Клей Харви
Черен шепот (23)

21.

Рано сутринта, в понеделник, тъкмо бях оставил Кълън пред портите на училището и завъртях волана, за да поема обратно към дома, когато зърнах в огледалото за обратно виждане един познат силует на „Нисан Патфайндър“. Черен патфайндър.

Не успях да разпозная лицето на мъжа зад волана. Мерна ми се само смътно очертание на бейзболна шапка в черно и червено. Уморен от неговите игрички, аз качих тойотата на тротоара, ударих спирачки и измъкнах от жабката деветмилиметровия „Кар“. Показах се навън, предпазливо притискайки пистолета към бедрото си, за да не подплаша минувачите. Но вместо да забави ход, патфайндърът ускори и профуча като вихър покрай мен. Веднага се метнах зад волана на тойотата. Преследването започваше.

Той пое по Флеминг Роуд, а аз го следвах плътно, на няколко метра от задната му броня. Неговото возило разчиташе на сто и осемдесет коня и тежеше тон и шестстотин седемдесет и шест. Докато аз разполагах със сто и деветдесет коня. Освен това, тойотата тежеше с половин тон по-малко. Нямаше как да ми избяга, освен ако не беше състезател от Формула 1.

Онзи в патфайндъра, естествено, не можеше да се мери с момчетата от Формула 1. Предната ми броня вече се опитваше да се залепи до неговата задна, когато за миг се разделихме, с искрена тъга от моя страна — защото трябваше да завием наляво по Инман, точно пред витрините на „Фуд Лайън“ — след което прелетяхме покрай „Клийнър Уърлд“ и баптистката църква на Корнърстоун, за да се гмурнем на две колела в острия десен завой към магистралата Хай Вю Роуд. След неуспешните ни опити да литнем без крила и след набиването на спирачките до ламарината и вдигането на прах до небесата пред участъка в ремонт на Брайън булевард, той се добра до светофара на кръстовището с Олд Оук Ридж Роуд, но вместо да изчака зеленото, рязко изви наляво и се втурна през тревната площ право към сградата на пожарната служба. Нямаше как — трябваше да изчакам да се изниже един тромав и грамаден камион, преди да поема по тревата след нисана. Последва нещо като танц за двама, но на осем колела, при обилно ръсене на кал наоколо, докато се опитвах да го притисна странично, бясно въртейки волана. Но най-неочаквано моята вярна тойота, която правеше чудеса на две колела, изхърка безпомощно и заседна тъкмо в най-гъстата кал до една трета от джантите. Сломено се облегнах на седалката, зареял поглед в чезнещия силует на нисана, който с радостен рев побягна към Олд Оук Ридж, в посока към булеварда, водещ към летището.

Поне седемнадесет пъти изпъшках „По дяволите“, преди да се овладея и унило да се затътря към сградата на огнеборците. Тримата дежурни пожарникари, които заварих пред входа, ме посрещнаха любезно, но не успяха да прикрият любопитните искрици в зениците си, преди да се върнат с мен при тойотата и заедно да я изтеглим от калта.

Помотах се доста около летището — почти цял час — по входната и изходната магистрала, но никъде не съзрях дори помен от патфайндъри, освен един тъмночервен, управляван от мършава блондинка, с пусната на воля, отдавна невчесвана дълга коса. На задното стъкло се мъдреше стикер със следното поучително съдържание:

СЪРДЕЧНИЯТ УДАР Е БОЖИЯТА МЪСТ

ЗА ГРЕШНИЦИТЕ,

КОИТО СЕ УГОЯВАТ С ТРУПОВЕТЕ

НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ — ЖИВОТНИТЕ!

Поех към дома, тръпнещ от мрачни мисли за отвъдното, раздиран от душевна борба. Щом се прибрах, първата ми работа беше да измъкна телешкото филе от хладилника и да си отрежа три по-дебели резена.

 

 

Веднага след пладне баща ми позвъни от училището на Кълън по клетъчния телефон, който къташе в елегантен кожен несесер:

— Двамата с Кълън обядвахме у дома. Поне двадесет пъти излизах от къщата. После го доведох тук. Няма и помен от черни нисани.

— Чудесно. Аз пък говорих с директорката. За да й обясня ситуацията. Тя се опасява, че ще прибера завинаги Кълън от училището, което никак не й допада. Освен това, доста е разтревожена заради заплахата от проникване на терористи в поверената й сграда. Опитах се да я успокоя с аргументите на Аксел, в смисъл че там по цял ден пребивават прекалено много деца, пък и възрастни, за да рискуват бандитите да нахлуят с намерението да отвлекат нашия Кълън.

— Не, синко, не съм съвсем сигурен, че прогнозата на Акс ще се сбъдне.

— Нито пък аз. Именно в момента ти си там, на няколко метра от стаята, в която класът на Кълън заучава поредната коледна песничка. Вече обмислям напълно сериозно да го отпиша от училището. Етъл ми се закле, че може да му преподава тук, вкъщи. Така че докато ти или Дейв дежурите край детето, Кълън ще бъде в безопасност. А пък аз ще се заема с издирването на онзи тип в нисана. И ще го пипна, рано или късно. Дано не се случи второто.

— Но ако все пак се провалиш, ще измъкнеш ли Кълън от нашето мило градче, което беше толкова спокойно преди години? Ще трябва ли да се спасяваме с бягство, както миналия път?

— Да се надяваме, че няма да се наложи. Утре в градчето ни трябва да пристигне Макелрой. Ще изчакаме, за да видим какво ще ни предложи полковникът.

— Добре, но дано не чакаме прекалено дълго. Защото Хектор не само че е подъл тип, но е и доста умен. Не чак колкото беше Резович, но е доста лукав и трудно предвидим — заключи баща ми.

— Зная това, папа.

— Така че, отваряй си очите. На четири! — скастри ме той и прекъсна.

Трябваше да отида до бюрото на Федерал Експрес, за да изпратя един ръкопис, затова се върнах в тойотата и я подкарах. Но както узнах по-късно, докато съм кръстосвал градчето, достопочтеният господин Ръмейдж надникнал иззад завесата на ъгловия си прозорец, гледащ към улицата, и случайно зърнал един черен нисан патфайндър, паркиран на хълма зад храстите, които бяха само на един изстрел разстояние от нашата къща. Съседът ни си припомнил, че вече на два пъти бил виждал тази кола в околността. Нейният притежател, според показанията на господин Ръмейдж пред полицаите, използвал бинокъл, за да следи някакъв обект в дъното на нашата доста къса уличка. Господин Ръмейдж допълни още, че за съжаление не успял да огледа добре мъжа зад волана, за да може да ни го опише.

 

 

Тази вечер бях длъжен да посетя събирането на милите представителки на дамския клуб към Обединената методистка църква в Джеймстаун. Този кръжок на любителките на занимателни четива бил основан преди цели шестдесет и три години. Дамите бяха изпълнени с разбиране към моите писателски неволи, очарователни, благовъзпитани, трогателни. След като приключих с лекцията си и с отговорите на въпросите, те ме заплашиха, че няма да ме пуснат, ако не хапна от кейка им. Попитах ги дали може да се срещнем пак. Те ми обещаха, че в най-скоро време ще уредят още едно събиране.

По пътя към дома непрекъснато следях огледалото за обратно виждане. Никакви нисани патфайндъри на хоризонта. Нищо. Това нямаше кой знае какво значение в момента. Защото щях да го засека. Рано или късно.

Дано да е по-рано. А не когато ще е късно.