Майкъл Маршал Смит
Един от нас (13)

11.

Истинската къща на Хамънд беше горе на „Авокадо“ — голяма, двуетажна, малко навътре от пътя. Нито прекалено лъскава, нито пък в претенциозен квартал, но в никакъв случай не и бордей. Взех адреса от Вент, който я беше купил от някакво ченге. Колата, която свих пред бара, ме докара бързо дотук. Изоставих я на половин миля по-надолу от къщата, на едно добре осветено място, където вероятно нямаше да бъде разбита. Останалата част от пътя взех на бегом.

Забавих крачка, минах по отсрещния тротоар и скришом огледах къщата. По пътя се бях сетил, че нямам представа какво е семейното положение на Хамънд и дали някой все още не живее там. Пред къщата нямаше униформена охрана, а на двеста метра нагоре и надолу по пътя не се виждаха коли без регистрационни номера. Вътре, изглежда във всекидневна, светеше, ала другите прозорци бяха тъмни. След като минах два пъти нагоре-надолу и улицата остана пуста, пресякох бързо и се качих до входната врата. В такива случаи няма смисъл да се туткаш. Трябва да изглеждаш като обикновен човек, който се отбива при приятел, а не така, сякаш очакваш да бъдеш застрелян от снайперист.

Звъннах, почаках. Нищо. Пак позвъних, облегнах се на вратата и почаках десетина секунди. Никой не отвори, не се чу и никакво движение, което съвпадаше с очакванията ми. Когато са си у дома, повечето хора светват повече от една лампа. Разбира се, има старци и фанатизирани защитници на околната среда, които гасят осветлението при всяко излизане от стаята, но повечето хора не постъпват така. Нощта за тях означава: „Остави светнато, дявол да го вземе. Нека има пламъче, около което да се съберем.“ Голяма бе вероятността осветлението да е свързано с реле за време или с вътрешна система за сигурност. Или беше така, или обитателите — ако имаше такива — бяха абсолютно глухи. И в двата случая, обстоятелствата щяха да бъдат на моя страна.

Тръгнах край къщата, а високият жив плет около мястото ме скриваше от погледите на съседите. По всички прозорци имаше заключалки, които надничаха към мен — малки оранжеви оченца, следящи движението ми. Държах лицето си обърнато на другата страна, поради вероятността да разполагат с точното описание на хората, на които е разрешено да се мотаят около къщата нощем. Стигнах до задната страна без проблем.

Дворът беше малък и подреден, с голямо дърво в средата и голяма стара макара вместо маса. Огледах задната врата — една главна ключалка без следи от жици по нея. Пъхнах органайзера в нея и му наредих да започва работа. По екрана му започнаха да премигват разни светлинки и във всички посоки се разхвърчаха поредици от числа. Сигурен съм, че това не е абсолютно задължително и че органайзерът го прави, само за да покаже, че върши нещо много трудно.

След трийсетина секунди ми съобщи, че не може да отвори заключалката, но било вероятно тя да е склонна да приеме подкуп. Набрах банковите данни на починалия Уолтър Фит и оставих ключалката да си прехвърли двеста долара. Един господ знае какво възнамеряваше да прави с тези пари, но след няколко секунди се чу щракване и вратата се отвори.

Влязох в къс коридор с врата в единия край. Затворих външната врата и за момент се ослушах в тъмнината. Сърцето ми примря като чух меко и ритмично шумолене, но само след секунда вече имах представа какво може да е той. Отидох на пръсти до вратата и надникнах вътре.

Това бе кухнята, подредена в доста свободен стил, а всички уреди се движеха. Хладилникът и микровълновата печка се влачеха в противоположни посоки покрай отсрещната стена, а една кафемашина и процесорът за храна се въртяха в кръг по средата на стаята. Голям фризер-ракла стоеше край другата стена и се клатеше напред-назад.

— Здрасти — тихо поздравих аз. Всичко, с изключение на фризера, спря да се движи. — Има ли някой вкъщи?

— Не — прошепна процесорът за храна. — И малко се притесняваме.

— Защо?

— Защото не сме виждали г-н Хамънд от дни — обясни поверително кафемашината, като дойде и застана до краката ми. — А снощи и Моника, това е г-жа Хамънд, замина, без да каже къде отива, и оттогава не сме я виждали.

— Носеше ли чанта?

— Да, но малка.

— Е — опитах се да бъда убедителен, — може би е отишла при приятели за някой и друг ден.

— Така ли мислиш? — попита фризерът, като за момент спря да се клати.

— Сигурно е така, защото в противен случай сигурно щеше да вземе и вас.

— Може и да си прав — каза фризерът и в гласа му долових успокоение. — Благодарим ти.

— Гладен ли си? — попита хладилникът. — Имам малко студено пиле.

— Може би по-късно — отговорих аз и се върнах обратно към коридора.

И така, Хамънд имаше съпруга и до днес тя е живяла тук. Предполагам, че щях да съм открил този факт при по-интелигентен прочит на вестниците от миналата седмица, но не бях стигнал дотам. Това, че я нямаше, обясняваше липсата на ченгета отвън, а това, че е била тук, вероятно охранявана, можеше да означава нещо друго — който и да беше претърсил другото жилище на Хамънд, може би все още не е имал шанса да извърши същото и тук.

Това можеше донякъде да обясни и избора на Лаура да застреля Хамънд там, в Калвър Сити, както и да даде основания за предположения от какъв характер са били взаимоотношенията им.

Преминах бързо по коридора, като се оглеждах за алармени сигнализации. Предната част на къщата се състоеше от една немалка площадка пред стълбището, което водеше към втория етаж. И от двете й страни имаше врати. Погледнах в стаята, където светеше, и се убедих, че това наистина е всекидневната, след това надникнах през другата врата. Столова — не особено интересна и обзаведена без разточителство. Вкусовете на семейство Хамънд бяха някак строги, макар че малкото, което се виждаше, изглеждаше скъпо.

Изтичах леко нагоре по стълбите и през тамошния коридор. Отдясно открих само спални. Най-голямата показваше признаци на доскорошно обитаване и личеше, че някой я е напуснал набързо. По леглото бяха разхвърляни женски дрехи, а вратите на гардероба бяха отворени. Светнах за малко и поразгледах какво има вътре. Имаше обувки, много обувки. Какво им има на тези жени? Разбирам, че за различните тоалети трябват различни цветове обувки, но и г-жа Хамънд като повечето жени само от тъмнокафявите имаше седем чифта. Съвсем спонтанно погледнах етикетите върху някои от дрехите, оставени върху леглото, „Фиона Принс“, „Зозич“, „Стефан Джоунс“. Конфекция, но далеч не евтина. Почудих се дали Травис е видял поне малко от това, когато е идвал да разпитва вдовицата, и дали е стигнал до същото заключение като мен — Хамънд е вземал подкупи.

Изгасих отново и проверих другата страна на коридора. Една баня, на етажерката над мивката — приличен безпорядък. Заминаването не е било точно паническо, ала времето е имало съществено значение. Някои от важните женски тоалетни принадлежности си бяха на мястото, което предполагаше, че собственичката им може и да се върне. След това — още една малка стая — празна, с неясни функции. Може би по архитектурен проект е била предназначена за детска стая, но беше ясно, че към настоящия момент не се използува за такава.

Оставаше още една стая в предната част на къщата. Вратата бе затворена. Поех дълбоко въздух и завъртях дръжката, като искрено се надявах да не е свързана с алармена инсталация. Дръжката се завъртя, нищо не се включи и аз леко открехнах.

Беше кабинетът на Хамънд. Пред прозореца имаше бюро, виждаха се и очертанията на голямо кресло. На едната стена от горе до долу имаше книги, а другата бе опасана с шкафове. Угаснах. Ако тук бе скрито нещо, намирането му щеше да отнеме дни.

В този миг лампите светнаха, креслото се завъртя и видях, че в него седи мъж с тъмен костюм.

— Здрасти, Хап — каза той. — Радвам се да те видя.

* * *

Пистолетът на Дек мигновено се озова в ръката ми и аз го насочих към човека в креслото. Това обаче не ме накара да се почувствам по-добре, нито пък разтревожи особено онзи срещу мен. Все пак го задържах на мушката.

Човекът вдигна малък електронен ноутбук.

— Това ли търсиш?

— Нямам представа — казах раздразнено аз. — Какво е това? И кой си ти, дявол те взел?

След това го познах и сам си отговорих на въпроса. Това бе мъжът от закусвалнята, оня, дето седеше на края на барплота, сякаш изпаднал в посталкохолен стрес. Същият, който ме бе заговорил след телефонния ми разговор с мъжа в дома на Лаура, човекът, който изглеждаше малко не на място, но беше там, срещу хотела на Лаура, сякаш чакаше някого.

— Кой съм аз ли? — каза той и завъртя очи. — Казвам се Хап.

— Не — отвърнах аз твърдо. — Това е моето име. Опитай пак.

Човекът се намръщи.

— Ти си абсолютно прав, разбира се. Извинявай. Казвам се Травис.

— Престани да се правиш на идиот и кажи кой, по дяволите, си ти! И изгаси осветлението, за бога! — предложих му аз.

— Какво осветление?

В съответствие с общоприетата практика ключът за осветлението се намираше на стената зад мен, непосредствено до вратата. Той нямаше как да го достигне от мястото си. Светлината бе някак необикновена, почти осезаема — същото е усещането, когато плуваш нощем в бистра вода и някой включи над теб мощен прожектор. Тя не достигаше до ъглите на стаята и предметите не изглеждаха както обикновено — сякаш светлината не влияеше на зрението.

Без да свалям пистолета от човека в креслото, посегнах зад себе си и щракнах ключа. Осветлението се включи и стаята изведнъж придоби нормален вид, с очертани ъгли и прах. Макар че всъщност вътре не стана по-светло.

Човекът примигна и каза:

— „Портите му не ще се затварят деня, а нощ не ще има там.“

— Търпението ми се изчерпва — предупредих го аз.

Човекът завъртя очи, посегна към джоба си и извади малък предмет, подобен на фенерче.

— Прожектор със заобикаляща светлина — каза той. — Можеш да си го поръчаш по радиопазара.

— Добре. Ще си потърся. А сега, питам за последен път — какво правиш тук?

— Чакам те — каза той и се изправи. — Идваш по-късно, отколкото те очаквах, и трябва да тръгвам. Имам работа. Както и да е — нещото е тук.

Той сложи ноутбука на стола и отново ми намигна.

— Никога нямаше да го намериш сам. Беше залепен с лента под ъгъла на бюрото.

— Това е първото място, на което щях да погледна — казах раздразнено аз. — За каквото и да е.

Човекът се усмихна и тръгна насреща ми. Спря се на около метър от мен, пистолетът почти докосваше гърдите му и зачака търпеливо. Не знаех какво да направя. Да го застрелям щеше да бъде прекалено и крайно, но не знаех дали трябва просто да го пусна да си върви. В крайна сметка свалих пистолета. Леко се бях задъхал — изморен, изтощен, с прекомерно опънати нерви. Този тип или е ченге, или е някой друг, свързан с Хамънд, и беше само на няколко крачки пред мен.

— Какво въобще става? — Въпросът се изля от мен като последен дъх. Чувствах, че можех да отида на следващото ниво на играта, само ако ми подскажеха някакъв ключ или парола.

Човекът извади портфейл и ми подаде визитка.

— Аз не бих се навъртал наоколо — каза той.

След това мина край мен и излезе, а аз не го спрях.

Само след миг се сетих да обърна визитката и да я погледна и от двете страни. Бяха празни!

Хукнах през вратата, завих по коридора и надолу по стълбите, но човекът беше изчезнал. Подвоумих се дали да го гоня, но след това си спомних, че ноутбукът е горе, че времето не е на моя страна и че Дек вероятно може да помогне с нещо. Върнах се обратно в кабинета и изгасих осветлението. Мислех си направо да пъхна ноутбука в джоба си и да се махна, но изведнъж ми хрумна да го включа.

Появи се екран, пълен с цифри, отделени със запетаи. Не можех да схвана дали съществува някакъв определен ред — просто поредица от числа. Прелистих още няколко страници напред, но всички бяха празни. Хамънд беше използвал устройство за петдесет долара, за да съхрани една-единствена страница! Явно бе важна. Или пък това са резултатите му от голфа. Ще го мисля по-късно!

Преди да си тръгна хвърлих поглед върху полиците с книги. За ченге имаше ужасно много книги. Текстове по криминология, история, романи с измачкани от употреба корици. А също и религиозни книги, интерпретации на Библията, „Сто и един начина да изкараш добре на къмпинг“, цели поредици от булевардните глупости, които изглеждаха по-нови в сравнение с всички останали книги. Взех напосоки една от нерелигиозната поредица и я отворих. Светлината от улицата беше достатъчна, за да видя, че на страницата са изобразени огнестрелни рани. Не много привлекателно, но доста интересно. Със сигурност бе по-добре да ги виждаш на книга, отколкото върху собственото си рамо. Не за първи път се зачудих дали нямаше да е по-добре да бях станал ченге, а не престъпник. По едно време обмислях такава възможност и както обикновено реших, че сигурно щях да бъда по-добре платен, да работя при по-добри условия и да се радвам на малко по-високо обществено положение. На ченгетата им дават хубави униформи, а от друга страна, нямаше да ме арестуват непрекъснато и да ми нижат обезсърчителни слова. Но това нямаше никакво значение — май беше вече малко късничко да кандидатствам в полицейската академия.

Докато поставях книгата обратно на полицата, забелязах нещо. Между страниците на следващата книга имаше поставено листче, чието ъгълче стърчеше нагоре. Издърпах книгата и я отворих.

Знаех, че съм открил нещо важно. Листчето бе около десет на шест сантиметра и бе от край до край отпечатано на лазерен принтер. Текстът беше безсмислица, хаос от букви без интервали помежду им. Код. Като се вгледах по-отблизо, забелязах, че буквата „х“ се явява много по-често, отколкото би трябвало, дори и в кода да заместваше буквата „е“. Имаше вероятност тя да замества интервала и в този случай текстът сигурно бе отпечатан на пасажи от думи.

На бюрото нямаше принтер, което означаваше, че това може би е продукт от дейността на Хамънд в другия му апартамент. С други думи разполагах с допълващата информация, до която искаха да се доберат хората, претършували оня апартамент. Два от краищата на листа бяха леко неравни, което предполагаше, че това е част от по-голям лист. От един нормален лист вероятно щяха да излязат четири такива. Дали имаше още?

Върнах книгата на мястото й и извадих друга от горния рафт. Нямаше листчета нито в нея, нито в следващите две, в които потърсих. На лавиците имаше стотици книги и знаех, че откриването на първото листче трябва да е било следствие на инжектираните ми съвпадения. Претърсването на всички останали книги щеше да ми отнеме цялата нощ, затова реших просто да прехвърля само една редица.

Това ми отне повече от половин час, но ми донесе още три листчета. Буквите върху всяко от тях бяха различни, но иначе изглеждаха еднакви. Най-отгоре имаше по две думи с почернен шрифт — може би име. След това дълъг неразгадаем текст.

Какво можеше да бъде толкова секретно и достатъчно важно, че едно ченге да прибегне до такава сложнотия — едновременно да крие информацията и да я дублира? Едно беше сигурно — това не бяха служебни дела.

Пъхнах листчетата в джоба си и излязох от къщата, като спрях само да си взема парче пържено пиле от хладилника и да пожелая на приборите всичко добро.

* * *

Дек седеше на масата и имаше притеснен вид. Лаура лежеше на канапето с голяма пълна чаша в ръка. Въпреки че се беше изтегнала по цялата дължина на канапето, тя изобщо не изглеждаше спокойна. Някак костелива, напрегната и очевидно в особено състояние на духа. Беше облечена с дамски джинси и размъкната блуза, вероятно оставени в гардероба на Дек от някоя специална жена, която е решила да стане специална за някой друг. Бяха твърде големи за нея и в тях приличаше на хубаво плашило, нагиздено като за сватба. Беше дръпнала ръкавите си нагоре и кървавочервените белези на китките й се открояваха ярко. Страхът в очите й беше нараснал и сякаш знаеше, че ей сега ще започне да блъска главата си в стената, безсилна да го предотврати.

— А-а, Хап — възкликна тя. — Блудният син-неудачник се завръща.

Изречението бе произнесено така, сякаш човек с говорен дефект се опитва да говори на холандски. Погледнах въпросително Дек.

— Ти се опитай да я спреш… — каза той.

Приседнах на подлакътника на канапето. Тя изви глава и ме погледна. Очите й показваха, че разбира, но трудно.

— Здрасти, Хап — поздрави тя. — Как е при теб?

— Явно не толкова добре като при теб. Може би е дошло време да изпиеш едно кафе, а?

— Хм. Дали да пия кафе? — Тя направи физиономия, сякаш размишлява задълбочено — етюд, чието качество леко пострада от факта, че направи неуспешен опит да уцели брадичката си с показалец. След това изведнъж изкрещя: — Не, разбира се, не искам проклетото кафе!

— Лаура, наистина ще ни бъде трудно да говорим, ако продължаваш да пиеш.

— Да си говорим ли? Колко любезно! И за какво ще си говорим?

— За каквото искаш. За това какво става с теб. За това как можем да помогнем ние.

— Какво ще направите — ще ме спасите ли?

Изведнъж се почувствах изморен, безсилен и неспособен да понеса това.

— Лаура, опитай да си спомниш, че освен теб и други хора си имат проблеми. Цял следобед прекарах в килия в полицията. Нали ти казах за онзи случай? Информацията е върната в базата данни на полицията и Травис вече знае това. За да се спася въобще, както и да избегна тест за възстановяване на истината, трябва да му помогна да хване психарите, които са по дирите ти, защото той си мисли, че те са убили Хамънд. Единственото ми възнаграждение за това ще бъде свободата на бившата ми жена, към която аз изпитвам смесени чувства — и то, не защото Травис ще я остави да се изплъзне, а защото тя се надява да спечели доста пари от някакъв, който дава много пари за главата ми. Сама разбираш, че за мен това бе един отвратителен ден и затова те моля: дай ми възможност да си отдъхна.

Тя се изсмя.

— Защо се разделихте с жена ти?

— Защото котаракът ни умря — отсякох аз. — Сега ще пиеш ли кафе?

— Не, но мога да се съглася на един масаж.

— Моля?

— Вратът ме боли — каза тя и с мъка се поизправи на канапето, — и ако ме поразтриеш, може и да ми мине.

— Няма да правим секс, нали?

Тя премигна срещу мен и за момент сякаш се отрезви.

— А-а, не.

Дек са изкикоти зад нас и влезе в кухнята. Той знаеше какво ще последва. Беше го чувал и преди. Обясних й донякъде подробно мнението си по отношение на масажите. Това, че не обичам да ги упражняват върху мен, че ги намирам за досадни, дразнещи и защо е така. Обясних й също така и възгледите си относно хитроумния и подмолен начин, по който жените предефинираха масажа като предварителна игра и по този начин накараха мъжете да ги масажират по-често. След като в продължение на векове масажи са правени само на атлети или с лечебна цел, изведнъж се оказа — според разни жени и брадати идиоти, които винаги играят по нечия свирка, — че масажът бил съществен елемент от правенето на любов. И сега, мъжете трябва да се стараят не само жените да стигат до оргазъм (безусловно тяхно право и приятно задължение; но, скъпи дами, вие опитвали ли сте как точно става това? Или е много лесно, или е като да играеш билярд на тъмно — средно положение няма. Мисля си, че всяка жена трябва да опита да доведе до оргазъм друга жена. Предполагам, че тогава по този въпрос ще се говори по-малко), но и такива умопомрачително тъпи и потресаващи неща като масажирането на нечий крак следва да се приемат като неразделна част от целия сексуален ритуал. Следователно, ако някой мъж не прекарва поне половин час, месейки блажено прасеца на приятелката си, той се явява един вид сексуален примат. Мъжете никога не са излизали внезапно с някое нововъведение, нали? С някакви нови сексуални пламтящи обръчи, през които партньорите им трябва да скачат?! Те не постановяват, че да се подхожда с разбиране към закачките им и да им се сервират бира и гризини вече е неотменна част от сексуалното начинание, нито пък, че просто не могат да се отпуснат добре и не са в съответното настроение, ако преди това не изгледате футболния мач заедно.

Просто не е честно, дявол да го вземе — аз не стоя зад това. С други думи, не лежа безучастен. Както си изберете.

Трябва да призная, че продължих още малко. Нарочно. След няколко минути раменете на Лаура започнаха да се отпускат и когато Дек й донесе чаша кафе, тя го взе без да мърмори.

— Не се учудвам, че жена ти те е напуснала — каза Лаура, като подгъна крака под себе си. — Май си й действал като мокро одеяло на огън.

Дек тихо попита:

— Нали не смяташ наистина, че Хелена ще ти види сметката?

— Предполагам, че не — отвърнах аз. — Тя ме спаси в кафенето. Тя донесе машината тук. И вероятно тя е била в апартамента ми и е обърнала чаршафите — послание, което съм бил твърде тъп да осъзная навреме.

— Което пък предполага, че те е търсила в продължение на няколко дни.

— Голяма работа — казах аз. — Твърде малко, твърде късно.

— Хап, ако тя наистина искаше да те убие…

— Да, зная — казах аз раздразнено, — досега щях да съм мъртъв. Знаеш ли какво е да имаш до себе си един забележителен човек, всеобщо признат за по-корав от теб?

— Не, но аз никога не съм бил женен.

— Много остроумно. Сам ли го измисли, или си го чел някъде?

— Можеше и да съм го чел, ако умеех да чета.

— Исусе! — възкликна Лаура. — Учудвам се, че вие въобще излизате от апартамента. Можете спокойно да се забавлявате, като си стоите тук и просто си приказвате.

— Лаура — казах аз, — какво става с теб? Сутринта всичко ти беше почти наред. Сега бълваш змии и гущери. Какво има?

— О-о, Господи! — изсмя се тя. — Доктор Хап се върна и прегледът започна.

— Какъв е проблемът? — попитах аз. — Да не би да съчувстваш на Моника Хамънд?

Не зная каква реакция съм очаквал — може би исках Лаура да разбере, че знам за нейния живот малко повече, отколкото тя предполага. Може би исках да я накарам да млъкне за малко.

Но не стана така. Тя направо откачи.

Излетя от канапето с див крясък. Политнах тромаво назад, а тя се тръшна върху мен. Толкова бях изненадан, че в началото дори не можех да се предпазя и видях звезди. Лаура беше съвсем откачила, удряше ме с ръце по лицето и крещеше думи, които не можех да чуя. Опитах се да хвана ръцете й, но те се движеха твърде бързо и непредсказуемо.

След това Дек мина зад нея и успя да я стисне за раменете. Дръпна я назад, така че ръцете й не можеха да ме достигат, при което тя започна да ме рита с крака. Дек леко обхвана с ръка врата й и я повдигна, така че да мога да се измъкна изпод нея. Лаура все още крещеше, но не толкова неистово и пронизително. Все още не можех да разбера какво ломоти, макар да ми се струваше, че непрекъснато повтаря едни и същи четири думи.

— Защо беше всичко това, по дяволите? — попитах задъхано.

Едната ръка на Дек бе все още около врата й, а другата галеше косата й. Вече трепереше по-малко, а очите й, изпълнени с ярост и срам, бяха заковани върху мен.

Лаура продължаваше да повтаря думите си като повредена грамофонна плоча и най-накрая разбрах какво всъщност казваше тя:

— Моника ми е майка.

* * *

Не искаше да каже нищо повече. Всички седнахме на местата, където си бяхме, дишахме дълбоко и усещахме как нажежената атмосфера в стаята бавно се разсейва. След това Лаура се отскубна от прегръдката на Дек и отиде в банята, като затръшна вратата след себе си. Двамата с него се спогледахме и не знаехме какво да си кажем. Той взе една възглавница, за да попие кафето от чашата, която се бе разляла. Аз отидох в кухнята да направя ново.

След няколко минути чух, че Лаура излезе. Измърмори някакво извинение и пак седна на канапето. Гледах да не съм в полезрението й и правех кафетата толкова бавно, че едва не изпаднах в Дзен транс. Чух как Дек попита нещо — съвършено миролюбиво — и след дълга пауза Лаура отговори. После започна да й говори бавно за нещата по стените. Не добих усещането, че това взриви интереса й, но поне даваше вид, че слуша.

Реших да поостана в кухнята още малко. Дек е от хората, които не може да не харесаш. Аз не съм такъв. За околните се оказва невероятно лесно. Някои не ме харесват по няколко пъти на ден, само за да поддържат средния резултат.

Приседнах на една табуретка и запалих цигара. Лицето ме болеше и като прекарах пръст под носа си, по него остана кръв. Мислех си, че имам и счупено ребро, но едновременно с това се надявах да не е така, защото счупените ребра са голяма досада. От дясната страна имам две такива ребра, които сега са много слаби и винаги, като ги чупя отново, преживявам поне четири седмици сериозни неудобства, а не мога дори да покажа причината.

За да правя нещо, започнах да си мисля колко ли време ще е необходимо на Травис да ме открие. Изгонването на „опашката“ според мен не бе нарушение на условията на нашето споразумение, но той може и да има по-друго мнение. Размишлявах и по въпроса как да се отърва завинаги от банковата история, така че никога повече да не ме търсят за нея. Пиех кафето си бавно и усещах как пулсът ми се нормализира. Чувах мърморенето на Дек и изръмжаването на Лаура от време на време.

След това чух шум, идващ откъм предната страна на къщата. В първия момент не можах да се сетя какво е това, но после разбрах откъде ми е познато.

Беше също като шум на кола, която се движи бързо и се отдалечава надолу по пътя. Може би бяха повече от една. Вероятно три.

Времето сякаш забави ход като пианист, който изпълнява мелодраматично ралентандо. Докато бавно завъртах глава и се канех да викна на Дек да погледне през прозореца, задната врата на кухнята се отвори рязко и някой подаде глава.

— Бързо! — каза Хелена. — Хап, трябва да дойдеш с мен.

Погледнах към нея и запремигах. Чуха се спирачки и енергично отваряне на врати. Дек скочи на крака и изпсува, после се разнесоха стъпки на тичащи хора и удари по входната врата на долния етаж — толкова силни, че се усъмних дали пантите и ще издържат.

Но аз виждах само лицето на Хелена — мека кожа, покриваща острите скули, леденосини очи и тъмнокестенява коса. Може би имаше няколко нови бръчки — малко по-забележими. Иначе си бе все същата.

Стъпки, които тичаха нагоре по стълбите към вратата.

Викнах на Дек и преместих очи върху него. Той мигновено реагира, сграбчи ръката на Лаура и я смъкна от канапето. В момента, в който извадих пистолета си, усетих как някой ме хвана и ме задърпа към задната врата.

Хелена просъска:

— Хап, бързо, дявол да те вземе!

Лаура се спъна в някакво килимче и падна на колене. Дек се обърна, за да й помогне. Първият залп от изстрели се стовари върху вратата на Дек и навсякъде се разхвърчаха трески. Последва страхотен ритник, който приличаше по-скоро на експлозия. Затичах се да помогна на Дек, но Хелена не ме пусна и ме дръпна обратно към вратата. Обърнах се с лице към нея и усетих дъха й.

— Веднага тръгвай с мен — каза тя, — или те зарязвам тук.

Дек и Лаура вече тичаха към нас. Хелена се завъртя на пети и аз хукнах по площадката и затрополих надолу по стълбите. Дек и Лаура бяха на няколко крачки след нас, но Хелена, както винаги, беше права — не можех да им помагам да тичат. Трябваше да се справят сами.

Чу се силен трясък, когато вратата на Дек най-сетне бе разбита на парчета, после се разнесоха крясъци. Спънах се и едва не паднах по лице на стълбите, но размахах ръце и в последния момент се улових за перилата. Хелена трополеше по металните стълби пред мен — лека и бърза — и в един абсурден момент виждах само слабия й гръб и косата й, която подскачаше и се люлееше.

Стъпих тежко на земята няколко крачки след нея и си спомних за колата, която бях оставил зад сградата предната нощ. Хелена проследи погледа ми.

— Ключовете в теб ли са? — попита тя, като вкарваше нов пълнител в пистолета, появил се незнайно откъде. Естествено, той бе по-голям от моя. Поклатих глава, обърнах се назад и видях, че Дек и Лаура бяха стигнали едва до площадката над нас.

— Значи нямаме време! Бягаме!

Подчинявайки се, аз се запрепъвах заднишком и подвикнах на другите да побързат. И тогава видях:

Лаура и Дек — като на стопкадър. Дек малко по-напред, но Лаура се приближава бързо, главата й — наведена, а върху лицето й е изписано нещо средно между страх и решителност. Дек вече стига до перилата и преценява под какъв ъгъл да се хвърлят по стълбището.

И тогава, зад тях — експлозия с жълта светлина. Най-напред си помислих, че е отблясък от изстрел, но светлината бе мека, голяма и се движеше твърде, твърде бавно. Не беше и запалителна граната, тъй като не се чуваше никакъв звук освен дълбоко бръмчене, което караше зъбите ми да тракат. Две фигури изскочиха от кухнята — въпросните мъже с костюми. Главата на Дек бавно се обърна; чух изстрела от пистолета на Хелена, който по никакъв начин не се отрази на картината; далечен писък с гласа на Лаура, идващ сякаш от другия край на тунел през центъра на земята.

Светлината се промени и се събра във формата на бяла крушка около Лаура и Дек. Горната й част се издигаше на двадесет метра в небето и в един момент заприлича повече на колона. Все още бягах заднишком и се опитвах да викам. Спънах се и се тръшнах на земята.

Случи се в момента, в който Хелена се опитваше да ме вдигне.

Лицето на Дек се промени. В началото сякаш се изпъна, а после някои части от него се стопиха. Изчезнаха ония части, които никога не съм забелязвал и останаха само очите, скулите и устата. Същото се случваше с Лаура, само че по-бързо. След две секунди от тях останаха само два ужасяващи кръга. Почувствах някакво непознато чувство към тях, нередно и непознато, след което ми се стори, че видях нещо във въздуха над къщата — сякаш празна стая от въздух. Вибрациите станаха по-високи и с по-голяма амплитуда. Забиваха се в мозъка ми като куки в спомени. Останалите фрагменти от лицата на Дек и Лаура проблеснаха още веднъж — сякаш се мяркат на стара фотография.

След това изчезнаха.

Бялата светлина се стопи като изгасена с ключ. Никой друг не се появи на площадката, а първите двама изглежда бяха изчезнали. Обърнах се и погледнах към улицата. Колите ги нямаше. Беше останала само отворената задна врата, която се полюляваше от несъществуващия бриз, и една абсолютна тишина.