Клей Харви
Идеален ден за убиване (32)

30.

Дейв и аз бяхме в малкия подреден апартамент на Джейсън Патерсън. Тримата обмисляхме следващите си ходове, дъвчехме пуканки и се наслаждавахме на мелодичния ритъм на пианото на Майкъл Джоунс, звучащо по стереоуредбата. Седяхме край масата от полиран махагон в трапезарията. Беше толкова излъскана, че виждах лицето си.

Изглеждах уморен, измъчен и изнервен.

И наистина се чувствах така.

От четири дни Дейв и аз обикаляхме пазарите и магазинчетата в областите Гилфорд и Рокингам. Резултатът от усилията ни беше консумирането на огромни количества безалкохолни напитки, горчиво кафе, кейкове и голям плик фъстъци, връчен ни от Джейсън, който се оправяше, макар и бавно.

Той искаше да участва, затова му обяснявахме как стоят нещата.

— Обади се в агенцията за къщи под наем „Най-хубаво е вкъщи“, която е най-голямата, и на всички други, изброени в телефонния указател. Провери какви къщи са дали под наем през последните две седмици. Тайлър и аз пак ще обиколим магазинчетата за хранителни стоки, защото онези типове няма начин непрекъснато да не си поръчват пица, бира и кейк от овесени ядки „Литъл Деби“.

— Дават ли такава информация? — попита Джейсън.

— Използвай изобретателността си.

— Искаш да кажеш да лъжа и да се правя на ченге?

— Каквото ти хрумне.

Станах от масата и се отпуснах на голямо кожено кресло, оставяйки ги да мислят по въпроса. Музиката ме завладя и освободи насъбралото се напрежение. Персийската котка на Джейсън дойде при мен, намести се на коленете ми и започна да мърка успокояващо.

 

 

Усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Дейв.

— Готов ли си, или смяташ да спиш цяла нощ?

По уредбата вече звучаха „Четирите годишни времена“ на Вивалди, изпълнявани от Найджъл Кенеди. Това ме накара да се размърдам.

— Обмислихте ли всички детайли? — попитах аз.

Станах и оставих котката на креслото.

— Да — отговори Дейв. — Утре пак ще обикаляме.

— Страхотно.

Махнах на Джейсън, който още седеше до масата и пишеше нещо в тефтера пред себе си. Той ми каза довиждане. Погалих котката и рекох:

— Добро котенце.

— Обичаш ли котки? — попита Джейсън.

— Печени на скара — отговорих аз и тръгнах към вратата.

— Обича ги, но не си признава — обади се Дейв.

— Предпочитам кучета — настоях аз и сложих ръка на дръжката на вратата.

— Помниш ли, когато прегазиха онова коте пред къщата ти? Ти го взе, занесе го на ветеринар, плати сметката, съобщи новината на стопанката…

— На онова седемгодишно момиченце, което…

— Точно така… Не ме прекъсвай, но ти спаси котето. И след като го върна на момичето, предложи…

Той продължи да говори по целия път до колата.

 

 

Аз проверих магазините в източната част на града, а Дейв в западната. Не ни провървя. На другия ден опитахме отново — този път в южната и в северната част. Същият резултат. Джейсън използва различни похвати и състави списък на къщи, които наскоро са били дадени под наем и ги провери. Нищо. Разбира се, собствениците просто слагаха табели пред къщите си, че се продават или предаваха съобщението от уста на уста. Ето защо беше трудно да намерим всички имоти, които се даваха под наем чрез агенциите.

Вечерта се върнахме в апартамента на Джейсън. Идеите ни се бяха изчерпали.

— Може да сте пропуснали някой магазин — рече Патерсън.

— Действахме систематично, но е възможно да не сме проверили някой — отговорих аз.

— Утре да отидем всички и да търсим онези, които може да сте пропуснали — предложи Джейсън. — Искам да изляза оттук.

— Добре. Не знам какво друго бихме могли да направим.

— Скоро говорил ли си с Аксел? — попита Дейв.

— Тази сутрин. Нищо. Онези типове сякаш потънаха в земята.

— Мислиш ли, че са отишли да си вършат сделката с оръжията и сетне ще се върнат да те очистят, или са наели някой да го стори? В такъв случай няма да знаем кого да търсим.

— Да, но искрено се надявам да не е така. Не знам кога ще мога да върна Кълън вкъщи.

— Да стискаме палци и да продължаваме да търсим. Може да ни провърви — рече Дейв и се прибрахме да спим.

 

 

Джейсън реши да провери южната част на Гилфорд, а Дейв и аз — съседните квартали на север и изток. В четири и трийсет следобед се срещнахме пред „Дънкин Донътс“ на Батълграунд.

— Не обичам да се настройвам негативно, но това не дава резултат — каза Патерсън.

— Не знам какво друго бихме могли да направим — рекох аз. — Нямам вест от Макелрой, нито от Фанър или Аксел. Трябва да продължим да търсим.

— Все едно си на лов за елени. Чакаш седмици наред, дебнеш около местата, където се хранят или спят, но не виждаш нищо. После, някоя вечер, когато се връщаш с джипа, на пътя изскача елен и се вторачва в теб. Трябва да си готов през цялото време.

— А ако си стоиш вкъщи и гледаш телевизия, вместо да ходиш на лов, няма дори да видиш елена — отбелязах аз.

— Днешният урок е никога да не се отказваш — рече Джейсън.

— Точно така — съгласих се аз.

 

 

Почти се бе мръкнало, когато поех по Лейк Брандт Роуд, за да проверя две места, в които се бе отбил Дейв, но без мен. Вдясно беше магазинът за риболовни принадлежности на Боби Тю, ниска постройка от сиви каменни блокчета, където продаваха и газ за запалки, безалкохолни напитки и говежда пастърма, увита в целофан. В отсрещния ъгъл имаше въдици, изкуствена стръв и бейзболни шапки. На рафтовете бяха наредени консерви и напитки, а в микровълновата фурна вдясно се топлеха наденички. Във въздуха се носеше миризма на горчица и подправки. Над главата ми висеше надуваема детска лодка в червено и бяло.

Класически магазин.

— Какво желаете, младежо? — попита продавачът.

Много обичах да ме наричат „младеж“.

Бъди любезен. Дошъл да си търсиш информация.

— Пет-шест краставици.

— Вземи си.

Напълних един кафяв плик.

— Половин килограм струва седемдесет и девет цента — рече продавачът, взе плика и го претегли на везните от неръждаема стомана, окачени на тавана на дълга верига, после чукна сумата на касата. — Нещо друго?

— Малко информация — отговорих аз и плъзнах към него банкнота от пет долара.

Продавачът изсумтя.

— „Малко“ е подходящата дума. Каква информация искаш?

Той посегна към петарката, но аз я задържах.

Мъжът сграбчи крайчеца на банкнотата и ме погледна гневно. Не беше Клинт Истууд. Той и Макдъфи изглежда се упражняваха пред едно и също огледало.

— Идвали ли са непознати клиенти напоследък? — попитах аз, без да пускам парите.

— Не. Все едни и същи. Много рядко се отбива някой янки, дошъл да лови риба в езерото.

— Сигурен ли си? Няма ли нови лица, които купуват големи количества кока-кола и по десетина пакета пържени картофи?

— Не. Все едни и същи.

Пуснах петарката толкова внезапно, че той изгуби равновесие и трябваше да направи крачка назад. Смути се, но възвърна самообладание и прибра парите в джоба си.

— Да задържа ли рестото? — попита мъжът.

— Не забравяй да приспаднеш за краставиците.

— Те са за сметка на магазина — отговори той и показа зъби, от които зъболекарят можеше да получи пристъп на гастрит.

Взех зеленчуците и се обърнах към изхода, но забелязах примамлив хляб, сложен върху кашон с консерви. Много обичам хляб, затова го огледах внимателно. Беше мексикански, черен и кръгъл, изпечен в хлебарница в Ашбъро.

Вторачих се в консервите. Чушки. До тях, в картонена кутия, имаше няколко пликчета. На етикета пишеше: „Мексикански фасул“. Наведох се да разгледам касите под чушките. Бира „Корона“ и „Чихуаху“.

Продавачът ме наблюдаваше. Вече не показваше зъбите си. Беше станал подозрителен.

Защо ли?

— И мексиканска храна ли продаваш?

— Не — отговори той. — Един от редовните ми клиенти поръча тези неща. Ако не дойде да ги вземе, ще трябва аз да ги изям и изпия.

— Кой е клиентът?

— Ферон Саймънс.

— Кога го очакваш?

— Утре. По обяд. Сигурно води рибари на езерото. Той не пие мексиканска бира. Вкусът й е като на конска пикня. Може да се задавиш.

— Дали ще може да ми покаже хубави места за риболов?

— Да, ако имаш лодка. Но не взима евтино. Десет долара на час и сам чистиш улова.

— Звучи справедливо.

— Ела да се срещнеш с него. Аз ще ти продам стръв.

— И това звучи справедливо.

Мъжът се ухили. Отново бяхме приятели. Щяхме да вършим работа заедно.

Стръв.

Да, точно така.