Майкъл Маршал Смит
Един от нас (14)

12.

Час по-късно бяхме във Венис. Седях на една стена и гледах през плажа към морето. Хелена стоеше на пет метра от мен и презареждаше пистолета си. Очевидно бе изпразнила цял пълнител по фигурите на площадката. Но това не бе променило нищо. С обмяната на тази информация се изчерпа целият разговор, който водихме, и добре, че стана така. Не ми е по вкуса да крещя по Хелена и ми се искаше тя просто да се махне. Луната се бе показала и бе превърнала парцаливите облаци в бледи кръпки по тъмносиня материя. Плажът бе твърде широк и до мен достигаше единствено слабият шепот на прилива, който обливаше брега и напомняше шума от пръсти, които леко докосват парче груба хартия. Някакъв мъж зад нас тичаше за здраве по платното, а отмерените му стъпки ту се засилваха, ту заглъхваха в тъмнината като астероид, който от време на време пресича орбитата ни. Човек, който се движи в релсите на един напълно обясним живот.

Хелена и аз бяхме останали неподвижни цяла минута след изчезването на бялата светлина и клатехме глави като котки, които се чудят къде е хвръкнал молецът. Задната врата на жилището на Дек най-напред се поклащаше, а после постепенно спря. Изтичах нагоре по стълбите и проверих в апартамента. Беше празен и напълно непокътнат с изключение на няколко обърнати стола и купчина трески в хола. Нямаше и следа от сериозен сблъсък или обгаряне.

Знаех къде Дек си държи инструментите, бързо извадих вратата от спалнята и я поставих на мястото на входната. Тогава това ми се стори важно. Малко или много вратата пасна, а за по-сигурно, подпрях дръжката с един стол. Напъхах оборудването за спомени в един от шкафовете и го затрупах с други неща.

След това изчезнахме, защото очаквахме ченгетата да пристигнат всеки момент, привлечени от обаждания за шум и насилие. Но докато се отдалечавахме бързичко, не забелязахме никой да виси по прозорците, нито пък да се събират тълпи по улиците. Оглеждахме се и очаквахме поне един човек да ни погледне и да попита: „Какъв е тоя шум?“

Никой. Сякаш не се бе случило нищо.

Не говорехме. Просто продължихме да вървим на няколко метра един от друг, докато се озовахме в стария квартал. Все едно, че си отивахме вкъщи. Изведнъж усетих, че не ми се иска да продължавам напред, спрях и се облегнах на стената.

Хелена свърши с пистолета, постави го в кобура, преметнат през рамото й, и застана с ръце на бедрата си.

— Това, което се случи там — обяви тя, — не беше нормално.

— Не беше.

— Трябва да го разкажем на някого.

— Какво да разкажем? Че двама души и три коли са изчезнали? И на кого точно да го кажем?

— А кои са тези типове?

— Ти ми кажи! Струва ми се, че ти си доста по-напред в играта от мен.

Тя дойде и седна на стената на метър-два от мен.

— Аз само те следя! Видях, че бягаш от тях от твоя апартамент. Видях ги, че пристигат в кафето. Видях, че идват с колите тази вечер.

— И защо толкова се въртиш около мен?

Тя погледна надолу, подритна в пясъка.

— Пазя те.

— Аха — казах аз. — И не ме преследваш за да ме убиеш, например?

— Не бъди глупак, Хап.

— И не си в системата, която се готви да ме ликвидира?

— Да, драги, разбира се, че съм. И каква е причината според теб?

— Защото не те масажирах достатъчно?

— Какви ги дрънкаш?

Станах и тръгнах.

— Няма значение.

Тя ме настигна, сграбчи ръката ми и ме обърна към себе си.

— Приех поръчката, защото така или иначе я имаше. Някой те иска мъртъв, при това достатъчно, за да обяви открито издирване. Аз си имам изградена репутация и като кажа нещо, го правя. Реших, че като се чуе, че аз съм поела случая, може би другите мераклии ще стоят настрани. С други думи, ти поне за малко ще си в безопасност.

Погледнах я в очите и разбрах, че не лъже.

— Благодаря ти! — казах аз.

Тя кимна.

— Няма за какво. Така че, бъди внимателен с мен!

— Я стига, Хелена! Не съм те виждал толкова време. Знаеш какво направи! И сега изведнъж се появяваш, следваш ме по петите, спасяваш живота ми и…

Млъкнах и не исках да продължавам повече.

Тя се усмихна:

— Радвам се да те видя пак, Хап.

Изявлението й не ми помагаше особено, а и беше егоистично от нейна страна да говори такива неща. Болка и гняв се бореха за надмощие в ума ми и търсеха някакво споразумение, което да им позволи да заговорят веднага и в един глас.

— Така ли? — троснах се аз.

— Не ми ли вярваш?

— Честно да ти кажа, не зная. Ти си имала на разположение няколко дни, за да свикнеш с тази мисъл, и що-годе да проучиш живота и навиците на нищожеството Хап Томпсън, а аз вече не знам нищо за теб.

— Е, добре, работя си все същата работа, все още живея в Лос Анджелис и излизам с един човек. — Тя назова името на една известна местна фигура, с около десетина години по-възрастен от мен. Заболя ме, но не чак толкова, колкото очаквах. Всъщност — бях претръпнал.

— Браво! — казах аз. — И как мислиш, че трябва да реагирам? Кажи ми!

Тя се опита отново да вземе ръката ми.

— Мисля, че трябва да ме заведеш на разходка по брега и да ми кажеш какво всъщност става.

Заклатих енергично глава — дори против волята си. Не исках да се разхождам с нея, не исках да правя нищо, което бяхме правили някога.

— И тук можем да постоим — додаде тя бързо. — Както кажеш. Аз искам само да помогна, Хап. Кажи ми какво става?

След малко, и то само защото краката започнаха да ме болят от стоене на едно място, ние наистина тръгнахме да се разхождаме. Ако и вие сте на брега и започнете да се разхождате, неминуемо ще тръгнете към морето. В това има смисъл. Вървяхме по влажния пясък, на няколко крачки от предела, докъдето стигаха вълните, и по едно време осъзнах, че се вглеждам в пясъка за изгубени долари, макар да беше твърде тъмно и приливът да не беше благоприятен. Продължавах да търся. Плажовете са за това, нали?

Междувременно разказах на Хелена за Травис — но не и за сделката, която бях сключил, нито за случилото се в къщата на Хамънд; за Лаура и Куот и как съм се озовал в това положение. Стигнах и до първата си среща със Стратън, дори и малко за живота си преди това — за годините, прекарани в шляене от щат в щат. За онези години можех да кажа само, че наблюдавах как остарявам и че това ставаше доста бавно. По едно време спрях, млъкнах и се обърнах с лице към морето.

Хелена дълго не свали поглед от мен. Не обърнах лицето си към нея. Не исках да мога да я виждам добре. Знаех, че ще ме пита за други неща и погледнех ли я, тя щеше да приеме това като сигнал и да започне. Денят ми беше дълъг и отвратителен. Не бях готов за подобно нещо. Да бъдем отново заедно бе толкова странно, че дори въздухът между нас пулсираше от думите и нещата, които трябваше да бъдат изречени, както и от ония, които не трябваше. В даден момент изпитвах усещането, че нищо не се беше променяло, а в следващия — тя ми се струваше чужд човек, когото никога не съм познавал. Навремето да разговарям с нея бе толкова естествено, както и да дишам — близко съжителство, проникнато от любов и разбирателство. Сега обаче ми се струваше, че съм стъпил на някаква планета с кислородна маска на лицето, защото не зная какво съдържа атмосферата — дали ще поддържа живота ми, или ще ме убие.

— Не искам да те депресирам повече — каза тя най-накрая, — но точно този тип Стратън е човекът, който иска да те унищожи.

Трябва да си призная, че това ме измъкна от ужаса:

— Какво?!

Хелена повтори.

— Преди пет дни. Шейсет хиляди, за да бъде напълно унищожена главата ти. Което, трябва да призная, звучи малко грубовато. Главата ти си я бива.

Погледнах я с объркани чувства и доста глуповато. Стратън не беше идиот, а аз се бях държал доста странно, след като в продължение на година и половина бях най-добрия му довереник.

— Разбира се. Господи!

— Какво има?

— По някакъв начин е узнал, че съм се забъркал в нещо, което може да навреди на „РЕМтемпс“. Ако ченгетата разберат, че съм приел като спомен сериозно престъпление посредством оборудване, доставено от неговата компания, той би имал сериозни главоболия. Дори и тия, на които снася постоянно, при подобни обстоятелства ще се дръпнат от играта. Значи, когато говорих с него в Енсенада, той вече се е опитвал да ме убие и е бил издал заповедта. Ето защо не пристигнаха и платени сънища снощи — просто ме е държал вързан, искал е да бъда достатъчно време в града, за да ме намерят и убият.

— Но как е могъл да разбере това?

— Куот — казах аз. — Това е единственият начин.

Изведнъж направих връзката, която поведе към неизбежни заключения. Куот е работел за Стратън през цялото време.

— Срещнах този жичкаджия в Мрежата две седмици след като бях започнал работа със сънищата. Като се замисля сега, вероятно той ме е намерил и ми се е подмазал. Каза ми как мога да си държа парите на сигурно място и аз му платих да направим точно така.

Значи през цялото време, докато съм си мислил, че съм осигурявал бъдещето си, Стратън вече ме е бил натикал в ъгъла. Моята независимост е била кодирана от някого, комуто „РЕМтемпс“ плаща. И тогава си спомних първата ми среща със Стратън — начинът, по който той ми показа онагледена картина от сънищата, които бях имал в „Стаите на Пийт“.

— Би трябвало да има някакъв начин да се вижда какъв спомен прехвърля клиентът — казах аз, — както е при сънищата. Куот е спечелил малко пари, като е помогнал на Лаура да ми прехвърли спомена си, след това е гледал записа — или от далновидност, или защото е най-долен воайор. Чатва, че нещо кофти може да се случи, свързва се със Стратън. Стратън знае, че попада в море от проблеми, кара Куот да ми устрои капан в кафенето и присвоява сметките ми.

В този момент загрях още нещо и направо зяпнах.

— Господи, какъв глупак съм!

— Защо?

— Ченгетата на Травис ме откриха вчера, десет минути след като се бях обадил на Стратън. Досега трябваше да съм свързал тези обстоятелства. „РЕМтемпс“ ме държаха на телефона, през това време са проследили откъде се обаждам и са уведомили полицията.

— Но Стратън не иска ти да попадаш в полицията. Затова е поръчал убийството ти.

Вдигнах рамене.

— Разбрал е кой се е заловил с поръчката, открил е коя си ти и е усетил, че работата може и да не стане. Междувременно вероятно е сключил и втора сделка — не забравяй, че Травис ми предлага свързаните със спомени обвинения изцяло да отпаднат. Стратън влиза в контакт, дава му да разбере, че може да успее да ме намери и че Куот ни е върнал обратно в електронната база данни. След това, когато Травис хване типовете с костюмите, на мен ще ми се случи нещо в килията, преди вериталната проба да докаже вината на „РЕМтемпс“. Всички са доволни. С изключение на мен.

Хелена скръсти ръцете си. Не бях я убедил.

— Наистина ли мислиш, че Травис ще извърши нещо подобно?

— Има начин да разберем!

* * *

Срещнах се с него сам. Обадих му се по телефона в управлението, изслушах търпеливо тирадата по въпроса за цапардосания по челото полицейски служител и му предложих да се срещнем на четири очи на ъгъла на Ривиера и Сан Хуан. Затворих телефона, преди да чуя отговора.

Хелена пожела да изчезне и да стигне в близост до мястото на срещата по друг маршрут. По този начин щеше да е в състояние да държи ситуацията под око и да ми даде сигнал, ако Травис води със себе си и други хора. Съгласих се. Ако той не знае, че сме в един отбор, това може някога или някъде да проработи в наша полза. Хелена се усмихна накриво.

— Ние това ли представляваме? Един отбор?

Когато навремето бяхме заедно, често ругаех ония, които наричаха любовниците си „партньори“, сякаш терминологията от обществения живот подхождаше и за взаимоотношенията между хората, сякаш любовта представлява бизнес, трансакции между хора, които си сменят ролите на клиент и доставчик и общуват помежду си посредством фактури. Винаги съм бил против това. Аз й бях най-напред приятел, а след това съпруг — не просто някой, който спи в същия офис.

— Да — казах аз. — Ние сме точно това.

Усмивката й помръкна изведнъж. Кимна рязко и се отдалечи.

На кръстовището, където определих среща на Травис, има едно заведение, наречено „Хепи Спатула“. Навремето беше доста реномиран ресторант, на мода сред местните семейства. Готвеха такава лазаня, която сякаш ти казваше: „Да, зная за съвременните научни схващания по отношение на диетата, но не давам и пет пари.“ Оставяха на масата и малка купичка с пармиджано — да го опиташ. Когато стана Крал на Света, ще направя тази практика задължителна дори и за ресторанти, които не сервират спагети. За нещастие в ресторанта се заредиха серии от случаи на насилие и семействата постепенно престанаха да го посещават. Собствениците го продадоха, клиентелата започна да се срива главоломно и сега, по време на сезона, е пълно до козирката с психари, а през другото време от годината си е като в морга. Венис е в самия край на региона, засегнат от климатичните аномалии, и времето е общо взето по-стабилно, ала и там има тенденция да се променя на цикли от по няколко седмици. Тази вечер беше хладно и масите навън бяха празни.

Седнах на една от тях, поръчах си кана кафе и зачаках да видя кое ще е следващото нещо, което ще ми се случи.

Или поне се опитах. Умът ми беше в такова състояние, сякаш някой му прилагаше електрически шокове, като непрекъснато променяше силата на тока и напрежението. Струваше ми се, че трябва да се опитам да разбера по някакъв начин какво се бе случило у Дек, но нещо ми подсказа, че нямам необходимата информация да оценя събитието. Но това бе просто извинение. Всъщност умът ми просто бягаше от проблема. Не искаше да мисли за него. Притеснявах се за Дек, както и за Лаура, но не можех да направя нищо. Особено, когато съзнанието ми бе заето с друг човек.

Знаех, че е някъде наблизо, абсолютно невидима. Почти я усещах и вярвах, че ако настроя мисленето си, мога да затворя очи и да позная, ако не друго, то поне посоката. Сега, когато тя не беше с мен, много ми се искаше да поговоря с нея, макар да не бях сигурен какво точно исках да й кажа. Не можех да прогледна през мрака на тригодишното си, съзнателно наложено безразличие. Беше твърде отдавна, твърде много се бе променило и се бяха случили ужасно много лоши неща.

Времето тече напред. Така е.

Когато сервирането на кафето ме върна от тази приятна тренировка на мисълта към действителността, извадих от джоба си едно от листчетата от кабинета на Хамънд. Нищо не разбирам от криптография, но си помислих, че и Хамънд едва ли е бил върхът в това отношение. Относителната неграмотност можеше дори да бъде от полза. Сканирах листчето на органайзера си и му казах да го разгледа — повече от скука, отколкото с някаква определена надежда.

Машината взе да сумти и да мрънка, каза, че нищо не може да разбере и попита дали имам нещо против да й сменя батериите тези дни.

Тогава се сетих за ноутбука на Хамънд и за списъка с цифрите. Включих го в органайзера и му казах да провери дали има някаква връзка между двата вида информация. Наистина, в началото забуксува малко, ала след това, все още мърморейки за намаляващия капацитет на батериите си, каза, че може би имаме работа с код от книга, където всяка буква се замества с такава от дадена книга, само че този бил малко по-усложнен от обикновено. Редът на буквите не следвал отделен откъс, използван като ключ, но числата в ноутбука можело да представляват списък на разместените пасажи.

Казах на органайзера да се свърже чрез Мрежата с издание на Библията във версията на крал Джеймс. Петдесет секунди по-късно получи отговора на първите две думи отгоре:

Никълъс Шуман. Дяволска работа.

— Завещанието си ли пишеш?

Изключих екрана на органайзера и напъхах листчето в джоба си. Травис стоеше зад мен, шлиферът му беше мокър, а той изглеждаше вкиснат.

— Наваля ме от колата дотук — каза той. — И, естествено, при теб не вали.

Огледах наоколо и видях, че на около три метра от мен настилката бе мокра. Дори не бях забелязал, че е валяло. Травис седна срещу мен и в този момент представляваше нежелано напомняне за проведения по-рано през деня разговор. Обърнах се настрани и запалих цигара.

— Искаш ли да те арестувам за това? — попита ме той. — Знаеш, че мога.

— Зная също така, че няма да го направиш. Ти си хвърлил въдицата за по-голяма риба.

Той си наля кафе.

— Е, добре, Хап. Какъв е проблемът? И бъди кратък и конкретно по темата, защото не обичам разни престъпници да ме привикват тук и там, ако нямат нищо интересно за казване.

— Пак видях типовете с костюмите — казах аз.

Той ме погледна вбесен:

— Защо не ми се обади?

— Нямах време. Пристигнаха и после изчезнаха.

— Ей така? Дойдоха, казаха ти „здрасти“ и после хванаха пътя?

— Освен това похитиха двама мои приятели.

Изведнъж разбрах, че това е точната дума за случилото се.

— Кого? И какво, по дяволите, имаш предвид под „похитиха“?

— Аз избягах, а след това и костюмарите изчезнаха. И най-случайно бяха шест. Взеха моите приятели и изчезнаха.

— Как изчезнаха? Искаш да кажеш с коли ли?

Наклоних се към него:

— Не, Травис! Послушай ме! Те изчезнаха. В един стълб от бяла светлина. Схващаш ли?

— Да не смяташ, че ти вярвам?

— Наистина не ми дреме дали вярваш, Травис. Каква ще ми е ползата да те лъжа?

— Може би подготвяш почвата за защитата си поради невменяемост.

— Да, бе. И ти ще ми бъдеш единственият свидетел.

Травис си взе дълбоко въздух.

— Добре — каза той, — нямам избор. Разкажи ми историята.

Разказах му, описах точно всичко както си беше. Едва ли щеше да помогне, но си мислех, че ще е добре, ако е официално регистрирано. Той слушаше, повдигнал едната си вежда, и бъркаше кафето си. Когато свърших, се изсмя.

— Космически кораб ли си имат, Хап? Ти видя ли го добре?

Само го изгледах.

— Жалко. Може би трябваше да ги арестуваме за повредени задни светлини, а?

— Има ли някой друг детектив, който работи по този случай?

Той се намръщи.

— Разбира се, че няма. Защо?

— Няма ли един тип с костюмче, симпатичен, на около четиридесет?

— За кого говориш?

— Като се откачих от твоята „опашка“, се намъкнах в къщата на Хамънд — казах аз. — Прерових кабинета му. Там вече имаше един тип. Виждал съм го и преди. Знае името ми, знае и твоето.

Травис изглеждаше объркан, мозъкът му работеше трескаво.

— Познавам всички, които работят по този случай. А ти какви ги вършиш в къщата на Хамънд?

— Между мен и Хамънд има връзка, за която ти не знаеш — казах аз. — Извън проблема с типовете с костюмите. Силно съм заинтересован от разгадаването на случая. Отидох там, за да видя какво мога да намеря.

— И си намерил точно едно голямо нищо — отсече той, — защото ние вече бяхме там.

— Да, ама не сте гледали достатъчно внимателно. Като начало — видя ли етикетите по дрехите на Моника Хамънд?

— Да, видях ги. — Той се почувства малко неудобно. — И какво?

— Знаеш какво искам да кажа. И точка втора — открих нещо в кабинета му.

— Ще кажеш ли какво?

— Може би — отвърнах аз, — зависи от отговора на следващия ми въпрос. Какви са отношенията ти с г-н Стратън?

Внимателно се взрях в очите му. Те не показаха нищо друго, освен объркване.

— Никога не съм го чувал.

— А как ме намери в „Епълбаумз“? Само не ми казвай, че полицията е голяма работа. Ако ме бяхте проследили, за залавянето ми щеше да има цяла команда от специализиран отряд, а не двама смотаняци, които са се оказали някъде наблизо.

— Получихме обаждане — призна той. — Някой ни съобщи.

— А не ти ли предложиха да забравиш доказателството за прехвърлянето на спомена?

— Не, никой не ми е предлагал такова нещо и подтекстът на въпроса ти ме вбесява.

— Добре. Обаждането е дошло от „РЕМтемпс“, което е собственост на същия този Стратън. Почти сигурно е, че точно той е предложил наградата за убийството ми.

— Радвам се, че поддържаш добри отношения с работодателя си.

— Аз съм голям майстор по тези работи.

— А той защо иска да те прецака?

— Не зная — излъгах аз. — Но се опитай да си спомниш, че опитът за убийство на човек е противозаконен, дори и този човек да съм аз.

— Непременно — каза той. — А пък ако срещна случайно Хелена, ще го напомня и на нея. Направо се изненадвам, че все още си жив.

— Може би вече не е толкова добра — казах аз, извадих листчето от джоба си и го поставих върху масата. — Това е другото нещо, което намерих в къщата на Хамънд.

Травис го погледна.

— И какво е това?

— Беше скрито в кабинета. Код.

— Какво пише?

— Първите две думи са име — казах аз. — Никълъс Шуман, онзи богаташ, дето се самоуби миналата седмица. Защо Рей Хамънд е написал името на Шуман на лист, скрит в кабинета му?

Травис изглеждаше потресен.

— А какво пише по-нататък?

— Все още не съм го декодирал и нямам намерение да ти давам нито кода, нито другите листчета. И още нещо, което ти не знаеш — Хамънд е бил убит пред втория си апартамент, който е пазел в тайна. Някой, обаче, е минал през него и е взел компютъра и някои от файловете.

— По дяволите! Ти защо не…

— Защото ми писна да седя в оная килия и нямах основание да ти вярвам. И сега е така, но вариантите ми са на изчерпване. Ще ти пратя другите листчета от Шуман по електронната поща утре в шест сутринта при условие, че ме оставиш да върша каквото искам през следващите два дни.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да си върна приятелите.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги намериш?

— Не е сигурно — признах аз, — но ще се опитам.

— В това листче може да пише какво ли не. Може и ти да си го напечатал. Защо трябва да приема условието ти?

Облегнах се на стола.

— Защото си готин. Ти може и да си забравил, но аз помня, че ходехме да пием бира, преди да се случат всички тези неща. И защото си добро ченге и знаеш, че в смъртта на Хамънд има нещо странно.

Реших да рискувам.

— И защото дълбоко в сърцето си знаеш, че това, което се случи в Трансвърчуъл, не беше по моя вина.

Травис за дълго се загледа встрани от мен. Сякаш все още асимилираше новината за Шуман, но се оказа, че мисли за нещо друго.

— Знаеш ли какво ме дразни в цялата тая работа? — попита той най-накрая. — Че те харесвам. Не си бил заплаха за никого. Просто се бориш за живота си, душиш къде има пари и на никого не правиш нищо лошо.

— Мерси — казах аз, — винаги съм се чудил какво ли ще напишат на надгробния ми камък.

— Мисля, че се разбрахме и че знаеш границите, които не бива да нарушаваш. Подразних се, когато разбрах какво е станало в Трансвърчуъл и че ти си забъркан. Беше лично. Чувствах се предаден.

— Не знаеш и половината от цялата работа — казах аз. — Повярвай ми!

Травис стана и каза:

— Кафето е за твоя сметка. Ще погледна електронната си поща в седем сутринта. Ако това, което намеря, е интересно — имаш два дни. И въпреки това, видиш ли ония, обади ми се!

Той погледна табелата над ресторанта и надникна в празната зала. Готвачът се бе подпрял на барплота и гледаше порнографски филм. Настървението, с което зяпаше филма, правеше идеята да ям храна, приготвена от неговите ръце, някак си непривлекателна. Единият от двамата клиенти на „Хепи Спатула“ стърчеше на една маса в ъгъла, а другият имаше вид на умрял.

— Навремето често идвах тук — каза Травис. — Преди години.

— Аз също — отвърнах. — Но нещата се променят.

Той се обърна.

— Така е. Променят се.

* * *

Почаках на масата. Пет минути по-късно се появи Хелена. Изглеждаше някак потисната. Опитах да се извиня за коментара си за това, че сме един отбор. Тя вдигна рамене така, както обикновено правят жените в смисъл на „няма значение“, но всъщност искат да кажат, че е нужно много повече от открито извинение.

— И сега — какво? — попита тя, след като й казах как премина всичко. — Как мислиш да откриеш типовете с костюмите? Те изглежда търсеха човека, убил онзи тип Хамънд. Намериха го. Няма да се занимават повече с теб.

— Не мисля така — казах аз.

Опитах се да си спомня дали съм казвал на Хелена за един свой спомен, който спира донякъде и не ме пуска по-нататък.

— Всичко се върти около Хамънд. Колкото по-близо стигаме до него, толкова вероятността да се доберем до ония типове се увеличава.

Хелена придърпа палтото около раменете си.

— Е, и?

Вместо да проверя какво е съдържанието на листчето за Никълъс Шуман, аз измъкнах друго листче и отново включих органайзера. Казах му да запази резултатите от последната команда и да събира данните, за да ги изпрати на лейтенант Травис на следващата сутрин. Междувременно сканирах втория лист и поръчах на машината да провери какво може да е съдържанието му.

Докато чаках, погледнах към Хелена и видях, че ми се усмихва.

— На какво се смееш?

— На теб. Винаги се занимаваш с някакви машинки.

— Обичат ме — казах аз. — Поне повечето от тях.

— Телефонният ти секретар обаче изглежда не е сред тях.

— Само защото попречих на междувидовия им романс. Налиташе на кафемашинката ми.

— Винаги си бил много целомъдрен.

На екрана на органайзера се появи име: Джек Джеймисън.

Хелена надникна и попита:

— Този какво прави тук?

— Нямам представа. Хич ме няма с имената. Кой е той?

— О-о, не знаеш ли — онзи, актьорът. На петдесет и няколко. Винаги играе роли на сенатори, на които можеш да вярваш. Гей е, ама само привидно.

Спомних си — любимец на списание „Нешънъл Куесчън-Аскър Мегъзин“, много обичан от групи, борещи се за правата на хомосексуалистите, любим на всички жанров артист, комуто напоследък поверяваха и по-сериозни роли. През това време машината продължи да излива текст по екрана и да превежда стотиците букви, които заемаха останалата част от страницата.

Хелена се бе навела близо до мен и четяхме заедно. Свършихме едновременно и се погледнахме.

Стана много тихо.

Извадих телефона си и се обади на Мелк. В момента работел на едно парти и каза, че ще ми се звънне след две минути.

— Това не може да е истина — каза Хелена. — Няма начин.

— Логично е — отвърнах аз.

Исках да се отдръпна от нея, но не можех. Усещах аромата й, беше като случайно доловения дим от чужда цигара през двете седмици, когато бях спрял да пуша. Не искаш цигари, не пушиш цигари — в никакъв случай, ала си много доволен, че тях все още ги има. Не е много романтично, но така се чувствах.

Не правя масажи, а и не искам да излизам с теб!

Мелк ми звънна. Адресът беше на север по „Холивуд Хилс“ — на около четиридесет минути път. Той го знаеше наизуст — вероятно бе негов предишен клиент. Затвори веднага, защото бързаше да оправя пръдните, да не би някой да се окаже в деликатно положение.

Прибрах си нещата и поседях за момент, без да знам какво трябва да направя най-напред. Тогава осъзнах, че хладното отношение на Хелена няма нищо общо с мен.

— По дяволите, Хелена, извинявай — казах аз.

— За какво?

— Че те доведох тук. Просто не се сетих.

Тя вдигна рамене.

— Доста често идвахме тук, дори и след това. Не е кой знае какво.

— Дойдохме, защото се налагаше. За да докажем нещо. Онова е минало. Просто не съобразих, че може да не ти е приятно.

Тя погледна табелата, почти както бе направил и Травис. След това въздъхна.

— Прав си. Общо взето, бих предпочела да съм някъде другаде.

Отправихме се през кръстовищата към плетеницата от тъмни улички зад тях и търсехме да откраднем някаква кола. Малко по-надолу имаше едно разбрицано бяло дируцу, което спешно се нуждаеше от измиване. Хелена се изкикоти, когато опитах дръжката. То беше отворено.

— Какво? Мислиш, че съм забравил как се правят тези работи ли?

Тя поклати глава и посочи към другата страна на алеята.

— Срещнах собственика му по-рано днес — каза тя. — Травис дойде с друга кола.

Обърнах се и видях мъж, който спеше в канавката като праведник или като човек в безсъзнание. Евтин костюм, кофти вратовръзка и странни петна от охлузване по челото.

Засмях се и посегнах към джобовете му за ключовете. Две минути по-късно вече бяхме надалеч.