Майкъл Маршал Смит
Един от нас (16)

14.

Прекарах остатъка от нощта край прозореца, през който гледах с невиждащ поглед надолу към Грифит и се опитвах да си спомня. Но не успявах. Трябваше ми нещо друго, нещо конкретно. Поглед от някакъв друг ъгъл.

Телефонът звънна в шест и пет. Грабнах го и попитах:

— Прочете ли съобщението?

— Да, разбира се — отвърна Травис. Звучеше уморен. — Направо не знам дали да повярвам. Срещал съм Шуман само веднъж. Той изглеждаше съвсем обикновен човек.

— Те всички изглеждат нормални, Травис. Знаеш, че е така.

— И така, кои са те?

— Кои?

— Имената от другите листчета.

— Няма нужда да ги знаеш.

— Хап, вече три часа съм в Управлението. Прегледах банковите сметки на Шуман, а специалист по тези въпроси се запозна със състоянието на „Шуман Холдингс“. То е солидно. Този човек е имал повече пари, отколкото ти и аз можем да си представим, а и бизнесът му е бил във възход.

— Е, и какво?

— Шуман се е самоубил след убийството на Хамънд и вариантът за „Финансови затруднения“ е пълна глупост. Друго го е тласнало към такава стъпка и аз не вярвам да е нещо като внезапно осъзната вина. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Разбирах.

— Мислиш, че някой друг е взел юздите в ръцете си. Шуман си е помислил, че всичко ще приключи със смъртта на Хамънд, но после някой му се обажда, той разбира, че всъщност става по-зле, и се самоубива.

— Вече съм изпратил петима души да преровят кабинета на Хамънд. Трябва да узная кои са другите жертви. Възможно е те да могат да ни подадат нещичко за новите типове.

— Не съм сигурен, че са нови — казах аз. — Снощи говорих с една от другите жертви. Той ми каза, че напоследък Хамънд бил доста притеснен, сякаш го принуждавали да прави нещо против волята си. Мисля, че зад него, в сянка, винаги е имало някой друг.

— Не съм съгласен. Според мен онези с костюмите са убили Хамънд и са поели от него рекета, който той е извършвал. Или е това, или просто той не им е бил необходим повече. Ти ги познаваш — не са много учтиви, нали? Откаже ли някой да плаща, и хоп, върху главата ми се стоварва труп на известна личност. Наистина ще живея по-добре без подобни главоболия.

— Те ще си плащат — казах аз, — и едва ли ще разполагат с полезна информация за лошите. Когато изнудваш някого, рядко му даваш домашния си телефон. Освен това е много глупаво да убиеш човек, от когото вземаш пари — сам си затваряш кранчето на благоденствието.

— Дай ми имената, Хап, или ей сега ще те докарам тук за отрицателно време.

Казах му две — без това на Джек Джеймисън.

Замълча, докато ги запише, след което каза:

— Добре. Утре вечер, точно в единадесет те искам тук, в Управлението. Междувременно, ако видиш ония с костюмите, обади ми се. Не се намесвай в разследването по друг начин и не разговаряй с никой от жертвите! Изпрати ми кода и с това приключваме.

Тихичко попитах:

— А за другата сделка?

— Хелена ще е свободна — имаш думата ми. И докато сме на темата, тази сутрин на един от моите служители му изскочила нова цицина на главата и се наложило да дойде на работа с автобус, тъй като някой му бил свил колата.

— Казах ти да дойдеш сам, Травис.

— Сам бях, но Роумър подочул разговора ни и ме последвал по собствено усмотрение.

— Колата му е пред „Епълбаумз“. Кажи му да я измие!

— Спомените му за събитията са малко смътни, но му се струва, че е бил нокаутиран, непосредствено след като пристигнал във Венис. Горе-долу по същото време ти седеше с мен и разговаряхме, нали? Малко странно, а?

— Времето е странно объркващо нещо — отвърнах аз.

— Да, така е. Гледай ти да не се объркаш. Утре вечер. Единадесет часа.

Травис затвори телефона.

Обърнах се и видях, че Хелена седи на канапето и ме гледа. Тя се събужда по същия начин, както заспива — сменя състоянията за миг — като с електрически ключ. Дори косата й не бе разрошена.

— Каква сделка? — попита тя.

— Моля?

— Ти попита Травис за някаква друга сделка.

— Нали ти казах — да ми даде време да открия Дек и Лаура.

Тя поклати глава.

— Глупости. Това е първата сделка. Коя е втората?

— Накарах го да оправи няколко по-дребни неща, за които търсят Дек — казах аз, като отбягвах очите й. — Искаш ли кафе?

— Не — отвърна тя, и ме изгледа подозрително.

— Не те лъжа, повярвай ми. Побързай, ако искаш да си вземеш душ.

— Защо?

— Защото мисля да отида до Флорида и бих искал да ме придружиш.

* * *

Пристигнахме в Джаксънвил следобед и взехме кола под наем от летището. Пресякохме града, излязохме от другата страна и поехме по А1А към Кресота. Всичко изглеждаше така, както си е било винаги. Времето тук сякаш е спряло — ако някое магазинче смени собственика си, това веднага става новина номер едно в местния вестник. Преди четиридесет години измислили как да станат туристически град — каква комбинация от самобитни места за хранене, добре заредени бакалници и тихи улички би привлякла и би поддържали туристическия бизнес. Панаири на занаятите през летните месеци, ресторанти с тераси, навлизащи в блатата, малки листовки с указания как да се стигне до най-близкия супермаркет. Много хора пренебрегват Флорида — по мое мнение те могат просто да си гледат работата! Аз трябваше да се махна, за да го разбера, но мисля, че ако Господ някога реши да излезе в пенсия, може да направи и много по-неудачен избор от това да си вземе къща на брега, някъде по А1А. Може да гледа вълните, да яде раци и да поиграва тенис, макар че доколкото ми е известно, ще ви бъде препоръчано да Го оставяте да ви побеждава.

Влязох на паркинга на Трейдуиндз, който бе почти празен, и започнах да избирам къде да паркирам. Единствената кола, която се виждаше, бе на моите родители. Повечето хора, които използват Трейдуиндз, са консорциум от стари приятели от Гейнсвил — старци, сбръчкани като кожата на алигатор, и второ поколение зъболекари. Както знаете — свестни хора. Или отиват масово, всичките, или е абсолютно празно и въобще няма никой, а владението е вече съвсем малко, за да привлече нови посетители.

— Можеш да останеш тук — казах аз.

Оставаха няколко часа до момента, в който щях да започна да върша онова, което бях намислил. Беше логично най-напред да прескоча и да се обадя на родителите си, да им покажа, че съм още жив и може би да се опитам да наблегна на факта, че това може и да е последното ми посещение преди продължителен период на евентуално отсъствие.

Хелена погледна през прозореца. Тя бе идвала в Кресота пет-шест пъти и се разбираше с родителите ми доста добре, но родните градове на другите хора си остават завинаги чужда територия. Имаш чувството, че се изпълняват някакви странни ритуали, за които не си и чувал, и се говори за прекрасни минали събития, на които не си бил канен.

— Те какво знаят за нас?

— Просто, че вече не сме женени. Спестил съм им подробностите.

Наистина беше така, но бях убеден, че те сигурно са стигнали до собствени заключения. Знаеха колко обичах Хелена и сигурно са се досетили, че за да се стигне до раздяла, трябва да се е случила истинска катастрофа.

— Какво правим тук, Хап?

— Ще ти кажа по-късно — отвърнах аз и отворих вратата. Алармената инсталация се обади тихичко в жегата и отбеляза точното време.

— Идваш ли или не?

Прекосихме горещия асфалт и изкачихме стълбите към офиса. Хелена поизостана зад мен и когато отворих вратата, направи крачка встрани, за да не се вижда отвътре. Няма значение на колко години си, какъв си в момента или какво си работил — майките са си майки и винаги могат да ти се скарат.

Моята стоеше зад едно бюро, мърмореше си нещо под носа и разпределяше някакви пликове. Не зная дали има нещо, което майка ми да обича повече от това — да подрежда чуждите писма на купчинки. По стените на офиса висяха няколко морски пейзажа с обявени цени, нарисувани от най-различни художници. Направо тръпки ме побиват, като си помисля колко ли некадърници си изкарат прехраната, като продават картини на туристите в Трейдуиндз. Майка ми знаеше не по-зле от мен, че повечето от тях не притежават никакъв талант, но за нея това нямаше значение.

Тя ме погледна и по лицето й се разля онова удоволствие, което можеш да видиш върху лицето на един-единствен човек — онзи, в чието яло е започнал собственият ти живот. През последните шест месеца бе малко побеляла и поотслабнала, но и в момента към нея изпитвах това, което винаги съм чувствал. Ти не се променяш, Майко — светът става по-млад, а ти си оставаш същата!

— Здравей, скъпи — каза тя. — Каква прекрасна изненада.

Наведох се над бюрото и я целунах по бузата.

— Как сте? Какво правите?

— О-о, нали виждаш, остаряваме. Туй правим през цялото време. Хайде, влизай, баща ти чисти басейна.

Тя повдигна вежди и каза по-високо:

— И кажи на Хелена, че тя също е добре дошла.

Обърнах се към вратата и видях как Хелена се показа с вид на дванайсетгодишна.

— Здравейте, госпожо Томпсън — поздрави тя.

Те си размениха погледи. Не зная какво означаваха те, а и не разбрах откъде Майка ми знаеше, че Хелена е с мен. Жените виждат света по различен начин и знаят други неща. Ако някой си мисли, че всички ние живеем на една и съща планета, трябва да си отвори очите по-добре.

Майка ми заключи офиса и отидохме при баща ми, който с удоволствие чистеше листата от повърхността на водата в басейна. Седнахме на шезлонгите и докато им разказвах лъжи и пропусках истините, пихме кисела лимонада и се смяхме.

Нямаше друг начин. Сърце не ми даваше да им кажа, че ще ме вкарат в затвора, при това за доста години. Щеше да се наложи да им го съобщя, но гледах да отложа този момент за колкото се може по-късно. Така щеше да бъде по-добре и за мен, и за тях. Може би щях да им пиша, когато му дойде времето и когато щеше да бъде късно за каквото и да е, освен да приемат истината. Няма смисъл да изживяваш нещастието предварително — така само ще си съсипеш и настоящето.

Разбира се, че можех да избегна удара за известно време. Можех просто да не се върна в Лос Анджелис и да обикалям из страната. Можех отново да заживея живота, който бях зарязал, само че този път едва щях да си изкарвам прехраната и щях да се простя с мечтите за много пари. Можех да работя по барове, да отсядам в мотели и да остарявам сред празни стаи и миризма на разлята бира и тоалетни, които са били хигиенизирани с цел предпазване на здравето и за удобство на клиента. Постепенно щях да се превърна от пътуващ млад мъж в пътуващ старец, а след това не ме очакваше нищо друго, освен една дълга и прашна равнина в пълния мрак. Не можех да го приема. Не мислех, че все още го нося в себе си, че притежавам силата да се преструвам, че не потъвам, а само махам с ръка на някого за поздрав. След като отново срещнах Хелена, това въобще отпадна като вариант. Въпросът, който си бях задавал толкова много пъти, получи своя отговор: да, бях постигнал онова, което бях искал! И след това го бях изгубил. Веднъж в живота си бях тръгнал по правилния път и след това изгубих посоката. Чувствах се като човек, който е искал да се напие, но изведнъж се оказва, че е пил твърде бавно. Усеща, че няма сили, че е отпаднал и обзет от меланхолия, а единственото привлекателно и постижимо нещо за него е сънят.

Никой не попита какво прави тук Хелена. Тя седна на известно разстояние от мен, кимаше и слушаше как баща ми обясняваше петте най-важни повреди на климатиците, симптомите им и начините за отстраняване. Ние седяхме там като истинско семейство, сами в градината на старото съвместно владение, което винаги е било мой дом, заобиколени от къркорещите маркучи и сред грохота на морските вълни, които се разбиваха в брега ей там, току зад възвишението. Струваше ми се, че това е животът, който винаги съм живял, и че някакво бъдещо мое въплъщение винаги ще търси този дом — домът, в който аз трябва винаги да бъда. Тук или някъде наоколо. Близо до дома.

Захладня, а небето се свъси от следобедните облаци. Тогава, точно навреме, баща ми покани Хелена да отидат да видят нещо, може би таблото с бушоните — неговата гордост и радост, а майка ми и аз останахме сами. Помълчахме известно време с погледи, отправени към искрящата повърхност на водата в басейна. По протежение на брега бяха започнали да се събират буреносни облаци, които правеха светлината някак бистра и особена.

— Майко — попитах аз, — случвало ли ми се е нещо необикновено, когато съм бил малък?

Тя сложи ръце в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато съм бил на осем години?

— Не помня такова нещо — отвърна тя, но по забързания си пулс разбрах, че лъже.

— Беше една неделя вечер. Тогава ти работеше в „Оазис“-а. Когато се върна, татко спеше, а ние изгледахме някакъв филм по телевизията.

— Винаги в неделя вечер сме правили едно и също.

— Говоря за една специална вечер.

— Много отдавна е било, момчето ми.

— Както и за двайсет и първия рожден ден на татко, но не ми казвай, че не си спомняш — за всичко, свързано с нас, ти си цяла енциклопедия.

Тя се засмя и опита да смени темата. Аз просто я наблюдавах.

— Майко, не те питам често за такива работи, но сега е много важно. Разбираш какво ме интересува и трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Тя погледна за миг настрани и лицето й се смръщи. Мина доста време, преди да каже:

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Не зная — отвърнах аз. — Не мога да си спомня.

Очите и се спряха върху мен.

— Чудех се дали ще дойде ден да говорим за това. Мислех, че няма. Но от време на време се сещах и се питах дали и ти се сещаш понякога?

— Не се бях сещал от много време — казах аз. — До вчера.

— Баща ти не знае за това — каза бързо тя. — Реших да не му казвам. Знаеш какъв е. Щеше да се притесни.

Попитах внимателно:

— За какво?

След известна пауза тя каза:

— Онази вечер се прибрах късно. Имаше някакво парти на студентите от университета в Гейнсвил, които обърнаха ресторанта с краката нагоре — сякаш си поръчваха бургери, за да имат с какво да се замерват. Джед ме помоли да помогна в почистването преди да си тръгна от смяната и аз останах. След това тръгнах към къщи.

Тя спря и аз с ужас видях, че всеки момент ще заплаче.

— Майко — казах й аз, — няма нищо страшно. Каквото и да се е случило, не ми е навредило кой знае колко. Аз нали съм добре? Виж, че дори съм облечен добре. Никой не раздава хубави дрехи без пари.

— Добре си облечен — каза тя и се поусмихна. — Ама защо винаги носиш черно.

Намръщих се и започнах:

— Майко…

Тя забързано заразказва:

— Ти беше на паркинга. Зад онези контейнери за смет. Нямаше да те видя, ако не се бях сетила, че идват за тях в понеделник сутрин и си помислих дали татко ти е изхвърлил нашия боклук. Погледнах натам и видях, че нещо като крак се подава изотзад. Изтичах и видях, че си ти.

— Какво правех там?

— Сякаш спеше, но с отворени очи. Лежеше, свит на кълбо, ръцете ти бяха плътно около гърдите. Коленете ти бяха изподрани, сякаш си падал, а ризата ти беше закопчана накриво. Беше съвсем тихо, аз много се изплаших и исках да извикам, но не можех. Бях прекалено уплашена. Пипнах челото ти — направо гореше, целият беше пребледнял. Помислих си, че имаш треска или нещо подобно и се чудех какво ще те правя. Тогава ти се пораздвижи — затвори очи, после пак ги отвори и лицето ти взе да придобива цвят, но все още изглеждаше странно. Питах те какво е станало, но ти не казваше нищо — само помръдваше бавно ръцете и краката си, сякаш се опитваше да си спомниш как става това. Пет минути по-късно вече беше седнал и ме питаше защо плача.

— И нямах представа как съм се озовал там?

— По целия път до апартамента те разпитвах, но ти все още изглеждаше отнесен и само повтаряше, че си много жаден. Когато се прибрахме, баща ти спеше, ти отиде направо в кухнята и изпи цяла кана от оня „Куулейд“, който тогава много обичаше.

— Да, спомням си. Тропическите плодове.

Тя поклати глава.

— Започнах да ти приготвям допълнително, и още не бях се успокоила, а ти отиде в другата стая и седна пред телевизора, сякаш нищо не се е случило. Дойдох при теб, изгледахме един филм и след малко всичко си беше нормално, ти пак си беше моето дете. Тогава не исках да говоря нищо по въпроса.

— Аз никога ли не съм разказвал какво се е било случило?

— Не съм те питала, Хап. Чудех се какво ли може да е станало, да не би да си срещнал някакъв лош човек и да ти се е случило нещо толкова ужасно, че да не искаш да си спомняш. Специално те наблюдавах в продължение на повече от месец, но ти не даде признаци да си нещо разстроен. Беше си все същият, само дето не искаше да пиеш сок от тропически плодове. Минахме на грозде и всичко се оправи. Оставих нещата така. Съжалявам, Хап.

— Няма нищо, майко. Наистина.

— Сигурен ли си? Спомни ли си какво е станало тогава?

Тя сплете ръце и аз сложих своята ръка върху тях.

— Не, но сега поне съм сигурен, че нещо се е случило. И то не е такова, от каквото ти си се опасявала. Трябва да разбера някои работи.

— Имаш проблеми, нали?

— Да — казах аз с благодарност. — Какво е това, майчина интуиция ли?

— Може би. Не си играй с тези работи. Преди няколко дни говорих с баба ти. Каза, че чула някакви слухове за това-онова. Не ми каза точно, но ми намекна. Нали знаеш каква е.

— Все още ли надава ухо за слухове?

— Че какво друго да прави там, където е?

Доколкото знам, майка ми никога не е влизала в Мрежата. Не ми се вярва тепърва да започне. Тя мисли за нея така, както някои хора си мислят за рая и ада.

— Чака ни. Трябва да й отидеш на гости някой ден.

— Ще отида — казах аз и наистина си мислех, че трябва да отида.

Винаги е така. Както си мислиш да посетиш някой, който умира в болницата, и все нямаш време, докато един ден не се окаже, че човекът се е споминал и че дори да отидеш, ще видиш само едно празно легло.

— Няма да питам за неприятностите ти — каза тя. — Ако трябваше да знаем, щеше да ни кажеш. Но съм убедена, че имаш проблеми, както съм сигурна, че ти се иска да запалиш цигара, но няма да го направиш пред мен, защото ти е известно, че не ги одобрявам.

Засмях се, а после и двамата погледнахме към баща ми, който се връщаше към басейна. Хелена крачеше до него.

Майка ми ме изгледа изпитателно.

— Тя част от проблема ли е?

— Всъщност не е.

— Тогава какво прави тука?

— Срещнахме се случайно — отвърнах, — и тя дойде да се поразходи.

— Пак ли сте заедно? — попита тя с по-строг глас.

Поклатих глава.

— Не. Тя ходи с някакъв друг.

— Срамота — каза майка ми. — Тя беше жената за теб.

Поседяхме още малко, но небето започна да потъмнява по краищата и беше време да си тръгваме. Минахме по обратния път през офиса, междувременно помогнах на баща си да напише нещо на компютъра и това ме накара да се почувствам по-добре, защото беше някакъв шанс да се отплатя за нещо със задна дата, а не за бъдещето. Перспективите за плащане в бъдещето в този момент не изглеждаха блестящи, ако се изключи работата в затворническа фабрика, където можеше да се наложи да сглобявам различни продукти за някоя многонационална корпорация.

Погледнах отново картините на стените и вместо раздразнение, почувствах гордост. „Браво на тези, помислих си аз, които виждат света в такива пастели, светли цветове и кръжащи чайки!“ Дълго можеш да гледаш света през такива прозорци. Бих искал обаче всички прозорци да откриват една и съща гледка.

Излязохме на паркинга, където взетата под наем кола се мъдреше съвсем сама и сякаш казваше: „Реалният свят те очаква, приятелю, и той е много по-корав от теб!“ Потупах татко по рамото, а той целуна Хелена по бузата. Мама ме притисна към себе си, аз се поотдръпнах, но след това и аз й отвърнах със същото. Ние не се докосваме много. Просто не го правим. Но този път тя задържа главата ми до себе си, аз й позволих и преди да се разделим тя прошепна нещо в ухото ми.

— Не ме интересува какво ти е казала. Тя не ходи с друг мъж.

После се разделихме и когато погледнах отново към мама, тя вече се сбогуваше с Хелена и не можах да я попитам какво има предвид.

* * *

Училището отдавна бе свършило, когато паркирах колата пред двора, и дори последните деца, чиито родители бяха закъснели да ги вземат, вече се бяха прибрали. Застанах пред металната ограда, загледах се към дърветата отсреща и се чудех дали там все още има „черни кръстоносци“ и дали въобще някой ги търси. Когато бях дете, така и не успях да намеря такъв бръмбар. Все ми се изплъзваха, без значение колко време седях в клонаците и се правех на голям гъсталак листа с изненадващо незелен цвят. Най-накрая Ърл пусна своя. Просто един следобед решихме да отворим кутията. Той се повъртя замалко, очевидно не схващаше колко голям бе станал светът за него, след това се вдигна тромаво във въздуха и отлетя нанякъде.

— И сега какво ще правим? — попита Хелена.

Тя мълча по време на краткото пътуване от Трейдуиндз, вероятно размишлявайки върху съветите на баща ми как най-лесно да се справя с летящите мравки.

— Ще го пообиколим пеша.

— Хап, приемам идеята да се разходим по пътеките на спомените ти, но не съм убедена, че точно сега е моментът за това.

— Да — казах аз, — точно сега е моментът. И е точно пътеката на спомена, тъй че — върви с мен.

— Какви ги говориш, дявол да те вземе!

— Не съм много сигурен, просто ми вярвай.

Имах някаква идея, която се раждаше в главата ми, която не бях формулирал за самия себе си, още по-малко пък бях в състояние да я обяснявам другиму.

И така, тръгнахме. Не знаех дали ще се получи, знаех само, че това е единственото нещо, което можех да опитам. Може би имаше логика да го направя сам, да го повторя по съвършено същия начин, но си мислех, че за да стане реалност, там трябва да присъства и друг човек. Собственото ни минало в известна степен живее вътре в нас — за да стане нещо осезаемо, ние имаме нужда от погледите на други хора. Часът беше горе-долу същият, същият бе и сезонът. Заобиколихме училището, точно както бях направил аз преди двайсет и пет години. Разказвах на Хелена онова, което можех да си спомня.

Когато завихме зад втория ъгъл, лампите светнаха и аз потръпнах — като че ли изведнъж се почувствах по-млад, сякаш това се бе превърнало в разходка назад във времето и Хелена в някой момент ще изчезне и аз ще остана едно малко момче с къси панталонки. Знаех колко по-висок съм сега, колко съм натежал и колко белези имам. Всичко, което бях правил, чувствах като срасналост с някакво свое предишно битие, като мъх, който е растял върху някакъв камък и сега забавя и спира растежа си. Когато завихме по дългата тъмна страна, спрях за момент и се загледах в лампата в далечината.

Хелена чакаше, знаейки, че не може да помогне нито с думи, нито с действия. Докато минавахме по тази отсечка, не се случи нищо. Нито когато спряхме да погледнем дърветата, този път по-отблизо, само на двайсетина метра от ъгъла.

Но когато минавахме под лампата, почувствах нещо като втвърдяване в главата си. Усещането бе мимолетно и се изплъзна като риба от ръцете ми, в момента, в който се опитах да се съсредоточа върху него. Когато използваш един и същи спомен много пъти се получава бяло петно, споменът се изтрива, износва се, като метално фолио, което си употребявал толкова дълго, че то изтънява и дори можеш да четеш през него, докато накрая не се разпадне на парченца. Ако се опиташ да го оправиш, става дори по-лошо. В такъв случай трябва да минеш и да го погледнеш от друг ъгъл, да го видиш от друга страна и да разбереш какво е останало. Опитах се, но не успях да го уловя и погледнах към Хелена, която вече вдигаше рамене.

И тогава той избухна от нищото — като блясък на някакъв хромиран детайл от разкъсаните ламарини на автомобил след тежка катастрофа.

Бях се обърнал и бях видял човека, който стоеше под лампата. Бях побягнал, но бях спрял, защото знаех, че не мога да му избягам. Странно, мисля си сега, трябвало е да взема друго решение. Бях бързо момче, прескачах огради и тичах като стрела. Изведнъж той приближи, но стъпките, които чувах, не бяха неговите, а моите, ехо от нещо, което вече се беше случвало, сякаш събитията се представяха в обратен ред и логиката се разпадаше.

И тогава той изникна само на метър пред мен и ме погледна отвисоко. За първи път видях лицето му — не беше неприятно, но не беше обикновено лице.

— Бързо! — каза той. — Ела!

Видях, че от другата страна на улицата, където имаше паркирана една сребриста кола, се приближават шест души. Всичките бяха облечени еднакво, вървяха заедно и не изглеждаха нормално. Не изглеждаха и лоши, не беше това. Но аз знаех с кого да тръгна.

Човекът сграбчи ръката ми и аз се оставих да ме влачи по пътя, докато все още гледах назад към шестимата мъже и се чудех защо не бягат. Те можеха да ни хванат, ако искаха, но вместо това забавиха ход, независимо, че движенията им изглеждаха същите.

Трябваше отново да се обърна напред, за да не падна и тогава видях, че се случи нещо странно. Улицата искреше, сякаш някой бе запалил милиони малки лампички на мястото на песъчинките в асфалта. На небето също имаше странни светлини с чудновати форми, които се движеха. Пред нас, на тротоара, имаше двама души, които си стояха ей така, сякаш чакаха да минем. Бяха неподвижни, но прегърбените им силуети ми бяха познати. Тогава разбрах кои са те.

Моите прародители, от страна на баща ми, онези, които вече бяха мъртви. Като приближихме, те започнаха да се движат като на филм — баба се усмихваше, а дядо посегна към мен. Видях космите на обратната страна на ръката му, отчетливите петна по кожата заради черния му дроб. Погледнах нагоре и видях орловото му лице и няколкото му сресани назад сиви косъма.

Дори и на тази възраст знаех, че това не са само мои представи. Те наистина бяха там. Ни най-малко не се уплаших, макар че ако видя такова нещо сега, сигурно ще се уплаша. Помислих си: „Страхотно! Ще мога да кажа на татко, че са добре.“ След това минахме покрай тях и всичко стана бяло. Светът се изключи — като лампа, и вече бях на някакво друго място. Не че не можех да си спомня какво е станало. То просто не съществуваше. Нямаше го, беше различно, беше някъде другаде. Споменът спря там завинаги.

В момента, в който изчезваше и избледняваше, видях една широка патинирана плоскост и лед, сякаш това бе нещо, покрай което трябваше да мина по обратния път към съвременността. Чух глас и разбрах, че това е Дек. Говореше тихо и успокоително. За малко изпитах страх, беше ми нервно и ми се прииска да запаля един „Ким“. А най-много исках някой да дойде и или да ни застреля, или да ни освободи.

И ето че отново се озовах на ъгъла на училищния двор, до лампата. Премигнах, потреперих и разбрах, че отново съм в реалния свят, отново съм в своето време.

И че не сме сами.

Хелена стоеше на два метра от мен с пистолет, насочен към един мъж, който стоеше в светлината под лампата. Този път го разпознах. Изглеждаше така, както и тогава, и в закусвалнята, и в кабинета на Хамънд. Беше спокоен, не се страхуваше. Стоеше над всички и всичко.

— Спокойно, Хелена! — казах аз. — Той е един от нас.