Клей Харви
Идеален ден за убиване (24)

22.

— Здравей, аз съм Алек Болдуин.

— Не, не си.

— Не приличам ли на Алек Болдуин? Какво ще кажеш тогава за Марлон Брандо на младини?

— Колко млад?

— Като в „На брега“.

— Ще ти се.

— Като в „Еднооките пирати“?

— Забрави.

— Като в „Кръстника“.

— Позна.

— Това ме обижда.

— Влез и седни, Дон Корлеоне.

Хедър току-що бе излязла от банята и беше по халат. От косите й капеше вода. Реших да не коментирам вида й, защото тя щеше да каже, че е редно да се обаждам, преди да реша да се отбия. Освен това ми харесваше така.

— Кафе? — попита тя през рамо.

— Да, но първо ми кажи как е баща ти.

Хедър ми говореше от кухнята, докато приготвяше кафето. Операцията била минала успешно, той вече бил на крака, обикалял насам-натам и се оплаквал от дневната програма на телевизията. Щял да излезе от болницата след няколко дни, ако няма усложнения. Седнах на люлеещия се стол в ъгъла, който изскърца приятно. Обожавам люлеещите се столове.

Хедър донесе абаносов поднос с позлата, на който имаше красив кафеник, кристална купа със захар на бучки и две порцеланови чаши и ми подаде едната.

— Радвам се, че извади този хубав порцелан. Кара ме да се чувствам приятел — рекох аз, отпих глътка и попитах: — Как е Уеб?

— Спи от около час. Когато е буден, не ми позволява да изляза от стаята без него.

— Сънува ли кошмари?

— Да.

— Говори ли?

— Никога не е бил от разговорливите, но сега съвсем млъкна. През повечето време смуче палец и гледа телевизия или ходи подир мен, докато шетам из къщи.

— Съжалявам.

Тя ме погледна.

— Тайлър, вината не е твоя. За бога, твоят син също беше в къщичката на дървото. Ти не беше поканил онези копелета да стрелят по дома ти, баща ти, приятеля ти и да се опитат да убият децата ни. Ти направи всичко възможно, за да ги опазиш, преди това да се случи.

— Повтарям си го най-малко пет пъти на час.

— Тогава повярвай, че е така. Не се самоизмъчвай повече с тези мисли. Можеше да е много по-зле.

— Знам.

— Тогава престани да мислиш за тази история. Глупаво е да се притесняваш за неща, които не можеш да промениш. Как е Кълън?

— Изглежда добре. Малко е потиснат, но може би защото е уморен. Докато идвах насам, го заведох в кабинета на детската психоложка, която го прегледа, когато майка му почина. Страхотна е. Ако искаш да поговори с Уеб, ще се опитам да уредя посещение, но не ти обещавам.

— Благодаря за предложението. Ще си помисля — рече Хедър и прехапа устни. — Кълън позволява ли ти да го оставяш сам?

— Да. Предполагам, че това е добър знак.

— Много добър знак. И какво смяташ да правиш по-нататък в създалата се ситуация?

— Да пипна онзи, който организира всичко това.

Тя изправи рамене, като едва не разля кафето си.

— Знаеш ли кой е?

Кимнах.

Хедър присви очи и заяви:

— Искам да участвам.

— Моля?

— Казах, че искам да участвам. Каквото и да решиш, искам да помогна. Очевидно полицията не прави много. Те ли откриха кой е този човек?

— Не. Научих информацията от военните.

— Кажи ми кой е извергът, който се опита да убие сина ми.

Разказах й онова, което бях научил за Валентин Резович. Тя попи цялата информация като гъба.

— Смяташ, че Резович и онзи Диас са някъде наблизо, играят си на котка и мишка и чакат удобен случай да те убият? И могат да наемат когото искат, за да свършат тази работа?

— Така мисли Макелрой, а и съответства на начина на действие на Резович.

— Какво казва лейтенант Фанър по въпроса?

— Можел да ми предложи защита за още няколко дни или седмица. След това оставам сам, докато се случи нещо друго.

— Полицията не ти помага особено, нали?

— Да.

— Тогава как смяташ да откриеш Резович?

— Имам план. След като изляза оттук, ще отида в болницата да го обсъдя с Дейв Майкълс. Кълън също ще дойде, за да види дядо си.

— Психоложката смята ли, че е редно да отиде в болницата и да види дядо си целия в бинтове?

— Той го е видял вкъщи, веднага след като е бил прострелян и е преживял всичко това. Необходимо е да знае, че дядо му наистина е добре, да го види със собствените си очи, а не само да му казват, че е така. Предполагам, че докторката ще ме подкрепи. При всички случаи, ще направя каквото тя каже.

— Но ако не си съгласен с нея, сам ще решиш.

— Разбира се. Хедър, аз съм с Кълън всеки ден, а доктор Дериън е говорила с него само шест-седем пъти.

— Да, така е. Поздрави всички от мен, най-вече Джейсън. Кажи му, че ще отида да го видя, ако мога, но не мисля, че е добра идея да водя Уеб, а и точно сега не мога да го оставя с никой друг.

— Не се притеснявай, той ще разбере.

— Ти харесваш Джейсън, нали?

— Бих харесал и Чингис Хан, ако беше спасил живота на сина ми.

— Хареса го преди това, още когато се запознахте.

— Ами, да, той е добро момче. Но не се захласвам по него, ако това те притеснява.

Хедър стана и се приближи към мен. За миг зърнах голото й тяло. Не го разголи нарочно, по-скоро без да иска. Но резултатът беше същият. Кръвта в тялото ми започна да изпълва една част от анатомията ми, която обикновено бе задрямала. Тя се наведе да ме целуне, после каза:

— Това ми харесва.

— Без опипване — казах аз.

— Да се обзаложим ли?