Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (47)

Нова година, две

Неделя, 31 декември 2006 година

(Клер е на 35 години, Хенри — на 43)

(7:25 часът вечерта)

Клер: Ще правим купон! В началото Хенри като че ли не искаше, но сега направо се радва. Седи на кухненската маса и показва на Алба как да изрязва цветчета от моркови и репички. Признавам си, че не постъпих съвсем честно: предложих го пред Алба, тя се въодушеви страшно и на него сърце не му даде да я разочарова.

— Ще бъде страхотно, Хенри. Ще поканим всички, които познаваме.

— Всички до последния? — усмихва се той.

— Всички, които са ни приятни — поправям се.

И така, вече дни наред аз чистя, а Хенри и Алба правят курабийки (макар че половината тесто отива в устата на Алба, ако не я държим под око). Вчера ходихме с Шарис на пазар и накупихме какви ли не вкуснотии, всички възможни зеленчуци и бира, и вино, и шампанско, шарени клечици за ордьоври и салфетки, на които със златно пише „Честита Нова година“, и мукавени чинии към тях, и един бог знае какво още. Сега цялата къща мирише на кюфтета и на коледното дърво, което бързо умира в хола. Тук е и Алиша, която мие чашите за вино.

Хенри извръща очи нагоре към мен и казва:

— Ей, Клер, шоуто ще започне скоро. Върви да си вземеш душ.

Поглеждам си часовника и виждам, че да, наистина е време.

Под душа, измиване на косата, подсушаване на косата, бельо и сутиен, чорапи и черна копринена официална рокля, обувки на високи токове и мъничко парфюм, и червило, и един последен поглед в огледалото (изглеждам стресната), и обратно в кухнята, където, колкото и да е странно, Алба е все така непорочна в роклята от синьо кадифе, а Хенри и досега е облечен в опърпаната фланелена риза и износените джинси.

— Няма ли да се преоблечеш?

— О, да… Разбира се. Ще ми помогнеш, нали?

Откарвам го с количката в спалнята.

— Какво ще сложиш?

Тършувам из чекмеджетата за бельо и чорапи.

— Все едно. Ти избери. — Хенри се пресяга и затваря вратата на спалнята. — Ела насам.

Спирам да ровя из гардероба и поглеждам Хенри. Той слага спирачката на инвалидната количка и се прехвърля на леглото.

— Няма време — предупреждавам аз.

— Именно, няма. Затова дай да не го губим в приказки.

Гласът му е тих и властен. Аз пускам райбера на вратата.

— Знаеш ли, току-що се облякох…

— Шшшт.

Той протяга към мен ръце и аз се подчинявам, сядам до него и най-неочаквано в съзнанието ми изникват думите „за последен път“.

 

 

(8:05 часът вечерта)

Хенри: На вратата се звъни точно когато си завързвам вратовръзката. Клер пита притеснена:

— Добре ли изглеждам?

Изглежда добре, поруменяла и миловидна е, и аз й го казвам. Изскачаме от спалнята, а Алба се завтича да отвори и крещи:

— Дядо! Дядо! Кими!

Баща ми изтръсква снега от ботушите си и се навежда да я прегърне. Клер го целува по двете бузи. Татко я възнаграждава с якето си. Алба отмъква Кими да й показва коледното дърво още преди тя да си е свалила палтото.

— Здрасти, Хенри — поздравява усмихнат татко и се надвесва над мен, и внезапно ми хрумва: тази вечер животът ми ще блесне като на филм пред очите ми.

Поканили сме всички, на които държим: татко, Кими, Алиша, Гомес, Шарис, Филип, Марк и Шарън с децата, баба, Бен, Хелън, Рут, Кендрик и Нанси с децата, Роберто, Катрин, Изабел, Мат, Амилия, приятели художници на Клер, мои приятели от библиотекарския институт, родители на приятелчета на Алба, агентката на Клер, дори Силия Атли — по настояване на Клер… Липсват единствено хора, който са били възпрепятствани от непреодолими обстоятелства: майка ми, Лусил, Ингрид… О, боже. Помогни ми.

 

 

(8:20 часът вечерта)

Клер: Гомес и Шарис връхлитат като камикадзета, тръгнали да отвличат самолет.

— Ей, Библиотекарче, бива ли да си такъв мързел, никога ли не си ринеш снега по тротоара отпред?

Хенри се шляпва по челото.

— Знаех си аз, че съм забравил нещо.

Гомес стоварва върху коленете му цял найлонов плик, пълен с компактдискове, и излиза да почисти тротоарите. Шарис се смее и идва с мен в кухнята. Вади огромна бутилка руска водка и я пъха в хладилника. Чувам как, докато върви с греблото отстрани на къщата, Гомес си тананика „Нека сняг се сипе“.

— Къде са децата? — питам аз Шарис.

— Експедирахме ги при майка ми. Нова година е, решихме, че с баба им ще им бъде по-интересно. Пък и искаме да се борим насаме с махмурлука, нали се сещаш?

Всъщност изобщо не се бях сетила — не съм се напивала още от времето, преди да зачена Алба. Алба се втурва в кухнята и Шарис я прегръща възторжено.

— Ей, малката! Носим ти коледен подарък!

Алба ме поглежда.

— Иди да го отвориш.

Вътре има мъничък несесер за маникюр и към него лак за нокти. Алба го зяпа благоговейно с отворена уста. Побутвам я и тя се сеща:

— Благодаря ти, лельо Шарис.

— За нищо, Алба.

— Иди да го покажеш на татко — казвам й аз и тя се завтича към хола.

Надзъртам в коридора и виждам как Алба ръкомаха развълнувано, а Хенри й показва ноктите си, сякаш се чуди дали да не си направи ноктопластика.

— Алба ще си умре от щастие — казвам на Шарис.

Тя се усмихва.

— Като малка и аз умирах за такива джунджурийки. Бях си наумила, когато порасна, да стана козметичка или фризьорка.

Аз се смея.

— Но не успя да се вредиш и затова стана художничка.

— Запознах се с Гомес и проумях, че никой не е свалил от власт буржоазната капиталистическа женомразка корпоративна система, като й е правил студено къдрене.

— Е, не че сме я поставили на колене, като й продаваме изкуство.

— Говори само за себе си, драга. Ти просто си пристрастена към красотата, затова.

— Така си е, признавам си най-чистосърдечно. — Отиваме в трапезарията и Шарис се заема да пълни чинията си. — Е, върху какво работиш сега? — питам я аз.

— Върху компютърните вируси като изкуство.

— Ооо! — О, не. — Не е ли противозаконно?

— Не. Аз само им правя дизайна, после рисувам html върху платно, после правя изложба. Не ги пускам в обръщение.

— Но някой би могъл да го направи.

— Разбира се — усмихва се дяволито Шарис. — И се надявам да се намери такъв. Гомес гледа презрително на малките ми рисунчици, но някои от тях могат да разкажат играта на Световната банка, Бил Гейтс и онези копелдаци, които произвеждат банкомати.

— Е, успех! Кога е изложбата?

— През май. Ще ти пратя покана.

— Щом я получа, ще обърна активите ни в злато и ще го вложа в бутилирана вода.

Шарис се смее. Идват Катрин и Амилия, ние прекратяваме разговора за „Чрез изкуство към световна анархия“ и започваме да се прехласваме по официалните си тоалети.

 

 

(8:50 часът вечерта)

Хенри: Къщата е пълна с най-скъпите ни хора, някои от които не съм виждал още от времето, преди да ме оперират. Агентката на Клер — Лия Джейкъбс, е тактична и мила, но на мен ми е трудно да издържа на съжалението в погледа й. Силия ме изненадва, като идва право при мен и ми протяга ръка. Аз я поемам, а тя казва:

— Съжалявам, че те виждам в този вид.

— Е, ти изглеждаш страхотно — отвръщам аз и това си е самата истина.

Косата й е вдигната на много висок кок и тя е облечена от глава до пети в блещукащо синьо.

— Аха — казва Силия с прословутия си карамелен глас. — Харесваше ми повече, когато беше лош и аз можех да си те мразя като кльощаво бяло добиче.

Смея се.

— А, доброто старо време.

Тя бърка в чантата си.

— Намерих това преди доста време сред вещите на Ингрид. Помислих си, че Клер може би я иска.

Силия ми връчва снимка. Тя вероятно е от 1960 година и на нея съм аз. Косата ми е дълга и аз се смея и стоя без риза на плажа на Оук Стрийт. Снимката е страхотна. Не помня кога Ингрид я е правила, но сега голяма част от времето, което съм прекарал с Инг, тъне в мъгла.

— Да, сигурен съм, че ще й хареса. Memento mori^[1].

Връщам й снимката. Силия ме поглежда изпитателно.

— Ти, Хенри Детамбъл, още не си легнал да мреш.

— Но съм близо до това, Силия.

Тя се смее.

— Е, ако отидеш преди мен в ада, ми запази място до Ингрид.

Силия се обръща рязко и тръгва да търси Клер.

 

 

(9:45 часът, вечерта)

Клер: Децата се скъсаха да тичат и да се тъпчат с храна и сега им се спи и са кисели. Подминавам в коридора Колин Кендрик и го питам дали не иска да си подремне, а той ми отговаря много сериозно, че би желал да поостане с възрастните. Трогната съм от любезността и четиринайсетгодишната му красота, от това, че се срамува, макар да ме познава, откакто се помни. Алба и Надя Кендрик не са чак толкова сдържани.

— Мамоооо — блее Алба, — ама нали каза, че можем да стоим до късно!

— Сигурни ли сте, че не искате да поспите малко? Ще ви събудя точно преди полунощ.

— Нееее.

Кендрик слуша тази размяна на реплики, а аз вдигам рамене и той се смее.

— Несломимият дует. Добре, момичета, защо не отидете да си поиграете малко в стаята на Алба?

Те се изнасят, мърморейки. Ние знаем, че само след няколко минути ще си играят щастливо.

— Радвам се да те видя, Клер — казва Кендрик точно когато при нас идва Алиша.

— Ей, Клер. Погледни татко. — Аз проследявам погледай и виждам, че баща ни флиртува с Изабел. — Коя е тази?

— О, господи! — смея се аз. — Това е Изабел Бърк.

Започвам да обяснявам накратко каква стръвница е Изабел в сексуалните си наклонности. Смеем се така, че чак не можем да си поемем дъх.

— Страхотно, страхотно. О. Стига вече — казва Алиша.

Привлечен от истерията ни, при нас идва Ричард.

— Какво е толкова смешно, bella donnas^[2]?

Ние само клатим глави и продължаваме да се кикотим.

— Смеят се на ухажването, на което се е отдало родителското им тяло — обяснява Кендрик.

Ричард кима озадачен и пита Алиша какви концерти има през пролетта. Двамата се отправят бавно към кухнята, като обсъждат Букурещ и Барток. Кендрик продължава да стои до мен и чака да каже нещо, което аз не искам да чувам. Започвам да се извинявам, но той ме хваща за ръката.

— Чакай, Клер… — Аз чакам. — Извинявай — казва той.

— Не се притеснявай, Дейвид. — Известно време се гледаме. Кендрик клати глава, търси опипом цигарите. — Ако някога решиш да наминеш към лабораторията, ще ти покажа какво правя за Алба…

Оглеждам гостите с надеждата да открия Хенри. В хола Гомес учи Шарън да танцува румба. Всички очевидно се забавляват, но Хенри го няма никъде. Не съм го виждала от около четирийсет и пет минути и изпитвам силно желание да го намеря, да се уверя, че е добре, да се уверя, че е тук.

— Извини ме — казвам на Кендрик, който, ако се съди от вида му, иска да продължим разговора. — Друг път. Когато е по-тихо.

Той кима. Нанси Кендрик се появява заедно с Колин и разговорът бездруго си става невъзможен. Те се впускат в разгорещен спор за хокея на лед и аз се изнасям.

 

 

(9:48 часът вечерта)

Хенри: В къщата е станало много горещо и аз искам да се поохладя, затова съм седнал на остъклената предна веранда. Чувам как хората разговарят в хола. Гъстият сняг се сипе и сипе, покрива всички автомобили и храсти, смекчава острите им очертания и приглушава звука на уличното движение. Нощта е красива. Отварям вратата от верандата за хола.

— Ей, Гомес.

Той идва с тромава походка и наднича през вратата.

— Да!

— Хайде да излезем навън.

— Там е кански студ.

— Хайде, де, не се прави на кекав стар градски съветник.

Нещо в тона ми го убеждава.

— Добре, добре. Ей сега.

Той изчезва и след няколко минути се връща, облякъл е якето си и носи моето. Докато си го слагам, Гомес ми подава плоско малко шише.

— А, не, благодаря.

— Водка. Ще ти пораснат косми на гърдите.

— Не може с опиатите.

— О, вярно. Колко бързо забравяме.

Гомес ме тика през хола. В горния край на стълбището ме вдига от инвалидната количка, аз се вкопчвам за гърба му като дете, като маймуна, и ние излизаме през входната врата навън, и студеният въздух е като коруба. Потта на Гомес мирише на алкохол. Някъде там, зад натриевите изпарения на блесналите чикагски улични лампи, има звезди.

— Другарю!

— Хм?

— Благодаря ти за всичко. Ти беше най-добрият…

Не виждам лицето му, но усещам през пластовете дрехи как той се напряга.

— Какви ги говориш?

— Личната ми врачка, Гомес. Времето изтича. Играта свърши.

— Кога?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Не знам — лъжа аз. Много, много скоро. — Исках само да ти кажа… знам, понякога се държах отвратително. — Гомес се смее. — Но беше страхотно. — Млъквам, защото съм на път да се разрева. — Наистина страхотно. — И ние, нечленоразделни американски същества от мъжки пол, стоим, дъхът ни се вледенява на валма пред нас, а всички възможни думи са останали неизречени. Накрая аз казвам: — Хайде да влизаме.

И го правим. Гомес ме слага внимателно на инвалидната количка и за миг ме прегръща, после се отдалечава с тежка стъпка, без да се обръща назад.

 

 

(10:15 часът вечерта)

Клер: Хенри го няма в хола, пълен с малка, но обзета от решимост група, която се опитва да танцува по какви ли не невъзможни начини на музиката на „Скуиръл Нът Зипърс“^[3]. Шарис и Мат играят нещо като ча-ча, Роберто проявява добър усет, докато танцува с Кими, която, макар и плахо, танцува добър фокстрот. Гомес е изоставил Шарън и я е заменил с Катрин, която пищи, докато той я върти, и се смее, ако Гомес спре, за да запали цигара.

Хенри го няма в кухнята, която е превзета от Раул, Джеймс, Лурдс и останалите ми приятели художници. Те се забавляват взаимно с разкази за ужасиите, които агентите и търговците са погаждали на художниците и обратното. Лурдс разправя как Ед Килхолц създал кинетична скулптура, която пробила голяма дупка в скъпото бюро на неговия агент. Всички се смеят садистично. Аз им се заканвам с пръст.

— Внимавайте да не ви чуе Лия — заяждам се с тях.

— Къде е Лия? — провиква се Джеймс. — Обзалагам се, че има какво да ни разкаже…

Той тръгва да търси моята агентка, която заедно с Марк пие коняк на стълбището.

Бен си прави чай. Носи си чантичка с цип, в която има какви ли не зловонни билки — отмерва от тях с цедката и ги запарва с кипнала вода.

— Виждал ли си Хенри? — питам го аз.

— Да, току-що говорих с него. На предната веранда е. — Бен се взира в мен. — Малко се притеснявам за него. Стори ми се много тъжен. Сякаш… — Бен млъква и махва с ръка, все едно казва: „Но може и да греша.“ — Напомня ми някои мои пациенти, които смятат, че вече им наближава краят…

На гърлото ми засяда буца.

— Много е потиснат, откакто му ампутираха краката…

— Знам. Но говореше така, сякаш се качва на влак, който потегля всеки момент, каза ми, че… — Той снижава глас, който и бездруго винаги е тих, и аз едвам го чувам. — Каза ми, че ме обичал, и ми благодари… хората, мъжете не приказват такива работи, ако очакват да са с теб и занапред. — Очите на Бен зад очилата са плувнали в сълзи и аз го прегръщам, и двамата стоим така известно време, и аз притискам до себе си изпосталялото му тяло. Хората около нас си бъбрят и не ни обръщат внимание. — Не искам да надживявам никого — споделя Бен. — Господи. След като съм изпил тази гнусотия и като цяло вече петнайсет години съм си нещо като великомъченик, мисля, че имам правото всички, които познавам, да минат покрай ковчега ми и да кажат: „Той умря на своя пост.“ Или нещо от този род. Разчитам Хенри да е там и да изрецитира Дън: „Не се възгордявай, Смърт, ти, тъпа никаквице.“

Аз се смея.

— Е, ако Хенри не успее, ще дойда аз. Ще се постарая да го изимитирам, колкото и нескопосно да прозвучи: „В кратък сън потъваме, и за вечно будуване се изправяме, а Смъртта ще седи по долни дрехи в три след полунощ и ще решава кръстословицата от миналата седмица…“

Бен прихва. Аз го целувам по бледата гладка буза и продължавам нататък.

Хенри седи сам в тъмното на предната веранда и наблюдава как се сипе снегът. През деня почти не съм поглеждала през прозореца и сега виждам, че от часове вали сняг. По Линкълн Авеню тракат снегорини, съседите разгребват преспите по алеите пред домовете си. Верандата е остъклена, но въпреки това тук, отвън е студено.

— Влез вътре — казвам аз.

Стоя до Хенри и гледам как едно куче скача в снега от другата страна на улицата, Хенри ме прегръща през кръста и отпуска глава върху хълбока ми.

— Иска ми се да спрем времето — споделя той.

Прокарвам пръсти през косата му. Сега тя е по-твърда и по-гъста, отколкото на времето, преди да побелее.

— Клер — казва той.

— Хенри.

— Време е… — започва Хенри и млъква.

— Какво?

— Ами… Аз…

— Господи. — Сядам на дивана с лице към него. — Но… недей. Просто… остани.

Стискам силно ръцете му.

— Вече се е случило. Нека поседя до теб.

Той се прехвърля от инвалидната количка на дивана. Лягаме на студената тапицерия. Аз треперя в тънката рокля. Хората в къщата се смеят и танцуват. Хенри ме прегръща, стопля ме.

— Защо не ми каза? Защо ме остави да поканя всички тези хора? Не искам да съм сърдита, но съм.

— Не исках да си сама… след това. И исках да се сбогувам с всички. Беше хубаво. Беше хубаво последно ура…

Известно време лежим, без да говорим. Снегът се сипе тихо.

— Колко е часът?

Аз си гледам часовника.

— Малко след единайсет.

О, господи. Хенри грабва одеялото от съседния стол и ние се завиваме. Не мога да повярвам. Знаех, че ще стане скоро, че рано или късно ще стане, а ето че то наближава, а ние просто лежим и чакаме…

— Не можем ли да направим нещо? — шепна аз във врата на Хенри.

— Клер…

Той ме притиска до себе си. Аз затварям очи.

— Спри го. Не допускай да се случи. Промени го.

— О, Клер.

Гласът на Хенри е тих и аз го поглеждам — в светлината, отразена от снега, очите му блестят от сълзите. Притискам буза до рамото му. Той ме гали по косата. Стоим така дълго. Хенри е плувнал в пот. Аз долепвам длан до лицето му, то е пламнало от температурата.

— Колко е часът?

— Наближава полунощ.

— Страх ме е.

Преплитам ръце с неговите, усуквам крака около неговите. Не мога да повярвам, че Хенри, толкова плътен, моят любовник, истинското му тяло, което съм притиснала с все сила до своето, може някога да изчезне.

— Целуни ме!

Аз целувам Хенри и после съм сама под одеялото, на дивана, на студената веранда. Снегът продължава да се сипе. Вътре музиката заглъхва и аз чувам как Гомес казва:

— Десет! Девет! Осем!

И всички продължават в хор:

— Седем! Шест! Пет! Четири! Три! Две! Едно! Честита Нова година!

Гръмва шампанско, всички заговарят в един глас и някой пита:

— Къде са Хенри и Клер?

Отвън на улицата някой гърми с пиратки. Аз се хващам за главата и започвам да чакам.