Клей Харви
Черен шепот (11)

9.

Докато пиех третата чаша кафе и си повтарях, че за ловеца няма нищо по-приятно от добре отоплена хижа, от стената ме гледаше препарирана глиганска глава. Кълън вече я беше удостоил с вниманието си — екземплярът наистина беше внушителен, тъмнокафяв, със заплашително изскочили зъби отстрани и извита нагоре зурла. Нищо чудно някой пластичен препаратор да ги е коригирал, за да изглежда главата така страховита. Нали трябва да се рекламира ловният резерват сред новодошлите? С такъв трофей би се гордял всеки ловец, докато отпива от бирата си и споделя с приятелите си на колко опасности се е изложил, преди да застреля екземпляра с озъбената глава.

Вътре беше топло и уютно, макар че мебелировката бе направо оскъдна. Най-важното бе, че в камината цепениците не спираха да пукат, облизвани от огнените езици. Кълън си поръча от любимия си горещ шоколад, но и той се оказа разреден, също като моето кафе.

Вдигнах очи над ръба на чашата и надзърнах през предните прозорци на хижата. Парата, надигаща се от кафето, за малко да ми попреча да регистрирам появата на Ферон Саймънс. Той жестикулираше оживено и викаше нещо на двамата си спътници в ловно облекло, но през прозорците не можех да го чуя. Обърнах се към Кълън:

— Моля те, прибери се в колата. Вземи и чашата си с какаото. Можеш да си пуснеш някоя от твоите касети.

Синът ме изгледа внимателно.

— Много ли ще се бавиш?

— Вероятно не.

— А ще се биеш ли с някого?

— Вероятно не.

Надигна се и обгърна картонената чаша с двете си ръце. На главата му още се мъдреше перото на Робин Худ.

Машинално забелязах, че връзката на обувката му се бе развързала. Докато прекосяваше помещението, панталоните му от импрегниран плат шумоляха предизвикателно. Пред прага Кълън се спря и ме изгледа през рамо.

— Моля те, не се бави много.

— Обещавам.

— И гледай да не пострадаш.

Вдигнах вежди подигравателно.

— От кого? От Ферон Саймънс ли?

— Че той нали си има приятели?

— Само двама засега — усмихнах се аз. Но Кълън остана със загрижена физиономия. — Синко, дори и Джена може да надвие Ферон. — Джена беше неговата приятелка, петгодишна, не много едра, макар все пак да не бе и от най-слабичките, и хубавичка, поне според преценката на Кълън.

Сега вече Кълън не издържа и се ухили, макар че тревогата не го напусна напълно.

— Не е ли по-добре да остана с теб. Може пък да помогна с нещо.

— Не. По-добре е да се прибереш в колата.

— Но защо да се прибирам там?

— Ами ако някой те обиди?

— Да ме заговори така, както говорят хамалите ли?

— Дори още по-лошо?

— Че какво по-лошо от това?

— Забрави ли за политиците? Стига си се притеснявал. Ферон не е опасен. Нямаше да те взема с мен, ако можеше да възникнат сериозни неприятности.

Кълън вдигна палец за късмет и тръгна към колата.

 

 

— Глиганът тъкмо заобикаляше скалата — продължи Ферон Саймънс, — когато аз се прицелих в предната му плешка и…

В този момент обаче аз го прекъснах с думите:

— Здрасти, Ферон, стари приятелю. — Пристъпих по-близо, а той затвори вратата зад втория от спътниците си. — Да не си ме забравил?

Очевидно не ме беше забравил. На скъпия му кожен колан висеше револвер „Магнум-357“. Беше го купил преди един месец. Без да губя време за допълнителни приветствия и други любезности, аз сграбчих с лявата си ръка неговата, вече посягаща към револвера. А моята дясна вече беше върху кобура.

— Хей! Какво правиш! — кресна той.

— Ей, какво става тук! — намеси се единият от спътниците му, по-нисък от Ферон и от третия мъж в групата.

— Между другото, Ферон, кога ще се научиш, че ще е доста вредно за самия теб, ако продължиш да дрънкаш глупости? Какво е това „предна плешка“? Има ли „задна плешка“? Казва се бут.

— Какво? Какво рече? — изуми се той, но не толкова загрижен за чистотата на езиковите си средства.

— Какво? — повтори като ехо спътникът му, който явно не беше кой знае колко по-умен от Ферон.

Аз го изгледах критично.

— Приятели ли сте?

— И какво, ако сме?

Едва сега се намеси третият от групата, най-високият от тримата, застанал отляво на втория:

— Запознахме се тази сутрин.

Веднага се познава кой има мозък в главата и кой — не.

— Готов съм да им платя на тези двамата по двадесет долара, ако престанат да ми досаждат.

Третият, тъй като беше по-разумен от втория, веднага се съгласи:

— Дадено.

— Пусни ми кобура! — изръмжа Ферон.

— Да, махни си ръката от кобура му! — веднага се присъедини вторият, но в следващия миг допусна сериозна грешка, като посегна към своя пистолет. Аз пуснах лакътя на Ферон и цапардосах здравата по брадичката ниския му приятел.

Той се стовари на пода и главата му дрънна така яко на излъсканите дъски, че въобще не помръдна.

— А теб не ти ли е жал за челюстта ти? — обърнах се аз към по-разумния.

— Но ти го преби! — извика той и заклати глава.

— Тогава го измъкни навън. Ще прибавиш неговите двадесет долара към твоите.

Така Ферон остана лишен от антураж.

— Е, най-после сме сами. Както подобава за двама стари приятели — въздъхнах аз и измъкнах револвера от кобура му. Стават такива неща между стари приятели. — Хм, със седем куршума? Добра стока.

Но той, вместо да се зарадва от похвалата, ме изгледа порядъчно вкиснато.

— Какво искаш?

— Ферон, Ферон… Защо първо не ме попиташ как съм, с какво се занимавам? Или поне как е семейството ми? Защо си толкова директен и хладно делови?

— Защото си патя при всяка наша среща. Или ме цапардосваш по главата, или пък омотаваш устата ми със скоч.

— Ами чия е вината, драги Ферон? Забрави ли, че още при първата ни среща ти заплаши не само мен, но и сина ми. Доста глупав подход, приятелю, ако ми позволиш да изкажа скромното си мнение.

— Да, да, знаех си, че това ще ми кажеш. Е, мога и сам да стигна до този извод.

— Нещо си поотслабнал напоследък. Вече не ми приличаш на тиква с дълга дръжка и плоско дъно.

Той се нацупи и се обърна към страничния прозорец.

— Няма що, много ти благодаря за любезността. Заех се сериозно с вдигане на тежести и други тренировки. Смъкнах почти петнадесет килограма.

— Моите поздравления. А сега ми разкажи за мангизите.

Старият ми познайник веднага настръхна.

— Какви мангизи?

— Ферон, Ферон… Кога ще проумееш, че не те бива да лъжеш? А сега ме изслушай внимателно. Нямам намерение да проливам кръвта ти, но няма да се поколебая да го сторя, ако се стигне дотам. Е, ще разговаряме ли на една и съща честота?

— Да… Мисля, че да. Защото ще ме стъпчеш като хлебарка, ако не ти снеса това, което искаш да узнаеш.

— Не забравяй, че животът и здравето на няколко члена на моето семейство зависят от твоите показания.

— Какво толкова искаш да узнаеш?

— Например, откъде изкопа парите за новия джип, за скъпата ловна пушка — а тя е нова-новеничка… Както и за тези скъпички излети сред природата, при това винаги в най-елитните ловни резервати?

— Преди да потегли към планините с Хектор и Емилио Диас, Резович остави една тлъста пачка в едно от скривалищата си. Дори се погрижи да остави в околността един мексиканец, със задачата да бди над парите.

— Ралф Гонзалес ли?

— Да, същият. Ралф… Странно име за шибан мексиканец! Както и да е, но след сбиването в къщата на Боби Тю аз се появих там, заедно с Лу. Издебнахме Гонзалес, докато спеше, направихме главата му на пихтия, грабнахме парите и изчезнахме.

— Нима Гонзалес е мъртъв?

— Не съм сигурен. Но на кого му пука за този скапаняк?

— А колко пари задигна?

— Двеста хилядарки. С Лу си ги разделихме по равно. После той пое на север, към Ню Йорк, а аз си купих джипа, след което се заех с излетите сред природата, както се изрази ти преди малко. Чух, че си видял сметката на Емилио в онази ферма.

— Откъде си сигурен, че не е бил Хектор Диас?

— Защото Хектор отпраши към Мексико в деня преди Резович да поеме към планините. Двамата въртяха страхотен бизнес с оръжейни доставки. Именно тогава Хектор се докопа до онези два милиона. Резович ги беше задигнал при обира на банката и си блъскаше главата къде да ги скрие. Остатъкът от плячката скътаха в онова скривалище. Резович взе със себе си само две или може би три хилядарки. Защото си въобразяваше, че всичко ще му се размине и най-много след една седмица ще може да се върне.

— Чух, че сега с трепет очакваш Хектор да се появи отново, за да ти зададе няколко въпросчета относно изчезналите пари. Вярно ли е, стари приятелю, че той ще си направи толкова труд за някакви си жалки двеста хиляди долара?

— Откъде да знам какво ще му скимне на Хектор! Няма да се учудя, ако се окаже, че е решил да ме препарира, загдето посегнах на парите на Резович. На тип като Хектор двеста хиляди няма да му стигнат само за джобни пари. Ама сега, след като вече го няма Резович, май ще му се наложи да си позатегне колана. Ех, навремето те двамата притежаваха истинска финансова империя!

— Доколко е отмъстителен Хектор?

— Доста. Защо, според теб, плащам на две момчета да дебнат дали той няма отново да се появи тук?

— Ще се ядоса ли, че съм очистил братовчед му Емилио?

Ферон отметна глава назад и гръмко се изсмя.

— Да се ядоса ли? Пушек ще изскача от ушите му!

— Значи ще бъде много ядосан.

— Именно затова аз съм постоянно нащрек. Ако реши да намине насам и да ти види сметката, нищо чудно да гръмне и мен, просто така, за десерт. Нещо като тотално прочистване.

— Е, не мога да отрека, че успя да ме хвърлиш в еуфория, Ферон.

— В какво съм те хвърлил?

— Забрави го. Няма значение.

— Е, а сега какво искаш още от мен?

— Какво да искам от теб?

— Как какво бе, човек! Нали говорехме за парите на Резович?

— Те не са мои, а негови. Така че ние с теб нямаме повече сметки за уреждане.

Събеседникът ми видимо се успокои.

— Но босненците може да не са на същото мнение.

Сега събеседникът ми отново придоби загрижен вид.

— Какви босненци?

— Бандата, на която всъщност са принадлежали тези пари. Те няма да се спрат пред нищо, за да се докопат до тях. Дори се обърнаха към мен с молба за помощ.

— Ти заради това ли ме потърси?

Закимах оживено, възхитен от съобразителността му.

— Хм, щом ти успя да ме откриеш, това означава ли, че и те ще се доберат до мен?

— Естествено.

— Жалко, толкова ми допадаше пейзажът на Западна Вирджиния…

Аз поклатих глава укорително.

— Не става тук, Ферон. Прекалено наблизо е. Какво ще кажеш за Албъкърки^[1]?

— Не. Но мога да се приютя при чичо си в Кенънбънкпорт.

— Е, и в щата Мейн не е зле.

— Сега ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Разбира се. Предай от мен много поздрави на новите си приятели.

Не очаквах обаче, че ще изпълни заръката ми.

 

 

След като се разделих с господин Саймънс, към мен се приближиха двамата му спътници от ловния излет. Долната устна на по-ниския беше подута от моя юмрук. Явно не изглеждаше много доволен от участта си.

Кълън се приближи и застана до мен. Лицето му си оставаше безизразно. Само очите му следяха неотклонно онзи тип с подутата долна устна. Синът ми отдавна беше усвоил от мен най-важния житейски урок — да не се издава, когато е уплашен.

— Защо не остана в колата, Кълън? — попитах го аз.

— Татко, тези могат да се окажат по-опасни от Ферон Саймънс.

— Глупости! Огледай ги по-добре и веднага ще се убедиш, че не са нищо особено.

— Ей, докога ще си шепнете на ухо? — просъска по-ниският от двамата познати на Ферон.

— Не са ли те учили в училище да се държиш любезно с непознати хора? — заинтересувах се аз. — Забрави ли, че само едно посягане към револвера на Ферон ти струваше двадесет долара и един юмрук в брадичката? От този удар май съвсем си оглупял. Най-добре ще е да излезеш за малко навън на чист въздух, докато тук ние, по-зрелите, се разберем като разумни хора.

Той изпуфтя недоволно и тъкмо бе отворил уста, за да ми отговори, когато спътникът му — онзи, по-разумният — вдигна ръка и го дръпна към себе си.

— Фред, този тип вече те удари по брадата. Ако не млъкнеш, ще пострадаш още веднъж.

— Ако въобще успее да ме докопа… — озъби се по-ниският, но лицето му видимо пребледня.

— Ще успее — намеси се синът ми.

— Фред, момчето има право. Така че повече да не спорим за това. Ако съдя по израза на лицето му, в момента той е изпълнен с решимост да повтори опита. Така че излез навън. Още сега!

— Не, ще изчакам да…

— Фред — предупреди го приятелят му, — ако той не те удари, аз ще го направя!

На Фред не му оставаше нищо друго, освен да излезе навън.

Приятелят му се обърна към мен. Той беше червенокос, с камбест нос и добре очертана брадичка. Дланите му бяха едри и кокалести. Нямаше да бъде много лесно да го поваля само с един удар.

Но не беше нужно. Дадох му неговите двадесет долара, а той ми кимна признателно и след това се обърна към Кълън.

— Това хлапе е доста смело.

Сега бе мой ред да кимна признателно.

Червенокосият се обърна и пое към вратата.

Кълън се провикна зад гърба му:

— Благодаря ви, че не се опитахте да нараните баща ми.

Червенокосият се усмихна и промълви:

— Виждам, че не само си куражлия, ами и пипето ти сече.

След което излезе навън.

 

 

Потупах Кълън по коляното. Напечен от обедното слънце, чиито лъчи проникваха през страничното стъкло, синът ми неусетно бе заспал на седалката. През целия път обратно към Грийнсбъро от касетофона долитаха затрогващите звуци на коледни мелодии.

Най-после ми олекна на сърцето. Очевидно босненците нямаше защо да си губят времето с мен. На тях им трябваше Хектор Диас. От мен се искаше само да позвъня на телефонния номер върху визитната картичка, която ми бе връчил онзи едър и мургав мюсюлманин, за да им посоча пътя на юг, към Мексико. И с това щеше да се сложи край на тази умопобъркваща босненско-мексиканска афера. И то завинаги.

Но първо трябваше да се обадя на моя приятел Аксел Мършън, за да му възложа проучването на един доста важен факт — дали Ралф Гонзалес е жив и дали не се спотайва някъде наблизо. С този Гонзалес имах стари сметки за уреждане. Може би щях да го принудя да си плати борчовете и в същото време да изтръгна от него доста ценна информация.

Нещата определено се развиваха добре.

На съседната седалка Кълън се размърда, отвори едното си око, но веднага примижа от яркото слънце.

— Огладня ли, синко?

— Не, сър.

Откъде му хрумна това „сър“?

— Добре. Но ако промениш решението си, само ми кажи и ще спрем, за да похапнем. Нали се радваш, че не застрелях нито едно от онези диви прасета?

След няколко секунди размисъл Кълън отвърна:

— Не съм сигурен. Иска ми се да опитам месо от диви свине, но не и да гледам как ги убиват.

— Тогава би трябвало да поживееш в някоя ферма, за да научиш най-важните житейски правила. Не може да се яде месо, ако не се убиват животни. Всъщност, строго погледнато, това важи и за растенията.

— А ти щеше ли да ми се разсърдиш, ако не ти бях позволил да застреляш някоя дива свиня?

— Не, разбира се. Нали те оставих ти да решиш. Ако беше нещо важно, аз сам щях да се погрижа за избора на правилното решение.

В следващата минута излязохме на прав участък и аз настъпих педала за газта. Наближавахме покрайнините на града, когато Кълън забеляза сигнала за претоварен трафик. Веднага намалих скоростта. Зелената стрелка ме съветваше да завия наляво и да поема по по-дългия, но по-лек маршрут покрай брега на езерото. Трите коли пред нас завиха наляво, но след това стрелката внезапно превключи на червено. Нашата кола беше четвърта на опашката пред кръстовището, затова ни се наложи да почакаме още малко.

— Странно, никога не съм виждал да свети червената стрелка на това кръстовище — замислено промърмори Кълън. — А ти?

— Доста рядко. Но при тези задръствания все по-често ще бъдем свидетели на червени светлини.

Синът ми отново се замисли, без да отделя очи от светлинното табло, а накрая каза повече на себе си, отколкото на мен:

— Да, чак сега се сетих на какво ми напомни този знак на таблото. Прилича на човка на пеликан.