Клей Харви
Идеален ден за убиване (36)

34.

Дейв и аз се върнахме в магазина на Боби, за да се обадим на Фанър. Сетне сложихме оръжията в багажника на субаруто на Аксел и се погрижихме за биячите, които се намираха в различни фази на нацупеност и увреденост. Обадих се на Фанър и после си поговорих задушевно с приятеля ми Млечното око, чието име се оказа Ралф Гонзалес.

Попитах го защо Резович не ни чакаше.

Вероятно защото не е трябвало да ме водят във фермата, а да ме пребият до смърт там, където сега клечах на слънце, обясни Гонзалес.

Възразих, че Ферон Саймънс е твърдял друго.

Той бил там, за да ме посочи. Двамата с приятеля му не ги бивало за нищо.

Тогава Резович вече не е бил в къщата на старците, когато петимата са били изпратени да се погрижат за мен.

Гонзалес ме информира, че предишния ден шефът му и телохранителят, страховитият и зъл Хектор Диас, заминали неизвестно къде.

Поинтересувах се как е щял да им плати, след като ме пребият.

Вече им било платено. По хиляда американски долара на всеки.

— За теб трябваше да ни даде по двайсет хиляди — добави Гонзалес.

Попитах дали често вършат такава работа.

Да, ходели от място на място и строявали мигриращите работници. Понякога придружавали до границата нелегални имигранти, за да ги предпазят от неприятности.

Свързан ли е емоционално или философски с другарите си?

Не. Групата постоянно меняла състава си. Дори не знаел имената на двама от тях.

Защо не се беше включил по-рано в схватката, когато ловкостта му можеше да обърне нещата срещу мен?

Той се изплю в краката ми. Бях го обидил. Явно подходът му не беше такъв.

Развързах го. Той се изправи и ме погледна. Беше му трудно, защото единственото му здраво око бе подуто и почти затворено.

— Аз съм много добър. Не трябваше да ме приемаш толкова лековато.

— Лековато? Та ти едва не ми откъсна главата.

Гонзалес се усмихна.

— Да. Четирима човека те бяха подготвили, а аз пак не можах да те победя.

— Провървя ми. Виж какво, имаш пет минути, преди полицията да дойде.

— А те? — попита той и посочи другарите си.

— Те се опитаха да ме убият за пари. Може да гният в затвора или да ги депортират.

— И аз се опитах да те убия.

— Но за да видиш дали можеш, не за пари.

Той пак се усмихна.

— Vaya con Dios^[1] — възкликна Ралф Гонзалес, обърна се и навлезе в гората.

Лейтенант Джон Т. Фанър не беше особено доволен от мен. Всъщност, не само че не беше доволен, а и ядосан.

— След малкото ти сбиване кой остана да наблюдава онези хулигани, докато ти и Майкълс проверявахме къщата?

— Завързахме ги.

— Ами ако се бяха развързали и телефонирали да предупредят Резович?

— Завързахме ги здраво. А и срязахме телефонния кабел. Пък и единият ми каза, че Резович е офейкал. Дейв и аз отидохме да се уверим в това. И наистина беше изчезнал.

— Ами ако ви бяха дали невярна информация?

— Тогава щяхме да се върнем и да ти се обадим.

— Сигурен съм, че щяхте да го направите. Ами ако Резович ви беше устроил капан? Сигурен съм, че не сте били въоръжени, следователно нямаше да можете да се измъкнете, стреляйки.

— Разбира се, че не бяхме въоръжени. Не беше необходимо. Наблюдавахме от разстояние. С бинокли.

Той погледна пленниците.

— Ще подадеш ли оплакване?

— Абсолютно.

— Веднага? В участъка?

— Разбира се.

— А срещу продавача?

— За приемане на подкупи от враждуващи фракции?

Фанър изсумтя, завъртя се на пети и се отдалечи, крещейки заповеди.

След малко всички влязохме в участъка.

Няколко часа писахме показания. Когато най-сетне приключихме, аз бях изтощен, окото ми бе посиняло, порезната рана на лицето ми пулсираше и умирах от глад. Прибрах се вкъщи, изядох три сандвича с фъстъчено масло и конфитюр и изпих една бира.

Сетне гледах двайсет минути от новините и заспах на дивана, докато се чудех какъв да бъде следващият ни ход.

Не се чудих дълго.

Телефонът ме събуди. Обаждаше се Макелрой. Беше развълнуван.

— Спипахме кучия син! — възкликна той. — Или поне в най-скоро ще го сторим.

Въодушевлението му беше заразително.

— Разказвай.

— Не по телефона. Човек никога не знае къде може да се спотайва малък „бръмбар“. Пък и говоря по клетъчния. Хайде да се срещнем след петнайсет минути пред „Божанглез“ на Батълграунд.

— Защо не тук, вкъщи?

— Стените имат уши. Новината е сензационна. Не искам да идвам у вас с нашите хора.

— Добре. Ще те почерпя курабийка.

— Няма да стоим там. Само ще оставим колата ти. Ще закусим другаде, за да се уверим, че не ни следят.

— Аз черпя.

— Съгласен съм — рече той и затвори.

 

 

Оставихме колата ми пред „Божанглез“ и отидохме да закусим в „Шони“. Макелрой беше толкова развълнуван, че едва се сдържаше. Разказа ми всичко и аз също се въодушевих. Същността на разговора беше следната:

Парите, които Резович и хората му бяха изтеглили от банката, бяха изпрани суми от търговия с наркотици, предназначени за представител на босненска мюсюлманска фракция. Той щял да използва фонда за голяма покупка на оръжие. Стоката щяла да бъде пренесена нелегално в Босна и Херцеговина на борда на кораб на Червения кръст и предадена на обсадените мюсюлмани в Сараево, където бе наложено ембарго. Резович беше уредил всичко и се бе съгласил да достави оръжието и да посочи банката, в която да бъдат преведени парите, за да бъдат изтеглени от доверен пратеник на мюсюлманите и охраната му, които ще пазят сумата до деня на покупката на оръжията. Но вместо това Резович бе прекъснал финансирането. Още смятал да купи оръжията — вече с капитали на мюсюлманите — и да ги продаде на друг краен потребител, увеличавайки значително печалбата си. Резович бе вбесил измамените мюсюлмани и бе затвърдил репутацията си на мафиот, на когото никой гангстер не смее да се озъби. Планът му беше добър. Мюсюлманите не можеха да се обърнат за помощ към американските власти, тъй като произходът на парите им беше неясен и отчаяно търсеха Резович, който през това време се бе заловил да отмъщава на Тайлър Ванс, задето бе убил брат му и едва не бе осуетил коварния му план.

Източниците от ЦРУ и от Бюрото за алкохол, цигари и оръжия бяха стеснили кръга на предстоящата покупка на оръжие до три вероятни места и едва предишния ден — по сведения на сръбски информатор — се бяха съсредоточили върху едно — Дейд Каунти във Флорида. Сделката щеше да бъде извършена в петък, инак оръжията щяха да бъдат продадени на друг купувач, който вече беше на линия и разполагаше с парите. Какъвто и да беше, Резович не бе човек, който щеше да позволи на дребна вендета да развали сделка за милиони долари. Ето защо, според източника на Макелрой, Резович трябваше да се появи в Маями, за да наблюдава лично трансфера на парите за оръжието и да осигури, макар и нелегално, транспорта на незаконно придобитата стока, преди отново да насочи вниманието си към господин Ванс.

— Искаш да кажеш, че Резович ще бъде в Маями в петък? — недоверчиво попитах аз.

— Точно така. Източникът ни е много близо до извора. Човек като Резович умее да си създава врагове.

— Знаят ли къде ще се състои покупката и кой ще достави стоката?

— Бюрото за алкохол, цигари и оръжия работи по въпроса.

Замислих се за това и за други неща, после изказах на глас една от тревогите, които ме измъчваха.

— Нещо ме озадачава.

— Какво?

— Защо Резович ще дойде лично, а не изпрати верен човек да му свърши мръсната работа. Ние мислим, че може да е бил в банката по време на обира. А сега ще ръководи лично незаконна сделка с оръжие. Защо се излага на риск, без да е необходимо?

— Казват, че го прави заради тръпката. Знаем, че има милиони долари в няколко швейцарски банки, да не говорим за офшорните компании в нашето полукълбо. Той е човек на риска. Обича да мами, да краде, да спекулира и да пробва докъде може да стигне с властите, с другите мошеници и с целия свят.

— Засега успява.

— Точно така, по дяволите.

— Мисля да сложа прът в колелата му и да видя доколко ще издържи.

— Бинго.

— Ще включиш ли и мен? И Дейв?

— Работя по въпроса.

— Имам връзка в Маями. Заместник областен прокурор. Това ще помогне ли?

— Няма да навреди.

— Тогава ще се обадя.

— Направи го. Нямаме много време.

Довършихме закуската и Руфъс ме върна до колата. После отидох да се обадя.