Клей Харви
Идеален ден за убиване (49)

47.

— Скачай вътре.

— Защо? Много е горещо.

— Ще отидем да вземем дядо, баба и Уеб. Хайде, качвай се. Бързо.

— Счупен е — каза Кълън.

— Кое?

— Микробусът.

— Не е. Хайде, влизай. Нямаме време.

— Моля те, не ми викай — рече той и се намръщи, но се качи.

— Съжалявам, но трябва да побързаме.

— Микробусът няма да потегли — повтори Кълън.

— Нали ходихме с него до магазина в деня, когато заминах — нервно казах аз.

— Знам. Но след като дойдоха непознатите, едрият мургав мъж дълго го човърка. Един ден онзи, който ме удари, искаше да отиде за бира. Едрият го нарече идиот и му каза да вземе кола под наем.

Посегнах към ключа на стартера, готов да го превъртя.

— Обзалагам се, че тази стара таратайка ще запали.

— Тогава защо едрият мургав мъж не…

Не чух останалото. Мислите трескаво препускаха в главата ми. Защо Диас бе пипал превозно средство, което работи идеално? Дръпнах ръка от ключа.

— Синко?

— Какво?

— Наистина ли видя едрият мъж да човърка микробуса?

— Да.

— Видя ли какво правеше?

— Ами, бърникаше нещо там.

Кълън посочи двигателя.

— Видя ли какви инструменти използваше?

— Не. Съжалявам.

Отново се замислих и прехапах устни, но само за части от секундата, защото раната ме заболя.

— Чудех се какво ще направи от пластилина — добави Кълън.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Пластилин?

— Да. Държеше цяла шепа.

— И какво направи с него?

— Сложи го там.

Кълън отново посочи предния капак.

По гърба ми полазиха тръпки.

От навеса за трактори изскочи мъж, който носеше пушка помпа и ни погледна в очакване.

Казах на Кълън да слезе от микробуса. Последвах го и вдигнах предния капак. Там, скрит между частите на двигателя, имаше пластичен експлозив. Около килограм.

Достатъчно да прочисти синусите ти.

Да срине до основи блока ти.

От взрива се подаваше малък цилиндър с две жички. Детонатор с дистанционно управление. Не видях други жички. Можех да включа двигателя, после да го пусна от някоя скала и бомбата нямаше да експлодира. Но Резович можеше да натисне копчето на дистанционното управление и да превърне микробуса и хората в него в ситна червеникава мъгла.

— Какъв ти е проблемът? — попита мъжът с пушката.

— Не иска да запали. Проверявам акумулатора.

— Побързай.

Къде беше Мюлер? Той имаше видимост. Защо не стреляше? Може би му бяха казали да не го прави, докато не настъпи суматоха?

Е, добре. Бях сам.

Трябваше ми оръжие. Като онова, което главорезът небрежно размахваше.

— Можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го запалиш? — попитах аз.

— Направи го сам, да ти го начукам.

— Защо си такъв задник? Резович иска да закарам микробуса пред къщата. Как да го сторя, като е повреден?

— Кого наричаш задник? Я ела тук!

Бинго.

Вдигнах ръце и тръгнах с разкаян вид. Направих осем крачки и казах:

— Това е достатъчно близо.

Погледнах към къщата. Не можеха да ни видят, освен ако някой не бе излязъл навън.

— Е, кого наричаш задник? — повтори мъжът.

Обърнах се към него.

— Сопол! Храчка!

— Да го лапнеш… — каза той, направи крачка напред и вдигна пушката на височината на гърдите си, после замахна.

В едната си ръка държеше пистолет, а с другата възнамеряваше да ми нанесе хоризонтален удар — основна част от военното обучение. Беше ефективен, ако го изпълниш както трябва и ако си много бърз.

Но този тип не беше.

Съсредоточих се върху лявото му око, извадих ножа и го хвърлих с всичка сила. Не уцелих окото, а скулата и острието проникна до костта, разсече черепа и прониза мозъка му.

Той падна, сякаш съсечен с брадва.

Сграбчих го за колана, завлякох го в навеса и взех пушката му, чудовищна „Дезърт Игъл“ четирийсет и първи калибър. Ако я затъкнех в колана си, панталонът ми щеше да се смъкне. На стола имаше два пълнителя. Взех ги, защото можеше да се наложи да водя войната съвсем сам.

Изтичах до микробуса и подвикнах:

— Мюлер! Къде си, по дяволите?

От храстите се появи войник, облечен в камуфлажни дрехи. Дори лицето му беше начернено. Целият беше обсипан с листа и вейки. Държеше карабина „М-16“.

— Спеше ли? Защо не очисти онзи тип, когато го видя да излиза?

— Никой не ми каза да го направя.

— Нямаш ли радиопредавател?

— Батерията е изтощена.

— Хайде, синко — казах аз на Кълън, който изскочи от храста, вперил очи във войника.

— Брей! Джи Ай Джо! И той ли е на наша страна?

— Разбира се. Искам да отидеш с него в гората. Той ще се погрижи за теб, докато аз си свърша работата.

— Искам да дойда с теб.

Кълън отново се нацупи.

— Слушай, миличък. Трябва да изведа другите. Няма да се бавя. После ще се върна да те взема.

Кълън пак погледна войника.

— Той няма да ме отведе далеч оттук, нали?

Обърнах се към Мюлер.

— Заведи го на безопасно място някъде наблизо.

— Добре.

— Тръгваш ли, миличък?

— Да.

Кълън не беше доволен, но ме целуна и тръгна след Мюлер. Най-после беше в безопасност.