Клей Харви
Идеален ден за убиване (51)

49.

Докато Макелрой разпределяше войниците си, Дейв и аз започнахме да търсим — първо там, където бях видял мнимия Мюлер да излиза от храстите и после отново да се скрива с Кълън. Трудно беше да намерим следа, защото килимът от паднали листа и клонки беше дебел, но тук-там личаха издайнически стъпки. Изминахме стотина метра и стигнахме до възвишение, откъдето се виждаше къщата. Там открихме прясно изкопана овална долчинка в пръстта. Беше отчасти скрита под листа и преплетени вейки.

— Онзи тип явно е свикнал с живота сред природата. Окопал се е в дупка, дори си е направил маскировка. Лежал е тук, покрит до носа, и по цял ден е наблюдавал къщата. Щом не е пушил и не е помръдвал, никой не е могъл да го забележи — рече Дейв.

— Да потърсим истинския Мюлер — предложих аз и обиколихме в кръг местността.

След две минути намерихме труп, съблечен по гащета и скрит в лавровите храсти. Зад лявото му ухо имаше малка дупка, по всяка вероятност от куршум, макар че можеше да е направена от дълъг, остър предмет като шило за разбиване на лед. Показах я на Дейв.

— Ако дупката е от куршум, онзи тип трябва да е използвал заглушител — каза той.

— Да. Изглежда от пистолет двайсет и втори калибър.

— Какво оръжие носеше, когато го видя?

— Карабина „М-16“. И нож, но не го огледах. Мислех за други неща.

— Ами тогава дупката може би не е от куршум.

— Или е оставил в гората пистолета със заглушител, когато е излязъл от храстите пред мен. Онова, което ме озадачава, е защо не ме уби още тогава или не се престори, че не ме чува.

— Вероятно Резович го е изпратил там да пази задната врата с инструкции да не стреля, освен ако не чуе стрелба. Ти си знаел, че Мюлер трябва да е някъде наоколо и онзи тип се е показал, когато си го повикал, за да не се усъмниш, ако никой не се появи. Рискувал е, предполагайки, че не познаваш Мюлер. Не е знаел точно какво става в момента. След като е видял, че без усилия си очистил приятеля му, той вероятно се е надявал, че ще му подскажеш някак как стоят нещата.

— Направих много повече за него. Дадох му сина си за заложник. Картбланш да се измъкне.

— Не започвай да се самообвиняваш. Не е имало как да знаеш.

— Въпреки всичко глупостта ми извади Кълън от тигана и го запрати право в огъня.

— Да. Сигурно щеше да е по-добре да го качиш в натъпкания с експлозиви микробус и да нахлуеш в къщата, където по теб щяха да стрелят най-малко трима човека.

— Можех да го оставя при сержант Йорк.

— Аха, Йорк. Извинявай, но това не е ли същият сержант Йорк, за когото лекарят сега се грижи? Онзи, когото главорезът с карабината „М-16“ простреля, докато клечеше пред шибаната кола?

— Да вървим да търсим Кълън.

— Разбира се. Само се успокой.

В края на възвишението попаднахме на следа и тръгнахме по нея.

Двайсет минути търсихме, пълзейки на лакти и колене. Не намерихме нищо. Никаква нова следа, че оттам е минал някой. Върнахме се при долчинката в пръстта и започнахме отново, движейки се на северозапад във все по-широки кръгове.

Мина още половин час.

Нищо.

Направих няколко крачки, вторачил очи в земята…

… и го видях.

Яркочервен, леко разтопен на слънчевата светлина.

Там, върху камъка.

На лесно забележимо място.

Сърцето ми едва не спря.

Приближих се и го докоснах с пръст.

Желиран бонбон с формата на мече.

Дейв изтича до мен.

— Какво е това?

Протегнах ръка и му го показах.

— Момчето има ум като бръснач, а? — рече Дейв и възхитен поклати глава.

Аз не можех да говоря, защото в гърлото ми бе заседнала буца.

— Мечето лежи по гръб — успях да промълвя.

— Е, и?

— Главата е обърната натам — отговорих аз и посочих.

Дейв ме погледна недоверчиво.

— Тайлър, това вероятно е чиста случайност.

Поклатих глава.

След трийсетина метра забелязахме счупено клонче. Точно на височината на Кълън. Нещо, което той с лекота можеше да направи, без да привлече вниманието.

На десетина крачки по-нататък лежеше още едно бонбонено мече. Ушите му сочеха напред. На известно разстояние от него имаше купчина листа, разровени от детски крак, а после — друг бонбон.

И така нататък, и така нататък.

Докато стигнахме до скален масив, граничещ с борова гора. Там следите свършваха.

Напълно.

Може би мечетата му са се свършили, помислих аз.

Може би джобовете му са празни.

Може би похитителят го е хванал на местопрестъплението, уплаших се аз.

И се облях в студена пот.