Клей Харви
Идеален ден за убиване (10)

8.

До кабинета на лейтенант Фанър ме придружи доста приятен полицай, на име Дженингс. Фанър се беше отпуснал зад голямо орехово бюро, което, както впрочем и той самият, беше занемарено и олющено на места. Белезите на дългогодишната служба.

Аз се настаних на един стол, поставен точно срещу него. Кръстосах крака, облакътих се на коляното си и сплетох пръсти, повече или по-малко спокойно.

— Вярвам, че си изпратил приятелката си до дома й без инциденти.

— Да, и после стигнах до тук съвсем сам.

— Какъв късмет — каза той и премина по същество: — Проверих някои неща за теб. Имам връзки, цивилни и военни, изграждани с години. В началото на войната във Виетнам работех в Централния следствен отдел.

О-хо.

— Давах подкупи, използвах непозволени средства, убеждавах, заплашвах, сключвах сделки. Да се получи информация за теб, е по-трудно, отколкото да разбереш финансовите операции на президента, но аз постигнах известен успех. Бях информиран с нехарактерната липса на подробности, че военното ти минало не е толкова невинно, за каквото го обяви при предишния ни разговор. Изглежда е трябвало, как да го наречем, да преминеш през големи трудности, докато придобиеш днешните си способности.

— Добре, нека така да го наречем — отвърнах аз.

— Като се основавам на предположението, че си получил значителен професионален опит през време на службата си, искам да те попитам каква е оценката ти за ситуацията в сладкарницата.

— Не искам вестниците да разбират за това.

Той вдигна силната си ръка с длан, обърната към мен.

— Не се притеснявай. Това, което ще кажеш, си остава наша тайна, дори няма да го използвам служебно. Никой друг не е запознат с това, което успях да изровя за теб чрез скромната си информационна мрежа. Данните са записани тук — той посочи слепоочието си — и никъде другаде. Имаш думата ми.

Кимнах.

— Добре. И така, според преценката ми, човекът от БМВ-то беше дошъл за мен. Единствено за мен. Не гледаше нито вляво, нито вдясно, а право в мен. И изчака да го погледна в очите, сякаш искаше да разбера кой е и защо го прави. Но не съм сигурен. Мисля, че вероятно е свързано с историята в банката и последвалата заплаха по телефона. Нищо, което съм направил през последните двайсет години, не може да бъде причина за нещо такова. Нито пък за нещо по-лошо. Много мислих за случилото се. Единственото, което ми хрумна, е, че двамата, които се измъкнаха при банката, са необичайно лоялни към двойката, неуспяла да офейка.

— В правилна посока си или поне донякъде — каза Фанър, вторачи се замислено в бюрото, забарабани с дебелите си пръсти по него и след като почеса месестото си ухо, добави: — Нека да ти прочета нещо за едната от твоите жертви.

Стомахът ми се сви при употребата на думата „жертва“.

— Ървинг Джейкъб Хукър — започна да чете той, — известен като Ървинг Талбът, а също и като Талбът Джейкъбс. Роден на 11 юни 1958 година в Атланта, Джорджия. Висок метър седемдесет и пет, седемдесет и шест килограма, тъмна кожа, средно развито телосложение. Обикновено е с брада, а понякога само с мустаци. Отличителни белези: белег от пробождане с нож под лявото око. Криминално досие: осъждан за въоръжен грабеж, опит за убийство и за дребна кражба. Лежал общо осем години в различни затвори, тук и в щата Ню Йорк. Носи се слух, че удушил мъж в затвора, но така и не било повдигнато обвинение. Липсвали свидетели. Имал е репутацията на „лош тип“, но не и на прекалено умен. Това е мъжът, когото си очистил.

— Да, така и предполагах. А онзи с картечния пистолет?

— Него не успяхме да идентифицираме.

Приведох се напред.

— Виж ти. Имахте два дни!

— Така е. Въпреки това, нямаме представа кой е. Кой е бил?

— Предполагам, че сте се сетили да вземете отпечатъци.

— Благодаря за подсещането — сухо отвърна той.

— След като и ФБР се е включило в разследването, нали е обир на банка, обзалагам се, че те също проучват замесените.

— Правилно.

— И все още сте в неведение?

— Както и данъчната служба, въоръжените сили, и личният ми екстрасенс.

И таз хубава. У човека имаше наченки на чувство за хумор. Кой би помислил? Стана ми по-симпатичен. Е, не много.

— Следователят провери ли стоматологичните картони?

— А защо мислиш, че не сме се сетили? Разбира се, че ги провери — изръмжа той. — Колкото тромаво и непохватно да е понякога това управление, все пак не сме глупаци. Редовно разследваме убийства и много често с положителен резултат.

— Сигурен съм. Не исках да ви обидя.

— Аха — беше всичко, което той отвърна.

Тъй като сметнах, че съм подценил него и хората му повече от допустимото, реших да го умилостивя.

— Имате ли някакви предположения относно зъбите?

— Да. Очевидно си ги е миел редовно. „Безупречни“, така мисля, че се изрази следователят.

— Предполагам, че починалият не е носил документ за идентификация или издаващи самоличността му бижута и не е имал голяма татуировка надпис като например „Мама живее в Бърбанк“ — казах аз.

— За съжаление, не. Отправихме официална молба за съдействие до Интерпол и ЦРУ — продължи той, — въпреки че вероятността вторите да се отзоват, дори да могат, е малка.

— Ами колата?

— Никой не е запомнил номера.

— Та колко черни БМВ-та има в този град, за бога?

— Търсим я, но какви според теб са шансовете да не е открадната и вече изоставена в някоя канавка?

— Имаш право — виновно отвърнах аз.

— Прав съм — съгласи се той.

— Някакви новини за касиерката от банката?

Той тъжно поклати лъвската си грива.

— И как възнамерявате да постъпите?

— За какво?

— За безопасността ми.

— Една полицейска кола периодично ще обикаля около дома ти, за да проверява дали всичко е наред.

— О, добре тогава. Край на притесненията ми.

— А ти какво би направил?

— Щях да се погрижа онази чудовищна аншоа и приятелят й да не припарват до мен по всички възможни начини.

— Как?

— Поставете човек в дома ми или пред него. Денонощно. Нека една полицейска кола ме следва неотлъчно през целия ден. Прекарвам голяма част от времето със сина си, така че и той е в опасност.

— Дори да съм съгласен за всичко това — каза Фанър, — нямам нито необходимото нареждане, нито достатъчно свободни хора да играят ролята на буфер между някой гражданин и криминален престъпник, особено след като нямаме представа кой е той, или по-точно, кои са те. Функцията на полицията предимно е да залавя виновниците, когато е извършено престъпление, а не да служи като възпиращ фактор, с изключение на случаите, когато страхът от залавяне би допринесъл за това. Съжалявам, но нищо повече не мога да направя.

— С други думи, ще се втурнете да преследвате онези типове чак след като ме застрелят.

— С голямо усърдие.

— Някак си не се чувствам успокоен.

Той ме изгледа многозначително.

— Ако имах твоите възможности, щях сам да се поровя за малко информация. Да опозная врага си, така да се каже. Преди да се е превърнал в нелечим тумор.

— Мислиш, че имам големи връзки, така ли?

— Да не би да твърдиш, че нямаш?

Замислих се за момент.

— Може би имам.

 

 

Едно иззвъняване.

— Какво?

— Дейв?

— Да. Все още ли си в полицията?

— Тръгвам си. Исках да разбера какво е положението.

— Тихо и спокойно като в католически манастир.

— Кълън спи ли?

— Не, свири на туба. Минава полунощ. Ти какво мислиш, че прави?

— Извинявай. Просто съм притеснен. Положението не е много розово.

— Няма нищо. Слушай, баща ти е някъде отвън с карабината си „М1“ и с Нубин, който ще се разлае, ако има нещо. Мис Прис е в къщата с мен и Кълън. Тя пък лае дори когато изсвири комарче. Тъща ти седи на люлката на задната веранда, на загасени светлини, гушнала в скута си „Бенели“, дванайсети калибър. От специалните части биха могли да се вмъкнат в тази къща, но със сигурност не и двама задници.

— Добре — казах аз и дълбоко си поех въздух. — Ще натисна клаксона, когато свия по алеята.

— И добре ще направиш, защото инак бабата може да те гръмне.