Клей Харви
Идеален ден за убиване (26)

24.

Следващите няколко дни минаха в непосилен труд. Разделях времето си между физически упражнения, поправянето на моята надупчена от куршуми къща и Кълън, който помагаше в почистването. Той покри с лепенки с динозаври всички дупки от куршуми в стената до стълбите, с изключение на една, на която имаше пеперуда. Изглади с шкурка неравностите по новия, току-що поставен, нелакиран парапет и ги запълни с пластилин с приблизително същия цвят.

Участието му в работата за тези два дни не му позволи да скучае, но забраната да излиза навън се превръщаше в непоносимо ограничение. Но необходимо. Не смеех да го изведа дори с колата, в случай че се появи Резович със снайпер в ръка. Патрулите на шерифа обикаляха наоколо, а и съседите бяха нащрек и се оглеждаха за непознати и за странни случки. Можех да заведа Кълън на друго място и смятах да го направя в най-скоро време, но не исках да свързва промяната с онова, което му се бе случило или с постъпката му. Това би могло да предизвика чувство за вина, както и вероятността да се чувства неуютно в собствения си дом.

В къщата имаше двама дежурни и четирите момчета от „Делта“, които понякога се мяркаха, друг път не се виждаха. Но дори когато не ги виждах, усещах присъствието им.

Един ден Кълън дойде в кухнята, докато седях на масата, пиех кафе и четях вестника. Той извади пластмасова чиния, напълни я със солени бисквити, които взе от една кутия на по-ниската лавица, остави я на масата и закрепи до нея разкривен надпис:

Бисквити за продажба

Цена: 5 цента

Пресни са

Седна на масата до чинията със стоката и започна да оцветява с пастели книжка с картинки на Батман.

Един от полицаите влезе да вземе чаша чай с лед, който държах в голям термос до мивката за тяхно улеснение. Тъкмо си тръгваше с чая, когато забеляза написания на ръка надпис. Приближи се и погледна хранителните продукти, ограничени като асортимент, но в големи количества. Взе четири бисквити и остави двайсет и пет цента до голямата чиния. Кълън погледна парите, после мъжа и каза:

— Съжалявам, но нямам да ви върна.

— Задръж рестото — рече дежурният, дъвчейки бисквита.

— Добре. Благодаря.

Продължих да чета вестника, статия от Рита Снайпс за вредата от класовете, състоящи се от деца само от единия пол при учениците в началното училище. Дамата беше вярна на принципите си и никога не позволяваше фактите да замъгляват мисленето й.

Минаха двайсет минути. Влезе друг полицай, явно получил информация от партньора си, и се отправи директно към масата.

— Има ли фъстъчено масло?

— Гладко или на бучки?

— На бучки.

— Фъстъченото масло е на татко — каза Кълън и ме погледна.

Кимнах.

Той изтича до бюфета, отвори долните врати, извади търсената стока, изрови един нож за мазане на масло от плоското чекмедже, избърса го внимателно с края на ризата си, после намаза обилно четири бисквити.

— Колко допълнително ви дължа за фъстъченото масло? — попита ченгето.

— Петдесет цента за всичко — отговори синът ми.

Полицаят остави четири монети по десет цента и две по пет и зачака. Кълън ги преброи, но не като бакалин шарлатанин, а достатъчно бързо за дете, което скоро щеше да навърши пет години.

— Благодаря — каза той и вдигна глава. — Заповядайте пак.

Малък капиталист.

 

 

След като Етъл го закара вкъщи, татко се отдаде на люлеене на стола, лежане в хамака, гледане на Си Ен Ен и ядене на промишлени количества пилешка супа. Възстановяваше се добре.

Обаждах му се всеки ден и бих отишъл да го видя, ако не беше толкова рисковано. Не исках да ходя с полицейски ескорт всеки ден, за да се виждаме. Затова разговаряхме по телефона.

— Етъл ще ме подлуди.

— Защо?

— Тъпче ме с пилешка супа.

— Това толкова ли е лошо?

— На мен ми се ядат яйца, пържола и мешана скара. Салата от зеле, картофи, фъстъци…

— Изгони я.

— Не иска да се маха. Казва, че имам нужда от грижи. Лош късмет извадих.

— Хората на шерифа там ли са? — попитах аз.

— Да. Единият е спрял отпред, другият отзад. Идват от време на време и двама от хората на Макелрой и ме питат имам ли нужда от нещо. Аз винаги ги моля да гръмнат Етъл, но те само ми се изсмиват и си заминават. Може ли да постъпват така? Питат дали имам нужда от нещо, а като им кажа, не искат да го направят.

— Поздрави я от мен.

— Поздрави я сам. Ето я…

Затворих моментално.

 

 

Вечерта, след като Кълън си легна, аз прекарах няколко часа пред компютъра. Изчистих няколко ангажимента, които бях поел, преди босненско-мексиканската банково фондова коалиция да превърне живота ми в свърталище на кошмари. Парите не бяха мотивацията ми да завърша статиите, които бях започнал, а дадената дума. Бях обещал на няколко редактори да им напиша това-онова и трябваше да го направя.

От четиринайсет години насам всяка година пиша по една книга. Всичките публикувани. Повече от половината от тези книги още се преиздаваха, осигурявайки ми шестцифрен доход годишно като хонорар, без да смятам печалбата. Дори книгите, които отдавна бяха излезли от печат, още ми докарваха пари, тъй като съпругата ми много умно ги беше инвестирала, докато томчетата още ги имаше на пазара и се купуваха.

Тес имаше своя кариера като преподавател по американска история. Аз пишех статии за списания и с тези пари живеехме от 1978 година насам, така че нямахме нужда да ползваме моите „книжни пари“, както тя ги наричаше, за всекидневни разходи. И така всичките ми печалби бяха спестени, превърнати в недвижимо имущество или заложени от един приятел на Етъл. Нито една от инвестициите ми не е била напразна, нито един от имотите ми не е бил неоценен и нито една от книгите ми не е носила доход по-малък от петдесет хиляди долара в периода на публикуване, а някои от тях дори повече. Моят малък издателски бизнес, ръководен от Етъл в съдружие с пенсионер масон от Хендерсънвил, даваше печалба от сто хиляди всяка година, след като приспаднеха заплатите си.

Както вече казах, парите не бяха проблем. Всъщност, всичките ми приходи от статиите отиваха директно за Кълън — или в попечителски фонд или в сметката за колежа. Само от месечните ми статии печелех трийсет и пет хиляди и малко отгоре на година, така че финансовото бъдеще на сина ми изглеждаше добре обезпечено. Когато порасне, може би ще ми даде някои друг долар назаем.

Но сега единственият проблем на Кълън не е паричен, а физически.

Мислих и по този въпрос.

 

 

Една сутрин Дейв се отби у нас. Вече нямаше толкова бинтове по главата. Кълън разгледа раната по-отблизо, после ахка и охка при вида на ужасяващите синини върху голямото му тяло, в близост до слънчевия сплит. Това би било интересно за анатомите, както и грамадният гръден кош, който дамите биха харесали. След като приключиха с тази работа, Дейв и Кълън се настаниха на леглото да гледат най-новия филм на Джон Уейн „Маклинток“, записан на видео. Чувах ги как се смеят, докато се качвах по стълбите. Отидох на тавана, където бяха гимнастическите ми уреди.

Двайсет минути загрявах (колкото по-стар ставах, толкова по-трудно раздвижвах мускулите си и толкова по-дълго време имах нужда от това занимание), после правих упражнения. Докато свърши филмът и момчетата се присъединят към мен, бях направил четири серии на успоредката. Дейв не можеше да направи толкова лицеви опори, колкото мен, и всеки път, когато ми се удадеше възможност, аз го закачах на тази тема. Така стана и сега.

— Дай ми още два дни да ми се оправи главата и ще направим състезание по клякане — каза той.

Дяволите да го вземат, наистина щеше да го направи. Дейв можеше да кляка, дори да бе преживял самолетна катастрофа. Това означаваше, че се е готвил. Забрави.

— Ох, коляното ми се обажда — рекох аз и го потърках, за да си подготвя алиби.

— Кофти номер. Какво ще кажеш тогава за една борба?

— Опитваш се да ме злепоставиш пред детето ли?

— Не се притеснявай, татко — намеси се Кълън. — На никого няма да кажа, че те е победил.

— Че ме е победил ли? Искаш да каже, ако ме победи.

— Извинявай татко. Но няма начин да го победиш.

Дейв ме погледна самодоволно.

— Няма значение — продължи Кълън и дойде да прегърне крака ми. — Пак ще те обичам. Освен това, Дейв не може да подскача толкова високо като теб, макар да е по-висок.

Сега аз погледнах Дейв самодоволно.

Сетне двамата се заловихме да поработим над боксовата круша. По гърбовете ни се лееше пот, а ние сумтяхме от усилието. Разменяхме си удари, но внимавах да не засегна Дейв в диафрагмата.

Кълън ни гледаше съсредоточено. Слънцето залезе и дървесните жаби оповестиха началото на нощта.

 

 

Хедър редовно ходеше в Шарлот и често ми се обаждаше. Баща й вече се чувствал добре, макар да бил изтощен. Това било хубаво, защото нямал сили да тормози Уеб.

Майката и синът ни дойдоха веднъж на гости. Бяха се върнали за един ден от Шарлот. Стояха няколко часа и си тръгнаха. Кълън беше много натъжен, след като си отидоха. Дойде в кабинета ми, легна на пода до въртящия се стол, сложи крака на седалката и се завъртя. Насам-натам. Насам-натам.

Пишех една статия и точно бях стигнал до безизходно положение, опитвайки се да си спомня през коя година за пръв път са въведени на въоръжение револверите „Смит & Уесън“, но колкото и да се опитвах, годината все ми убягваше.

Насам-натам. Насам-натам.

Отидох до лавицата с книги, взех няколко копия на „Гън Дайджест“ и се опитах да направя справка.

Насам-натам.

— Кълън, моля те, престани. Това ме разсейва.

Не ми отговори. Продължи да се върти.

— Синко?

Насам-натам.

— Кълън!

— Добре де! Само исках да бъда близо до теб! — извика той и избяга от стаята.

Може би част от това беше вярно. Но всъщност поради някаква причина той искаше да му обърна внимание. Нещо го притесняваше. Оставих купчината от книги.

Кълън беше на леглото в стаята си и смучеше пръстите на дясната си ръка. Явно беше разстроен. Седнах до него, но той не ме погледна.

— Кълън?

Никакъв отговор.

— Какво те притеснява, приятел?

Мълчание.

— Да не сте се скарали с Уеб?

Престана да смуче пръстите си.

— Да не те е обидил?

Устата му спря да се движи.

— Да не е изял бонбоните ти?

— Не, но не мога да разбера защо не иска вече да си играе с мен на онова, което аз искам. Независимо на какво. Само гледаше телевизия и през пет минути ходеше на площадката на стълбите да види дали майка му още е долу с теб. Мисля, че вече не ме харесва.

— Не е това, което си мислиш. Уеб страда от нещо, което се нарича синдром на посттравматичен шок.

— Какво е това?

— Когато човек преживее нещо много страшно, както вие двамата с Уеб, после започва да се страхува непрекъснато, дори когато няма от какво. Понякога такива хора сънуват кошмари и не могат да спят нощем.

— Както когато гледам някой страшен филм.

— Да, нещо подобно, но по-лошо.

— По-лошо, така ли? Нищо чудно, че непрекъснато иска да знае къде е майка му. И не иска да играем под леглото, дори с фенерче.

— Твоето разбиране за нещата никога не престава да ме изненадва, синко — съвсем искрено казах аз.

— Благодаря.

— Няма защо.

— А аз мога ли да прихвана този синдром? Като грип? Ако Уеб кихне срещу мен?

— Не, миличък. Това не е болест, а състояние. Не можеш да се заразиш.

— Добре, радвам се.

— И аз се радвам.

Наистина се радвах.