Клей Харви
Идеален ден за убиване (7)

5.

— Ще имам ли нова майка?

— Я виж ти, защо ми задаваш такъв въпрос? — Обядвахме, ако може така да се нарече. Аз пиех следобедната си чаша кафе, а Кълън се опитваше да ме забаламоса с разговор, за да не изяде боба си.

— Бари казва, че ти и майка му излизате от доста дълго време и че ще се жените. Тогава тя ще е новата ми майка, а Бари ще ми стане брат.

Майка му почина преди по-малко от година и той все още не беше готов да приеме заместница. Нито пък аз имах намерение да му осигурявам такава, въпреки проявения наскоро (от две седмици насам — „доста дълго време“ според Кълън) най-обикновен интерес от моя страна към майката на едно от най-близките му съседски приятелчета. С Кълън бяхме партия, чувствахме се щастливи заедно, бяхме си опора в сполетялото ни нещастие, а грижовната помощ в отглеждането му от страна на баща ми и тъща ми беше белязана с всеотдайна любов. Със сигурност обичах компанията на жените, но не изпитвах непреодолима необходимост да започвам нова сериозна връзка.

Освен това, не познавах нито една жена, която би казала „да“ на евентуално предложение от моя страна.

— Синко, никога няма да имаш нова майка. Може да имаш мащеха, ако реша някой ден да се оженя, но твоята истинска майка е само една. Никоя жена не може да заеме мястото й.

— Какво значи да излизаш с някоя?

— Ами това е, когато възрастните отиват в някой ресторант да вечерят заедно или пък ходят на кино.

— И се целуват?

— Не е задължително, но ако се харесват, го правят.

За момент той обмисли чутото.

— Ако излизаш с някоя жена дълго време, трябва ли да се ожениш за нея?

— Не, въпреки че някои от тях гледат на това по различен начин.

Малкото му челце се свъси замислено.

— Значи няма да се ожениш за госпожа Кранфорд?

— Не. Всъщност, нямам намерение повече да излизаме заедно.

Лицето му се проясни, нямаше и следа от доскорошната напрегнатост.

— Това е добре.

— Защо?

— Не ми е много симпатична, въпреки че никога няма да го кажа на Бари. Може да го засегна.

— А ти не би искал да го правиш.

— Така е. Аз много го харесвам.

— Е, тогава какъв е проблемът с госпожа Кранфорд?

— Очите й са прекалено дълги.

Захапах горната си устна, опитвайки се да не се разсмея. Никак не беше лесно. После с всичката сериозност, на която бях способен, попитах:

— Какво имаш предвид?

Той разбърка с лъжицата боба си, смръщи се, хапна малко, отново се смръщи и каза:

— Тя вижда всичко, което правим с Бари, дори когато сме много далече от нея. Онзи ден бяхме в къщичката на дървото и играехме на Пауър Рейнджърс и аз извадих снимката на Бъз Олдрич…

— Олдрин.

— Олдрин. За да го покажа на Бари, а той искаше да ги разменим…

— Срещу какво?

— Солети. Онези правите, тънките, а не фигурките, но по тях не беше останала много сол, защото Бари ги беше облизал, преди да ги прибере в джоба си. Моля те, не ме прекъсвай повече.

— Извинявай.

— Няма нищо. Та тогава госпожица Кранфорд извика: „Да не си посмял да дадеш на Кълън от тези солети! Лапал си ги!“. — Той безупречно изимитира майката на Бари, като постави ръцете си пред устата във формата на мегафон. — Ето така, нали се сещаш, много силно викаше. Знаеш колко е далече къщичката от задната им веранда. Тя наистина може да вижда много надалече. Страшничко е.

Той отново се наведе над боба си със застрашително изражение на лицето, а аз отпих глътка кафе. Вдигна изпълнен с молба поглед към мен, след това отново се вторачи в купата си.

— Трябва ли да изям всичкия боб?

Виждах в него себе си като малък. Аз също мразех да ям боб.

— До последното зрънце — казах аз със свито сърце.

Той потрепери от отвращение.

— О, татко! Мразя боб.

— Знам — отвърнах аз.

— Ти го изяж. — Упорито дете. Едно от привлекателните му качества. Очевидно, наследено по майчина линия.

— Вече си изядох порцията.

— Защо трябва да ям боб? Не мога ли да ям вкиснало мляко?

— Кисело мляко.

— Да де. Е, защо?

— Защото бобът е полезен. Имаш нужда от хранителни вещества. А пицата, която току-що погълна, не съдържа много от тях. Киселото мляко също. Но бобът съдържа.

— Защото е зеленчук ли?

— Точно така.

— Ти ми каза, че гъбите са зеленчуци. В пицата има много гъби. А гъбите съдържат ли хранителни вещества?

— Малко. Не достатъчно.

— Уф. — Той се предаде и смени темата на разговор, но не хапна нито лъжица повече.

Не се възпротивих. Човек не може да се бие на всички фронтове.

— Обеща довечера да ме заведеш в „Макдоналдс“ и да ми купиш „Ястие — награда“ с играчка.

— Съжалявам. Изникна нещо непредвидено. Трябва да се срещна с госпожа Патерсън.

— Майката на Уеб? Защо ще се срещате?

— Не съм много сигурен. Оставила е съобщение на телефонния секретар да й се обадя. Така и направих и тя ме покани на вечеря. Каза, че иска да ме помоли за някаква услуга. Утре можем да отидем в „Макдоналдс“, ако тази вечер слушаш По-по. — По-по е южняшкия израз за дядо и аз нямам нищо против синът ми да го използва. Нито пък той.

Блажена усмивка.

— О, ще бъда послушен. Много послушен. Значи обещаваш? За „Макдоналдс“?

— Обещавам.

Но не спазих обещанието си. Не отидохме в „Макдоналдс“ на следващия ден. Нито на по-следващия. За известно време заведението нямаше да обслужва семейство Ванс, баща и син. И двамата щяхме да се променим. Ако знаех какво ми предстои, никога не бих оставил Кълън на баща ми или на когото и да било. Щях да си остана вкъщи и да се барикадирам в спалнята със сина ми, сгушен на сигурно място в прегръдките ми.

 

 

Докато Кълън си играеше в задния двор с двата ни уестхайлендски бели териери, Нубин и Мис Прис, аз натоварих оръжейните си принадлежности в кола номер две, почти нова светлочервена тойота. Кутия, съдържаща шомполи, отвертки и какво ли още не. Две пушки. Голяма картонена кутия, пълна догоре с боеприпаси различен калибър, модел и големина. Мишени. Торбички с пясък и статив. Една мъничка възглавничка, в случай че пушката като никога реши да натърти рамото ми. (Може и да съм адски силен и непоколебим, но боравенето с такова оръжие е тежка работа. А в някои дни повече, отколкото в други.)

След малко Кълън се качи в колата и потеглихме към По-по.

 

 

Очаквах, че ще почувствам силен тласък от отката на пушката, но да очакваш, е едно, а да си подготвен — съвсем друго. Ако схващате какво искам да кажа. Никой не може дълго да издържи на силния откат, произвеждан от задния край на пушка, способна с един изстрел да повали динозавър, или поне да не го остави без сериозно последствие. Откатът не е напълно контролируем. Най-доброто, което можех да направя, бе да държа оръжието здраво и да понеса неизменното ритване. След като тъпанчетата ми бяха незаслужено поразени от оглушителния гръм на възпламеняващ се барут — независимо от двойната защита, осигурена от слушалките заглушители и тапите за уши — голямата „Уедърби 416“ нанесе своя откатен удар, пресова лопатката ми, премаза дясното ми рамо и цапардоса с цялата си тежест едната ми скула. Успях само да изпъшкам.

Някои хора твърдят, че изпитват удоволствие от подобни удари. Един от тях беше Елмър Кийт, който пишеше за стари модели оръжия и пълнители — за „изцеждането“ им, както се казваше на езика на стрелците. Но след толкова дълга стрелба със своенравната „Уедърби 416“, вече започнах да си мисля дали аз не съм изцеденият. Много по-приятно е да изпробваш някоя лека пушка с пластмасов приклад или като второто оръжие, с което стрелях онзи ден, полувоенен прототип европейски модел, чийто изобретател искаше солиден дял пари от американските специални тактически сили. От подобна артилерия се получават по-малко натъртени стави, спукани тъпанчета и скъсани нерви. (Аз съм първият, който ще признае, че увеличаването на годините в този бранш е обратнопропорционално на нежеланието, с което човек приема това неудобство.)

След като се уверих, че никой не гледа, аз разтърках рамо, погледнах през мерника и за мое удоволствие забелязах, че последният пети куршум е уцелил мишената съвсем близо до предшестващия го. Пет изстрела в обсег от три сантиметра. Великолепна точност за оръжие с такъв силен откат, особено пък и с фабрични муниции. Изправих се и разкърших врат, което бе придружено от звучно изпукване. Върнах дългото тежко оръжие в още по-дългата и тежка метална кутия, и трябва да призная, с известна доза облекчение.

Ставаше късно, а трябваше да се избръсна и да взема душ преди соарето с Хедър Патерсън, жената с влажни очи, дълги до сливиците крака и разпилени златисти коси, които разпръскваха навред слънчевия си блясък и един изкусителен сексапил и обаяние, в чиито мрежи се бе оплел не един нищо неподозиращ и беззащитен пред привличането й обожател. Неразгадаема мистерия ми изглеждаше фактът, че бе поканила точно мен на вечеря. Жена в разцвета на трийсетте, стройна и красива, с добро семейно положение и високоплатена работа като редактор на местно детско списание, тя бе в състояние да омагьоса всеки свободен мъж само с едно намигване на прекрасните си изумруденозелени очи, увенчани с дълги гъсти мигли.

Въпреки това се съмнявам, че тя напълно осъзнаваше силата на своя чар. Чувал съм, че всички привлекателни жени съзнават, че са привлекателни, но по отношение на Хедър тази сентенция не важеше.

За пръв път я срещнах заедно със сина й Уеб в парка на езерото Даниъл, когато Кълън беше още съвсем малък. С течение на времето момчетата станаха приятели. Сега и двамата участват в отбора по тийбол, чийто треньор съм аз. Когато съпругата ми Тес почина, аз и Кълън намерихме в лицето на Хедър един предан приятел и голяма утеха. Тя ни носеше храна, занимаваше се с прането и къщата, грижеше се за двама покрусени от скръб мъже, които се бяха оставили на произвола на съдбата, но не се опитваше да ни стане прекалено близка. Вероятно се страхуваше да не се превърне в натрапник и да застане между нас в такъв тежък момент.

След като премина периода на траура, тя малко или много се отдръпна от нас. Водеше Уеб на тренировки, тръгваше си и се връщаше да го прибере, след като приключеха. Аз бях толкова залисан в играта, че никога не разбирах дали е идвала.

А ето сега, Хедър отново се връщаше в живота ми, може би пак временно. Тази вечер срещу незначително капиталовложение в малко мексиканска храна, щях отново да усетя омайното й излъчване и да направя опит да се сближим. Трябваше да пусна в ход чара си, да я смая, да я поканя на втора среща. Може би трябва да изпея няколко такта от „Маломана“, онази песен, която си пея под душа.

А може би не.

Дори верният, предан Кълън — на когото бях пял още докато беше ембрион в нарастващия корем на майка му — пребледня, когато му изпях „Седемдесет и шест тромбона“.

Погледнах часовника си — 16:31.

Погледнах в портфейла си — куп снимки на Тес и Кълън, две самотни банкноти от по един долар и чека с хонорара, който така и не успях да осребря вчера покрай неочакваното преживяване и всичко останало. Съмнявам се, че два долара биха могли да очароват когото и да било. Дали пък Хедър нямаше да плати сметката?

Друг път!

Качих се в колата, обмисляйки възможността да отида до банката и да осребря чека. Реших обаче да отида до склада на Дейв и да си напиша персонален чек.

Оставяйки след себе си облак дим, подкарах червената тойота по чакълестата алея към павирания път. При портата — която се състоеше от голяма верига, дълга около три и половина метра, заварена за метална тръба и прикрепена към втора такава чрез здрав катинар — спрях, излязох от колата и махнах веригата, после прекарах тойотата и повторих процедурата с веригата. От напрежението слънчевите ми очила паднаха ниско на носа ми. С показалеца си ги върнах на мястото им.

Спуснах гюрука на колата и в същото време видях Хърб Арчър, собственика на кварталното стрелбище. Махнах му и се зачудих дали някой случаен минувач няма да ме вземе за Арнолд Шварценегер. По всяка вероятност не. Той е по-висок и личи, че е европеец. За Сталоун? Не. Той е твърде мургав и емоционален.

Когато стигнах в „Лъвски рев“ — търговския център за електроника на Дейв — вече се бях спрял на Мел Гибсън.

Един поглед в огледалото обаче ме накара да отхвърля тази преценка. Та аз бях по-красив от него.

 

 

Когато влязох в кабинета на Дейв, той вдигна поглед от видеорекордера, в чиято вътрешност човъркаше с някакъв дълъг, остър инструмент.

— Извинете, вие ли сте специалистът по клизмите? — поздравих го аз.

— Днес се чувстваме по-добре, така ли е?

— Млъкни и осребри това. — Подадох му чека за хонорара.

— Бих ли могъл да откажа на такава любезна молба? — каза той, взирайки се в сумата. — За мен е чест, но ме бъркаш с някой от фамилия Рокфелер. Нямаш ли някой с по-малко цифри?

Подадох му чека, който бях попълнил, докато чаках нетърпеливо на един червен светофар, а Трейси Чапман пееше „Бърза кола“.

— Редовен ли е? — попита Дейв.

— Откъде да знам? Намерих го на паркинга.

— Тогава няма смисъл да питам за документ за самоличност.

— Няма проблеми. Имам няколко.

Той ми подаде четирийсет долара.

— Ще рискувам с чека, ако веднага си тръгнеш. Не обичам разни смотаняци да се мотаят из магазина. Развалят репутацията му.

— Мислиш, че това свърталище има репутация?

— Не наричай местенцето ми свърталище.

Взех четирийсетте долара и тръгнах. Нека му бъде за урок.