Майкъл Маршал Смит
Един от нас (15)

13.

— Как смяташ да се справим с него?

— Има само един начин — отвърнах аз. — Иначе той няма да обели и дума.

— Ами, ако не е сам?

— Ще действаме според обстановката. Само се опитай да не убиваш никого, скъпа!

Хелена кимна в знак на съгласие и се дръпна крачка назад. Натиснах звънеца на вратата, от който в къщата се разнесе звук с тревожна сложност. Имам ужасното подозрение, че изпълняваше музикална тема от филм, за да напомня при кого сте дошли.

Чуха се стъпки, след което приглушен глас извика:

— Кой е?

— Нося щастие! — казах аз.

Веригата изтропа и вратата се открехна няколко сантиметра. Зад нея Джек Джеймисън стоеше в лилава хавлия. „Господи, помислих си аз, този тип наистина се работи здравата.“

Ритнах вратата, наврях пистолета в лицето му и го натиках обратно в коридора към хола. Хелена влетя веднага след мен и мина бързо край нас, за да провери има ли някой друг в къщата.

Джеймисън се дръпна назад с широко отворени очи и вдигнати ръце.

— Моля ви — каза той, — вземете, каквото искате. Имам пари, имам разни неща. Само не ме наранявайте. Ще дойдат да ме вземат в шест часа.

Коридорът беше дълъг. Накарах го да върви назад, докато стигнахме до една врата.

— Отвори я! — заповядах аз.

Той отвори вратата, зад която се разкри всекидневна на две нива с размерите на щата Небраска. Блъснах го силно, той се препъна и влезе в стаята гърбом. Всъщност аз не обичам да правя така, но понякога се налага да сплашваш хората! Ако ги оставиш да се окопитят, ще си спомнят, че са в правото си, и с теб е свършено.

Накарах Джеймисън да седне на един стол и насочих пистолета точно в средата на лицето му. Хелена влезе в стаята и затвори вратата.

— Чисто е! — каза тя.

— Разкажи ни за Рей Хамънд! — наредих на Джеймисън.

— За кого? — Той се втренчи в мен с очи като палачинки и притегна хавлията около плоския си от упражненията корем. Твърде бързо идваше на себе си! — Не знам за кого говориш!

Свалих предпазителя на пистолета. Клепачите на Джеймисън трепнаха — играл е в достатъчно полицейски филми и знаеше какво правя. Стъпих тежко с единия си крак по средата на гръдния му кош и опрях дулото на пистолета в челото му.

— Ще стане голяма каша! — отбеляза нехайно Хелена.

— Не ми пука — казах аз. — Слушай ме внимателно, Джеймисън! Имам имената на двама свидетели, които са те видели на тайни срещи с жени. Знам също, че си постоянен клиент на свръхсекретната агенция „Слийп Ийзи Ескорт“ и че общуваш изключително с професионалистки. Типът, с когото си бил забелязан в Аспен преди три месеца, е бил хетеросексуален актьор, нает от твоя мениджър. От добре осведомени източници знам, не само че ходиш на север на лов за елени със стари приятели от колежа, но и са те чували, при това неведнъж, да се провикваш весело „Ето, застреляхме го проклетника!“. Ти не си гей, Джеймисън, и ако не кажеш веднага истината, много скоро целият свят ще узнае тези и някои други любопитни подробности.

Джеймисън ме изгледа и по шията му преминаха тръпки. Доста време мълча, след което нещо в изражението му се промени — сякаш току-що е изпълнил трудна главна роля.

— А ако ви кажа?

— Изчезваме и никога повече няма да ни видиш.

— Имаш ли нещо против да си махнеш крака от гърдите ми?

— С удоволствие — казах аз. — И без това ми е малко неудобно.

Вдигнах крака си и го преместих встрани, като все още държах пистолета насочен към него.

— Няма да имаш нужда от това — каза Джеймисън. — А ако трябва да бъда честен, приятелката ти изглежда по-страховита от теб.

— Не дрънкай глупости, а казвай за Хамънд! — озъбих му се аз.

— Не зная какво знаете за кариерата ми — започна той, а аз се опитах да не издам учудването си, — но преди десетина години бях изпаднал в черна дупка, в безтегловност. Имах щастието да изиграя голям брой прекрасни роли в младостта си, да работя с много от великите режисьори, но след това всичко пропадна. Дори не знам какво точно се случи, но само за една-две години нещата се скапаха. От главни роли преминах към поддържащи, оттам слязох в телевизията, а накрая дори автоматичните телефонните секретари не искаха да разговарят с мен. Беше много тежко време и без подкрепата на някои много скъпи за мен приятели, просто не зная как щях да го преживея.

Седнах на канапето до Хелена. Усещах, че разказът няма да свърши много бързо.

— Да. И после.

— Един път вечерях със сина на един мой стар приятел. Той мечтаеше да промени живота си, да стане актьор, и, съвсем откровено, баща му ме помоли да поговоря с него, за да го разубедя. Разбрах, че имам уникалната възможност да му кажа истината за тази професия и се съгласих.

— И някой ви видя?

— Да. Един от другите постоянни посетители на ресторанта ме позна и ни направи снимка, която впоследствие продал на списание „Глобъл Интеръгейтър“. Те отпечатаха едно малко материалче с цел, предполагам, да хвърлят петно върху мен.

— Но стана точно обратното.

— Отрекох обвинението, разбира се, просто не беше истина. Много от най-добрите ми и талантливи приятели са гейове. За мен това няма значение. Сега, като си мисля за тези неща, разбирам, че моето отричане само е раздухало пламъците. За отрицателно време списанията „Нешънъл Куесчън-Аскър“ и Пан-Юнивърсъл „Хей, Уотс Хепънинг?“ се включиха в истерията и по отдавна познатия начин внушаваха, че обратните ми наклонности представляват голям интерес, без да си правят труда да обясняват точно по каква причина. От другата страна се намесиха активисти от организациите за правата на гейовете, като някои искаха да ме изгонят от гей движенията, а други се бореха за правото ми да остана в тях. Около всичко това се вдигна ужасно много шум, поне в таблоидите.

— И никой не се поинтересува каква е истината?

— Точно така. А по това време и аз не се интересувах. Заслужава си да се възползваш от всичко, що е популярност — сигурен съм, че знаете това. Цялата тази работа напомни на гилдията, че все още съм жив. Само за няколко седмици ми бяха предложени няколко участия в телевизионни шоупрограми, след година бях отново канен за поддържащи роли и агентите се биеха кой да ме представя. В момента вече втора седмица снимам първата си главна роля от десет години насам. Играя „Президента“! — Той намигна. — Повече никакви сенатори.

— Добре. И после?

— Ти или приятелката ти искате ли нещо за пиене? Може би бира?

— Помислих си, че никога няма да попиташ — каза Хелена.

В масата насред стаята имаше скрит хладилник. След като ни сервира по бира, подсетих Джеймисън, но деликатно — бях започнал да харесвам стария глупак:

— Рей Хамънд!

Джеймисън се понамръщи.

— Да. Всичко вървеше като по вода. Това, което трябваше да правя, бе да отричам и понякога да давам очевидни основания да не ми вярват, като по този начин поддържах неотслабващо внимание към особата си. Точно тогава някакъв тип започна да ме безпокои. Трябва да кажа, че подходът му бе доста по-изтънчен от вашия. Най-напред писма, а след това — телефонни обаждания. Някое и друго предупреждение. След това се появи вкъщи и представи някои факти по много подобен на вашия начин. Каза да избирам — или да му плащам, или губя всичко.

— Как така?

— Хората са обсебени от тайните — от чуждите тайни. Те искат да знаят онова, което другите желаят да запазят скрито или невидимо. Въпреки че интересът им е нечистоплътен, читателите на тези булевардни списания са на моя страна. Ние имаме нещо като договор за „ненакърнимост“ помежду си — свързват ни нещата, които те знаят за моя живот. Те любопитно надничат в моя живот, а ползата от това е обща и за двама ни.

— Значи е било изнудване.

— Да. Доста сериозна сума всеки месец. С всеки следващ мой успех сумата се увеличаваше, започна да става невъзможна, а човекът — все по-странен.

— В какъв смисъл?

— Външно си беше почти същият. Владееше се, беше властен, но погледът му се обърна навътре. Мисля, че нещо се променяше в съзнанието му и му ставаше все по-трудно да се занимава с тъмните си дела. Като актьор човек се учи да забелязва такива неща. Самоувереността му започна да се топи, вече не разбираше ролята си в живота.

— Но продължи да взема пари.

— До миналата седмица — погледна ме Джеймисън. — Не съм го убил аз, ако за това ме разпитвате.

— Знаем, че не си ти. — Доизпих си бирата и станах. — Как изобщо Хамънд се добра до теб?

Джеймисън отмести поглед:

— Опасявам се, че наистина не зная. Сигурно случайно. Предполага се, че данните в „Слийп ийзи“ са строго поверителни, но е възможно някой от работещите там да е бил принуден да говори. Разбирате, че тук жена не може да живее — това би сложило край на играта. Затова тези „занятия“ трябва да са извън къщи.

— Доста висока цена плащаш, нали?

Джеймисън се усмихна.

— Не е ли така за всички? И както знаете, успявам някак да лавирам и то не само с професионални дами. Впрочем, откъде ви е известно всичко това?

Извадих неговото листче от джоба си и му го подадох.

— Може да не е единственото — казах аз.

Той вдигна рамене — наясно бе с всякакви вероятности — и после пъхна листчето в джоба си.

— Благодаря ви все пак.

Изпрати ни до вратата, бърборейки щастливо за филма, в който участвал в момента. Вървях зад него и Хелена и се опитвах да разбера с какво всичко това променяше нещата. Все още не разбирах, но знаех, че ще дойде и това време.

Като застанахме навън, видях как очите на Джеймисън пробягаха нагоре по шосето — по криволичещия път към високите хълмове над Долината. Къщата му не бе разточително голяма, но бе хубава и от нея се откриваше една от най-красивите гледки на света.

— Ако хората знаеха, че наистина съм такъв, какъвто твърдя — подхвърли той, — никога няма да ми простят.

— Не се тревожи — отвърнах му аз, — няма да издадем тайната, че нямаш тайни.

* * *

Изоставих дируцуто пред „Епълбаумз“, откъдето взех своята кола. Обсъдихме дали да се отправим обратно към Дек, но накрая решихме да отидем в моя апартамент. На телефонния секретар имаше две съобщения — и двете от офиса на Стратън. Явно не вярваше, че мога да разгадая какво бе извършил всъщност той. Хелена послуша как известно време крещях, след това поиска да използва телефона. Предполагам, за да се обади на приятеля си. Аз излязох, отидох под душа и го пуснах колкото се може по-шумно.

Когато излязох, тя се бе излегнала на канапето и спеше. Винаги е била такава — кълбо от нерви в един момент, а в следващия — студена като лед. Дълго я гледах, както често правех преди. Някога фактът, че мога да я наблюдавам, ме караше да се чувствам по-равен с нея. Сега това само ме измори, но още не бях готов за сън. Сканирах другите два листа. Още две имена: едното — мъжко, другото — женско. И двамата бяха доста известни личности в Лос Анджелис. Няма значение кои са точно. Повярвайте ми, чували сте имената им. Прочетох набързо текстовете за тях, както и за Шуман. След това се почувствах още по-изтощен.

Прегрешения, нарушения, перверзни. Някои от тях бяха заровени в миналото — вонящото начало на успеха, други продължаваха и в момента — един паралелен живот на тъмно. Всичките бяха пределно лоши, за да може с лекота и успех да се разиграе схема на изнудване. Кой знае още колко листчета имаше по лавиците на Хамънд!

Замислих се за изнудваните, като към известното до този момент прибавих и току-що наученото. Не можех да повярвам — узнаеш ли нещо, то променя всичко останало, оцветява прозореца, през който виждаш света. Предполагам, че някои се опиват от чувството за власт, като знаят какво се разиграва в съзнанието на другите хора, в какви посоки се движат мислите им зад фасадата на лицата. Аз не изпитвах такива чувства. Бил съм там, правил съм го. Всеки си има тайни — това е част от същността ни, един постоянен облак във вътрешната метеорологична система. Всеки е правил нещо подобно или е ставал негова жертва. Най-важните части от нечий живот и характер, определящите елементи, са винаги скрити. Невидимото е основната детерминанта. Нещата, които ние не искаме другите хора да знаят за нас, са точно ония, които ни правят напълно истински, които изграждат облика ни. Дори не е задължително да са лоши неща, а просто лични. Такива неща трябва да останат лични, защото придобият ли известност, те пораждат болезнено чувство за прекалена близост, без изобщо да познавате дадения човек. Всеки си има парола, бранеща подстъпите към крепостта му, и живее в скрития смисъл, който само той разбира, докато не се появи някой като Хамънд, не разгадае кода, не прескочи като жаба стените и не разкрие, че всъщност вътре вие клечите уплашени и самотни.

Изгорих двете листчета и изтрих и трите превода от органайзера. Помислих си дали да не се откажа от електронната поща до Травис, но Шуман беше вече мъртъв, а неговите тайни — откровено най-лошите от четирите, които бях разкрил — вече не можеха да го наранят. Може би в даден момент ще се върна отново в къщата на Хамънд и ще прехвърля книгите по другите лавици, макар все още да вярвах, че другият му апартамент е бил в центъра на тази негова операция и че някой друг е взел първичните файлове. Допусках, че това са типовете с костюмите, но не можех да си представя по какъв начин са се вмъкнали в цялата тази работа.

Междувременно часът минаваше два, но умът ми не искаше да спи. Притеснявах се за Дек. И за Лаура също, но предимно за Дек. Един-единствен път в живота си той се нуждаеше от моята помощ, а аз не знаех откъде да започна.

Разположих се удобно в креслото и зачаках, ала сънят все не идваше. Вместо него се появиха картини от живота ми назад през годините. Моето първо гадже още от училище — и двамата сме на по шестнайсет, припрени и уплашени да поемем инициативата. Някои приятели, които не бях виждал от години. Преди време майка ми ми каза, че Ърл загинал при автомобилна катастрофа. Другите се бяха пръснали незнайно къде.

Самият аз напуснах дома си на седемнайсет, изоставих всички и тръгнах да пресичам континента към Калифорния. Отне ми година и половина. Напредвах бавно, брах студ и гълтах прах на разни места. Мисля, че за времето си това беше голямо приключение, но сега от пътешествието са ми останали спомените от градовете, барплотовете на баровете, в които бях работил, налягането на водата в душовете на мотелите — като история, преразказвана от някого, който не е слушал внимателно първия разказ. Където и да отидеш, каквото и да правиш, първото, което ще видиш сутринта, и последното — вечерта, е онова, което е вътре в главата ти. Един постоянен пейзаж, една застинала снимка.

Когато стигнах океана, спрях. И тогава срещнах Хелена. Работех в един бар в Санта Моника, в който тя влезе веднъж с група приятели. Плати първата поръчка и след това вечерта ми беше предрешена. Непрекъснато избутвах другите бармани, за да й сервирам аз.

Сега не слушам много музика, а когато го правя, предпочитам класическата. Баща ми слушаше класическа музика и предполагам все още слуша, а тя влиза в кръвта. Това, което ми харесва при нея, е правилността. Толкова много музика звучи произволно и често повърхностното й влияние върху средата и пренебрежимо малко. Но когато слушате някого като Бах, все едно слушате мислите на един бог. Има неща в живота, които просто трябва да бъдат по определен начин. Можеш да предскажеш как ще звучи следващият откъс, защото той е правилен, защото това е начинът, по който трябва да звучи — сякаш гледаш страните на един идеален кристал, който се върти бавно пред теб. Както и да е, когато Хелена влезе в стаята, ми се стори, че чух музиката, която очаквах.

Ние с Ърл навремето обичахме да казваме: „Изгубеното племе на красивите и нормални хора“. Основната идея беше, че двете качества изглежда се изключваха взаимно. Но Хелена явно бе точно такъв човек и по стечение на обстоятелствата животът я доведе при мен. „Да, помислих си аз, сигурно така трябва да бъде. Ето за какво е била тая досадна еволюция — да кулминира в някой като нея!“

Бях млад, преливах от глупост и се опитвах да завържа разговор. Тя беше също толкова млада, но преливаше от интелигентност и любезно ме държеше на почтено разстояние. От друга страна, не се обърна към приятелките си с думите: „Хей, този тип е смотаняк. Хайде да отидем на друго място“. Може би дори ми е махнала с ръка на излизане. Спомените ни се различават. Хелена казва, че ми е махнала. Аз не съм видял. А наистина гледах, повярвайте ми. Когато през последните няколко години изпадах в сълзливи настроения, често се опитвах да си представя тази картина. Когато се въргалях в безпаметно пиянство и седях край басейна на някой мотел в часовете, когато всички други спяха, аз си мислех, че ако можех да си представя това махване с ръка, нашата връзка щеше да стане нещо завършено, нещо, което е имало начало, среда и край. Нещо, което след време да запечатам херметически и от което мога да си отида.

Така и не можах да си го представя.

Нашите семейства ни събраха косвено. На мен семейството ми липсваше, а тя бе близо до своето. Никой от нас не смяташе, че предходното поколение трябва непременно да бъде надминато. Една вечер тя дойде в бара с баща си. Гледах ги като орел — или някаква друга там твар с остро зрение — и се чудех какво става. Следващия път, когато пристигна с приятели, я попитах кой е бил възрастният човек и тя ми каза. Разказах й за своите родители. И оттам се започна.

Излизахме заедно, влюбихме се, после се преместихме в един ужасен апартамент във Венис. И двамата нямахме пари и мога честно да кажа, че това бе единственото време от моя живот, когато този факт наистина нямаше никакво значение. Бяхме млади и непобедими и вярвахме, че парите ще дойдат с времето. В онези дни ние не разбирахме колко страховито нещо са парите, как те могат по свое желание да дават или не, как в крайна сметка могат да те изправят до стената в някоя тъмна уличка и да те пребият до смърт. Когато вървите из Лос Анджелис, ще ги видите — хората, които са загубили битката, нервозните и стъписаните, със сухи и разчорлени коси, които изживяват животите си в апартаменти с плочки от полистирен по стените и кръв във всяка стая. Най-накрая ние спечелихме, но това ни отне толкова време и ни костваше толкова много, че май никога няма да разбера дали си е заслужавало.

Оженихме се ей така, изведнъж и се обадихме на родителите ми от гражданското. Меденият ни месец се състоеше от пет дни в Енсенада. Взехме стария форд на Дек и забръмчахме в тъмното по крайбрежната магистрала, спазарихме с хората от „Квитас Папагайо“ да ни приемат на страшно ниски цени, защото сезонът беше минал и навсякъде беше празно. До края на седмицата по три пъти на ден ядяхме рибни сандвичи, а остатъка от парите похарчихме за „Пасификос“ и разни дреболийки, които си подарявахме един на друг. Хелена ми купи кутийка с орнаменти за перцата от китарата, а аз й подарих тюркоазна гривна. Наблюдавахме чайките, разхождахме се по прашните улици и разхлаждахме краката си във водата, седнали на някоя скала. През късните следобеди търсехме наоколо парчета дърво или суха палма, а нощем лежахме пред огъня и всеки се заслушваше в дишането на другия, докато то станеше единственият звук, който въобще имаше значение.

Сега това изглежда толкова отдавна, сякаш е част от живота на някой друг. Всичко изпъква, застинало в контражур, толкова различно от всекидневната тиня около нас. Нищо не е истинско, докато не е минало — преди това всичко е само игра на сенки. Днешният ден е шега, случаен и сбъркан. Истинското е вчера.

Животът продължаваше. Постепенно се забърках в разни незаконни неща. Работата в бар е подходяща изходна позиция, ако искаш да поемеш по такъв път, а ние имахме нужда от пари. Започнах да помагам на различни хора да се измъкват, за което ми плащаха. Бях едър, не твърде глупав и вдъхвах доверие. А за такива като мен винаги има работа, макар и не особено перспективна. Хелена се мъчеше с тъпи работи и всеки следващ ден се прибираше все по-изнервена и отегчена. Беше много по-самостоятелна от мен, много по-твърда и категорична в разбиранията си, а прекарваше от девет до пет в един сив свят, между хора, които сякаш говореха на друг език.

Аз срещах повече хора, започнах да се изкачвам по стълбицата и да печеля малко повече пари. Купихме си малка къща и си взехме котарак, когото обичахме. Това бяха най-хубавите ни дни. Тогава тъкмо тръгвахме и не знаехме накъде отиваме, но знаехме, че вървим заедно. Звучи банално, но любовта е такава — затова се и нуждаем от нея. Клишетата са верни. Ние имаме нужда от своите архетипове, защото без тях животът ни се превръща в пасторална сцена, нарисувана от дете, в която не можеш да познаеш кое животно какво е, а самите ние сме само кафяви петна, които едва се отличават от неопределено сивия фон. Готвачките трябва да бъдат весели червендалести жени, които много-много не си поплюват, а свещениците — прошарени мъже от ирландско потекло, които очевидно обичат да си попийват. Ако храната ни е приготвена от млади момчета, които се мислят за рокзвезди, тя ще се превърне на пепел в устата ни. Ако вярата ни се проповядва от жени на средна възраст със строги обувки, тя ще се превърне просто в осигуровка за душата. Ние се борим с прищевките на живота посредством обикновените неща, които могат да се изразят в едно изречение и които са понятни за всеки човек. Любовта и смъртта са спасителни пояси, въжетата, за които се държим в бурното море. Без тях не ще намерим смисъл в нищо.

Една вечер родителите на Хелена вечеряли в „Хепи Спатула“ — един път месечно си позволявали да се почерпят спагети. Ние често ходехме с тях, но точно тази вечер бяхме у Дек. Просто бяхме забравили. В 10:15 часа някаква кола спряла пред ресторанта и двама типа слезли от нея. Влезли най-спокойно и застреляли пет души. Майката на Хелена преживяла до сутринта, но баща й починал на място. Хелена разпозна труповете в лапите на махмурлука.

Аз имах пистолет. Хелена го взела, намерила ония двамата и ги убила. Не знаех за това до деня, когато се върнах от работа и я намерих свита на кълбо в банята, хлипаща и опръскана с кръв. Изгорих дрехите й, изпилих серийния номер на пистолета и го разглобих. Обиколихме крада с колата и изхвърлихме частите през прозореца на различни места. Когато се върнахме вкъщи, заключих вратите, сложих я да легне, а после и аз се вмъкнах до нея.

Попита ме дали нещата между нас са се променили, дали не съм престанал да я обичам. Казах и, че се гордея с нея и я целунах за лека нощ. Прекарахме две седмици, обзети от страх, но така и никой не ни потърси.

Месец по-късно отново посетихме ресторант „Спатула“. Хелена пожела да отидем там. Искаше да се увери, че може отново да пристъпи прага, затова го направихме. Поръчахме си същото, каквото си поръчвахме обикновено, и седнахме там, където сядахме винаги. Обслужиха ни много по-внимателно от друг път, а накрая ни казаха да не се безпокоим за сметката. Докато седяхме и пиехме кафе доста озадачени, на съседната маса дойдоха и седнаха трима мъже. Бяха много учтиви. Искаха да благодарят на Хелена за това, което била направила — другите три жертви в ресторанта били техни хора, застреляни от наскоро създадена и настъпваща банда. Родителите на Хелена били случайни жертви. Те знаели, че именно Хелена била отмъстила — някой я видял, докато бягала от местопрестъплението. Забелязах как Хелена се усмихна, когато най-възрастният целуна ръката й и разбрах, че всичко от този момент нататък ще стане по-различно.

Направиха ни някои услуги. Поискаха и ние да им отвърнем със същото, като деликатно държаха извършените от Хелена убийства като негласна заплаха. Уверяваха ни, че се надявали ченгетата да не разкрият, че тя е извършителката и че щяло да стане още по-лошо, ако разберели ония от другата банда. Не че изразявали безпокойство по отношение на по-нататъшното ни безгрижно съществуване, то даже не било и заплаха. Просто Бизнес. Накараха я да извърши още едно убийство за тях и след това вече беше твърде късно. Държаха се много любезно и приятелски, ала нашите животи вече не ни принадлежаха. Както каза Лаура, има някои ситуации, от които не можеш да се измъкнеш просто ей така. Да напуснеш бандитите е точно такава ситуация.

И аз извърших едно убийство за тях, но само едно. Двама плужека, които бяха изнасилили и убили съпругата и детето на техен човек. Срещнах се с ония в един бар под предлог, че ще купувам голямо количество кокаин, отидохме в задната уличка и аз ги прострелях в главите. След това не бях на себе си — карах из града с пистолет в ръка и с окървавена риза и без малко да ме хванат.

Самоотбраната е едно, а екзекуцията — съвсем друго. Не можех да го правя за пари. Не успяха да ме накарат да продължа. Парите, които взех, дадох на заем на Дек, при условие, че няма да ми ги връща. Той отиде и умишлено ги изгуби в едно казино във Вегас, тъй че те се върнаха право там, откъдето бяха дошли — при тях — и можех да кажа, че никога не съм ги вземал. Дек ме разбира много добре.

Хелена беше друго нещо. Тя можеше да се справя, биваше я. За добро или за лошо — имаше работа. Бързо преодоля смъртта на родителите си и вече не очакваше да чуе гласа на майка си, когато телефонът звъннеше, нито пък мислеше какво ще каже на баща си. Но тя преодоля стреса, превръщайки се в нещо, което родителите й никога не биха познали, откъсна се от изграденото от тях минало и пристъпи в един съвършено различен живот.

Аз трудно приемах работата й. Ако някой те пита какво работи жена ти, няма как просто да кажеш: „О-о, тя убива хора. За пари. А твоята какво работи?“ А ако не можеш да го разкриваш пред другите, то се превръща в тайна и трябва да измислиш какво ще казваш на самия себе си. Но с течение на времето свикнах. Тя беше моя съпруга и аз я обичах.

Виждаше ми се трудно да повярвам какво е вършила, докато я гледах как диша в съня си на кушетката до мен. Когато спим, ние отново ставаме деца — невинни и непорочни. Тайните дълбаят бръчки по лицата ни и те се превръщат в пътни карти на пейзажите вътре в нас. Нощем териториите остават отново девствени. Опитвах се да си представя как тя излиза с някой друг. Не беше трудно. Бог знае, че аз имах опит в това отношение. Като ми каза, че това всъщност вече се било случило, в мен сякаш се затвори и заключи добре смазано резе. А тя просто продължи нататък. Трофей за един лейтенант от мафията — вдъхваща страх жена, която никой не би могъл да разбере, защото не знаеха какво е представлявала преди. Аз я разбирах, но това обстоятелство нямаше значение за никой друг освен за мен. Всичко, което беше останало на кушетката пред мен, бе само сувенир за спомен — също като пластмасовите фигурки на герои от филмите на Дисни, които се продават по магазините в Енсенада. Съвършено неправилно, криминално нарушаване на авторските права по отношение на истината, такава, каквато е била.

Понякога, обикновено късно нощем и когато съм на хиляди километри надалеч, ме спохожда желанието да се върна в Кресота Бийч. На половин миля от града имаше спортно игрище, където два пъти в седмицата ни пращаха да изразходваме излишната си енергия, за да не подлудяваме учителите. Пред игрището имаше паркинг и сграда, в която се преобличахме. Малка, двуетажна — приличаше на таен военен бункер, с два реда закачалки, на които окачахме дрехите си, и пейки, напоени с пот, на които направо се сривахме в края на следобедите, доволни, че всичко вече е свършило и можем да си отидем у дома. Това бе мястото, където можехме да се смеем и крещим, където намисляхме поредната щуротия и си разказвахме приключенията от уикенда. През последните две години училището взе да използува друго игрище, а сградата бе заключена и никой повече не влезе вътре. За последен път я видях преди няколко години и тя все още приличаше на гробница.

Тогава се зачудих дали вътре няма някоя дрешка, мумифицирана сред застоялия въздух и лющещата се боя, случайно забравена някога от някое момче, което отдавна е пораснало и сега възпитава собствените си деца. Нямо доказателство за друг живот. Миналото — плесенясало, но все още осезаемо.

Обичах да ходя там понякога нощем, да стоя сам до сградата и да гледам закованите с дъски прозорци. Дали ако напрегнех достатъчно слуха си, нямаше да чуя гласове отвътре и дали, ако влезех, нямаше да намеря своето момиче, Ърл и всичките си приятели от детството да седят там и да ме чакат.

Дали можех да седна в тъмното при тях с кръстосани крака и да остана там завинаги, та нищо да не се промени?

* * *

Най-накрая заспах и отново сънувах. Първото ми впечатление бе за мраморнозелено, нещо като патина на жилчици. Мина малко време, докато разбера, че това е таванът само на няколко педи над мен и че аз всъщност лежа по гръб. Имах убийствено главоболие, чувствах мозъка и тялото си изсушени и празни, сякаш най-напред са били разградени, след което възстановени, само че без да прибавят в сместа достатъчно вода. Ръцете ми бяха изтръпнали и по тях като че се разхождаха паяци. Усещах студ, но не и страх. Не знаех колко време съм бил там — това май нямаше съществено значение.

Обърнах бавно глава и видях Дек. Той лежеше на пода, на известно разстояние от мен. Лицето му бе извърнато нагоре и очите му май бяха затворени. Опитах се да извикам името му, но гърлото ми беше пресъхнало и това, което се чу, не бе дори шепот, а нещо като придихание. Погледах го известно време, ала той не се помръдна. Завъртях още малко главата си и видях, че се намираме в стая с нисък таван, толкова дълга, че стените и ъглите тънеха в мрак, затова се учудих откъде идва светлината. Погледнах пак към Дек и тогава осъзнах, че именно той излъчва слабо сияние — като светулка, но златна.

Почудих се дали и аз изглеждам така и се опитах да вдигна глава и да погледна тялото си. Изглежда не бях ограничен в движенията си, но мускулите ми не действаха правилно — сякаш трябваше да си спомня как да употребявам всеки от тях. Никога не съм си давал сметка колко много мускули участват в такова елементарно движение. Да си вдигна главата на два сантиметра ми костваше ужасно много усилия, а оттам не можех да видя нищо. Оставих я бавно да падне на предишното си място — нещо като тънък дюшек. След това останах да лежа неподвижно, не толкова изтощен, колкото доволен от неподвижността си, сякаш плавах в състояние на приятна неадекватност. Струваше ми се, че всичко си е на място.

Не след дълго отново се сетих за сиянието и реших да подходя по друг начин. Вместо да променям положението на главата си, реших да вдигна едната си ръка. Беше малко по-лесно и бавно-бавно започнах да я повдигам, докато след няколко минути тя вече бе на достатъчна височина и с периферното си зрение, успях да видя неясните й очертания. Положих истински свръхусилия да я задържа така и да обърна главата си към нея.

Наистина, от ръката, която видях, струеше златна светлина. Но това не бе моята ръка. Тази беше нежна, женска и с шевове по китките.

Ръката на Лаура.

Събудих се и видях, че седя облегнат във фотьойла в своя апартамент и в ръката ми има цигара. Беше запалена, но не беше изгоряла до филтъра. На края й нямаше стълбче сива неизтръскана пепел. Беше изпушена само наполовина и изтръсквана редовно в пепелника, поставен на подлакътника на фотьойла.

Хелена бе все още там, на канапето, като светлина.

Не бях заспивал. Не е било сън.

Беше спомен или нещо много подобно, ала се случваше в момента. При това на място, където някога съм бил.