо изкуствено в тялото на Дек, някъде в тази област.

Старецът отвори чантата си.

— Преди колко време може да е било поставено в тялото му?

— В рамките на последните двадесет и четири часа.

Той размаха някакво инструменти към мен и каза:

— Не би трябвало да представлява проблем. Това тук ще покаже и най-микроскопичната травма на всяка клетка. И така, млади човече, стой мирно, няма да боли.

Дек ме погледна колебливо, но наведе глава. Уудли набра нещо на командното табло на апарата, който беше около осем квадратни сантиметра, и после плавно започна да го движи по кожата на Дек. Наложи се в продължение на няколко минути да повтаря процедурата, докато на екрана най-сетне се появи нещо.

Малка зелена точка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Още не зная — отвърна той и натисна един бутон. — Аха, много малко квадратче от неопределен материал с неизвестно предназначение.

— Това по твоята специалност ли е? — промърмори Дек.

— На половин сантиметър под епидермиса — продължи Уудли, — поставено е в мускул. Степента на клетъчната травма е много ниска. Сигурен ли си, че това тук не стои от доста по-дълго време?

— Да! — казах аз. — А сега можеш ли да го извадиш?

— Разбира се — отвърна старият мошеник и извади дистанционните от чантата си. Те се подвоумиха накъде да тръгнат, тъй като не подушиха кръв, която да ги насочи. Вдигнах ги и ги поставих върху рамото на Дек.

— Сигурен ли си в тази работа? — попита той.

Междувременно Уудли се оттегли в кухнята заедно с монитора и ръкавиците си.

— По този начин ни следят. Мен ме държат така от години, а сега те хванаха и теб. Като извадим тези работи, те няма да знаят къде се намираме.

— Кое те кара да мислиш, че се интересуват от нас?

— Имат да довършват някои работи.

Дек въздъхна и каза:

— Странна е тази седмица за мен!

— Хайде, стой мирно. Оо, сега вероятно ще заболи.

Едно от дистанционните протегна някакъв сензор към врата на Дек и напръска едно местенце с тънък слой течност — предполагам, че беше местна упойка. Друго от устройствата извади миниатюрен скалпел от предния си крак и направи малък разрез. Дек леко подскочи. Ако бях аз, щях така да подскоча, че дистанционните устройства щяха да се разхвърчат. Реших да не гледам много отблизо.

Обърнах се отново, едва след като чух, че Уудли промърмори от кухнята:

— Готово!

Едно от дистанционните се занимаваше с поливането на едно малко количество кръв и пръскаше някаква течност върху микроскопичната рана. Другото триумфално държеше нещо в щипците си. Опитах се да го взема, ала от другите му крака мигновено се появиха скалпели.

— Дай ми го! — казах аз.

Дистанционното поклати мъничката си глава.

— Ако ще се биете за това нещо — отбеляза спокойно Дек, — може ли да отидете на друго място, а не на врата ми!

— Уудли, кажи му да ми го даде!

Уудли натрака нещо на клавиатурата и скалпелите бавно се прибраха — дистанционното обаче ми даде да разбера, че ще ме държи под око и ще трябва да внимавам. Протегнах ръка и то пусна импланта.

Беше около три квадратни милиметра. От едната страна — сребърно, от другата — метален аквамарин. Беше почти двуизмерно тънко и когато го обърнах, сякаш изчезна. Само хладината по пръстите ми подсказваше, че все още е там.

— И друг път съм виждал такова нещо — съобщи след малко старецът със странен глас. — Преди много години. Намерих го, докато вадех шрапнел от главата на един нещастник. Бях го оставил в легенчето с парчетата от снаряда, но когато го потърсих по-късно, беше изчезнало. Вражеска технология, нали?

— Нещо подобно — отвърнах.

— Ако знаех, можех да го продам — засмя се той.

На масата на Дек намерих малка кутийка, в която внимателно поставих импланта. След това свалих сакото си и седнах.

— Добре, а сега е мой ред.

Удли прекара устройството по врата ми. После пипна нещо по него и отново мина с него по врата ми.

— Не намирам нищо. Сигурен ли си, че имаш?

— Знам, че имам.

— Никъде няма следи от клетъчни травми, ако не се брои местното охлузване, което обаче е симптоматично и се дължи на начина ви на живот.

— Е, минало е известно време — казах аз.

— И така да е…

— Всъщност минало е доста време.

Уудли започна да издава някакви хъхрещи звуци, които означаваха, или че мисли, или че на гърлото му е заседнал огромен шкаф, след което се обърна и започна да рови в чантата си. Извади някаква друга машина, отвори кутийката, в която бях поставил импланта, и задържа устройството над нея. Видях, че започнаха да присвяткат малки лампички, и попитах:

— Какво правиш?

— Правя структурен анализ на елементите в това дяволско нещо. Ако е достатъчно определимо, възможно е да мога да сканирам врата ти и да го намеря.

— Добре мисли тоя, помъдрял е — отбеляза Дек. — Хап, в крайна сметка твоят план май не беше толкова тъп.

Очевидно удовлетворен от резултатите, които му подаде машината, Уудли регулира нещо на скенера за травми и после отново го прекара по раменете и врата ми.

— Аха — каза той по едно време и после: — Ооо!

— Какво?

— Получавам данни за подобни съединения. По някое време си имал имплантирано подобно нещо.

— Чудно! Вади го!

Сложи пръсти на устните си.

— Опасявам се, че не мога. Асимилирано е, или по-точно, подозирам, че то се е самоасимилирало.

— Какво искаш да кажеш?

— Че приспособлението се е преместило от първоначалното си място. Виждат се остатъчни следи от съединението, които показват пътя му.

— Къде е то сега?

— В гръбначния ти стълб.

Вратът ми изстина.

— Разпаднало се е на съставните си части, които са трудно забележими, имплантирало се е в клетките на гръбначния ти стълб и стига до черепа ти — доста прилича на локализиран вирус. Дяволски хитро измислено. Не можеш го откри, ако не знаеш какво търсиш. А ако го откриеш, не можеш да го премахнеш — целият си все едно пропит с него.

— С други думи — ти си един от тях! — каза тихо Дек.

Да, помислих аз. Така е. Винаги ще могат да ме намират и миналото ми никога няма да си отиде. Нека бъде тъй. Може би дори е трябвало да бъде точно така.

— Искате ли да прегледам приятелката ви, докато съм тук? — попита Уудли разсеяно. — Оная с нещастните китки?

— Не можеш — казах аз, но мисълта ми бе другаде. — Тя бе отвлечена от извънземни.

— Разбирам — каза кротко той. — Какъв интересен живот живеете!

Платих му, той благодари с поклон и стъпките му потънаха в нощта. Дек го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава.

— Хап — каза той, — ей там, до блока, има едно бяло дируцу с изгасени светлини. А на предната седалка има някакъв тип.

— О-о, добре — отвърнах аз. — Искам да си побъбря кротичко с този образ. Да ти е останал някой пистолет?

— Само един — отговори Дек, — но огнестрелното оръжие не предполага кротки разговори.

— Това зависи изцяло от него — весело казах аз.