Клей Харви
Идеален ден за убиване (15)

13.

Беше простряна на пода в локва кръв, която се просмукваше в килима. Задните й крачета бяха безжизнено отпуснати, следствие от счупен гръбначен стълб. Беше се опитала, използвайки предните си лапи да долази под любимата си кушетка, да се приюти от гърмежите и болката.

Не беше успяла. Муцунката й беше необикновено спокойна, единствената част от тялото, от която не капеше злокобната алена течност. Когато ме чу, Мис Прис се опита да вдигне глава, за да се увери, че най-сетне съм се прибрал у дома. Коленичих до нея и внимателно погалих муцунката й с пръст.

Опитах се да й кажа няколко успокоителни думи, но буцата в гърлото не ми позволи. Кучето немощно близна ръката ми, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред. Ти вече си тук, теб чаках“.

Почувствах нечия ръка на рамото си.

— Няма смисъл, приятел. Няма да я бъде.

Прис ме погледна, черните й бадемовидни очи бяха вторачени умолително в мен.

„Ще бъдем заедно. Както винаги.“

Погледът й беше замъглен.

— Махай се — успях да промълвя аз.

Ченгето се наведе по-близо.

— Не ви чух.

— Изчезвайте веднага! Моментално! Незабавно вън!

Той се поколеба за миг, след това ни остави сами заедно.

Тишината на приближаващата смърт. Тиктакащ часовник, хриптенето на белите й дробове, от време на време мляскане с език и лудешкото биене на сърцето ми. Телефонът звънеше.

Звънеше.

Звънеше.

Прегърнах стройното й тяло и започнах да я галя. Дълго я милвах.

И после Мис Прис ме напусна.