Клей Харви
Идеален ден за убиване (37)

35.

Намирахме се на пързалката на изток от Ашвил, по магистрала 70. Живописно място. Кълън и Стивън Сандфорд караха кънки, блъскаха се, смееха се и падаха. Дейв и Уеб явно бяха по-опитни кънкьори и се пързаляха без усилие, разперили ръце встрани, за да пазят равновесие. Кълън помогна на сержанта да стане или поне Сандфорд го направи да изглежда така, и двамата отново се понесоха по дървения под като надпреварващи се пингвини.

Хедър дойде при мен в кабината и донесе два сладоледа — за мен лимонов, а за нея — един бог знае какъв. Беше червен. Тя отхапа и млясна от удоволствие, докато наблюдаваше децата и придружителите им.

— Кълън и сержантът много се спогаждат — отбеляза Хедър и усмивката й озари помещението, поне така ми се стори. — Погледни ги.

— Да. Колкото повече се привързват един към друг, толкова по-спокоен ще се чувствам, докато съм във Флорида.

— Флорида? — вторачи се тя в мен. — Какво се е случило?

Обясних й.

— Спомняш ли си, че исках да участвам? — рече Хедър.

— Разбира се. Но не можеш да отидеш чак в Маями.

— Защо не?

Замислих се по въпроса и не можах да открия основателна причина.

— Ще наемем стая в „Холидей Ин“ или в някое друго подобно място. Ще правя каквото кажеш — продължи тя. — Виж какво, онзи боклук се опита да убие сина ми. Искам да съм близо до теб, когато го спипаш и да чуя подробностите от устата му.

— Отмъстителна си, а?

Чертите на лицето й се ожесточиха.

— Става дума за моя син. И за твоя. Искаш да кажеш, че не изгаряш от желание да стиснеш за гърлото онзи тип?

— Искам го повече от всичко на света.

— Добре тогава. Пък и нощем ще те масажирам и ще те освобождавам от напрежението.

— Във вана с гореща вода?

Хедър примига прелъстително.

— Е, няма да те разсейвам от работата ти.

Тя се обърна и се загледа в кънкьорите. Бяхме се хванали за ръка и ядяхме сладоледа. В залата се разнасяше гласът на Майкъл Джаксън. „Излекувай света“. Със сто и десет децибела. Но това не ми пречеше, защото харесвах песента.

Разноцветни светлини, радостни звуци, кънкьори и говорител по радиоуредбата, който ни подканваше да се включим в предстоящото състезание по лимбо.

Колко ниско можеш да се наведеш?

Резович скоро щеше да разбере това.

 

 

На другия ден отново си казахме довиждане. Татко стисна ръката ми.

— И да се върнеш, чу ли? Твърде стар съм, за да се грижа за малко момче.

— Не, не си. Но аз ще се върна. Чакай ме.

— Всеки миг.

Дори Етъл ме прегърна и целуна, макар че вниманието й бе насочено към Кълън.

— Нямаш представа колко съм ти благодарен… — казах аз на Лорънс Гудал.

— Ш-шт. Тихо — прекъсна ме той. — С нас всичко ще бъде наред. Не се безпокой. Мисли за онова, което трябва да направиш. Свърши си работата и се върни. Момченцето ти ще те чака тук. Живо и здраво. Аз гарантирам.

— Благодаря, Лорънс. Съвсем сериозно.

Кълън се приближи до мен. Коленичих и го прегърнах.

— Колко време няма да те има? — с тънък гласец попита той.

— Надявам се, по-малко от седмица.

— Никога не си заминавал за толкова дълго.

— Знам. И сега нямаше да замина, но се налага.

— Ще търсиш лошия човек, за когото те чух да говориш, нали?

— Да, миличък.

— Нали не си забравил, че обеща да не ме изоставиш като мама?

— Не съм забравил.

— Добре.

Кълън се дръпна назад и ме погледна в очите.

— Трябва да изпълниш обещанието си.

Сетне отново ме прегърна. Този път по-силно. Беше уплашен.

И аз се страхувах. За него, не за себе си. Дните щяха да му се сторят дълги.

Но в края на този период Резович завинаги щеше да излезе от живота му.

Или поне такъв беше планът.

 

 

Върнах се в Грийнсбъро и се обадих на Фанър. Нямаше нова информация.

Напълнихме шевролета с необходимите неща, после се качихме — Дейв, Хедър, Руфъс Макелрой и аз. Джейсън заведе Нубин у тях. Надявах се, че котката и кучето щяха да се спогодят.

Сетне поехме на юг, към Маями.