Клей Харви
Черен шепот (7)

5.

Четиримата нападатели извърнаха лица към мен. Щом усетиха, че връхлитам върху тях, те веднага се подредиха в редица. Баща ми остана скрит зад гърбовете им, зает с бърсането на кръвта от лицето си с опакото на ръката, приклекнал безпомощно, неспособен да се изправи.

Хлапакът с парчето тръба в ръка очевидно беше водачът на бандата. Именно затова той пръв ме заговори, без да се притеснява за елементарната учтивост:

— К’во искаш бе, шибаняк?

— Стига… — изпъшка отзад баща ми. — Не съм чак толкова зле, колкото ти изглеждам. Просто ми потече повече кръв от друг път. Този безмозъчен тип ме халоса с тръбата — продължи той, като кимна към приятелчето, стискащо тръбата. — Дано нямам нещо счупено…

— Затваряй си устата, дъртако! — кресна водачът.

Аз вперих поглед в лицето му. Главата му стърчеше над моята — дангалакът стигаше до метър и деветдесет и два, но не тежеше повече от мен.

— Истина ли е това, което чух? Ударил ли си баща ми с тръбата?

— Хич не ми пука дали това котешко лайно ти е баща, или не. Знам само, че го цапардосах с тръбата. Искаш ли и ти да я опиташ, задник такъв?

— Искам, разбира се.

— К’во рече?

— Искам да я опитам. Хайде, фрасни ме с тръбата де!

Беше достатъчно висок и жилест, чевръст и подъл, за да ме подреди така, че и родната ми майка да не може да ме познае, но му липсваше едно — малко досетливост, колкото да прикрие намеренията си. Зениците му се разшириха от ярост. Леко изопна дясното си рамо назад, за да замахне с все сила. Но аз сграбчих тръбата за другия край, миг преди тя да профучи на две педи от челюстта ми и веднага я завъртях надолу. Юначагата — мъжко момче няма спор — го досрамя да я пусне и да отстъпи две крачки назад. Опита се да я изскубне от ръцете ми, но това го принуди да се наведе надолу. Ала късно, безнадеждно късно, защото вече бях издърпал тръбата към хълбока си. Китката му се изви болезнено, а лакътят му едва не излезе от ставата. Стиснах го за китката толкова здраво, че оня изврещя, издърпах тръбата с лявата си ръка и сплесках носа му с нея. С неговата тръба по неговия нос. Той рухна на колене. Кръвта шурна от сплесканите му ноздри. Но ръцете му още бяха преплетени с моите като челюсти на менгеме. Следващият удар с тръбата премаза четирите пръста на дясната му ръка. Веднага след това се завъртях и без да отпускам другата му китка, го метнах към съседа му отляво. Здравеняк номер едно се заплете в краката на здравеняк номер две, който услужливо отскочи, за да не се стовари в краката му окървавеното му приятелче.

В този миг върху гърба ми понечи да се метне специалистът по джантите и тръбните ключове за демонтаж. Деветдесет килограма лой и кости, може би с добавка само от пет-шест килограма мускули. Нападна ме отдясно, с вдигнат тръбен ключ, твърдо решен да ми смъкне скалпа. Но аз го посрещнах с един десен прав, точно в ларинкса, а след броени секунди, за да се застраховам от неприятни изненади, го халосах с тръбата над ухото. Той се строполи като чувал с картофи. Тръбният ключ, който стискаше с толкова ярост в ръката си, се изтърколи на паважа. Съседът му още по-отдясно — да го наречем номер четири, горящ от желание да не пропусне сгодния случай се втурна насреща ми, размахвайки ръце, сякаш досега никога не бе участвал в ръкопашна схватка. За миг изпитах жал за хлапака, но си спомних какво бе сторил на баща ми. Негодникът бе съзерцавал с наслада как приятелчетата му бяха малтретирали безпомощния ми родител. Затова отстъпих настрани, с любезното намерение да не му препречвам пътя. Но в мига, в който профуча покрай хълбока ми, силно замахнах с тръбата — право в лакътя му. Навярно успях да му счупя костта, ако можеше да се съди по хрущенето. Винаги личи кога се трошат кости. Но и той ми помогна за диагнозата, защото нададе ужасяващ крясък. Застигнах го на три метра назад, паднал върху паветата, притиснал ранената си ръка към гърдите. Изритах го с все сила в дясното коляно. Отново се чу онзи сух, зловещ звук като при трошене на кости. Нападател номер четири се сгърчи на паважа, а аз се възползвах от паузата, за да го перна с тръбата по тила и да го изпратя за дълго в царството на сънищата.

Трима вече бяха повалени.

Здравеняк номер две бе успял да изрита настрани стоварилия се в краката му длъгнест предводител на бандата, след което наби маратонките си „Рийбок“ в паважа и ловко отскочи нагоре. Едновременно с изправянето, дясната му ръка измъкна от джоба на якето сгъваем нож. Острието му се оказа назъбено, с дължина около дванадесет сантиметра.

Размаха го със свистене пред гърдите си. Устните му се свиха в зловещо подигравателна гримаса. Или поне той си въобразяваше, че е така. В този миг си спомних онзи епизод от Корея, когато един сержант от армията също бе размахал подобен нож пред лицето ми. Веднага пропъдих мрачното видение. Сега трябваше да се концентрирам максимално. После щях да се занимавам със старите и по-новите спомени.

— Пусни ножа — приятелски го посъветвах аз. — Че да не се порежеш… Става най-случайно…

— Ще ти резна топките аз на теб! — кресна той.

Влагаше прекалено много жар в играта. Дали не е от онези кучета, които само лаят, без да хапят? Нищо чудно. Но все още държеше ножа в ръката си. Ако не проумея намеренията му, нямаше да успея да освободя баща си.

Онзи отсреща се разкрачи, за да е по-стабилен. Отпусна ножа покрай бедрото си и вдигна лявата си ръка пред гърдите. С дясната извъртя ножа с острието към тялото си и наведе ножа надолу. Притисна палеца си към края на дръжката, вместо да го притисне между показалеца и средния пръст. Тази хватка се нарича „сабльорска“. Стана ми интересно. Нима този хлапак бе използвал ножа си само за рязането на коледна пуйка?

Време беше да приключваме.

За да го разсея, метнах тръбата към лицето му и се втурнах след нея. Той се изви и тръбата го закачи по лявото рамо, после вдигна лявата си ръка, за да ме посрещне, преди да ме наръга с ножа в дясната право в ребрата. Но десният ми крак вече беше попаднал между двата му крака. Завъртях го надясно. В същия миг блокирах замахващата му дясна ръка с моята лява. Обърнах се и аз. Дясната ми ръка светкавично се намести под дясната му мишница. В следващата секунда тялото му излетя над рамото ми, за да тупне по гръб върху безмилостно коравите павета. Онзи не успя дори да гъкне. Само простена безпомощно. Без да отпускам хватката си около дясната му китка, все още стискаща ножа, аз го дръпнах към себе си, за да стоваря тока на обувката си в дясната му подмишечна ямка. С все сила, за да смажа сухожилията му. Веднага се наведох и стиснах палеца му, за да го откопча от дръжката на ножа. Ножът издрънча върху паважа. Здравенякът се сви на кълбо и се опита да изпълзи по-надалече от мен. Но аз нямах намерение така лесно да се лиша от компанията му. Стиснах го през гърлото с дясната си ръка, а с лявата извих китката му. Малко го повдигнах към себе си, за да мога с лявата си ръка да хвана по-стабилно неговата дясна. Вече можех да го стисна яко за гърлото, без да обръщам внимание на болезненото пулсиране на кръвта в слепоочията си. Продължих да го стискам, докато не чух зад гърба си вика на Хедър:

— Спри! Ще го удушиш!

Задържах хватката си още няколко секунди, докато тялото му окончателно омекна, после го освободих от прегръдката си. Но той явно не можа да понесе тази раздяла, защото мигом рухна върху настилката.

— Няма. Само го приспах за малко.

Оди хвана Хедър под ръка.

— Скъпа, не беше нужно да гледаш целия този екшън.

Очите й още бяха разширени от преживения ужас.

— Ела с нас — помоли ме тя, когато баща ми понечи да я отведе към колата.

— Имам още малко работа тук.

— Ама ти какво си намислил? — запита ме тя с най-тревожната интонация, на която бе способна.

— Трябва да разбера защо тези типове са се отнесли така негостоприемно с баща ми.

— И какво ще сториш, ако откажат да разговарят с теб?

Сведох поглед към смълчания квартет, изпонатръшкан в окаяни пози на паважа.

— Ще разговарят. Сигурен съм.

— Да не си посмял да ги нараняваш повече! — задъхано изрече тя, готова да изпадне в истерия.

Това вече ме вбеси. Импулсивно пристъпих към нея, но се спрях на третата крачка. Обърнах се и посочих към Оди.

— А него не го ли нараниха, Хедър? Погледни добре баща ми. Как мислиш? Порязал се е при бръсненето тази сутрин ли? Знаеш ли какво щяха да сторят с него тези негодници, ако бях закъснял само с десет минути? За него трябва да си загрижена, а не за тези чували с лайна. Трябва спешно да го заведеш в болницата.

Погледнах Оди и попитах:

— Ключовете в колата ти ли са?

Той поклати глава, измъкна от джоба си връзката и я подхвърли към мен.

— Синко, аз само се отбих в този магазин, за да проверя дали някой наскоро не е зървал Ферон Саймънс. Но на тези хлапаци не им допаднаха моите въпроси и на свой ред веднага започнаха да ме разпитват. Казах им, че още имат жълто около устата, а те ме сграбчиха и ме повалиха на земята. Удариха ме няколко пъти. Успях и аз да цапардосам единия, но бяха прекалено много за мен.

— Преди десетина години нямаше да се нуждаеш от ничия помощ — отбелязах аз.

Той се усмихна въпреки разкървавената си уста. Тъжна, беззъба усмивка, защото протезата му беше скрита в джоба му.

— Чудя се само защо са толкова загрижени за онзи Ферон — промълви Оди.

— Решил съм на всяка цена да се добера до скривалището му. Започвам търсенето веднага след като ти и Хедър потеглите към болницата.

— Тайлър, моля те… — отново се намеси Хедър.

Погледнах я в очите.

— Погрижи се за татко — промърморих аз недоволно и кимнах към баща ми.

— Да, най-добре ще е да тръгваме — съгласи се Оди. — Внимавай, синко! Един от тях се разшава.

Докато се качваха на поршето на Хедър, аз се обърнах, за да проверя кой точно се беше разшавал.

 

 

Здравеняк номер три се поразмърда, но съвсем невинно, опитвайки се да разтрие натрошеното си коляно със здравата си ръка. Но не успя, защото получи още един удар по ръката. Останалите юначаги лежаха проснати в несвяст. Може би само главатарят им скоро щеше да се окопити, но явно още не осъзнаваше какво го бе сполетяло — него и цялата му свита.

Коленичих край номер три, но той дори не ме удостои с поглед, толкова беше сдал багажа. Най-после успях да привлека вниманието му. Как нямаше да го привлека, като сграбчих с шепата си ухото му и без капка нежност завъртях едрата му кратуна към мен. Късите изречения, които процедих на педя от носа му с леден тон, окончателно го свестиха:

— Сега ме слушай внимателно. Много внимателно! Защото няма да повтарям. Ще ти задам няколко въпросчета, а ти ще отговаряш бързо и честно. Иначе ще отпоря това ухо и ще ти го завра в пазвата! Нещо неясно?

Отпуснах леко ухото му, за да може поне да кима. Ала той остана вцепенен. Но това беше за добро. Колкото по-изплашен беше, толкова повече работа можеше да ми свърши. Можеше дори да не се наложи да го осакатявам допълнително.

— Първи въпрос: познаваш ли Ферон Саймънс?

Онзи кимна едва-едва.

— Виждал ли си го напоследък? Да кажем, от седмица насам.

Той се замисли, но накрая поклати глава. Предпазливо, за да не изгуби ухото си.

— А знаеш ли къде се крие?

Още едно кимване.

— Е? Къде?

Пое си дълбоко дъх, но бавно, на пресекулки:

— Сега е при майка си, в Енгълхард. Тези дни ще ходи на лов за диви свине в землището на Ройс Ръклин.

— В Тейлърсвил?

Трето кимване, ала този път придружено с болезнена гримаса. Как иначе, като бях удвоил стискането на пръстите си, за да ускоря мисловната му дейност.

— Хм… Ловът на глигани в имението на Ръклин е скъпо развлечение.

Онзи преглътна сухо, сетне още веднъж. Трябваше да изчакам кльощавата му адамова ябълка да се върне на мястото си.

— Ферон трябваше да пристигне тук след няколко часа, за да се оправим с парите.

— Така ли? За много пари ли става дума?

— Тц. Цяло лято той се разтакава от единия до другия край на щата, за да пробва късмета си. Има се за голям ловец. Даже си купи само за сафаритата нов джип, от най-мощните, „Додж Рам V-8“. Пазеше го като зениците си… да не би да се одраска преди първия лов…

— Тогава защо ти и твоите апапи решихте да обработите баща ми?

Изчаках поредицата от мъчителни въздишки да секне.

— Ферон ни рече, че тези дни може да цъфне някой непознат и да започне да души и подпитва за него. Рече ни още да го понатупаме, а той после щял да се разправя с него.

— А каза ли кого очаква?

— Тц. Само ни подхвърли, че щял да бъде някакъв тлъст мексиканец.

— Нима баща ми ти прилича на мексиканец?

Онзи трескаво поклати глава.

— Баща ти засегна с приказките си шефа. А шефът никак не обича да го дразнят с тъпи въпроси, нищо че не е мексиканец.

Смръщената ми физиономия така го сплаши, че той веднага си спомни колко кости вече му бях потрошил. Тъпоумното копеле реши, че сега е моментът да се сгърчи от болка. Не беше сигурен какво съм решил — да му клъцна ухото или да му сплескам и другия лакът.

Но аз го изненадах, като посочих към здравеняк номер едно.

— Този ли е шефът?

Онзи веднага кимна.

Вгледах се в номер едно, който се въргаляше на паважа сред локва кръв, преди да продължа:

— Добре. Сега ме слушай. Отивате в болницата, за да ви закърпят, а после събираш приятелчетата си и веднага напускате Грийнсбъро. Защото лошо ви се пише, ако отново ви засека някъде наблизо. Ще ме ядосате истински, а тогава ставам много по-лош.

Той кимна послушно, напълно съгласен с мен.

Изправих го на крака.

— А, да, има още нещо.

Той вдигна вежди и се напрегна, за да не пропусне нито една дума.

— Ако утре или след ден-два потегля към Тейлърсвил и не заваря там Ферон Саймънс, ще те открия, рано или късно. Теб и твоите приятелчета. Дори и ако се укриете в Руанда. Разбра ли?

Последва кимване, изпълнено с разбиране.

— Знаеш ли къде се намира Руанда?

— Не, ама туй хич няма значение. Няма да съобщавам на Ферон. Нито ще му каже някой от моите хора. — Той кимна към изпонатръшканите си приятелчета.

— Обещаваш ли?

— Проклет да бъда, ако не стане така!

— Ще го запомня — заканих се аз и го оставих да ближе раните си.