Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (9)

Коледа, едно

(Да се блъскаш с все една и съща кола)

 

Събота, 24 декември 1983 година

(Хенри е на 40 години, Клер — на 17)

Хенри: Мрачен зимен следобед е. Аз съм в сутерена на къщата в „Полска чучулига“, в Читалнята. Клер ми е оставила нещо за ядене: печено телешко и сирене върху филии пълнозърнест хляб с горчица, една ябълка, четвъртинка мляко и цяла пластмасова кутия коледни курабийки, таралежки, ореховки с канела и сладки с фъстъчено масло, между които има и шоколадови бонбони. Облечен съм в любимите си джинси и тениска със „Секс Пистълс“ отпред. Би трябвало да се чувствам щастлив, а не съм: Клер ми е оставила и днешен брой на „Саут Хейвън Дейли“ с дата 24 декември 1988 година. Коледа. Тази вечер двайсет и пет годишното ми Аз ще пие в клуб „Гет Ми Хай“ в Чикаго, докато се свлека от стола на пода и се озова в болница „Мърси“, където ще ми промият стомаха. Навършват се деветнайсет години от смъртта на мама.

Седя притихнал и си мисля за нея. Странно е как паметта ни подвежда. Ако трябваше да се осланям на детските си спомени, онова, което щях да знам за мама, щеше да е избледняло и нетрайно, с няколко ярки открояващи се мига. Когато бях на пет години, я слушах в „Лулу“ в Лирическата опера. Помня как татко седеше до мен и в края на първото действие се усмихна неописуемо радостен на мама. Помня как седях до мама в „Оркестра Хол“ и гледах как татко свири Бетховен под диригентството на Булез. Помня как веднъж ми разрешиха да вляза в хола, където мама и татко имаха гости, и да изрецитирам „Тигре, тигре“ на Блейк под съпровода на все по-силни звуци — бях на четири години и след като млъкнах, мама ме грабна в обятията си и ме нацелува, а всички изръкопляскаха. Тя беше с тъмно червило и аз настоях да си легна със следите от него по бузата. Помня как мама седеше на една пейка в парка „Уорън“, а татко ме люлееше на люлката и мама ту се приближаваше, ту пак се отдалечаваше.

Едно от най-хубавите и най-болезнените неща на това да пътешествам във времето е възможността да виждам мама жива. Дори няколко пъти съм разговарял с нея, казвал съм й съвсем общи неща от рода на „Днес времето е много гадно, нали?“ Отстъпвам й място в метрото, вървя след нея в супермаркета, гледам я как пее. Навъртам се пред апартамента, където татко и досега живее, наблюдавам ги как двамата, понякога с невръстното ми Аз, отиват на разходка и ходят на ресторант или на кино. Това става през шейсетте години, и двамата са елегантни блестящи млади музиканти, на които всичко тепърва им предстои. Неописуемо щастливи са, върви им по вода и те направо греят от радост. Когато се срещаме, ми махат, мислят си, че живея някъде наблизо и често се разхождам, вероятно смятат, че съм странно подстриган и възрастта ми тайнствено се променя, така че ту се подмладявам, ту изглеждам по-стар. Веднъж чух как татко се чуди дали не съм болен от рак. И досега се изумявам, задето изобщо не се досеща, че мъжът, когото толкова често е срещал в ранните години на своя брак, е неговият син.

Виждам и мама с мен. Ту е бременна, ту ме донасят вкъщи от родилния дом, ту тя ме води с бебешката количка в парка и докато седи, запаметява партитури, като напява тихо, размахва леко ръка, прави ми физиономии или люлее пред лицето ми играчки. Понякога се разхождаме, хванати за ръце, и се любуваме на катериците, на автомобилите, на гълъбите, на всичко, което се движи. Облечена е в шлифер и панталони до глезените, на краката носи мокасини. Косата й е черна и късо подстригана, мама е с изразително лице, пълни устни и големи очи — прилича на италианка, но всъщност е еврейка. Ходи дори до химическото чистене с червило, очна линия, туш за мигли, руж и молив за вежди. Татко си е същият, както винаги, висок, слаб, скромно облечен, обича шапките. Различно е само лицето му. Той е много щастлив. Двамата често се докосват, държат се за ръце, вървят в крак. На плажа и тримата сме с еднакви слънчеви очила и на главата ми се мъдри смешна синя шапка. Всички се печем, намазани с бебешко масло. Пием ром с кока-кола и хавайски пунш.

Звездата на мама изгрява. Учила е при Йехан Мек и Мари Дьолакроа и те внимателно са я направлявали по пътя на славата, после тя изпълнява малки, но бляскави партии, с които привлича вниманието на Луис Бехар в Лирическата опера. Дублира Линея Уейвърли в „Аида“. После е избрана да изпълни Кармен. Забелязват я и от други опери и не след дълго започваме да обикаляме света. Мама прави записи на Шуберт за „Дека“, Верди и Курт Вейл за „ЕМИ“ и ние заминаваме за Лондон, Париж, Берлин, Ню Йорк. Помня само безкрайната върволица от хотелски стаи и самолети. Изпълнението й в центъра „Линкълн“ се излъчва по телевизията, гледам я заедно с баба и дядо в Мънси. На шест години съм и направо не мога да повярвам, че образът в черно-бяло върху екрана е мама. Тя пее в „Мадам Бътерфлай“.

Мама и татко смятат след края на сезона 1969–1970 година в Лирическата опера да се преместят във Виена. Татко заминава на прослушване във филхармонията. Звънне ли телефонът, се обажда или чичо Иш, импресариото на мама, или някой от звукозаписните компании.

 

 

Чувам как вратата в горния край на стълбите се отваря и после се затваря, след това и стъпки, които слизат бавно. Клер чука тихо четири пъти и аз махам стола с права облегалка, с който съм подпрял вратата. По косата на Клер още има сняг и бузите й са поруменели. Тя е на седемнайсет години. Обвива ръце около врата ми и ме прегръща развълнувана.

— Честита Коледа, Хенри! — казва ми. — Страхотно е, че си тук!

Целувам я по бузата, с веселото си настроение и суетене Клер е разсеяла тежките ми мисли, но усещането за тъга и загуба си остава. Прокарвам длани по косата й и върху тях остава сняг, който веднага се разтопява.

— Какво има? — Клер оглежда храната, до която не съм се докоснал, и е озадачена от безрадостното ми държане. — Цупиш се, защото няма майонеза ли?

— Ей! Замълчи! — Сядам на счупения фотьойл с подвижна облегалка и Клер се смества до мен. Прегръщам я през раменете. Тя слага ръка от вътрешната страна на бедрото ми. Махам я и я стискам в дланта си. Студена е. — Разказвал ли съм ти някога за мама?

— Не.

Клер е цялата в слух, винаги е изгаряла от нетърпение да чуе какво ще й разкажа за живота си. Датите в Списъка стават все по-малко, двете години раздяла приближават с шеметна скорост и дълбоко в себе си Клер е убедена, че ще ме открие в реалното време само ако споделя някои факти. Тя, разбира се, не може да ме намери, защото аз не желая да й разказвам каквото и да било.

Двамата изяждаме по една курабийка.

— Добре де. Едно време имах майка. Имах и баща и те бяха страшно влюбени един в друг. И всички бяхме доста щастливи. И двамата бяха наистина страхотни в своето поприще, особено мама, и пътувахме къде ли не — гледахме хотелските стаи по света. Наближаваше Коледа…

— Коя година?

— Годината, когато бях на шест. Беше сутринта преди Коледа, татко беше във Виена, защото се канехме скоро да се пренесем там и той беше отишъл да търси жилище. Уговорката беше татко да пристигне на летището, а ние с мама да отидем да го вземем и оттам да продължим към баба, където да караме празниците. Беше сива снежна утрин, улиците бяха покрити с пластове лед, по които още не бяха нахвърляли сол. Мама беше припряна шофьорка. Мразеше магистралите, не й се ходеше на летището и се беше съгласила, само защото наистина така бе най-разумно. Станахме рано и натоварихме багажа в колата. Аз бях облечен със зимно яке, бях с плетена шапка, ботушки, джинси, пуловер, бельо, вълнени чорапи, които ми бяха малки, и ръкавици с един пръст. Мама беше облечена цялата в черно, което по онова време беше по-необичайно, отколкото сега.

Клер пийва мляко направо от опаковката. Оставя следа от червило с цвят на канела.

— Каква кола?

— Бял форд феърлейн, модел шейсет и втора година.

— Какво представлява?

— Провери сама. Беше здрав като танк. С перки отстрани. Мама и татко го обичаха, свързваха го с много неща. И така, качихме се на колата. Аз се наместих на предната седалка, и двамата с мама затегнахме предпазните колани. И потеглихме. Времето беше наистина ужасно. Не се виждаше нищо, вентилацията в автомобила не бе от най-добрите и стъклата постоянно бяха запотени. Минахме по плетеницата квартални улички и оттам излязохме на магистралата. Беше вече след часа пик, но заради времето и празниците в движението цареше пълен хаос. Затова пъплехме някъде с двайсет и пет — трийсет километра в час. Мама караше само в дясното платно, вероятно не искаше да сменя платната заради лошата видимост или защото скоро щяхме да стигнем отбивката за летището. Бяхме зад един камион, на доста голямо разстояние от него, отпред имаше много място. На една от отбивките на магистралата зад нас излезе малък автомобил, червен корвет. Караше го някакъв зъболекар с лек махмурлук, все пак беше десет и половина сутринта, но той взе завоя прекалено бързо, заради леда по пътя не успя да намали скоростта и ни удари. При обичайни метеорологични условия корветът щеше да стане на хармоника, а нерушимият форд феърлейн щеше да се отърве със смачкан калник и никой нямаше и да забележи. Но времето беше лошо, пътищата бяха хлъзгави и след като корветът ни удари, ние се устремихме напред, точно когато движението се забави. Камионът отпред се движеше като костенурка. Мама натисна с все сила спирачките, но не успя да спре. Ударихме се в камиона едва ли не като на забавен кадър, поне така ми се стори на мен. Всъщност сме се движели с около шейсет километра в час. Камионът беше открит пикап, натоварен догоре със скрап. Когато се блъснахме в него, от каросерията излетя огромно парче ламарина, което се вряза през предното стъкло и обезглави мама.

Клер стиска очи.

— Не.

— Наистина.

— Но нали и ти си бил там… бил си мъничък!

— Не, отървах се не заради това, металът се е забил в седалката точно където би трябвало да е челото ми. Имам белег на мястото, където ме е ударил. — Показвам на Клер. — Ламарината е отнесла шапката ми. Полицаите не проумяваха какво точно е станало. Всичките ми дрехи бяха в колата, на седалката и по пода, а мен ме намерили чисто гол отстрани на пътя.

— Пренесъл си се във времето.

— Да. Пренесъл съм се във времето. — За миг мълчим и двамата. — Беше ми едва за втори път. Нямах представа какво се случва. Видях как се блъскаме в камиона, а после вече бях в болницата. Всъщност нямах почти никакви наранявания, само бях в шок.

— Как… защо според тебе станало така?

— От стреса… просто от страх. Мисля, че тялото ми е приложило единствената хитрост, която е знаело.

Натъжена и развълнувана, Клер извръща лице към мен.

— И…

— И мама загина, а аз се спасих. Предницата на форда беше смачкана на хармоника, воланът се заби в гърдите на мама, главата й отхвърча през предното стъкло, което беше станало на парчета, и се търкулна в каросерията на камиона, където имаше невероятно количество кръв. Онзи в корвета се отърва без драскотина. Шофьорът на камиона слезе от кабината, за да види какво го е ударило, видя мама, припадна направо на пътя и беше прегазен от водача на ученически автобус, който се беше зазяпал в катастрофата и не го беше забелязал. Счупи двата крака на шофьора на камиона. Мен ме е нямало на местопроизшествието цели десет минути и четирийсет и седем секунди. Не помня къде съм ходил, за мен това може би е продължило секунда-две. Всички автомобили по магистралата спряха. Половин час линейките се опитваха безуспешно да се доберат до местопроизшествието от три различни посоки. Лекарите дотичаха пеш. Аз се появих на банкета. Видя ме само едно малко момиченце, седеше отзад в зелен шевролет комби и отворило уста, не можеше да свали очи от мен.

— Но… Хенри, ти си бил… каза, че не помниш. Откъде тогава знаеш всичко това? Десет минути и четирийсет и седем секунди? Точно толкова ли?

Мълча и умувам как да й обясня.

— Нали си чувала за земното притегляне? Колкото по-голямо е дадено нещо, толкова по-голяма е масата му и толкова по-силно притеглянето, което оказва. Притегля към себе си по-малките неща и те се въртят и въртят около него.

— Да…

— Смъртта на мама… това е нещото, около което се върти всичко останало… сънувам го… връщам се във времето към него. Отново и отново. Ако можеше да се озовеш там, ако можеше да се рееш над местопроизшествието, ако можеше да виждаш и най-малките подробности, хората, автомобилите, дърветата, сипещия се сняг… ако разполагаше с достатъчно време, за да огледаш всичко, щеше да видиш и мен. Аз съм в автомобилите, зад храстите, на моста, върху едно дърво. Виждал съм го от всички възможни ъгли, дори участвам вече след катастрофата: обаждам се от близката бензиностанция на летището, за да предадат на баща ми да дойде незабавно в болницата. Седя в чакалнята на болницата и наблюдавам как татко влиза и тръгва да ме търси. Посивял и сломен е. Вървях по банкета на пътя и чаках да се появи невръстното ми Аз, дори заметнах тъничките му детски рамене с одеяло. Взрях се в малкото си неразбиращо лице и си помислих… помислих си…

Сега вече ридая. Клер ме прегръща и аз плача беззвучно върху гърдите й под пуловера от мохер.

— Какво? Какво, Хенри?

— Помислих си: „Аз също трябваше да умра.“

Прегръщаме се. Лека-полека идвам на себе си. Съсипал съм пуловера на Клер. Тя отива в мокрото помещение и се връща облечена в една от белите блузи от изкуствена материя, с които Алиша свири в камерния оркестър. Алиша е само на четиринайсет години, а вече е по-висока и едра от Клер. Взирам се в Клер, която стои пред мен, и съжалявам, че изобщо съм дошъл, съжалявам, че съм й провалил Коледата.

— Извинявай, Клер. Не исках да те товаря с цялата тази тъга. Просто по Коледа… ми е тежко.

— О, Хенри! Ужасно се радвам, че си тук, и всъщност предпочитам да знам… в смисъл появяваш се сякаш от дън земя и изчезваш, и ако знам някои неща за живота ти, ми изглеждаш… по-истински. Дори ужасни неща… Искам да знам всичко, което решиш да ми кажеш.

Алиша вика от горния край на стълбите Клер. Време е тя да се върне при семейството си, за да отпразнува Коледа. Изправям се, двамата се целуваме предпазливо и Клер казва:

— Идвам!

После ми се усмихва и хуква нагоре по стълбите. Аз отново подпирам вратата със стола и се приготвям за дългата нощ.