Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (6)

Първата среща, две

Петък, 23 септември 1977 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 6)

Хенри: Аз съм на Ливадата и чакам. Чакам малко встрани от полянката и съм гол, защото дрехите, които Клер държи за мен в кашон под един камък, ги няма, кашона също го няма, затова съм благодарен, че денят е топъл — вероятно в началото на септември на някоя неустановена година. Спотаил съм се във високата трева. Замислям се. Щом го няма кашона с дрехите, значи съм пристигнал във време, когато ние с Клер още не сме се срещнали. Клер може би дори не се е родила. Случвало се е и преди и аз страшно съм се дразнел: Клер ми липсва и аз доста време се крия гол на Ливадата, защото не смея да се покажа там, където живее семейството й. Мечтая си за ябълковите дървета в западния край на Ливадата. По това време на годината би трябвало да има ябълки, които, макар и ситни, кисели й нахапани от сърните, стават за ядене. Чувам, че входната врата се затръшва, и надзъртам от тревата. Презглава към мен хуква дете и когато изниква на пътеката зад нагънатата на вълни трева, сърцето ми трепва, защото на полянката изхвърча Клер.

Съвсем малка е. Залисала се е, сама е. Още е в ученическата униформа: ловджийско зелено сако с бяла блузка отдолу, с три четвърти чорапи и обувки с прав ток. Носи пазарски плик на „Маршал Фийлд“^[1] и плажна кърпа. Постила кърпата на земята и изсипва съдържанието на плика: най-различни писмени принадлежности. Стари химикалки, моливчета от библиотеката, пастели, миризливи маркери, писалка. Носи и тесте от хартията с името на кантората на баща й в горния край. Подрежда писмените принадлежности и тръска делово тестето хартия, сетне се заема да пробва една по една химикалките и моливите, като изписва старателно черти и заврънкулки и си тананика. Известно време я слушам внимателно и разбирам, че това е песента от „Шоуто на Дик ван Дайк“^[2].

Двоумя се. Клер е щастлива, залисала се е. Сигурно е около шестгодишна: щом е септември, тя явно току-що е тръгнала на училище. Очевидно не ме очаква, аз съм непознат, а съм сигурен, че първото, което научаваш, когато тръгнеш на училище, е да си нямаш вземане-даване с непознати, които ти изскачат чисто голи на любимото тайно местенце, знаят името ти и те молят да не казваш на майка си й баща си. Питам се дали именно днес е денят, когато би трябвало да се запознаем, или е друг ден. Навярно трябва да стоя много тихо: Клер или ще си тръгне и аз ще отида да си набера от онези ябълки и да задигна нещо от прането, или ще се върна към обичайната, строго установена програма.

Отърсвам се от мислите си и виждам, че Клер гледа право в мен. Твърде късно забелязвам, че си тананикам заедно с нея.

— Кой е там? — изсъсква Клер.

Наистина е настръхнала като зверче. Мисля бързо.

— Привет, жителко на Земята! — поздравявам мило аз.

— Марк! Тъпанар такъв!

Клер се оглежда с какво да ме замери и избира обувките си, които са с тежки токове с остър ръб. Смъква ги и наистина ги хвърля. Мисля, че не ме вижда добре, тя обаче има късмет и ме уцелва с едната точно по устата. От устната ми бликва кръв.

— Много те моля, не прави така.

Нямам с какво да спра кръвта, затова долепям длан до устата си и гласът ми прозвучава приглушено. Челюстта ме боли.

— Кой е?

Сега вече Клер е уплашена, аз също.

— Хенри. Аз, Клер, съм Хенри. Няма да ти направя нищо лошо, но и ти недей да ме замерваш повече.

— Върни си ми обувките. Не те познавам. Защо се криеш? — кокори се срещу мен тя.

Мятам обувките обратно на полянката. Клер ги вдига, става и ги държи така, сякаш са пистолети.

— Крия се, защото си изгубих дрехите и ме е срам. Идвам отдалеч, гладен съм, не познавам никого, а сега ми тече и кръв.

— Откъде идваш? Как така ми знаеш името?

Цялата истина и нищо друго, освен истината.

— Идвам от бъдещето. Пътешествам във времето. В бъдещето ние с теб сме приятели.

— Само по филмите хората пътешестват във времето.

— Защото искаме вие да си мислите така.

— Защо?

— Ако всички тръгнат да пътешестват във времето, ще стане голяма блъсканица. Като миналата Коледа, когато ти отиде да погостуваш на баба Абшир и се наложи да минеш през летище „О’Хара“, а там беше страхотна навалица, нали? Ние, пътешествениците във времето, не искаме да си усложняваме живота, затова не се издаваме.

Клер мисли, мисли и добавя:

— Излез оттам!

— Ще ми услужиш ли с плажната си кърпа?

Тя я вдига и всички химикалки, моливчета и листове хартия се разхвърчават. Мята ми я с протегната ръка, а аз я хващам и както съм застанал прав, се обръщам с гръб и я завързвам около кръста си. Кърпата е яркорозова и оранжева, на крещящи геометрични фигури. Точно нещото, с което си мечтаеш да се появиш загърнат на първата среща с бъдещата си съпруга. Отивам на поляната и сядам с най-голямо достойнство на камъка. Клер стои възможно най-далеч от мен, но не си тръгва от поляната. Още стиска в ръка обувките.

— Тече ти кръв.

— Ами да. Замери ме с обувката.

— О!

Тишина. Опитвам се да изглеждам безобиден и мил. Именно това, че съм мил, пленява Клер, защото малцина в детския й живот се държат мило.

— Ти ми се подиграваш.

— Никога не бих ти се подигравал. Защо реши, че ти се подигравам?

Каквато и да е Клер, при всички положения е много вироглава.

— Никой не пътешества във времето. Лъжеш.

— Дядо Коледа пътешества.

— Какво?

— Ами да. Как според теб разнася само за една нощ толкова много подаръци? Просто връща часовника с няколко часа назад, докато пусне през комините всички подаръци.

— Дядо Коледа е магия. Ти не си Дядо Коледа.

— В смисъл, че не съм магия ли? Ох, Луиз, теб човек не може да те убеди.

— Не съм никаква Луиз.

— Знам. Ти си Клер. Клер-Ан Абшир, родена на 24 май 1971 година. Дъщеря си на Филип и Лусил Абшир, живееш заедно с тях, с баба си, с брат си Марк и със сестра си Алиша ей в онази голяма къща там.

— Какво като знаеш всичко това, то не доказва, че си дошъл от бъдещето.

— Ако поостанеш още малко, ще видиш как изчезвам.

Усещам, че мога да разчитам на това, защото веднъж Клер ми спомена, че ако има нещо, което да я е възхитило при първата ни среща, то това е именно как съм изчезнал.

Тишина. Клер пристъпва от крак на крак и замахва с ръка, за да отпъди един комар.

— Познаваш ли Дядо Коледа?

— Лично ли? Хм, не. — Вече не ми тече кръв, но сигурно изглеждам ужасно. — Ей, Клер, случайно да ти се намира лейкопласт? Или нещо за ядене? От тези пътешествия във времето огладнявам много.

Тя се замисля. Бръква в джоба на сакото си и вади шоколадова вафла „Хърши“, от която е отхапала веднъж. Мята ми я.

— Благодаря. Обичам ги.

Ям чисто, но много бързо. Кръвната ми захар е паднала. Пускам обвивката в пазарския плик. Клер е възхитена.

— Ядеш като куче.

— Не ям като никакво куче! — Чувствам се кръвно обиден. — Палците ми са обърнати в противоположна посока.

— Как са ти обърнати?

— Направи така. — Изобразявам с палец и показалец „нула“. Клер също прави „нула“. — Обърнатите палци означават, че можеш да правиш така. Означават още, че можеш да отваряш буркани, да си завързваш връзките на обувките и да вършиш други неща, каквито животните не умеят.

Клер не е много щастлива.

— Сестра Кармелита твърди, че животните нямали душа.

— Как така да нямат, имат, разбира се. Това пък откъде й е хрумнало?

— Каза, че го е казал папата.

— Папата е изкуфял сухар. Животните имат много по-добра душа от нас. Те не лъжат никога и няма да те предадат.

— Изяждат се помежду си.

— Ами защото са принудени, не могат да влязат в сладкарницата и да си поръчат голям ванилов сладолед с шоколадови пръчици отгоре.

Клер обича най-много от всичко на света ванилов сладолед с шоколадови пръчици (като малка, като голяма обича най-много суши, особено суши от „Катсу“ на Питърсън Авеню).

— Могат да ядат трева.

— И ние можем, ама не го правим. Ядем хамбургери.

Клер сяда в края на поляната.

— Ета казва, че не бива да разговарям с непознати.

— Добър съвет ти е дала.

Мълчание.

— Кога ще изчезнеш?

— Когато бъда готов. Скучно ли ти е с мен? — Клер върти очи. — Какво правиш?

— Уча се да пиша красиво.

— Може ли да видя?

Клер става предпазливо и събира няколко от листовете, като не сваля от мен съкрушителен поглед. Навеждам се бавно и протягам ръка, сякаш момиченцето е ротвайлер, а то ми пъха бързо листовете и се дръпва назад. Взирам се съсредоточено в хартията, сякаш Клер току-що ми е дала оригинални скици на Брус Роджърс^[3] за „Кентавър“ или Келтската книга^[4]. Тя е написала отново и отново, с все по-големи, почти печатни букви „Клер-Ан Абшир“. Всички чертички и ченгелчета са с тънко и дебело, във всички кръгчета има усмихнати личица. Много красиво е.

— Каква прелест!

Клер се радва, както винаги, когато я похвалят за работата й.

— Мога да ти напиша и на теб.

— Ще ми бъде приятно. Но когато пътешествам във времето, не ми е разрешено да нося нищо със себе си, затова, ако може, ми го запази, за да му се любувам, когато съм тук.

— Защо не можеш да вземаш нищо?

— Ами сама помисли. Ако пътешествениците във времето започнат да разнасят напред-назад разни неща, не след дълго в света ще настъпи пълна бъркотия. Да предположим, че занеса пари в миналото. Бих могъл да видя печелившите числа от тотото или кой е бил на някой футболен мач и да спечеля купища пари. Не е честно, нали? Или ако наистина съм някой пропаднал тип, бих могъл да открадна нещо, да го занеса в бъдещето и никой няма да ме хване.

— Можеш да си и пират! — радва се Клер дотолкова, та изобщо забравя, че съм опасен непознат. — Можеш да заровиш парите, да си направиш карта на съкровищата и в бъдещето да отидеш да си ги прибереш.

Всъщност горе-долу така ние с Клер намираме средства, за да живеем на широка нога. Вече порасналата Клер смята, че това донякъде е безнравствено, но все пак то ни дава известно предимство на фондовата борса.

— Страхотна идея! Но всъщност ми трябват не пари, а дрехи.

Клер ме гледа подозрително.

— Баща ти има ли дрехи, които не му трябват? Ще бъда доволен и на чифт панталони. Не че плажната кърпа не ми харесва, не ме разбирай погрешно, но там, откъдето идвам, съм свикнал да ходя с панталон.

Филип Абшир е малко по-нисък от мен и тежи с близо петнайсет килограма повече. Панталоните му ми стоят смешно, но пък са удобни.

— Знам ли…

— Не се притеснявай, не е нужно да го носиш точно сега. Но ще ти бъда много признателен, ако следващия път вземеш един чифт.

— Следващия път ли?

Намирам празен лист хартия и молив. Пиша с главни букви: „ЧЕТВЪРТЪК, 29 СЕПТЕМВРИ 1977 ГОДИНА, СЛЕД ВЕЧЕРЯ“. Връчвам на Клер листа, а тя го взема предпазливо. Зрението ми се замъглява. Чувам, че Ета я вика.

— Това е тайна, Клер, чу ли?

— Ама защо?

— Не мога да ти кажа. Сега трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме. И не позволявай да те мамят.

Протягам длан и Клер я поема храбро. Ръкуваме се, после аз изчезвам.

 

 

Сряда, 9 февруари 2000 година

(Клер е на 28 години, Хенри — на 36)

Клер: Рано е, някъде към шест сутринта, и аз съм се унесла в накъсания тревожен сън на ранната утрин, когато Хенри ме буди с гръм и трясък и аз разбирам, че той е бил някъде другаде. Изниква направо върху мен и аз изпищявам, и ние си изкарваме взаимно ангелите, а Хенри прихва и се претъркулва, аз също се претъркулвам и го гледам, и виждам, че от устата му блика кръв. Скачам да донеса кърпа и когато се връщам, за да попия кръвта, Хенри още се усмихва.

— Какво се е случило?

— Замери ме с една обувка.

Не помня някога да съм го замервала с каквото и да било.

— Няма такова нещо.

— Да, да, няма. Току-що се запознахме и още в мига, когато ме зърна, ти каза: „Ето го човека, за когото ще се омъжа“, а после ме фрасна. Винаги съм твърдял, че си много точна в преценката си за хората.

 

 

Четвъртък, 29 септември 1977 година

(Клер е на 6 години, Хенри — на 35)

Клер: Днес сутринта календарът върху писалището на татко сочи същото, както онова, което човекът ми е написал върху листа. Нел вари на Алиша рохко яйце, а Ета крещи на Марк, защото не си е написал домашното и е играл на фризби със Стив. Аз попитах: „Ета, може ли да взема от сандъците малко дрехи?“, имах предвид сандъците на тавана, където се дегизираме, но Ета рече: „За какво са ти?“, а аз й отвърнах: „Искам да се дегизираме с Меган“, а Ета се ядоса и се развика: „Време е да вървиш на училище, щом се прибереш, тогава мисли за игра“. Затова отидох на училище, имахме смятане, разглеждахме едни червейчета, после имахме английски, рисуване и следобед френски, пеене и вероучение. Цял ден се притеснявах откъде да взема панталон за онзи мъж, защото на него явно му трябваше много. Затова, щом се прибрах от училище, пак отидох да питам Ета, но тя беше отишла в града, Нел обаче ми разреши да оближа и двете бъркалки на миксера, с които беше бъркала тестото за тортата и до които Ета не ми позволява и да припаря, да не би да се заразя от салмонела. А мама пишеше нещо и тъкмо се канех да изляза, без да питам, когато тя ми рече: „Какво има, миличко?“, затова й обясних и тя ми отвърна да съм видела в пликовете, които сме били приготвили за местното благотворително дружество, и да съм вземела каквото ми харесва. Така и сторих: отидох в мокрото помещение, погледнах в пликовете, които бяхме приготвили за местното благотворително дружество, и изрових отвътре три чифта таткови панталони, но единият беше прогорен с цигара. Затова взех другите два, открих и бяла риза, с каквито татко ходи на работа, както и вратовръзка на рибки и червен пуловер. А също жълтия халат за баня на татко от времето, когато бях малка, още миришеше на него. Сложих дрехите в един плик и прибрах плика в шкафа в мокрото помещение. Тъкмо излязох оттам и Марк ме видя и рече:

„Какво правиш, тъпанарко?“, а аз му отговорих: „Нищо, тъпанар с тъпанар“, и той започна да ме скубе, затова го настъпих с все сила. Марк се разрева и отиде да се оплаче от мен. Качих се горе в стаята си и започнах да си играя на телевизия с Господин Мечок и Джейн. Джейн беше кинозвезда, Господин Мечок я попита хубаво ли е да си кинозвезда, а тя му обясни, че всъщност предпочитала да бъде ветеринарна, ама била толкова красива, че била длъжна да бъде кинозвезда, при което Господин Мечок рече, че Джейн сигурно може да стане ветеринарка, след като остарее. Ета почука и попита: „Защо настъпваш Марк“, а аз й казах: „Защото той ме скубе безпричинно“, при което Ета се завайка: „Вие двамата ще ми скъсате нервите“, и си тръгна, така че ми се размина. Вечеряхме само с Ета, защото татко и мама отидоха на парти. Имаше пържено пиле с грах и шоколадова торта и Марк получи най-голямото парче, ама аз си замълчах, защото бях облизала бъркалките на миксера. И така, след вечеря попитах Ета дали мога да изляза, а тя пък попита дали имам домашно — обясних й, че имам по писане, а също да събера листа за часа по рисуване, затова тя ме пусна: „Добре, върви, но да се върнеш, преди да се е мръкнало.“ Взех си синия пуловер на зебричките, грабнах и плика, излязох и отидох на поляната. Но човека го нямаше, затова поседях малко на камъка, а после реших, че няма да е зле да събера листа. Върнах се в градината и намерих няколко листа от дръвцето на мама, за което после тя ми обясни, че се казвало гинко, взех и листа от клена и дъба. Върнах се на полянката, а мъжа пак го нямаше й аз си рекох: „Е, само си е измислял, че пак ще дойде, значи панталоните не са му трябвали чак толкова много.“ Рекох си още, че Рут може би е права, понеже й разказах за мъжа и тя заяви, че само си съчинявам, защото в истинския живот хората не изчезвали. Правели го само по телевизията. Или че е било сън, както когато Бъстър умря, а на мен ми се присъни, че си е добре и още е в кафеза, но когато се събудих, нямаше Бъстър и мама каза: „Сънищата са нещо различно от истинския живот, но също са важни.“ Започна да става студено и ми мина през ума дали просто да не оставя плика и ако мъжът дойде, да си вземе панталоните. Тъкмо тръгнах да се връщам по пътеката, когато се чу шум и някой възкликна: „Ох. Боли.“ И се уплаших.

 

 

Хенри: Когато се появявам, направо се блъскам в камъка и си издирам коленете. Намирам се на поляната и слънцето залязва над дърветата зрелищно, като върху картина на Дж. М. У. Търнър^[5], в огненооранжево и червено. На полянката няма никого, оставен е обаче пазарски плик, пълен с дрехи, и аз бързо правя извода, че нещата са донесени от Клер и от първата ни среща е минал сигурно един ден. Клер не се вижда никъде и аз я викам тихо по име. Отговор няма. Ровя из плика с дрехите. Вътре има чифт памучни панталони и прекрасни кафяви вълнени панталони, ужасна вратовръзка, цялата на пъстърви, пуловер с емблемата на Харвардския университет, скъпа бяла риза с вдигната яка и петна от пот под мишниците и страхотен копринен халат за баня с монограма на Филип и голяма дупка на джоба. Всички тези дрехи без вратовръзката са като стари приятели и аз съм щастлив, че ги виждам. Намъквам памучния панталон и пуловера и благославям Клер за очевидно наследствения добър вкус и практичност. Чувствам се страхотно, само обувки си нямам, но иначе съм добре оборудван за сегашното си местонахождение в пространството и времето.

— Благодаря ти, Клер, справила си се блестящо — проронвам тихо.

Изненадан съм, когато тя се появява в края на поляната. Мръква се бързо и в здрача Клер изглежда съвсем мъничка и уплашена.

— Здравей.

— Здрасти, Клер. Благодаря за дрехите. Страхотни са, нощес ще ми бъде хубаво и топло с тях.

— Скоро трябва да се прибирам.

— Разбира се, вече се смрачава. Утре на училище ли си?

— Ъхъ.

— Коя дата сме?

— Четвъртък, 29 септември 1977 година.

— Помогна ми много. Благодаря.

— А ти как така не знаеш?

— Ами току-що идвам тук. Допреди няколко минути беше понеделник, 27 март 2000 година. Беше дъждовна сутрин и аз си препичах филийки.

— Но нали ти ми го написа!

Тя вади листа хартия с името на адвокатската кантора на Филип в горния край и ми го подава. Отивам при нея и го вземам — заинтригуван, виждам датата, написана с главни букви с четливия ми почерк. Известно време мълча и умувам как най-добре да обясня на едно малко дете, каквото в този миг е Клер, приумиците, на които се натъкваш, докато пътешестваш във времето.

— Ами как да ти обясня? Знаеш ли как да използваш касетофон?

— Мммхм.

— Добре тогава. Пускаш касетата и я слушаш от начало до край, нали?

— Да…

— Такъв е и животът ти. Сутрин ставаш от сън, закусваш, миеш си зъбите и отиваш на училище, нали? Не ставаш, за да се озовеш най-неочаквано в училище, където закусваш в Хелън и Рут, а после точно толкова внезапно си у вас и се обличаш, нали?

Клер се залива от смях.

— Да.

— А при мен е различно. Тъй като пътешествам във времето, често прескачам от едно време в друго. Все едно си пуснала касетата и известно време си я слушала, но после си си казала: Я да чуя аз отново онова парче, и пак си го пускаш, после отново решаваш да превъртиш напред, но стигаш прекалено далеч и се опитваш да се върнеш малко, ала пак си много далеч напред. Разбра ли?

— Горе-долу.

— Е, това не е най-точното сравнение на света. Понякога всъщност се губя във времето и не зная кога точно съм се озовал.

— Какво е сравнение?

— Сравнение е, когато се опитваш да обясниш нещо, като казваш, че то прилича на друго нещо. Сега например с този пуловер аз се чувствам удобно като бълха в гащи, ти си красива като картина, а Ета ще се разфучи като хала, ако след малко не се прибереш.

— Тук ли ще спиш? Можеш да дойдеш у нас, имаме си стая за гости.

— Господи, много си мила. За беда не ми е разрешено да се срещам със семейството ти преди 1991 година.

Клер стои като гръмната. Според мен е озадачена отчасти защото не може да си представи дати след седемдесетте години. Спомням си, че на нейните години имах същия проблем с шейсетте.

— Защо?

— Влиза си в правилата. Хората, които пътешестват във времето, не бива да разговарят с обикновените хора, докато гостуват в тяхното време, защото ще настъпи голяма бъркотия.

Всъщност изобщо не съм убеден в това: нещата си се случват, както се случват, само веднъж, един-единствен път. Не съм привърженик на паралелните вселени.

— Но ти нали говориш с мен?

— Ти си друго. Ти си смела, умна и знаеш да пазиш тайни.

Клер е смутена.

— Казах на Рут, но тя не ми повярва.

— О! Е, не се притеснявай. Много малко са хората, които вярват и на мен. Особено лекарите. Лекарите не вярват в нищо, докато не им го докажеш.

— Аз ти вярвам.

Клер стои на около метър и половина от мен. Бледото й личице улавя последната оранжева светлина на запад. Косата й е пригладена назад и е прихваната на конска опашка, тя е облечена в сини джинси и тъмен пуловер на зебрички, които препускат отпред. Стиснала е юмруци и изглежда убедена и решителна. Мисля си натъжен, че дъщеря ни е могла да изглежда така.

— Благодаря ти, Клер.

— Трябва да се прибирам.

— Добре ще направиш.

— Ще се върнеш ли?

Преглеждам по памет Списъка.

— Ще се върна на 16 октомври. Пада се петък. Ела тук веднага след училище. Донеси синьото дневниче, което Меган ти подари за рождения ден, и синя химикалка.

Повтарям датата и гледам Клер, за да се уверя, че е запомнила.

— Au revoir^[6], Клер.

— Au revoir…

— Хенри.

— Au revoir, Хенри.

Вече говори с по-слаб акцент от мен. Обръща се и хуква по пътеката, в обятията на осветения й гостоприемен дом, а аз се извръщам към мрака и тръгвам през ливадата. По-късно същата вечер хвърлям вратовръзката в контейнера за боклук зад закусвалня „Дайна“.