Клей Харви
Идеален ден за убиване (19)

17.

Джейсън Патерсън завил в алеята пред къщата на семейство Ванс, спрял зад полицейската кола и погледнал часовника си, присвивайки очи на яркото слънце. Тринайсет и тринайсет. Бил се обадил точно след дванайсет, за да предупреди по-възрастния господин Ванс, че малко ще закъснее.

Както обикновено.

Отворил вратата на колата и подал единия си крак навън, когато чул да се стреля някъде зад къщата. Това толкова го стреснало, че ударил главата си в ръба на вратата.

— По дяволите! — изсумтял той и прехапал устни от внезапната болка, която почувствал в слепоочието.

Престрелката продължавала, сякаш никога нямало да спре.

Изведнъж настъпила тишина.

Разтривайки удареното място, Джейсън извикал:

— Знам, че си фанатик на тема оръжие, но това е прекалено.

Болката в главата му отслабнала и той започнал да разсъждава по-трезво. Това било нарушение на закона. Ванс нямал право да стреля в населено място. Това било незаконно. После си спомнил за полицейската кола и се зачудил дали ченгетата не стрелят.

Но ако са те, по кого стрелят?

Джейсън се промъкнал да надзърне зад ъгъла, точно на мястото, където улицата се разширявала и можела да побере няколко коли. Но там имало само един автомобил — допотопен крайслер. Онова, което привлякло вниманието му обаче, не бил крайслерът, а униформен полицай, паднал на една страна в противна смрад.

Той продължил с огромно нежелание и извикал:

— Уеб?

Заобиколил окървавеното, проснато на земята тяло. Отнякъде се чул слаб глас:

— Патерсън?

— Да? — отговорил Джейсън.

Безпокойството му растяло с всяка изминала минута.

— Тук, вътре — чул се немощен глас от дъното на сенчестия гараж.

Джейсън се приближил много бавно, докато чул хриптящото, но силно:

— Побързай, да те вземат дяволите!

И той побързал.

Влязъл в гаража и след като очите му свикнали с мрака, видял стареца клекнал до стената да се държи за гърдите. През пръстите му се процеждала кръв. Джейсън отишъл и клекнал до него. Възрастният човек едва дишал, но все пак успял да промълви:

— Другото ченге не е ченге, нито… След момчетата… Дейв е мъртъв… Иди да им помогнеш.

Не могъл да продължи.

— Нека първо помогна на теб — казал Джейсън и протегнал ръка.

Татко я отблъснал и с последни сили прошепнал:

— Няма време. Ченгето с пушката…

Отново млъкнал, а главата му клюмнала на гърдите.

— Къде са децата? — попитал Джейсън.

Баща ми посочил през рамо посоката, в която били тръгнали.

— Три къщи по-нататък… Къщата с жълтите черчевета. Казах им да се обадят… на полицията… оттам.

Джейсън се изправил. Татко го хванал за панталона и посочил автоматичния пистолет на убития, захвърлен на тревата до алеята. Джейсън, който не разбирал много от огнестрелни оръжия, и още по-малко от автоматични пистолети и зареждането им, вдигнал оръжието така, сякаш било употребявана игла на наркоман.

— Няма да те ухапе — рекъл старецът с хриптящ глас. — Иди да намериш момчетата.

И Джейсън се спуснал да ги търси.

 

 

Вътре в къщата, Дейв Майкълс стенел и се мятал насам-натам. Изправил се на колене и повърнал на килима, на разкъсаната бронирана жилетка и върху остатъците от хавайската си риза. Главата му дрънчала като евтино банджо. Пред очите му искрели звезди. Изпитвал непоносима болка. Едва дишал.

Не ми се ще да съм бил на неговото място в онзи миг, нито в следващите дни.

Но Дейв си е Дейв. Понесъл болката и срама и успял да се изправи, макар и олюлявайки се. Облегнал се на стената, като дишал тежко.

Въпреки адските болки и факта, че бил в полусъзнание, той се сетил, че трябва да направи нещо, но не можел да си спомни какво. Знаел, че трябва да измисли нещо, да се погрижи за нещо…

Де да можел да си спомни какво.

Но преди да го стори, Дейв се опитал да ходи. Може би щял да успее, ако главата му престанела да се върти. Подпрял се на стената за опора и направил една пробна стъпка, опитвайки се да фиксира погледа си върху еленовите рога, закачени над камината на отсрещната стена на стаята. Спомнил си, че всеки рог има шест разклонения, но тогава му се видели дванайсет. Това му се сторило странно и точно когато се опитвал да го проумее, краката му се подкосили и огънали под тежестта на тялото. И това била последната му съзнателна мисъл.

 

 

Стрелецът с пушката, който в момента се подвизаваше под името Боби Макгий, тъй като беше дългогодишен почитател на Джанис Джоплин, стискаше пушката и надничаше през предните прозорци на къщата с жълтите черчевета. Нищо. Напрегна слух, за да чуе някакви признаци на живот — телевизор, радио, говор, подсвиркване, прахосмукачка. Пак нищо. Nada.^[1]

Същото беше и около другите две къщи. Нямаше коли, нямаше хора и най-вече деца, които да се обаждат в полицията.

Просто нямаше никой. Nada.

Боби Макгий харесваше думата „nada“. Също и cabron^[2] и pendejo^[3], както и всички останали други испански думи, които знаеше. (А те бяха почти половината от английския му речник.) Може би следващия път щеше да си избере испанско име, например Педро или Хуан.

Хуан Макгий? Не, имаме нужда от някакво завъртяно име за финал. Или Ортега. Или Гарсия. Като онзи тип, с когото си имаше работа Уорън Оутс във филма… Как му беше името? Армандо? Аугусто? Алфредо!

„Алфредо Хуан Гарсия. Ето, това съм аз. Е, поне определено приличам на латиноамериканец“, разсъждаваше той, докато заобикаляше къщата да провери отзад. Нито кола, нито звук, никакви признаци на живот. Никой ли няма тук през деня?

Щом нямаше никого, тогава къде бяха отишли децата?

Пак се сети за баща си, мръсния му кучи син. Винаги го караше да се чувства отвратително, въпреки че той непрекъснато се чувстваше така. Боби Макгий се огледа по посока на дворовете нататък по улицата. Не се виждаше току-що изпрано пране да виси на простора или бели калъфки, развявани от вятъра и отразяващи слънчевите лъчи. Не се разнасяше миризма на моторно масло и на вкисната бира. Нямаше го напукания от слънцето стар шезлонг, нито влажните стени на къщичката, която той и брат му съвсем сами си бяха построили на едно дърво. Старият не им помогна. Обикновено беше на работа или вонеше на алкохол и пребиваше от бой майка им, докато един ден издъхна в ръцете му и го остави сам. Вече нямаше кого да бие, освен двете си момчета. Единственото им убежище беше къщичката на дървото, където се криеха, когато дъртият се връщаше от гуляй, въпреки че накрая се сещаше къде са и отиваше там, свил юмруци. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се изкатери по дървото. Падаше ли падаше, докато накрая или се отказваше, или стоеше долу, размахваше юмруци и псуваше.

Докато вървеше, Боби Макгий едва доловимо тананикаше една от любимите си мелодии.

— О, господи…

Спря да огледа задната веранда, наведе се да надзърне под дивана, сетне продължи.

— Защо не ми купиш…

Пъхна дулото на пушката си в един бухлат храст мимоза, после се вторачи в листака там, където се опираше в къщата.

— Мерцедес-бенц…

Да, къщичката на дървото много пъти бе спасявала мършавия му задник и този на брат му. Боби Макгий стигна до най-отдалеченото кътче на двора — едва ли съзнаваше в своята самовглъбеност, че се движи непредпазливо — и изведнъж спря, сякаш отмъстителната десница на баща му бе излязла от гроба, готова да го прикове на мястото, където стоеше.

Той потрепери от въодушевление и от спомена за трудното си детство и изпита невероятното чувство на триумф и отчаяние, припомнил си смъртта на баща си. Черепът му се съпротивляваше, после се сплеска и накрая стана на каша под силата на ударите, яростта и тежестта на окървавената секира, с която го смаза. Тогава сякаш изпита душевен катарзис. По-малкият му брат гледаше с широко отворени очи отдалеч, от тяхното орлово гнездо, от тяхното убежище — къщичката на дървото.

Малката смугла глава се завъртя като на ос на врата му, а очите, все още изцъклени от спомена, останали сякаш без клепачи, се вторачиха в задния двор.

Боби Макгий погледна високата ограда, огромните брястове и дъбове, изоставеното колело и голямата жълта плажна топка под дървото. Дъб. И в клоните му, на около три метра над земята — къщичка.

 

 

Джейсън Патерсън бягаше с всичка сила. Тичаше толкова бързо, че дори се спъна и падна веднъж, но стигна до втората къща точно навреме и видя висок, тъмнокос полицай, който завиваше от лявата страна на следващата поред къща. Хубава къща, с жълти черчевета, точно както я описа господин Ванс.

Когато ченгето се скри от погледа му, Джейсън се приближи до предната страна на къщата, надникна зад ъгъла и сви по алеята към задната част. Направи го толкова внимателно, сякаш ходеше по въже над Ниагара.

Стискаше беретата точно пред себе си, както беше гледал по филмите, толкова здраво, че ръцете почнаха да го болят. Започна да се чуди дали предпазителят е дръпнат. В противен случай, ако му се наложеше да стреля, ситуацията можеше да стане сложна. Помисли си, че е по-добре да спре и да провери.

Тъй като веднъж беше стрелял с пушка „Итака“, донесена вкъщи от отдавна починал роднина, после наследена от леля му Софи, която я пазеше в калъфа, без да я смазва, той си спомни къде е предпазителят. Чувстваше се странно с оръжие в ръка. Когато петлето на оръжието е дръпнато назад и е заредено, и не е на предпазител, това означаваше, че пушката на леля Софи е безопасна. Джейсън дръпна предпазителя. Петлето се освободи, чу се тих звук, спусъкът отскочи напред и остана така. Предпазителят обаче беше надолу и когато Джейсън натисна спусъка, не произведе изстрел. Той дръпна петлето, но то се върна в същата позиция.

Дявол да го вземе, май го счупих, помисли той. И сега какво? Има ченге от отдел „Убийства“, което се разхожда из квартала и прави кой знае какво, а аз стоя тук със счупен пистолет. Страхотно. Може би ще успея да го издебна и да го ударя по главата с това безполезно оръжие. Разбира се, че ще успея.

Джейсън отново погледна предпазливо зад ъгъла на къщата. Високото слабо ченге отиваше към задната част на двора, прегърбено като гущер, с очи, вперени в къщичката на дървото, сякаш нищо друго не съществуваше. Джейсън погледна къщичката. През пролуките в дъските се мерна червен проблясък. Появи се и изчезна за миг. Отразен слънчев лъч? Не, прекалено ярък беше. Може би риза.

И изведнъж осъзна целия ужас на гледката. Стомахът му се сви. Момчетата бяха в къщичката на дървото.

 

 

Веднага щом качи Уеб горе, Кълън вдигна въжето. Бащата на Бари Кранфорд го беше завързал така, че да придържа покрива и в същото време момчетата да могат да го ползват, за да се качват в къщичката и да се люлеят на него, като пъхнат крака в примката, която бе направил в долния му край. Кълън и Бари толкова често се бяха люлели на това яко въже, че то сякаш се бе удължило.

Кълън каза на Уеб да лежи точно в средата на пода и да не мърда. Той погледна да види дали някой не ги следи. Веднага забеляза полицая да се промъква зад ъгъла на къщата. Този човек не му харесваше. Защо се промъкваше така, сякаш играеше на криеница?

А може би наистина беше така.

Те се криеха, а той ги търсеше. И какво щеше да направи Кълън, ако онзи мъж ги откриеше? Той огледа малката колиба. Няколко рейнджъри стояха изоставени в ъгъла. Как му се искаше истинският Зак сега да е тук. Щеше да скочи върху онзи тип и да го размаже като змия. Или Кимбърли. Тя можеше да ги отнесе оттам, като разпери големите си криле и закрие слънцето. Но реалността беше друга и нямаше кой да ги спаси. Трябваше да се оправя сам.

Кълън отново се огледа. Разглобено фенерче, батерия, захвърлена в единия ъгъл, зеленият газов котлон, с който ходеха на къмпинг, отдавна неработещ, откраднат от татковото ремарке и донесен тук от Кълън. Двамата с Бари си бяха готвили на уж много гозби от еленско месо или свинско с боб, оранжева свирка, два водни пистолета…

Газовият котлон. Кълън се промъкна до него и го вдигна да види колко тежи. Доста. Ами ако полицаят се приближеше до дървото и се опиташе да се изкатери? Можеше да пусне котлона на главата му.

Ами ако онзи тип не се опиташе да се изкатери? Ако си останеше долу и ги повикаше?

Ами, нямаше да излязат. Той не им беше баща.

Ами ако се ядосаше и насочеше дългата си пушка срещу тях?

Кълън погледна въжето, после котлона. Пренесе го до вратата, като стоеше в сянката така, че лошият полицай да не го види. Или поне се надяваше да е така.

Издърпа края на въжето, където беше примката, и го уви около празната пропанова метална бутилка. Завърза го здраво, за да е сигурен, че въжето няма да се развърже, точно когато най-много се нуждаеха от него.

После седна с кръстосани крака близо до вратата, като се опитваше да стои в сянката и държеше тежкият котлон в скута си. Ако онзи човек дойдеше достатъчно близо, щеше да хвърли стария котлон върху него и добре да го подреди. Мисълта го накара да изтръпне.

Наистина щеше да боли.

Но същото щеше да стане и ако ги застреляше.

В очите му напираха сълзи, но Кълън се сдържа и не заплака. Уеб можеше да го види.

Къде ли е татко, запита се той. Защо не е тук?

Кълън подсмръкна веднъж. Какво щеше да ми каже да направя? „Бъди смел, бъди спокоен, измисли изход.“ И той мислеше. Може би, ако онзи човек помисли, че тук има коте, ще пожелае да провери и тогава ще дойде съвсем близо.

— Ще го направя — прошепна момчето.

Кълън, който беше отличен имитатор, направи възможно най-добрата котешка имитация, на която бе способен.

 

 

Зебулон Кари или Боби Макгий, както се бе нарекъл, застана близо до къщичката, засенчи с ръка змийските си очи на слънцето и се вторачи в пролуките между дъските на къщичката над него, където беше сигурен, че се криеха двете момчета, когато измяука някаква котка.

Уплаши се до смърт.

Я се погледни какъв си пъзльо. Какво става с теб, Зеб, по дяволите? В такива случаи винаги се обръщаше към себе си с истинското си име. Насреща имаш само две уплашени малки момчета и някаква си котка.

Той погледна нагоре към къщичката на дървото, присви очи срещу безмилостните слънчеви лъчи и забеляза движение.

Усмихна се толкова широко, че чак мъдреците му се видяха и каза:

— Че да свършваме, приятелчета.

И вдигна нагоре пушката.

 

 

На три метра над земята Кълън прошепна на Уеб:

— Лягай долу!

После насочи вниманието си към мъжа, който стоеше долу. Видя злобната му усмивка и насочената нагоре пушка. Малките му пръсти се вкопчиха още по-здраво в котлона. Трябваше да го направи сега и да успее или никога повече нямаше да види баща си.

Освен в рая.

И той хвърли котлона.

 

 

Джейсън бе скъсил с две трети разстоянието между себе си и мнимото ченге, оставяйки само десет стъпки помежду им. Онзи още се взираше съсредоточено в къщичката, когато изведнъж се чу протяжно котешко измяукване. Джейсън видя как полицаят подскочи, после го чу да мърмори нещо под нос и накрая насочи пушката нагоре.

Мили боже, той ще стреля, ужаси се Джейсън, обзет от паника. Погледна отчаяно безполезния пистолет в ръката си. Държеше го за плъзгача и за дулото, сякаш беше чук, и в същия миг го изпусна. Нямаше какво друго да направи, освен да отвлече вниманието на онзи тип, затова изкрещя:

— Стой!

Ларинксът му се напрегна, но Патерсън не обърна внимание на това.

Джейсън виждаше само две неща — мъжът, който насочи оръжието си към лицето му, и някакъв тумбест зеленикав предмет, ярко проблясващ на слънчевата светлина и падащ от къщичката на дървото.

Точно към главата на противника му.

Джейсън стоеше като хванат в капан елен и хипнотизирано наблюдаваше как онова необикновено махало се спуска бавно надолу, образувайки дъга. Надолу, надолу, надолу, но твърде бавно. Затвори очи и се стегна до краен предел, подготвяйки се да чуе изстрела, който щеше да сложи край на живота му.

И наистина го чу. Бум! Ей така.

 

 

Когато Зебулон Пайк Кари, известен още като Боби Макгий, в предстоящия миг на смъртта си помисли: „Голяма грешка направи, приятел, сега ще те разполовя“ и хвана здраво пушката с намерението наистина да го стори, с дясното му рамо се случи нещо много неприятно. Ударът бе нанесен с такава сила, че го тласна напред и накара пушката му да гръмне шест саксии вместо човека, който току-що бе изкрещял по него. Лицето на Зеб пламна от пронизителна болка. Бразда, дълбока колкото дълга бобена шушулка, бе зейнала на гърба му, да не говорим за пробитата кост точно под раната. Олюлявайки се, той се огледа и макар без пушка, се ориентира навреме и видя ненормалника да тича към него. С бързината на атакуваща кобра той грабна карабината си и изстреля откос по лудия. Изпита удоволствие, като видя, че кръвта му бликва, след като два патрона го улучиха.

Но онзи не само че не падна, а въобще не спря.

Невероятно. Зеб, който беше добре запознат с ловните пушки, знаеше, че когато изстреляш по някого цял пълнител, кучият син ще падне моментално, както стана с онзи тип в къщата. Бум-бум, два изстрела и той буквално се залепи за стената зад вратата. Така се отплащаше ловната пушка.

Той беше ползвал пистолет в работата си само веднъж — магнум-357, хубав патлак, а жената, която застреля с него, се свлече безшумно, без да издаде звук.

Какво му става на онзи? Два пъти го улучих, а той продължава да върви към мен. Може би още два куршума ще свършат работа.

Но Зеб нямаше време за това.

 

 

Джейсън усети как куршумите го улучиха и дишането му секна, но не му пукаше. Продължаваше да движи механично мускулестите си крака, които бяха във форма от хандбала и джогинга. Видя оръжието, насочено към лицето му, но не му обърна внимание и сграбчи онова, което можа да достигне — мазните потни уши на онова копеле. Хвана ги здраво и впи нокти в плътта. Знаеше, че оръжието, което за момента беше обърнато настрана, отново ще влезе в играта. Ръцете му не бяха свободни, а онзи се съпротивляваше с всички сили, удряше го в ребрата с юмруци и отчаяно се опитваше да насочи оръжието. Джейсън се дръпна назад и без да го пуска, го удари с глава по носа с всичката възможна сила, която събра под въздействието на адреналина. А тя беше значителна.

 

 

След удара с челото на Джейсън, от ноздрите на Зебулон Пайк Кари бликна кръв като гейзер и той внезапно изгуби желание да застреля смахнатото копеле. Онзи обаче не искаше нищо друго, освен да го очисти. Пусна деветмилиметровия пистолет, опря ръце на гърдите на противника, което не беше кой знае какво постижение, защото лунатикът все още се опитваше да отпори шибаните му уши и го блъсна.

Номерът мина.

Маниакът се отскубна от тялото му, като в ръцете му останаха части от ушите, но вместо да падне назад, отново го нападна и ръцете му се насочиха към главата на Зеб, а пръстите му се разшириха като клещи.

И после пръстите, тези ужасни, заплашително насочени към него израстъци се забиха в очите му и ги издраха…

Зеб изкрещя.

 

 

Джейсън Патерсън бързо губеше сили. Кръвта изтичаше от тялото му от четири места и изтощението породи отчаяние. Въпреки усилията му, този як, хлъзгав и като змия зъл човек го блъсна така, сякаш беше перце, макар да нямаше пистолет. Проблемът беше, че Джейсън ставаше все по-немощен, а изгубеше ли тази битка, щеше да изгуби и синът му. Направи едно последно усилие и поднови атаката си.

Отново протегна ръце към главата на Зеб, но този път не можа да докопа ушите, а отново очите. Пъхна в тях палци и натисна колкото можа по-надълбоко. Почувства как топлата течност бликна на струи, сетне чу писъци и усети как някой го хвърли на земята.

Беше твърде омаломощен, за да се надигне, но все пак опита. Ръцете му докоснаха нещо твърдо и гладко. Дръжката на пушката. Ловната карабина.

Джейсън не разбираше много от оръжия, но беше израснал с чичовците си, които често ходеха на лов за пъдпъдъци в околностите на Чарлстън. Знаеше какво да прави с една ловна пушка и как да го направи.

Задържа се на крака и се прицели в главата на Зебулон Пайк Кари. После изгуби съзнание.

 

 

Кълън наблюдаваше дуела отгоре. След като Джейсън заби палци в очните ябълки на Зеб, предизвиквайки смразяващи кръвта писъци, той отмести поглед от тях и покри тялото на Уеб с неговото, за да го предпази.

По този начин нито едно от момчетата не стана свидетел на недостойната смърт на господин Кери.

След няколко минути всичко утихна и Кълън каза на Уеб:

— Стой мирно и не мърдай.

После изпълзя до вратата и погледна навън. Видя Джейсън да лежи по гръб и да кърви и реши да се намеси.

Още веднъж каза на Уеб да не мърда, спусна се по въжето и бързо се приближи до Джейсън, за да се увери, че все още диша. Сетне изтича до вратата на верандата на семейство Кранфорд, която още беше заключена. Взе месинговата отливка на Моцарт — лабрадорът на Кранфорд, отдавна умрял, но обезсмъртен от един художник, приятел на семейството — счупи стъклото на вратата, както и част от дървената преграда, и предпазливо я прескочи.

Полицейските коли, линейките и пожарните пристигнаха шест минути след неговото обаждане.

Навреме, за да спасят Джейсън.

 

 

Изненадващо Уеб се подчини на Кълън и остана там, където беше. Не каза нищо, когато Кълън се върна. Не разбираше защо приятелят му не остана с него и се чудеше къде е баща му. Кълън се въздържа да му каже какво се бе случило с него. Сетне Уеб не пожела да слезе от дървото цял час.

Един полицай на име Тери се качи в къщичката на дървото и остана с Уеб, докато Кълън отиде да провери как е дядо му, когото завари да ругае лекарите. И да ги съветва. И да ги поучава. Човек би си казал, че самаряните се чувстват по-зле от дядо му, докато го караха към болницата. Погрижиха се и за Дейв, макар че още беше в безсъзнание. Насъбралите се ченгета и лекари увериха Кълън, че въпреки лошия удар по главата, равностоен на два къча в корема от задните крака на муле, той ще се оправи. Кълън им благодари и ги попита дали вече са открили баща му. Още не, отговориха те, и го попитаха дали иска поничка. Искам си таткото, помисли си той, но тъй като беше твърде учтив да им го каже, само рече:

— Не, благодаря. Не съм много гладен. Но благодаря, че ми предложихте.

После отиде в стаята си, взе едно от малките си сини столчета и го занесе в предния двор.

Седна там.

Самичък.

Целият трепереше.

И зачака баща си.