Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (48)

Четирийсет и третата му година. Краят на краткото му време. На неговото време…

Той Вечността съзря през безбройните пукнатини по гладката кожа на нещата и умря от това.

„Притежание“, А. С. Байът

„Тя тръгва подире бавно, не бърза,

сякаш спирана от спънки по пътя,

и все пак: след като ги преодолее,

вече няма да ходи, а ще се рее.“

Из „Да ослепееш“,

Райнер Мария Рилке

Събота, 27 октомври 1984 — понеделник, 1 януари 2007 година

(Хенри е на 43 години, Клер — на 35)

Хенри: Небето е пусто, аз падам във високата суха трева, дано стане бързо, и докато се старая да не вдигам шум, някъде в далечината еква пушечен изстрел, със сигурност няма нищо общо с мен, но не: повален съм на земята, гледам си корема, който се е разтворил като нар, супа от вътрешности и кръв, закрепена в котела на тялото ми, изобщо не ме боли, има нещо гнило, но мога само да се възхищавам на тази кубистична разновидност на вътрешностите ми, някой тича, единственото, което искам, е да видя Клер преди, крещя името й: Клер, Клер и Клер се надвесва над мен и плаче, а Алба прошепва:

— Татко…

— Обичам те.

— Хенри…

— Винаги…

— 0, боже, о, Боже…

— Достатъчно свят…

— Не!

— И време…

— Хенри!

Клер: Холът е съвсем притихнал. Всички са се вцепенили, вледенили са се и гледат надолу към нас. Пее Били Холидей, после някой изключва плейъра и се спуска тишина. Седя на пода и държа Хенри. Алба се е надвесила над него, нашепва му нещо на ухото, разтърсва го. Кожата на Хенри е топла, очите му са отворени, гледат някъде зад мен, той тежи в ръцете ми, тежи много, бледата му кожа е разкъсана, навсякъде червено, раздрана плът — рамка на един потаен свят от кръв. Държа Хенри. В ъгълчето на устата му има кръв. Избърсвам я. Някъде наблизо гърмят пиратки.

Гомес казва:

— Дайте да повикаме полиция.