Майкъл Маршал Смит
Един от нас (18)

16.

Получих по-голямата част в един-единствен шеметен момент. Останалото влетя с грохот секунди по-късно, за да го допълни — също като филм, в който някой изтрива дъска, но лентата се върти отзад напред. Дойде като удари на ръце по матова стъклена врата в момента, в който светът стана бял:

* * *

Лаура била на петнайсет години, когато Рей Хамънд влязъл в живота й. Тя живеела с родителите си в голяма къща, опряла гръб в гората, току над стръмна, ала недълбока долина, на дъното на която ромоляло поточе. Най-близките съседи, семейство Симпсън, които баща й харесвал, а майка й — не, живеели на стотина метра надолу по падината. Лаура нямала никакви определени чувства към старите Симпсънови, но не харесвала много сина им, защото бил грозен и при всяка среща очите му ясно казвали, че предпочита да я вижда гола.

Бащата на Лаура работел в града и изкарвал добри пари. Той бил добре сложен и много весел мъж. Моника Рейнолдс била изключително слаба и ходела на фитнес всеки ден — една от онези вманиачени жени, които стъпят ли на бягащата пътечка, не слизат от нея с часове и се катерят с убийствена съсредоточеност, а после стотици пъти се оглеждат в огледалото. Лаура отишла с нея един път и си помислила, че майка й повече прилича на машина, отколкото оборудването, което използва. Когато не сваляла несъществуващите излишни килограми, тя украсявала къщата. Въпреки че спалнята на родителите й била боядисвана предната година, майка й била намислила да я пребоядисва пак. Лаура решила, че е срамота, защото я харесвала, както си била — стените били във водовъртежи от морски цветове, светлосини, зелени и виолетови — и казала това на баща си. Но той само вдигнал рамене, а после й разказал една смешка.

Когато се връщала от училище, Лаура хвърляла чантата и учебниците в кухнята и си правела сандвич. Обикновено сандвичите били доволно еднообразни и съдържали основно салата и нискомаслено сирене — майка й не одобрявала месото, шоколада и всички други вкуснотии. Лаура негласно се чудела как баща й успява да поддържа теглото си и предположила, че сигурно здравата си хапва на обяд вън от дома.

Тя взимала сандвича си, излизала отзад, промушвала се през оградата и се разхождала в гората. Била малка горичка, нищо особено, а и Лаура не претендирала за повече. Не се налагало. Просто се чувствала по-добре там, а не вкъщи, заобиколена от миризмата на бои, парчета платно и мостри на цветове, на които нюансите изглеждали съвсем еднакво. Имала си една пътека надолу към поточето, където сядала и изяждала сандвича си, докато слушала ромоленето на водата и наблюдавала малките водни буболечки. За нея било истинска загадка защо въобще се опитват да правят нещо. Живеели толкова кратко, че не си заслужавало, а и мозъците им били толкова малки, че сигурно не помнели нищо от стореното. Като героите от следобедните сапунени сериали, само дето буболечките нямали пластични операции. След около час майка й я викала да се прибира и да влиза в банята. Гласът на майка й бил силен. Винаги го чувала добре, дори и в дните, когато не бил толкова ясен, както обикновено.

Лаура била хубава, а в училище се справяла добре. Имала острите скули на майка си, смекчени от усмивката на баща й, и й вървяло както по английски, така и по математика. Имала много приятели, а и родителите й се разбирали добре почти през цялото време. Всичко било наред — като в живота на почти всички до един определен момент, в който редът отива на кино и всичко се обръща с краката нагоре.

Един ден къщата била обрана и Рей Хамънд бил полицаят, дошъл да проведе разследването. Бил способен, вдъхвал сигурност и имал много добри обноски. Стоял във всекидневната, водел си бележки и предразположил всички така, че те се почувствали по-добре — дори и майката на Лаура, която преди това получила припадък, независимо, че откраднато не било много и повечето неща всъщност били на баща й.

Откраднатото никога не се върнало, но Рей се връщал често. Той се разбирал добре с бащата на Лаура и идвал понякога вечер, за да пийнат по бира на задната веранда. Лаура обикновено се навъртала около тях и надавала ухо. Понякога отивала и Моника. Рей и бащата на Лаура всъщност доста си приличали — двама мъже, които били разбрали какво обичат да правят и които искали да продължават да го правят без много шум. Но Рей, разбира се, бил по-млад и понякога майката на Лаура питала защо не се опита да си изгради име, да изкара изпитите за сержант или да се премести от отделението на шерифа в полицейското управление на Лос Анджелис. В началото Рей само се смеел и казвал, че животът е твърде кратък, но по-късно престанал да се смее и седял със замислено изражение.

Лаура, разбира се, по това време вече била експерт по израженията на лицето на Рей. Била на такава възраст, а и Рей имал една такава усмивка и едно такова намигане! Не я гледал така, сякаш я разсъблича. Имал вид на мъж, който ще те заведе на вечеря някъде, където можеш да носиш хубава рокля, а келнерите ще се преструват на щастливи от присъствието ти. Той не бил като момчетата в училище — онемели и опротивели от действието на хормоните, с непрекъснато изтичащи от тях нужди, та човек можел да ги надуши от километър, с лисичи лица, напрегнати и пресмятащи, с изключение на очите, които били уплашени. Рей изглеждал така, сякаш знаел какво представлява. Бил от хората, които искаш да те искат — независимо от възрастта, но най-вече, когато си млада.

Но той, разбира се, бил доста по-възрастен и всъщност въобще не я забелязвал, така че Лаура прекарала онази пролет във водовъртежите на агонията. Рей се отбивал и говорел с майка й и с баща й. Понякога я питал как се справя в училище и изслушвал нейните замотани отговори. Лаура носела бири и почиствала пепелника — майка й по принцип не одобрявала пушенето, но го търпяла у Рей. Лаура не се изненадвала от това. Принципите са си принципи и здравето е нещо много важно, когато остарееш, но само да видиш как Рей пали цигара и дърпа от нея за първи път, ще разбереш, че пушенето наистина е само за големи и за много умни хора.

Животът продължавал. Нищо не подсказвало, че нахлуването на Рей в техния живот ще промени всичко. Майка й все така надзиравала бояджиите, баща й все така ходел на работа и се връщал с дрехи, миришещи на пица. Лаура си пишела домашните, мотаела се с приятели, ходела по партита. Дошъл, а след това и отминал сезонът на телевизията, въздухът започнал да се стопля и водните буболечки търпеливо напредвали в жизнения си цикъл. Но през всичко като червена нишка преминавали нейните чувства, заради които тя се усещала по-голяма, и които ваели мисленето й, както грънчар — глина.

Любовта и смъртта много си приличат, защото те са времето в живота ти, когато най-много ти се иска да вярваш в чудеса, когато копнееш за някакъв символичен акт или ретроспективен редактор, който да промени света около теб. Зная това прекалено добре. Няколко дни след като котката ни умря, една нощ излязох да се поразходя сам по брега, а Хелена остана на канапето, все още покрито с космите на същество, което вече не бе сред живите. Утешавахме един друг, доколкото бе по силите ни, но и двамата знаехме, че единствено времето е в състояние да промени нещата. Думите, както обикновено, си оставаха само думи и не носеха никакво успокоение. Седях с поглед към морето, а гледката към безкрая за кратко направи всичко малко по-поносимо, но знаех, че като се обърна, малките неща отново ще се затворят около мен. Тогава случайно погледнах надолу и видях няколко камъчета, разхвърляни по пясъка край мен. В един момент ми хрумна налудничавата идея, че мога да направя времето конкретно и че може би има и друг начин то да се развива. Ако всяко камъче можеше да представлява секунда от времето, а аз бях събрал пет, вероятно щях да мога да ги използвам, за да променя последните пет секунди от живота на нашия котарак, да му дам възможност да направи нещо друго, а не да се стрелне под гумите на приближаващата кола. Чувствах се идиотски, когато отброих пет камъчета, ала не ми пукаше, защото никой не гледаше, а и никой никога нямаше да узнае. Не зная защо точно пет — това число изскочи в главата ми. Стиснах ги в ръка и се опитах да се съсредоточа по същия начин, както като малък прекарвах по цели вечери, до припадък, в опити да повлияя на хвърлената монета. Моля те, казах аз, Теб, от Когото Зависи, нека тези камъчета спасят този живот!

Когато отворих очи, нищо не се бе променило, но не изхвърлих камъчетата, а ги пуснах в джоба на джинсите си. Те са все още някъде там — в украсената кутия, която Хелена ми беше подарила. Когато бягах от Лос Анджелис след случката в Трансвърчуъл, накарах Дек да мине през къщи и да ми вземе нещата. Сега тя е прибрана някъде и камъчетата са си там — сухи и забравени, незначещи нищо за никого, освен за мен.

Лаура опитвала подобни неща, но с друга цел. Тя пишела писма, покрити с целувки, и ги криела на специални места; гледала небесата и сключвала съзаклятия с облаците; използвала чара си, за да взема цигари от едно момче в училище и после ги пушела долу край поточето. Самата тя се чувствала като река — могъща, но окована в някаква подземна пещера, и неуморно търсела пукнатина, през която да избликне към слънцето.

И един ден я намерила.

Рей бил по работа в района и се отбил, разчитайки случайно да завари някой у дома, но никой не му отворил. Майката на Лаура била отишла да се консултира с някакви хора, които баща й наричал „следремонтни специалисти“. Баща й все още бил на работа. Рей тъкмо се бил освободил от дежурство, денят бил много горещ и той наистина дошъл с идеята да изпие една бира, затова решил да се повърти наоколо и да изчака някой да се върне.

Седнал зад къщата и след малко чул някакъв шум откъм падината. Най-напред не му обърнал внимание, но после се усъмнил да не би да е някакъв натрапник или животно и решил да отиде да провери.

Когато слязъл долу, видял, че не е нито чужд човек, нито животно, а Лаура. Седяла на един плосък камък в средата на поточето, гледала във водата и майсторски пушела цигара. Той не знаел, че в този момент тя си повтаряла името му в сложен ритъм и тъкмо вече започвала да се чувства глуповато.

Тогава тя вдигнала очи, съзряла го и независимо от всичко, което й се случило по-късно, въпреки всички разочарования и горчиви вечери, след този случай тя никога не престанала да вярва във вълшебствата. В известен смисъл тъкмо това било най-лошото — непрекъснатото очакване, което винаги остава невъзнаградено. До края на живота си, когато тя го застреляла четиринайсет години по-късно, Рей Хамънд не видял нищо подобно на тази гледка — как тя си седи, а после се обръща и вперва очи в него.

— Какво правиш тук? — смутено попитал той. Въпросът прозвучал твърде професионално, като че ли я подозирал да замисля престъпление.

— Чакам теб! — отвърнала тя и изведнъж се почувствала адски тъпо. Тези думи звучали по съвършено различен начин в главата й.

Той се засмял и всичко се оправило.

— Сериозно те питам.

— Гледам буболечките. Понякога ги мачкам.

— Не трябва да правиш така — засмял се иронично той. — Всички Божии чада са свещени.

Лаура знаела, че е отраснал в религиозно семейство, но до този момент не се бил проявявал като особено вярващ.

— Какво, дори и тази? — попитала тя, като показала тлъстата слузеста буболечка, която живеела под съседния камък, и винаги, без изключение, печелела ежедневното състезание за „най-грозна буболечка в потока“.

Рей надникнал към нея:

— Е, тази може би не — съгласил се той. — Тя може и да не е Божие чедо.

Той приклекнал, запалил цигара и двамата поговорили известно време. Сега, когато родителите й не били наблизо, Лаура му изглеждала по-различна. Някак по-голяма, по-забележима. Разказала му за поточето и за животните, които живеели вътре. Той слушал и се смеел, а после й предложил цигара от своя пакет. И когато тя се навела над шепите му да я запали, разбрала, че една граница вече е преодоляна и че нещо сякаш вече е предрешено.

После чули далечния шум от кола, която влизала в двора горе. Рей учтиво се сбогувал, изгасил цигарата си във водата и отишъл при възрастните.

Лаура пазела угарката от тази цигара в една кутийка на нощното си шкафче и чакала да й дойде времето. През следващите няколко седмици понякога Рей се появявал малко по-рано от обичайното за него време и обикновено намирал Лаура там, долу, на нейния камък. Ако я нямало, той сядал и я чакал. Говорели си за различни работи, гледали светлината и понякога тя го карала да се чувства неудобно, като сядала много близо до него.

Неудобно, защото знаел, че има нещо, което никога не трябва да прави.

Съществува момент, известен на всички. Съвсем обикновен и често срещан, който обаче за засегнатите се явява нещо като кулминация на една дълга и сложна партия шах. След като сте вървели дълги километри по неравен терен, изведнъж излизате на шосе. Сядате под малко по-различни ъгли един спрямо друг — промяната може и да е само един-два градуса, очите ви се гледат по по-различен начин — те не просто виждат. Хората ви изглеждат по-малко разделени един от друг, особено вие от тях.

Най-накрая, един следобед те се целунали. Целувката била дълга, а когато Лаура чула шума от колата на майка си горе, в двора, запушила с ръце ушите на Рей, за да не тръгва. Докоснат ли се веднъж устните на двама души, отношенията помежду им никога вече не могат да бъдат същите. Не се целували на следващия път, но на по-следващия — да. Рей вече не я питал за училището. Лаура знаела какво иска да се случи и колко бавно трябва да стане това.

Искала да бъде правилно, да бъде идеално. Такова, каквото трябва да бъде. А какво ставало в главата на Рей тя нямала никаква представа.

Един следобед го чакала до поточето, а той вече закъснявал много повече от обикновеното, което направо я подлудявало, защото била решила, че може би това е денят, в който трябва да се случи нещо ново. Тя дочула шум в храстите зад гърба си — специфичен шум, който, помислила си тя, май била чувала понякога, докато се целували с Рей.

Бързо се обърнала и видяла майка си — висока и слаба.

— Тъкмо се канех да ти кажа, че всичко свърши, сладката ми! — казала майка й с онова злобно пламъче в очите. — Защо му е на един мъж да се плюнчи с някаква пикла, когато може да си го навре в устата на истинска жена!

* * *

А после — това. Много по-бързо, сякаш няма никакво значение и сякаш вече е решено да бъде хвърлено в огъня.

* * *

Казала на баща си, но той не й повярвал. Дълбоко в сърцето си знаела, че е вярно, защото Рей никога повече не се появил при поточето, ала истинското доказателство дошло по-късно. По-късно, когато баща й загинал при автомобилна катастрофа, а майка й и Рей вече не криели какво вършат. Тя знаела, че не може те да са убили баща й, тъй като по време на катастрофата седели заедно на задната тераса и пиели бира, а и защото щяло да бъде съвсем в духа на „Нешънъл Инкуайърър“.

Доста по-късно разбрала, че колата на баща й може би неслучайно се е устремила към колоната на моста, че в крайна сметка той може и да е повярвал на дъщеря си и да е решил проблема по свой начин.

Не след дълго Рей се нанесъл, а малко след това майка й обявила, че се местят в Лос Анджелис. Рей бил решил, че майка й има право и че той трябва да предприеме нещо за собствената си кариера. Хората обикновено считали, че майка й взема единствено правилни решения, което правело живота по-лесен. Рей се опитвал да разговоря с Лаура и пак започнал да разпитва за училището, но тя не му отговаряла.

Лаура вече не се справяла толкова добре в училище и била спала с половината момчета от класа.

Два дни преди да дойдат камионите за пренасяне на багажа, тя си купила билет за влака с откраднати пари и спестявания от разни празници. Цъфнала пред дома на сестрата на баща си в Сиатъл, която искрено ненавиждала майка й. Рей дошъл да я търси, но леля Ашли го изритала на двора и той си заминал. Втори път не опитал, а майка й изобщо не се поинтересувала от нея. Лаура така и не разбрала защо е така.

Минали десет години. Тя сменяла разни професии, обикаляла, опитала в различни краища на страната и разбрала, че навсякъде е едно и също. Няколко години по-късно тя престанала да се прави на глупачка и си намерила по-добра работа, колкото и малка да била разликата. При лошата работа ти сервираш на другите хора да ядат гадории, а при хубавата по цял ден ти ги сервират на теб. Купила си хубави дрехи, излизала често и развила у себе си свежо чувство за хумор, зад което се криела. Научила се да прави това, което мъжете искали от нея, влюбвала се, изнасилвали я, били я.

Понякога нещата вървели по-добре от друг път, но в основни линии всичко се размазвало пред очите й, сякаш гледала света през прозореца на бърз влак, който я отвежда в погрешна посока. Тя свикнала да изпива по някое питие рано през деня и никога не забелязвала, че то не постига друг ефект, освен да я накара да изпие още едно. Понякога, когато била много пияна, късала дрехите си, понеже разбирала защо шефовете й ги харесват. Не го пише в наръчниците по мениджмънт на компаниите, нито в девизите им, но истината за същността на нещата е следната: клиентите обичат да си имат работа с момичета, които са добре облечени и чийто вид обещава зноен секс. Друг път се носела изискано и с лека боязън в усмивката, опитвайки се да намери в себе си поне малко гордост, което не е просто обратната страна на убийствената омраза. Много скоро обаче вече не можела да направи тази разлика.

Изхабила приятелите си. Изхабила себе си. Правела всичко с навита докрай пружина и нямало как да презарежда душата си. Пиела все повече, прекарвала следобедите си в мъгливо, неразбиращо опиянение, а вечерите — в самотен гняв. Пазела тайните за себе си.

И започнала с онези нощи.

Онези, които продължавали до безкрай — нощите, в които излизаш с приятели и пиеш много и след това лицата им започват да изглеждат еднакво. И ти слушаш и кимаш, и се усмихваш несигурно, и ти се струва, че всеки говори за някаква книга, която ти никога не си чел. По едно време се връщаш от тоалетната, вързал кънките, носът ти щипе след поредната доза, а светлините зад бара направо ти вадят очите. Оглеждаш всички маси и не можеш да се сетиш на коя си бил и кои от всичките тези хора имат някакво значение за теб. После някой извиква името ти, отиваш и сядаш пак при тях, опитваш се да разбереш какво казват, ала чуваш единствено гласа в главата си, който нашепва, че искаш поредното питие. И ти си поръчваш, още преди да си изпил предното, ей така, за всеки случай и никой не ти казва нищо, ала ти си знаеш какво си мислят те и после решаваш, че не ти пука. Партито се разотива в полунощ, но за теб е твърде рано, а по това време караницата в главата е толкова шумна, че едва се чуваш, като казваш „лека нощ“. Стигаш някак си до вкъщи, през опасни епизоди в разни барове и по улици, които никога няма да си спомниш, и ето, тогава започва истинското шоу.

Пиеш, седнал на пода с кръстосани крака, и се надяваш всяка глътка да боли; усещаш треперещите си ръце и се чудиш какво да правиш с тях. Когато останеш сам, собственият ти свят се оказва малка кутийка, чиито стени искат да те смачкат; на телефонния секретар чакат съобщения, които не можеш да се накараш да пуснеш, камо ли да изслушаш; и нищо в апартамента не съдържа какъвто и да е смисъл за теб.

По-късно лежиш, проснат по бельо, а дрехите ти са разхвърляни навсякъде около теб, покрити с пепел от цигари и вмирисани от разлетия алкохол, но това за теб няма значение, защото до това време на нощта ти вече си взел решение, че никога няма да ги облечеш отново. Малкото кречетало в главата ти не спира да додява и вие като вълк в капан, но нито то, нито собственият ти глас са в състояние да ти кажат нещо смислено. Струва ти се, че денят никога няма да дойде и че, ако дойде, ще бъде по-тъмен и от нощта, в която в момента зъзнеш.

Като експеримент бодваш стомаха си с вилица, достатъчно силно, за да бликне кръв. Но това не става, ето защо започваш да дереш с нокти краката си.

После сядаш и плачеш, гледаш изранените си бедра и си спомняш как са изглеждали те преди. Млада кожа, неосквернена, момичешка. Сега — подобно на гърдите, задника и устата — бедрата ти са нещо, което не разбираш. Тялото ти е станало шосе, по което твърде често минават, и което води не там, където ти се иска. То вече не е твоето убежище, а придатък към чужди животи и паркинг на техните желания. Ставаш пленник на тесни и мрачни кръгове от мисли, които все повече те омотават, докато толкова те пристегнат, че прекъсват достъпа на действителността до съзнанието ти.

Просто вече не намираш смисъл в нищо, чувстваш се лошо проектирана компютърна игра, в която попадаш в капан, не умираш, но се оказва, че няма абсолютно никакъв начин да се измъкнеш. В началото блъскаш по стените, но те стават по-високи и няма никакво значение колко силно и бързо натискаш всички бутони, които ти попаднат под ръка. Рано или късно ще разбереш, че има още един, който все още не си опитал. Бутонът на захранването.

Когато Лаура за първи път разбрала, че баща й е извършил самоубийство, тя почувствала толкова силна вина и болка, сякаш някой изтръгвал сърцето й. Просто не можела да го понесе и го преобразувала в омраза, в презрение към слабостта и егоизма му, заради които тя трябвало сега да се бори с всичко съвсем сама. Последната фаза била да се преструва, че той е направил нещо героично, поставяйки началото на семейна традиция.

И така, самата тя започнала да посяга към бутона, но никога не стигнала докрай, тъй като една част от нея все още била жива. Не искала да изхвърли машината. Искала само да започне отново. След всички хапчета и бръсначи просто се събуждала в болницата, заобиколена от хора, които не давали и пет пари за нея. Първия път наистина били загрижени, но съчувствието, както знаем, се дава доброволно. Започнеш ли да го изискваш, кладенецът пресъхва доста бързо. Най-големите щастливци имат по няколко души, които ще продължат да ги даряват със съчувствие, дори и след като разберат, че обичта им не може да стори чудеса. Но Лаура си нямала никого.

Преди година време, след третия си такъв опит, Лаура се опитала да се поправи. Вариантът „самоубийство“ не вършел работа. Било потискащо, глупаво и болезнено. Опитала да отказва цигарите за определени периоди от време, а започнала най-напред от тях, защото всички знаят, че да се пуши е лошо. Сега е времето на изкупителните жертви и тютюнопушенето е на първо място. Няма значение, че това, което ядем и пием, ни съсипва не по-малко и че колите ни бълват във въздуха отрови, които просто си остават там. Само че обичаме бургерите, бирите и автомобилите си, затова хайде да се нахвърлим върху нещо друго. Хайде да забраним пушенето на обществени места, в самолетите и в баровете и тогава целият свят ще стане прекрасен, слънчев и светъл. Нека за нещастието обвиним проблемите си — така няма да се налага да ги разрешаваме. В сегашните филми на ужасите умират първи не разюзданите мръсници, а ония, които носят пакет „Марлборо“ в чантите си.

Престанала да разрешава на мъжете да я чукат, освен ако нямала друг избор. Опитала се да кара без това, но човек, който се интересува само от безинтересни за теб тъпи шегички, не може да те разсейва за дълго. Борила се и с пиенето — понякога успешно, понякога не. Да не пиеш е трудно — много, много трудно. Ония, които не са опитвали да престанат да пият, нямат никаква представа колко трудно е това. Понякога успяваш да спечелиш битката със себе си, като цял ден до болка стискаш зъби. Друг път — не успяваш и точно в такива дни се чувстваш като победител. „Майната му, казва ти един глас, майната му, майната му!“ Не знаеш чий е този глас, но ти се струва, че говори разумно и казва истината. Проблемът е, че алкохолът лъже — той е добра компания в бара, но никога няма да ти стане приятел. Залъгва те, кара те да се чувстваш по-добре за момент, също като някой познат, който не иска да отказваш цигарите, защото той ще остане сам с лошия си навик. Говори забавно, обещава ти успокоение и ти му вярваш, макар да знаеш, че изведнъж ще млъкне, както прави винаги, и няма да може да ти каже нищо полезно, когато ужасът отново се върне и те сграбчи в лапите си — изоставен и самотен на тази въртяща се в празното пространство студена планета.

Нищо не помагало. Когато се опитвала да си представи някакво бъдеще, умът й непрекъснато се връщал назад към първоначалния срив. Депресията не е просто мръсен прозорец към света. Тя е дом, на който всички прозорци са закепенчени, и всичко, което виждаш и в което вярваш, е вече случилото се. Смъртта е като любовта и когато умиращият си самият ти, отново копнееш за някакво вълшебство. Вкопчваш се в събития и заличаване на спомени, които биха поставили всичко по местата. Когато всички останали са се провалили, ти сам трябва да се превърнеш във вълшебник и да подложиш себе си на чародейство. Веднъж месечно отблъскваш от себе си спомена за майка си, секунда преди тя да ти каже, че спи с Рей.

Но и това не става. И това не помага.

Тогава какво трябва да направиш?

Разбираш, че не думите са те променили — не думите на майка ти или на когото и да било, а е един факт. Един мъж, чието присъствие в живота ти се е превърнало в черна дупка, около която кръжиш безпомощно. Колкото и да се опитваш да го забравиш, годините не ти помагат да се освободиш от неговата хватка. Това не е любов или омраза, а просто психологическа бинарна звезда.

Неговото съществуване е оцветило живота ти. Дори е възможно това да не е негова грешка, но нещо трябва да се направи, за да излезеш от този порочен кръг.

* * *

Усетих, че нещо ме подръпва, че не иска да ми бъде отнето.

Скърцащ звук като от повреден механизъм.

Кратък поглед към нещо като коридор, всичко толкова бяло, че едва го виждаш, болница с размерите на безкрайността, ароматизирана, винаги когато нещо бива заключено зад някаква врата. Блъскане на безброй юмруци, пърхащите криле на миговете, приковани с карфици по стените, за да не могат да отлетят.

След това отново можех да виждам.

Бях в самолета. Стюардесата все още разговаряше с двойката, седнала няколко реда по-напред, и думите й стигаха до мен. Салонът изглеждаше нормален, чувах грохота на въздуха, минаващ под и над крилете, и как някой налива нещо в пластмасова чашка.

Седалката до мен беше празна, ако не броим трите пистолета, един часовник и пръстен, които си бяха там, където бяха паднали. Пръстенът бе брачната халка на Хелена. Знам, че не беше на ръката й — това го бях видял, — но явно го е носела със себе си. Вдигнах го. Когато отново седнах с пръстена в ръка и съвсем объркан, чух гласа на стюарда над рамото си:

— Това оръжие ваше ли е, господине?

Полицаите ме чакаха на летището. Двама униформени дойдоха и ме взеха от самолета пред погледите на пътниците. Друг ни следваше отзад и носеше всичките пистолети. Стюардесата, която ни беше дала бонбоните, отвърна очи от мен и сигурно се питаше що за психар е имало сред тях.

Изглежда никой не забеляза нищо необикновено. Никой не погледна часовника си, за да види, че показва само десет минути разлика от местното време. Когато го осъзнаеха, щяха да са се пръснали по стотици хотели и домове и никой нямаше да се замисли повече върху това.

Никой не забеляза, че самолетът се приземи с един пътник по-малко.

На ченгетата не зададох никакви въпроси. Те нямаше да отговорят, а и нямаше какво да ги питам. Откараха ме в префектурата на Холивуд, където дори не си направиха труда да ме претърсят. Направо през коридора и в същата стая, където бях и преди!

Заключиха вратата, а аз седнах и зачаках.